Автор: Яна Пеева

Мина една седмица и вече съм на себе си. Животът продължава, сякаш винаги е било така, сякаш Бобче винаги е бил с нас. Болките… Болките се забравят наистина. Не ми се вярваше, но е така. Мама ме пита час след раждането дали много ме е боляло. Не е като да не болеше, но вече бях забравила. Далеч по-интересни неща ми бяха в главата, на много по-различни усещания се радвах. 
За тях ще ви разкажа друг път, но сега, докато все още ми е прясно, искам да споделя няколко думи за самото раждане. Защото изобщо, ама изобщо не е чак толкова страшно, колкото си го представяме. А аз не съм от най-смелите жени и от мига, в който забременях, сърцето ми се свиваше при мисълта, че някой ден това бебе ще трябва да излезе на бял свят.

Контракциите започнаха на 22-ри сутринта към 6. Бяха на най-разнообразни интервали - от 3 минути до 11. Знам, че на този етап повечето майки вече летят към болницата. Но моите акушерки ме бяха предупредили да не правя така, а да изчакам регулярни контракции през кратък интервал. Обясниха ми, че вкъщи ще се чувствам много по-спокойна, без системи и допълнително напрежение. И наистина, към 10:30 ч. контракциите престанаха и безкрайно изтощена успях да поспя до 15, когато се събудих от болки. Този път бяха на по 6 - 7 - 8 минути, вече по-болезнени. Майка ми тук вече се опитваше да ме убеди да тръгвам към болницата. Към 8 бяха на по 5 минути с по някоя пауза тук таме. С Теди междувременно гледахме сезона на “Приятели” с бременността на Рейчъл. Много е забавно да гледаш как някой ражда, докато ти самата имаш контракции. Не знам дали ви го препоръчвам. :) 

Вечерта не успях да заспя, защото всеки път като легна, се започваше болка. Теди го оставих, за да е отпочинал. В 3 ч. интервалите изведнъж станаха много малки - 2 - 3 минути, някои по една. В 4 се обадих на акушерката, тя каза да вляза да си взема душ и да опитам да почивам, ако след час още е така, да й звънна. Поседях малко под душа, в 5 събудих Теди, казах му да събере разни неща и да разходи кучетата. Пак се чухме с Илона, акушерката и се разбрахме в 6:30 да се чакаме в болницата.

В 6:30 ч. сутринта на 23-ти влязохме в болницата, отидох за тонове, като машината някак не успя да ми засече нито една контракция. Направихме преглед за разкритие, като междувременно ме предупредиха, че е възможно да ме боли много, но да има доста време до самото раждане. Обаче изненада - 8 см. Изтекоха ми и водите, а в асансьора започнах да усещам и напъни. В родилната зала си поседях върху тоалетната чиния, докато се организират останалите неща. Много исках водно раждане, но решихме, че няма да пълним басейна, защото няма смисъл. Сложиха ми абоката по средата на един напън/контракция.

Теди междувременно ми стискаше ръката и ми обясняваше как да дишам, докато аз се опитвах да му оскубя цялата коса едновременно. Добре, че има в изобилие. Бях ужасно изморена и на последната (пета, мисля) контракция с напън вече бях сигурна, че няма да успея. После изведнъж се появи едно мокро бебе върху мен. “Лелееее, каза Теодор. Колко много кръв и бебешки сос.” Даже, нямах сили да се засмея, но акушерките и всичките хора в стаята доста се забавляваха с него.

Срязаха му пъпната връв и го отнесоха да го чистят, защото успя и да се наака. Почистиха ме и мен, казаха, че имам едно миниатюрно разкъсване, което ще шием. А аз понеже съм абсолютна бъзла и изпитвам ужас от игли - помолих за венозна упойка. Междувренно Теди е сновял между родилната и съседната стая, където преглеждаха Бобче и е чакал да ни го дадат.

И да ви кажа - обич от пръв поглед е, когато видиш детето си в ръцете на любовта на живота си за първи път.

Тук ще кажа нещо, което на изписването не помня дали успях да кажа, защото бях доста объркана. Много, много благодаря на целия екип, който беше с мен и ми помогна - и през месеците на консултация, и на самото раждане, и след това. Не знам дали бих могла да имам подобно раждане в друга болница - не съм и търсила. От момента, в който се запознах с Илона и Йоана, моите акушерки, знаех, че точно с тях искам да споделя бременността си и че точно те трябва да помогнат на бебето ми да се появи на света. А това, че болницата, с която работят, е точно “Св. Лазар” се оказа неочакван бонус. Трите дни, които прекарахме там, бяха пълни със спокойствие, сигурност и усмихнати лица, които надникнаха да ме попитат как съм и да ми кажат колко точно е красив Борис (кой ли не обича да му хвалят детето!). Никой не ми се кара по време на раждането, не ми скачаха на корема, не ми щипаха зърната.. и никой никога не ми обясни, че съм лигла, защото искам сама да избера как да протече раждането.

Колкото до ваната... другият път може и за нея да стигне времето, ще видим.

Прочетохте ли: 

Натурално - историята на едно домашно раждане

Нормално или секцио

Бебешкото парти на Яна