Автор: Пролет Николаевич

Когато се запознах с мъжа си, тежах точно 65 кг. На моите 176 сантиметра, тези килограми бяха предпоставка за мерките на манекенка. Не че имам визията на моделите от списанията, но като върна сега лентата назад – е, не бях зле… ама хич не бях зле. Едно такова дългокосо, русо (естествено русо, от тате ми е – украинец), с високи скули, слабичко, ама не хилаво, с дупе, крачета, абе… елфче. Ех, да ми беше казал някой тогава – „мацка, след едно дете тялото никога няма да бъде същото, след две - абсурд“. Ама нали си бях глупавичко, младичко, вярвах си аз, че можеш да натиснеш undo и всичко пак да си е същото, ама с добавка – чаве. Да, ама не.

Срещнах го аз моя мъж в този си елфски вид и той се влюби. И аз де, ама той… голяма любов, голямо нещо. Бързо се развиха нещата и на третата седмица вече се изнесох при него, след като настоятелно ми повтаряше „виж, тук има достатъчно свободни шкафове за нещата ти“. То и беше едно пренасяне – от едната страна на улицата - на другата, но това в друга история.

Три месеца връзката ни беше цветя и рози и секс, секс, секс… От вратата, за краката и навън даже не излизахме. На четвъртия се събудих една сутрин, след безпаметна, пиянска вечер и повръщайки в тоалетната, реших да си направя тест за бременност. Като видях двете черти, изпаднах в паника. „Ама как, защо, какво по дяволите…“ отидох до леглото и залитайки, му показах теста. Още се чудя как отчете тогава лакмуса, толкова алкохол имах в кръвта. Той го погледна, погледна мен и ми каза с онази негова усмивка: „Най-накрая да има нещо смислено в живота ми, с което да си измервам времето“. Изтрезнях за секунди.

Цял ден след това, на работа, мислех за неговите думи. Страхът ми от това, че бях само на 25 и бременна, започна да се изпарява и на негово място, трайно и настоятелно, започна да се намества онази розова радост, която те връхлита, щом разбереш, че носиш живот. Приех го. Бях бременна, щяхме да си имаме дете, бебе. Розово, сладко, спящо и ядящо бебе. Мечти, мечти…

След като казахме на родителските тела, едните почти получиха инфаркт - от три месеца се познавахме все пак - а другите изпаднаха в паника, защото нямахме намерение да се женим. И така започна моята история с бременността.

Баща ми намери страхотен лекар, негов познат. Наистина докторът си го биваше, но беше гей и на всеки преглед обръщаше повече внимание на мъжа ми, отколкото на мен. Майка ми помогна с всички документи за болнични, майчинство и всичко необходимо, което трябваше да знам от счетоводна гледна точка, а свекърва ми се зае да ме храни и облича както „трябва“.

Казах си – какво толкова, една бременност. Ще си я изкарам като стой, та гледай и всичко ще е наред. Ще си остана все същата мацка и ще си имам бебче. Мечти, мечти.

Отказах цигарите от раз. Още първото тримесечие качих 15 килограма и нямаше дреха от гардероба ми, която да ми става. Влязох във втория триместър и си казах, добре де, сега по-бавно ще качвам. Да ги направя до 20, 22 кила отгоре и ще съм супер. Незнайно защо, обаче, килограмите продължаваха да се трупат. А не ядях толкова, бе Господи, не ядях. Киселини ме мъчиха, безсъние, газове. В петия месец бях с корем като в осмия и задник като в десетия. Нямаше дреха, торба, чувал, които да ми стават. Мъкнех се само с анцузите на мъжа ми, но скоро и те не ми ставаха вече. Лицето ми приличаше на топка, нямаше скули вече и дръпнатите ми очи изчезваха над румените бузки, които се настаниха за постоянно.

Трагедия. Като се погледнех в огледалото, вече не виждах елф, виждах тюлен. Един охранен кръгъл тюлен. Станах 80 кила преди да започна шестия месец. Отидохме на море по това време и вярвайте ми, не потъвах! Не се бъзикам, и за мен беше шок. Същата вечер се разревах толкова истерично, че мъжът ми помисли, че нещо става с детето и с мен. Докато му обясня, вече ме беше качил в колата и караше с бясна скорост към Бургас. Когато най-сетне му разказах как се чуствам и какво ми е, той спря в първата отбивка и се смя с глас. От това не ми стана по-леко, даже напротив. Завих на умряло. Накрая мъжът ми се успокои, погледна ме, сложи ръката си на охраненото ми краче и ми каза „слънце, колкото повече има от теб, толкова повече ще има какво да обичам“. Е как да не го обичаш тоя човек, кажи ми?

До осмия месец отказах да се тегля, освен на прегледите. По-бавно се качваха килата, но всички ме предупреждаваха, че в деветия е най-интензивно. А и тогава отичаш най-много. Подготвях се за шок. Но нищо не можеше да ме подготви за моя лекар гей.

Влязох при него за стандартния преглед в началото на деветия и той ме качи на кантара. Не погледнах надолу, молех се да не ми казва колко кила съм, но вместо това той плесна с ръце и изчурулика: „О, чудесно, 95, сега ше станеш и сто“

Ад… ад се изсипа над главата ми. Как сто бе ,докторе, как сто. Аз съм в началото на деветия. Как ще стана сто!?!?

Не сто, сто и осем станах. Тюлен бе, хора, тюлен! Аз се гледах и се мразех, даже не се и виждах в огледалото. Не ме побираше горкото, тънко огледалце на вратата на банята. Чаках да свърши тоя ад и си навивах на пръста „Излизай бе, зверче златно, излизай. За месец, два ще си върна формата.“

Е, излезе бебе. Едно 4 килограмово, бяло сладко, домашно родено, прясно, прясно зверче. Като ме видя мъжа ми след като тръгвахме от болницата, вече с ЕГН и всички необходими документи, ми каза „Леле, имаш талия отново.“ Литнах. Първото нещо, което направих, щом се прибрах, беше да отида до кантара. 92. Цели 16 килограма надолу само с раждането. Литнах още повече. Но после отидох до огледалото и се приземих веднага. От там не ме гледаше елф, гледаше ме току-що родил тюлен. С дупки под очите и отпуснат корем.

Мина време и покрай грижите за дзвера не ми оставаше много свобода да мисля как изглеждам. Вълнуваха ме неща като дали ще успея да се изкъпя и да изчистя преди да е ревнал и дали евентуално ще спя тази вечер или не. Мислех, че колкото по-малко мисля за тялото си, толкова по-бързо то ще се възстанови.

Но стана топло и тръгнахме по разходки. Успявах да се намъкна в някакви къси гащи на мъжа си и широки блузи и тръгвах да вървя до него с количката, а хората най-нахално се обръщаха след нас.

Помня веднъж, бях умряла от глад. Цял ден не ми остана време да си направя нещо за ядене в къщи, а звярът не издържаше вече на затворено, затова излязохме и си взех парче пица. Не бях яла такова нещо от много време и по законите на Мърфи точно тогава ще се случи нещо кофти. Подминах две нацепени батки, които най-нагло ме зяпаха и коментираха на глас – „ Хапни си пица, имаш нужда“. Призля ми. И пак, по законите на Мърфи, същата вечер имахме гости и мацката, с честната си, водолейска уста, се изцепи по повод плоския, натрениран корем на мъжа ми „То хубаво Тоше твоя корем, ами с на Пролет корема какво ще правим?“. Разревах се.

Гледах ги всички тия мамчета с малки дупенца и тънки крачета да си бутат малките бебчета, а аз се тътрих с тюленския си бут, а дзвери растеше ли, растеше. Тежко беше, несправедливо. Защо бе, Боже, правиш тъй. Дай на всички тялото на Скарлет Йохансон и да приключим с казуса.

Зарекох се, че второ дете няма да родя, докато не си върна елфската форма. Много време ми отне, много усилия, но го постигнах. Ей, вярвайте ми, една година си изкарах егати живота. Каквото и да чопнех от гардероба не само, че ми ставаше, но даже ми беше и свободно. Ставаха ми даже и дрехите на кльощавата ми сестра (която влиза в графата на мамите с малките дупета). С това чувство даже и раждането не може да се сравни. Тогава се чувстваш най-силният човек на земята, но с елфския си вид и силна, и непобедима се чувствах. И секс ми се правеше, и пак ми се танцуваше, и ми се спортуваше, и какво ли още не.

Купих си рокля за нова година. Една такава късичка, с бюстие – елфска рокля. Купих си я още края на октомври. Подготвяхме се да отпразнуваме една страхотна нова година с приятели, всички вече с големи деца (които да оставим за първи път от 5 години на бабите и дядовците). Врътках се пред онова тъничко, мъничко огледало на вратата на банята и се фръцках на мъжа ми, който ме гледаше с все същия жаден поглед, с който ме гледаше и когато бях тюлен. Хубаво ми беше, лекичко. И на сутринта ми олекна още повече като се появиха две черти на теста и повърнах.

Отиде ми елфската рокля, отиде ми новата година, отиде ми тялото, пак ще ставам тюлен. Зарекох се, този път 108 кила няма да стана!

Станах 98. Родих го това малко момиченце, пак 4 килограмово и след три дни на кантара бях 82 кила. Сега, девет месеца след раждането съм 80. Като имам опита с баткото, след 5 години елфските ми дрехи вече ще са демоде, а и аз ще съм почти на 40. А целулита си го отглеждам с любов.

Тъжна перспектива за самочувствието на един елф, но пък за тия 8 години и двете брутални трансформации с тялото ми научих едно.

На вкус и на цвет, тавариши нет. Моят мъж си ме харесва и като елф, и като тюлен, с целулит и без, с дрехи и без дрехи, за него аз съм си Пролетта на живота му!

Препоръчваме ви да прочетете и този текст на Пролет.

Много е вероятно да си кажете какво търси ревю на електроуред в блога ми, като съм толкова скарана с техниката. Ами, в случая не става дума за техника, а за здраве. Вeче споделих моя горчив опит с алергиите и ларингитите, който е и причината да ви препоръчам този пречиствател и овлажнител Philips Combi 2в1. За тези, които проявяват интерес, ето и малко технически подробности.

С какво е по-различен?

Технологията IPS VitaShieldпречиства и най-фините частици, бактерии, прах, алергени и вируси, дори козина от домашни любимци, (което в моя случай е сериозен фактор), мухъл, бактерии и акари. Технологията гарантира 99,9 процента пречистване на вирусите. В интерес на истината, откакто е тук, момчетата не са боледували, но това не значи, че няма да прихванат нещо от училище или от градината. За семейства с бебета обаче според мен е изключително полезно да имат такъв пречистващ въздуха уред у дома.

Технологията NanoCloud поддържа влажността в помещението без да образува водни аерозоли и задържа калция и бактериите. Защо е важно, че няма водни аерозоли? Водните аерозоли (от някои климатични инсталации, басейни, сауни и други подобни съоръжения) развъждат и разпространяват изключително опасни за здравето бактерии и плесени.

Уредът е лесен за сглобяване и поддръжка. Трябва му само вода и филтър. Има си светлинен индикатор за вода и смяна на филтъра, така че дори ако сте разсеяни като мен, машинката е умна и ще ви го напомни. Филтърът се изплаква веднъж седмично, а като светне индикатора, се почиства с вода и оцет. Бърше се от прах като всички останали мебели и уреди, няма специални инструкции за почистване. За да работи както трябва, не бива да е опрян в стена или други мебели, защото отворите за въздух са отстрани и отгоре.

Има два филтъра, този за пречистване се сменя веднъж годишно, а другият - за водата на 3 до 6 месеца, което определено е по мой вкус, защото не харесвам уреди, с които постоянно трябва да се занимаваш, за да функционират правилно.

Нещо, което в началото ме озадачи - в първите дни имаше специфична миризма на нова техника, която после изчезна.

Не е нужно уредът да работи постоянно, можете да го включвате, само когато сте вкъщи. Има и таймер, който може да настроите, така че да се включи преди да се приберете.

Звукът му е съвсем тих, а на всичкото отгоре има и нощен режим, при който не мига.

Една допълнителна екстра, която лично на мен много ми допадна е, че уредът премахва неприятните миризми от стаята. При мен кухнята и холът са едно голямо общо помещение и макар че имам аспиратор над котлоните, винаги се разбира какво готвя. Определено усетихме разлика с тази машинка. Но това, разбира се и е най-малката полезност. За мен е много по-важно, че поддържа въздухът наистина чист и добре овлажнен. Много се надявам дълготрайната му употреба да помогне да преборим алергиите.

Впрочем, мисля, че е добра идея подобни уреди да се сложат в лекарските кабинети и чакални, които са истински развъдници на вируси и бактерии. Добро приложение биха намерили и в детските градини, ясли и детски кътове.

Цената на уреда не е ниска и наистина се надявам повече хора да могат да си го позволят. Но пък от друга страна, качествената техника винаги си струва, особено когато е инвестиция за здравето. А и в крайна сметка, ще се ползва години без проблеми, поне това показва моя опит с уредите на тази марка.

Битката с мръсния въздух я водя от 23 години. Всъщност откакто големият ми син започна да прави пристъпи на псевдокруп, за което вече съм ви разказвала. За хората, които не са се сблъсквали с този проблем сега ще обясня. Псевдокруп е възпаление на горните дихателни пъти с дрезгав глас, остра лаеща кашлица и дихателни затруднения. На всичкото отгоре много често започва без никакви симптоми - детето заспива в идеално здраве и изведнъж през нощта чуваш специфичен свиркащ звук, който вече ти е ужасяващо познат, скачаш и виждаш как е седнало в леглото, устните му са посинели и отчаяно се опитва да си поеме дъх, но не може. Това е най-тежката форма, но като ти се случи веднъж, всеки път щом чуеш дрезгав глас или лаеща кашлица, изпадаш в ужас. Тежкият пристъп се лекува само с урбазон и задължително трябва да повикате Бърза помощ. От онзи период се научих да си нося инжекции с метилпреднизолон винаги когато пътуваме. Слава богу, най-ужасните пристъпи отминаха някъде към шестата годинка, остана само алергията. Говорила съм с десетки лекари и всички казват - предразположение на организма, нищо не можете да направите, избягвайте определени алергени, особено домашен прах, проветрявайте редовно и овлажнявайте въздуха вкъщи.

Вторият ми син също се оказа с такова "предразположение на организма", макар и в по-лека форма. После и третият. С тях не ми се е налагало да викам Бърза помощ, но почти нямаше вирус, при който да не се стигне до ужасната лаеща кашлица. Със съпруга ми взехме решение да напуснем градския квартал и да се изнесем в подножието на планината, в квартал с доста по-чист въздух.

След което, вече на чист въздух, се роди четвъртото ми момченце и на шестия месец също направи ларингит и отново се почна с инхалации, овлажняване на въздуха и противоалергични лекарства.

С други думи историята ми с чистия въздух и алергените датира от над две десетилетия и вече ми е дошла до гуша тази битка. Когато от Philips България ми предложиха да пробвам пречиствателя им за въздух, приех незабавно и така се сдобих с едно симпатично, извънземно на вид устройство, на име Combi 2в1. В отделна статия ще обясня какво точно представлява и как функционира. Тъй като живеем извън най-замърсената градска част, бях убедена, че няма да усетим голяма разлика, а мъжът ми беше доста скептичен и веднага заяви, че това е идеално за центъра, но при нас няма нужда. Не познахме обаче. За наш ужас светлинният индикатор за мръсен въздух светна червено, което е най-високото ниво на замърсяване. Може и да е заради строежа, който наскоро започнаха до нас, може да е заради домашните ни любимци. Малко по-късно премина в лилаво, а накрая и в синьо, което означава, че сме достигнали оптимална свежест и влажност на въздуха, защото извънземната машинка освен че пречиства въздуха от прах и акари, и го овлажнява. Ползваме я вече две седмици и определено усещам разлика. Не мога да кажа дали ще ни помогне да преборим алергиите и особено ужасяващия ларингит, който правят момчетата, но един ефект забелязах още на третия ден и определено го свързвам с устройството. Обикновено се събуждахме със запушени нослета сутрин, дори когато нямаме хрема, докато сега дишаме добре. И въздухът вкъщи се усеща по-свеж.

Хубаво е, че Philips инвестират в разработването на такива технологии. Иска ми се да имах тази джаджа, още когато Теди беше на 2 годинки и живеехме на квартира с мокет, но тогава най-доброто, с което разполагахме, беше купичка с вода върху парното.

Ако уредът ви интересува, тук съм написала подробно за функциите и сглобяването.

Уредът ми беше предоставен от Philips България с ангажимент да споделя безпристрастно мнение. За Филипс обаче ми е трудно да съм безпристрастна, предвид десетките техни бебешки уреди, които съм ползвала през годините и които винаги са били на ниво. Така че моля да ме извините, ако съм малко пристрастна. На снимката виждате Алекс, който е толкова възхитен от машинката, че според мен незабавно трябва да го вземат за рекламно лице. :)

Автор: Валентина Вълчева

Спорът „за” и „против” детската ясла / градина сигурно бие по продължителност всички военни конфликти, водени някога на тая планета, в това число и Стогодишната война (която, между другото, продължава 116 години, но това не съм го научила в детската градина). И за разлика от войната, спорът ни няма изгледи някога да приключи. Общо взето е като на сватба (или погребение – както ви харесва) – уж всички са наясно как трябва да протекат събитията, а винаги (ВИ-НА-ГИ!!!) се намира някоя опърничава баба / леля / стринка или друга подобна твар, която да заеме стойка „делва” в най-неподходящия момент (като че ли някога пък може да има подходящ), да тропне с крак и да обяви: „Е, не е така! Вие, невежи, нищо не вдявате от тия работи.”.

Аз съм от хората, които искрено вярват в ползата от детските заведения и учебните такива, при това не защото само така мога да взема глътка въздух без някой да крещи покрай мен в нещо средно между истерия и транс мамомамомамомамомамомааааамооооо, но дори и само заради това пак си струва. Едно време имах доста абстрактни представи за почивка – море, планина, екскурзийки, мързелуване по цял ден на плажа, посрещане на изгрева на Джулай морнинг... Откакто сме четиричленно семейство обаче, силно съм си редуцирала идеите просто до един час на кафе без да се налага да отговарям на въпроси от типа на „Защо не може да си ядем сополите?”, „Мамо, мога ли да пояздя котката?”, „Защо небето не е оранжево?”, „Какво ще стане, ако пусна телефона на баба в кафето ти?” и други подобни, изискващи минимум три дипломи по психология, философия и абстрактно мислене.

Но се оказа, че при нас ходенето на ясла, а в последствие и на градина не ми спестява кой знае какво откъм разход на нерви. Само поводите се разнообразиха. И не, нямам предвид случаите, в които Престолонаследник №1 се е прибирал с цицини, синини и изподран – това си е житейски опит, не поводи за мелодрами, макар да си мисля, че май съм малцинство в това си убеждение. Да го кажем така! Когато тръгвам следобед да го прибирам, залагам сама срещу себе си този път какъв ли ще е поводът да се оправдавам пред учителките му.

Как, мамка му, да обясня, че не, точно тия думички не ги е чул от мен?! Не че има някакво значение откъде ги е попил, ама... О`кей! Поемам вината за „мамка му”, „гадина” и още две-три с подобен сравнително нисък до среден волтаж. От баща си също е закачил това-онова – няма как. Още си спомням как едва проговорил, докато го разхождах в детската количка и минахме покрай една фитнес-зала, зверчето се обърна към няколко излезли на припек мускулести момчета и изтърси: „Глиган!” Ей така стават недоразуменията, които после гледаме по телевизиите в праймтайма!

Предполагам, че е смущаващо – дума да няма, но лично аз май реагирам, само когато се сети да обърне на натурален северозападен, което „удоволствие” дължа на майка ми и баща ми. „Епъ оно я...” Дори и само една от трите е в състояние да ме изправи на палци. И го знае, зверчето. Сигурна съм, че го прави нарочно! Главата си залагам.

„Лошите” думички обаче са само една незначителна част от поводите да ме е срам да минавам покрай детската градина дори в почивните дни, а идеите ми за наказания вече отдавна са се изчерпали. Като че ли най-ефективно се оказа лишаването от компютър, но и това взе да не действа, а само да предизвиква ответна реакция от типа на „Като не ми даваш компютъра, аз пък ще си играя с бебето! Бебето е по-хубаво!” От една страна добре е, че осъзнава, че „бебето е по-хубаво”, ама от друга се губи смисълът от наказанието, нали? И сякаш за да ми направи напук, когато е наказан „без компютър”, се забавлява най-всеотдайно и искрено.

Понякога си мисля дали за всички няма да е по-добре, ако все пак го оставя вкъщи. После се сещам, че силните успокоителни ги продават само срещу рецепта, с каквато аз не разполагам, и се отказвам от идеята. Но милата учителка по английски със сигурност би го оценила като жест. Тя и без това вече категорично отказва да го взема в групата си за уроци, откакто два пъти трябваше да го смъква със сила от завесите във физкултурния салон. Разбирам я – може би трябва да й се извиня в някакъв момент. Или по-добре да не й се мяркам – да не отварям стари рани.

Виж, треньорите по футбол и карате засега удържат фронта. Нормално – мъже са, били са в казарма все пак. Което не означава, че всеки ден не отивам да си прибирам чудото с мисълта, че на вратата ме чака поредния преподавател, докаран до нервен срив. Това очакване ме убива! И като ме посрещне на вратата тичешком, уверявайки ме с театрален патос „Мамооо, аз днес съм бил УЖАААСНООО добър... Ама малко!”, на мен ми настръхва козината, щото си знам какво следва. Тоест... предполагам. Често пъти оставам изненадана от креативността му да измисля нови и нови начини да влудява всички.

И се започва една борба между желанието да го разцелувам и това да го изям с парцалите, дето се вика. Накрая приключваме с разговори от типа на:

-   Защо, бе, мама, си се държал лошо пак?

-   Аз ли? Не е вярно.

-   Как да не е вярно, бе, мама, като ето – госпожата пак се оплаква от тебе.

-   Тя лъже! – отсича той категорично.

-   Не, тя не лъже.

-   Лъже!

-   Не, не лъже!

-   Ами аз не знам кое е лошо – затова. (Дето се вика, признат грях – половин грях.)

-   Как да не знаеш? Ето – днес пак си направил нещо лошо.

-   Не е вярно. Бях добър – само Люби беше лош.

-   Защо пък Люби?

-   Щото като го бия, той реве.

Шах и мат. Дори не знам какво да отговоря. По отношение на дипломацията той май се оказва по-добър от мен, само дето на моменти ми се струва, че черпи опит от Дарт Вейдър например. И предпочитам да не си спомням, че аз съм била почти същото бедствие някога. Може и да са прави хората, че всичко се връща.

Честно казано, не мога да проумея онези родители, които отказват да признаят ползите и необходимостта от детската градина. То аз и много други работи не мога да проумея, ама не е речено, че човек трябва да намира обяснение за всяка глупост, която хрумне на някого. Има едни въпроси, по които никога няма да има единодушие, а всеки път, когато някой ги постави на дневен ред отново, става мътна и кървава. Този е един от тях. Веднага си признавам с ръка на сърцето, че нямам нервите и търпението да изземвам ролята на детска учителка. Едно време, когато кандидатствах в университета, ме приеха дори в специалността „начална педагогика”, при това без да към я искала. Отказах, разбира се. Инстинктът ми за самосъхранение явно е бил добър по онова време за разлика от някои по-късни етапа, когато ме е подвеждал много коварно.

Мисълта ми е... има неща, в които детската градина е доста по-добра от мен и нямам нищо против да си го призная. Например в мотивацията да се откажем от бибероните. Да открием гърнето по предназначение, а не в качеството му на играчка, по-конкретно каска. Да започнем да обуваме обувките си без да ги разменяме. Да научим и други детски песнички, освен „Зайченцето бяло” и „Ние сме войници” (още повече че последната изобщо не става за приспиване). Престанахме да водим пехливански схватки всеки път, когато трябва да се мери температура с термометър (оказа се, че не боляло – ти да видиш!). Запознахме се с основите на доброто партньорство и търговията – „ти на мен, аз на теб”. Открихме и чара на мотивацията да гоним успехите – „отбележиш ли точка, заслужаваш награда” (като в нашия случай наградата е за дните, в които не ми се е налагало да се оправдавам от негово име на някой разтреперан от нерви учител). Самостоятелното обличане също дължа до голяма степен на детската градина, макар да имам своя дял в успеха. И прочие, и прочие постижения, които може и да не са съизмерими с колонизирането на Марс, но за мен са си почти същото.

Отделно от това, признавам си с ръка на сърцето, разтапям се при всяка нова абстрактна драсканица, която ми се поднася като най-скъп подарък (за мен си е точно това), при всяко хартиено цветенце и герданче от парченца нарязани пластмасови сламки, при всяка картичка и собственоръчно оплетена гривничка, при поредната грамота за „най-добрата мама”, в замяна на които трябва да платя с „цун и гуш”. Да кажем, че тези подаръчета напълно компенсират необходимостта да се оправдавам като закъсняла за час ученичка, а и наистина ме мотивират да си заслужа следващата грамота.

Препоръчваме ви и разказа на Валентина "Търсенето на работа като приключенски екшън".

Мая Цанева ни гостува следвеликденски, за да напомни на всички мами колко е важно да разпускат от време на време и да ни призове да обявим днешния понеделник за дъждовен - или по-точно - за Ден на майката. Така че ако сте прекарали Великден у дома и сте се "напразнували", отдайте се най-после на заслужена почивка. :)

Денят на майката бил 8 март, така ли? Нищо подобно. Аз обявявам мой ден на майката. Всеки месец. Една неделя по пижами, в който всички спим кой колкото може или иска, ядем кой каквото намери и да, чистенето и прането е последната ми грижа.

Тази неделя аз се почувствах ЧОВЕК. Без да съм го планирала или пожелавала. Аз съм лесна, както казва мъжът ми, ако ме оставиш да се наспя, оздравявам, успокоявам се и ставам отново бяла и добра. Но след една седмица под карантина с варицела целият наличен състав на семейството ни - баща, майка, хлапе и котка, бяхме изтощени. Заплахата „Ще извикам майката ти!“ се превърна в реални доказателства, че мама е зла.

За моя радост баща ми взе внука си за разходка в 11 часа и мама заспа на дивана. По пижама и без намерение да привежда във вид за пред хора както къщата, така и себе си. Това се случва рядко, защото съм научена да ми е чисто и подредено, преди да седна. Отворих едно око в 13 часа, за да видя кой филм е заредил мъжът ми. После помолих за супа, изядох я и пак легнах. Митко се прибра в 14 часа. Бърза супа и за него, пижама и отново всички по леглата. И така… чак до 17 часа.

Резултатът – в 18 часа бяхме свежи като репички и трите перални и леко почистване минаха като на сън. Накрая оставих Митко и да ме лакира в червено - получи се доста зловещо-артистично произведение на изкуството. Вечерята от остатъци не впечатли никого, но всички бяхме нахранени. Сипах си чаша розе и се поздравих – оцелях и без да отговарям на високите си вътрешни очаквания.

Зарежете 8 март – денят на майката е този, в който не сте родител за пример, а човек.

Владислав Христов за неслучайните срещи и портретите, които не забравяме.

Преди време имаше период, в който снимах много портрети. Дадох маса пари за портретен обектив и хукнах по нивя и паланки да търся хора със запазено човешко в себе си, такива, които в градски условия трудно могат да се срещнат.

Обикновено най-добрите кадри правех в малки селца или буквално на полето, и фотографиите се получаваха не заради скъпия обектив, а заради излъчването на тези хора и историите, които ми разказваха.

Нерядко изобщо не се стигаше до снимане, така потъвах в простичките им и честни думи, че фотоапаратът ми увисваше на врата, като най-безполезната вещ, която някога съм притежавал.

Историята, която ще ви разкажа, се случи в един летен следобед край река Камчия, на двайсеттина километра от Шумен. Пътувахме с група приятели, бяхме решили да си правим пикник край реката, разбира се аз бях взел камерата и се оглеждах за кадри. Движейки се по поречието, видях стадо с крави и овце. А щом има животини, ще има и пастир край тях.

Спряхме веднага, тръгнах напред с апарата, този момент на вълнение не може да се замени с нищо друго освен с адреналина от екстремните спортове. Не след дълго от близкия папур се показа и пастирът. Беше млад мъж около 30-годишен с дълга чуплива коса. Приближих се към него. Първото впечатление беше, че ме гледа право в очите, и понеже те бяха светли близо до прозрачни, това някак ме стъписа. В същото време очите му излъчваха благост и простодушие. Не знам как е изглеждал Исус Христос, но представата ми за него, изградена от икони и стенописи, стоеше пред мен от плът и кръв.

За да разбия неловката тишина между нас, изстрелях едно „Здрасти”. Не можех да му връхлетя веднага с фотоапарата, лицевите мускули на хората се стягат, затова предварителният разговор и искането на разрешение са задължителни. Подхванах с добронамерена усмивка: „Как се казваш?”. „Юсуф”, отговори ми той сухо и гърлено. Младият мъж гледаше в земята, сякаш се срамуваше от името си или от това, че е мюсюлманин. „Всички тези животни твои ли са, Юсуфе?” – попитах го. Той нищо не отговори, ами негови ще са, що за глупав въпрос, че искам и отговор.

Последваха още няколко въпроса от общ характер, на които той или отговоряше едносрично, или мълчеше. Разбрах, че това не беше срам, просто той не знаеше добре български. Освен това изпитваше дискомфорт от появилия се изневиделица любопитен фотограф, които се мъчеше с всички сили да го разговори и снима. „Виж какъв апарат имам, японски е, а с този обектив да знаеш какви портрети стават…” продължих да разчупвам леда за да мога да му направя някой кадър. Показах му няколко снимки от апарата, които Юсуф разглеждаше с лека, едва доловима усмивка на Мона Лиза.

В крайна сметка той се съгласи да го снимам. „Ще ти донеса снимките на хартия, да си имаш за спомен”, обещах му, а Юсуф най-после се усмихна широко. Изпеченото му от слънцето лице се изпъстри с фини бръчки. Нищо не каза, пак си мълчеше, но някак мълчанието му беше по-уверено. Качихме се обратно в колата и денят пое по обичайния си ход.

Често мисълта за Юсуф ме спохождаше, знаех, че тази среща не беше случайна, но какво трябваше да науча от нея, какво? Месец след това, се върнах край реката, на същото място и в същия час, но Юсуф го нямаше. Не успях да му дам снимките. Всеки ден не е Великден. Не всичко в живота ни се нарежда както искаме.

Още пазя тези хартиени снимки, ако някой ден се срещна с Юсуф, ще му ги дам. Дори мога да събера смелост и да му кажа, че прилича на Исус. Сигурно ще се усмихне с онази усмивка на Мона Лиза, а после дълго ще мълчи.

Владислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Негови художествени текстове са публикувани в десетки международни издания за литература. Бил е носител на множество първи награди от конкурси за кратка проза, поезия и хайку. Името му влиза сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Творбите му са превеждани на 16 езика. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014), „Germanii” ( на немски, 2016). Вече излезе първата му книга с публицистика „Продължаваме напред”. Разказът на Владислав е от binar.bg.

Автор: Ина Зарева

Всеки с кръста си - въздишаме често и стенем под тежестта му. Несполуките, проблемите, загубите, празнотите в живота ни стават все повече и повече. Болката на бремето спуска плътни завеси пред очите ни и ние не виждаме нищо друго, освен това, което нямаме. Не говорим за нищо друго, освен за това, което са ни причинили или отнели. Не мислим за нищо друго, освен за това колко несправедливо сме измъчвани.

Плътните завеси се спускат по лицата ни, скриват усмивките ни, потъмняват сърцата ни и хербаризират чувствата ни. Мислим само за мрака пред себе си и тежестта върху ни. И нито за миг не допускаме, че самите ние може да сме нечий кръст. Може да сме му бремето и изпитанието, може да сме тъмната завеса на живота му.

Представихте ли си го? Вие сте най-тежкото и мъчното на обичащите ви хора. Причинявате им болка, страдание и самота.

Разбира се, че не го целите. Разбира се, че сте готови да дадете половината си живот за тях. Разбира се и нищо не може да направите.

Защото там където има любов, винаги боли.

Там, където има любов, кръстовете са най-тежки, а раните най-дълбоки.

И парадоксалното е, че само любовта може да ги излекува. Само тя може да възкреси вените ни и по тях отново да тече вяра. Само тя може да направи дните пулсиращи от живот и цвят. Може да ги направи велики.

Великден е осъзнаването, че единственото, което има значение в живота ни е колко силно сме обичали.

Великден е способността да съчувстваш на другите, да влезеш в обувките им и да не ги съдиш повече.

Великден е мигът, в който осъзнаваш, че дори да не си разбрал фундаменталния замисъл на живота, си открил своя собствен смисъл.

Великден е светлината, която повдига плътната завеса и ни показва колко много имаме и колко много можем.

Великден е победата над омразата, предателството, алчността, болката и смъртта.

Великден е надеждата след облака от мъка, грамадата от несполуки и морето от отчаяние.

Великден е множеството хора, които си предават светлината на любовта и незлоблението от ръка на ръка, независимо дали са в храм, на концерт или скърбят след жесток атентат.

Великден е убеждението, че няма по-силни оръжия срещу злото от любовта и добротата.

Великден е това, което ни вдига от поредната житейска канавка, поизтупва ни, поглежда ни в очите и ни казва:

- Готово. Вече можеш да стигнеш и по-напред.

Великден е продължаването напред, заради или въпреки очакваното.

Имаме този ден поне веднъж в живота си.

Достатъчно е само да дръпнем завесите и да видим, че днес е Великден.

Автор: Пролет Николаевич

Аз съм от онези майки тип пинчер. Лая много, но после подминавам и продължавам нататък. Лая за всичко. За хвърлените дрехи по пода, дивана, леглото, в банята, в гардероба, в шкафовете. За оставените чинии на масата, след закуска, обяд, вечеря и в промеждутъците. Лая за „заслужената“ почивка на съпруга през уикенда, за ежедневните тренировки, за хобитата, за… Боже, откъде го намира това време за всичко? Лая срещу едното дете да си измие ръцете, зъбите, дупето, да се изкъпе, да си прибере играчките, да мълчи, да не мълчи, да не мрънка, да… Много бяха още, но почнах да забравям. Лая и срещу 9-месечния звяр. Ми не го разбирам тоя хайван какво иска, а то почва с отварянето на очите тирадата от нечленоразделни звуци и към 10 вече, след 4 часа търчане и стискане на зъби не издържам. Пинчер съм все пак, крехко създание… само лаенето ми остава.

Лая си аз… лая и рева. Рева и лая. И като минат десет-петнадесет минути в лаене, уморявам се накрая, почна да скимтя и ставам да си свърша всичко, дето лаенето не ги накара, тия мискини, да свършат.

Преди 8 години като забременях с големия звяр, бях 25-годишно елфче. Едно такова усмихнато, щастливо, с розови очи за всичко и всички. И си летях на розовия облак на заблудата, че майчинството е най-готиното нещо на света. Честно…. Мислех си, какво толкова мрънкат всички. Ще се роди бебчо, ще спинка, ще папка, аз ще ходя по разходки в градинките и ще чета книжка, докато мъникът спи. Тате ще помага, ще си поделяме задълженията 50/50 и всичко ще бъде наред. Ахахахахахахахахаха… по-ясно от това не мога да го кажа.

Всичко започна още с кърменето. Аз, като една модерна майка, се подготвях за домашно раждане и да, раждането беше страхотно. Шестчасово, безпроблемно, страхотно раждане на един 4 килограмов малък звяр, без никакви усложнения, разкъсвания и всичко останало. След последвалия ужас в болницата за регистрация на детето и всички останали щуротии, най-накрая се завърнахме победоносно в къщи и аз си казах ето, сега ще го сложа на гърда, ще засуче ангелчето и приказката ще започне.

Започна. То суче, аз рева, бащата крещи в паника. Аз пак виновна, че наследникът гладен. Ами какво да направя, не пускат тия зърна, то и мляко не произвеждат гърдите. И пак, зверчето реве, щото гладно, аз рева вече и от болка, и от обида, и от хормони, и от стрес, и от ужас, бащата крещи и той реве от безсилие и паника. Егати началото. Минаха се няколко дни, взехме адапте. Щем-не щем даваме. Наяде се малкото, заспа, усмихнахме се ние с таткото и една седмица имаше мир. Ама седмицата мина. Дойде понеделник.

След трите часа сън през нощта се събудих към 5:30. Пих кафе, за да си задържа очите отворени и сладко изпуших една цигара на спокойствие. Да пушачка съм и не ме е срам да го кажа. Щом природата ми е дала еластичен перинеум да раждам гиганти без разкъсвания, но не ми даде изпъкнали зърна и гърди дето да произвеждат мляко, ще пуша… и вино ще пия, и валериан ще взимам, ако трябва!

Осаферих се. А после се върнах в леглото и се направих на заспала, когато звярът се събуди. Само че таткото не реагира. Врътна се, зави се през глава и въпреки че беше напълно буден, не мръдна. Не мръднах и аз. Играхме си така десетина минути, докато онова в кошарата не почна да вие. Наакано до ушите и смъртно гладно. Все пак храната не идваше от гърдите ми, можеше и бащата да стане да му направи адаптето. Да, ама не. Станах аз. И докато хранех хайвана в леглото ядосана, тате стана, мина през тоалетната, после през банята, после се облече, взе си ключовете, дойде да ни целуне по челото и тръгна за работа без товар, без угризения и без задължения.

Останах сама в къщи с малкото. Гледах го как сладко си смуче шишето и затваря очи изморено от труда, който полага, за да се нахрани и си мислех, че може би все пак таткото трябва да работи, а аз ще се върна към нормалното си ежедневие след седмица, две. Нали преди десетина дни бях родила все пак. Искаше се малко време да свикна.

Часовете си минаваха. Дните също. Седмиците, месеците. Аз нещо не свиквах със ситуацията. Докато звярът спеше, трябваше да изчистя къщата, щото при една прашинка на пода и свекито ме гледаше на кръв. Трябваше да изпера и да изгладя, щото като ходеше намачкан тате и свекито гледаше мен, пък питаше него „Ти ютия нали имаш, бе Тоше“. Трябваше да сготвя, да направя пюрето на звяра, да стерилизирам шишетата, евентуално да се изкъпя, облека и приготвя сака за излизане. Нормалното ежедневие все ми бягаше някъде по тъча и без да се усетя, започнах да лая.

Прибере се вечер тате, аз почвам с ръмжането – „изморена съм, болят ме краката, боли ме кръста, сгъни си дрехите, поне ги сложи в коша за пране, прибери си масата след хранене, не хвърляй якето на дивана и т.н и т.н“. Ръмжането прерастваше в лай, след време във вой. Но моя тате нещо беше имунизиран. Не чуваше. Правеше си пас душата и все намираше време да разпусне след работа някъде на далече, на някой язовир, река, локва, без рев и вой от дразнители. Съботите и неделите свикнах да съм сама с онова растящо и искащо все повече внимание и грижи зверче.

Понякога, като ми идваше вече много заревавах като бесен ти-рекс и тогава успявахме да отидем дружно за малко на „почивка“. Поне сменях обстановката за два, три дни, но винаги ми излизаше през носа като се върнехме с оправянето на тоновете багаж и всичко останало.

Понякога оставях звяра и на свекито. И винаги, винаги, винаги, винаги мразих понеделниците след това. Едно на ръка задето оставах вкъщи пак сама с целия физически и психологически товар, едно че дребният се дереше на умряло за баба си, щото свекито го глезеше до безобразие. Странно, но с майка ми никога нямах този проблем. Може би защото пред едната имах смелостта да казвам как гледам детето си и държах то да бъде гледано така, макар и за два дни, а доброто ми възпитание не ми позволяваше да вдигна глас пред другата и давах в ръцете й една гумена топка, която тя моделираше както си иска. Може пък и свекито ми го правеше напук… знае ли човек.

Минаха две години и половина. Най-накрая приеха звяра в градина и в следващите шест месеца успях някак си да си върна нормалното, динамично ежедневие, към което бях свикнала преди да забременея. Всяка делнична сутрин се будех като най-щастливия човек на земята. Приготвях зверчето за градина, баща му го караше и после с ослепителна усмивка крачех бодро към работа. РАБОТА!!!! Най-хубавото нещо, което ми се беше случвало от четири години насам. Работих с хъс и щастие. Без нещо, дето да ти реве и мрънка постоянно, без задължения, които трябва да вършиш дори и да умираш, без самотата на една майка, без мъкненето на всичко, от което отрочето има нужда и това, от което няма, без майчинство. То беше свършило и аз се връщах обратно към елфското си начало. Чувствах се и изглеждах страхотно. Вървях с гордо вдигната глава. Усещах погледите на хората около мен и това ме зареждаше.

Минаха две години безметежност. Звяра стана на 5 и всичко около него стана толкова лесно. Яденето, акането, спането, ходенето където и да било. Погледнах мъжа си с онези елфски очи отново и виждах един красив, млад мъж, любвеобвилен и грижовен баща. Защото той наистина се превърна в такъв, в момента, в който сина му стана на 4 и вече му беше интересно с него. Все пак звярът беше научен на хигиенни и хранителни навици, на говор и отговорности и беше лесно да се разбереш с него. Нужно беше само да го забавляваш и да го внедряваш в дейностите си. И мъжът ми го правеше с кеф.

Хубаво ми беше да си оставам сама, да се грижа отново за себе си, да бъда себе си. Но пустият елфски прах ми замъгли зрението и взех, че повярвах в чудеса. Поисках още едно зверче!!! Да ме бият дяволите защо.

Второто се роди преди девет месеца. Още едно 4-килограмово зверче. Малко, красиво, ококорено момиченце. Още в момента, в който този хайван излезе от корема ми, цялата любов на баща й се измести върху нея. Той сякаш ослепя за елфските ми уши и дългата руса коса, която толкова обичаше да гали.

Но майната му на косата и ушите… Историята е написана, за да се повтаря нали? Сега всичко е същото… само че по 2. Не, по 3. Сега отново съм пинчер. Ръмжа, лая и след това отново си върша всичко сама, докъдето ми стигнат силите и нервите. От елфа останаха само ушите. Русото стана бяло. То няма как иначе.

Една-единствена разлика има. Вместо с „мамка му“, сутрин се събуждам с „моля те“. Моля те бе, Боже, моля те. Нека в следващия живот аз да съм мъжът! Моля те!