- Лияна Панделиева изигра жената на Чардафон Велики. Може да я наричате Чардафонката, тя се представяше за Недялка.
- Измиха паметника на Съединението с шампоан.
- Цецка Цачева чете слово от листче пред въпросното умито съоръжение.
Ако сте гледали тези репортажи и през 2009 година, не се учудвайте. Телевизиите са локомотивът на историята – всяка година минават през една и съща гара с едни и същи репортажи, порядъчно озвучени с голямо количество пара в свирката.
Не подминаха и Съединението. Един малък факт обаче забравиха нашите колоси. И той е, че паметникът не се мие с обикновен шампоан. Шампоанът е „Па па“, по-известен в Русия като „Кря Кря“.
Защо „Па па“?
Обясненията са поне две. Официалното е, че фирмата, която го произвежда е местна и това е „Ален мак“. Тя дарява 10 тона от сапунената течност на общината, която мие символа.
Второто, не толкова афиширано съвпадение е, че всеки пловдивчанин нарича въпросния символ „Патката“, вероятно заради особената форма на крилете, които явно трябва да символизират двете Българии.
В този Пловдив, град на тепета, патки и гларуси, един човек решил да вдигне паметник.
Но не кой да е човек, а бай Агоп Сренц. И не какъв да е, а паметен арменец.
Освен всичко – братовчед на великия режисьор Крикор Азарян.
За бай Агоп може и трябва да се пише много. Защото освен Човек, арменец и професор в местен университет, е и може би най-старият водолаз в България.
С този колос животът ме срещна на един плаж в Царево. Показваха ми го като атракция, защото на близо 80 години бай Агоп плуваше всяка сутрин по 10 километра и слизаше на 15 метра дълбочина с два стари плавника.
Та същия този Агоп решил да вдигне паметник на своя велик братовчед.
Събрала пари арменската общност, направили хубава плоча с образа и името и я забучили на родната му къща. Да се знае и да се помни.
И тук започнало ходенето по мъките.
Първо се оплакали живущите от първия етаж. Да не им паднела фасадата. Дошли от общината и направили акт, незаконно било да сложиш плоча на собствената си къща. Накрая точката сложила полицията, която започнала да кърти паметника, защото имало жалба и бил незаконен. Луднал бай Агоп, а покрай него и горкият Кико Азарян, който за малко като Богородица да почне да рони кървави сълзи.
Холан, намесила се арменската общност, медиите в града започнали да пишат, а общината преглътнала плочата и дори я узаконила.
Всяка година на 14 декември, когато почина режисьорът, Агоп забърсва паметника на Кико Азарян. Идват по някой друг приятел, оставят цветя, пък пият по едно в близката кръчма. Тихо, като за приятел.
Всяка година на 6 септември пред умитият паметник на Съединението се изтъпанва местната власт, барабар с половината „началници“ от София. Мият патката, мънкат милите, четат скучни речи от хвърчащи листчета и отиват на коктейл в общината.
А паметникът ухае ли, ухае на бор, мента и обикновена простотия.
И все ме напира да им кажа на същите тия, че моят град е Пловдив не заради тях и патките, които строяват всяка година на площада.
Даже и заради Панделиева не е.
А заради хората като Бай Агоп, на когото толкова пречеха да обича братовчед си.
За да се помни и знае, че под тепетата не се раждаха само тикви, а и хора като Крикор Азарян.
Снимката на Крикор Азарян е от интернет.
