Автор: Валентина Вълчева

Покрай малко необичайното семейно положение на новоизлюпения френски президент Еманюел Макрон и съпругата му Бриджит на дневен ред някак неусетно пак се появи въпросът за възрастта в любовта, за допустимата и недопустима разлика. Той е на 39, тя – на 63. Тя е негова бивша учителка, което според някои хора правело нещата още по-нередни. Ама как е възможно? Безсрамници! Особено тя. Винаги е Тя. Всички злини идват от Нея. Позната история още от времето на Адам, Ева и Ябълката. ВИ-НА-ГИ е Тя. Ева  – не Ябълката.

Е, voila! Оказва се възможно, че дори и не е кой знае какво според пропадналите западняци. Защото онези франсета са евро-развратници, а не като нас – народ с традиции и морал. У наше село таквизи работи не стават, щото е грешно и смешно. А и какво ще кажат после комшиите? Срамота!

Поне с такова впечатление остава човек, ако погледне хилядите постове и коментари из социалната мрежа. В един момент човек остава с убеждението, че начело на Франция някак се е уредил непълнолетен хормон с нездрави фантазии и с изразен Едипов комплекс, а до него – застаряваща хищна мъжемелачка. Изведнъж целия фейсбук се напълни със самоназначили се специалисти по психология на поведението и семейни консултанти. То не заподозряха Едипов комплекс, то не беше тайно желание да осъществява мокрите мечти на всеки тийн да прекара даскалицата си, то не бяха подозрения в геронтофилия и не-знам-си какво там... Ало! Фройдистите! Тоя тип току-що стана президент на една от най-силните държави в Европа и света. Мислите ли, че е попаднал там случайно? Сериозно ли допускате, че сте в състояние дори за микросекунда да прозрете какво се случва в главата му?

Пак помислете!

Не знам за вас, но аз покрай техния случай се сетих за максимата, че зад всеки успял мъж стои по една силна жена. Виж, зад успелите жени кой стои засега е под въпрос.

Та да питам: Действително ли за любовта няма възраст или все пак има възрастови ограничения, отвъд които една връзка става неприлична (макар да недоумявам защо възрастта да е неприлична) и обществено бодлива? И кой ги определя тия граници, ако допуснем, че ги има? Разбира се, питането ми се отнася до случаи като горепосочения, защото онези, другите, при които дванайсетгодишни раждат деца с оправданието, че „такива са ни традициите” са си съвсем друга територия. Там вече работата си е без съмнение за прокурор. (Бих казала „за бой”, ама нали не е педагогично... Педагогика му е майката!)

Питам не защото и ние с мъжа ми сме с близо пет години разлика в моя полза (от което пък хич даже не ми е неудобно). Това дори най-близките ни приятели май не го помнят. Аз съм от наивниците, които вярват, че за любовта действително няма граници, с малки изключения, изрично упоменати в Семейния и в Наказателния кодекси. Е, изпитвам известни съмнения относно мотивацията и искреността на чувствата, когато видя тунингована мис под ръка с представител на вида „добре облечен бизнесмен”, но там вече не говорим толкова за любов, колкото за някакъв вид протокооперация може би. Какво пък! Щом ги устройва, дори това е приемлива, макар и вероятно някаква извратена форма на любов. Материално обусловена, но някаква. Кой е казал, че любовта е само въздишки, гълъби и рози?

Питам, защото ми стана любопитно. Любопитно ми е кога точно възрастта в една връзка излиза на преден план в очите на околните, заличавайки ефекта от личностните достойнства на участниците в тази връзка. Кога качествата на човек спират да имат значение за сметка на броя години разлика между Него и Нея? Особено в случаите, когато Тя е по-възрастната. Има ли оптимална разлика, отвъд която не е възможно да допуснем наличието на искрена, тривиална любов, каквато е редно да изпитват помежду си Един Мъж и Една Жена? Винаги ли в подобни връзки трябва да подозираме наличие на не много морални емоции и подбуди?

Добре, признавам си, че и на мен ми идва малко в повече, когато чуя за брак между момиче/момче на седемнайсет и дядко/бабетка на седемдесет, но в случая говорим за съвсем различно нещо. Млад мъж, който има очевидно щастлив брак с по-възрастна от него жена, която обаче все пак не би могла да му е баба, нито пък изглежда като такава. Защо не се възмущаваме, когато видим снимки на Хю Хефнър с поредното плейбой-зайче? Защо обществото не заклейми Антъни Куин или Марлон Брандо? Приемахме с усмивка случая на Анна-Никол Смит и петролния магнат Хауърд Маршал. И може би така трябва.

Но в ситуацията на семейство Макрон няма почти нищо подобно, пък било то и само заради факта, че двамата един до друг изглеждат добре. Разликата помежду им е само в актовете за раждане, не във визията, както при други двойки. Никой от двамата няма изгода от тази връзка, освен една – щастливи са. Достатъчно ли е, много ли е, малко ли е... Въпрос на гледна точка.

И все пак. Дори и да беше видима разликата им, дори и да беше като при Анна-Никол и нейният Хауърд, които заедно изглеждаха като Красавицата и... Мумията... какво от това, за Бога?! Защо да нямат право да са заедно? Трябва ли да се срамуват от това, че са открили причина да са заедно, пък била тя и изцяло меркантилна може би, и имаме ли ние право да сме възмутени от това?

Някъде из коментарите под един пост по темата един мъж се опитваше да провокира някаква дама с въпроса: „Ами ако беше твоя син? Пак ли щеше да си о`кей?” Замислих се. Имам двама синове. И как ще реагирам, ако някой от тях един ден пожелае да сподели живота си с жена, която е по-близо до моята възраст, отколкото до неговата. Иска ми се да вярвам, че ще реагирам нормално и човешки. Че реакцията ми няма да е като на селска лелка – „Ама тя е дърта! Не може да ти роди деца! Какви са тия глупости?!”. Че ще ме интересува само и единствено дали той е щастлив с нея. Да, децата са важни, но дали това трябва да накара Еманюел Макрон да каже на жена си: „Excusez-moi, cherie, ама размножаването – на първо място! После любовта и другите там цуни-гуни тъпотии!” Може би трябва – знам ли.

Имам чувството, че съм някакво изключение в наивното си вярване, че е възможно любовта да съществува и в такъв вид. И това е същата любов, която сме изпитали и ние със стандартните връзки. Никаква екзотика. Добрата старомодна любов! Да, пред нея стоят може би непреодолими проблеми като например почти сто процентовата сигурност, че те няма да имат общо дете. Не че не се случва вече жени да раждат и на 62-65, но да речем, че вероятността е по-скоро отрицателна. Освен това тя вече има три деца от предишен брак, така че може и да е решила, че ѝ стига толкова за този живот. И съпругът ѝ очевидно го е приел.

Като се замислим, съществуват толкова много бракове, в които поради куп причини няма деца. Медицински, психологически, каквито се сетите. Прекрасни бракове все пак! Нима липсата на наследник автоматично прави тези връзки незначителни, ненужни и неприемливи?... Да, липсата на дете е огромна празнина и нищо не би могло да я запълни, но въпреки това... Трябва ли тези връзки да бъдат презирани, осмивани, отричани?

Е, семейството на френския президент е избрало да е такова. Оттук нататък какво?

Оттук нататък ви препоръчваме статията ни за Новите жени и защо стереотипите отдавна са разбити.

Автор: Мария Пеева

„Майка ми се държи с мен като излишна и нежелана“, ми писа едно момиче. Как да отговоря на това? Как да му обясня, че вината не е в него?

Някои родители просто не са пораснали, мило дете. Съжалявам, че си случила точно на такива. Родителите са тези, които трябва да ти помогнат да станеш зрял човек и завършена личност, но пътят ще изминеш сама. Представи си го като прохождане. Ако мама държи детето за ръка, то по-лесно ще направи първите стъпки. Няма да падне, да се удари, да се нарани. Ще има кой да го подхване, когато залитне. Но ще ти кажа една добра новина.

Детето ще проходи, дори когато няма кой да му помага. Да, по-трудно ще е. Ще пада и ще става. Ще се научи да не плаче, защото е безсмислено да плачеш, ако няма кой да те утеши. Ще се опира в стените, които не са нежни като майчината ръка. Но въпреки това ще проходи. И когато го направи, стъпките му ще са уверени и стабилни. Защото се е научило, че може да вярва само на себе си, на никого другиго.

Писмото ти е изключително. Не само защото е грамотно, а грамотността не е приоритет на твоите връстници. Не само защото е смислено в едни толкова безсмислени времена. А защото е емоционално, искрено и думите ти докоснаха сърцето ми, както биха докоснали сърцето на всяка майка.

Не и на твоята очевидно. Въпреки това ти ще й простиш. Може би не сега, но някой ден. Защото децата умеят да прощават, дори когато болката остава в тях. Ще й простиш, както новороденото прощава на майка си, че го е изхвърлила от утробата си. Иначе никога нямаше да види белия свят.

Белият свят очаква и теб. Пубертетът толкова напомня раждането. От ембриона на детството, затворен в безопасната топла утроба на семейството, се ражда нов зрял човек. Пъпната връв се прекъсва и за първи път поемаш въздуха на свободата. Нищо чудно, че боли. Раждането боли и травмира – не само майката, но и детето.

Твоето израстване не е леко. Сблъскала си се с неразбиране, отхвърляне, подигравки. Познато ти е чувството на самота и обреченост. Онова особено усещане, че си сам на този свят и никой не те разбира. Не само че не те разбира, но и няма желанието да надникне в теб и да види колко прекрасна, чиста и бебешки нежна е душата ти под всичките татуси, пиърсинги и провокативни парцалки. А тя е такава. Затова я пази. Не защото някой някога ще я оцени, макар че това също ще се случи. Пази я за себе си, тя е това, което ни прави хора. Пази я и за неродените си деца. За да имаш какво да им дадеш и да ги предпазиш от ударите, които сега понасяш ти.

И не бързай да бягаш от дома си, макар че се чувстваш чужда там. Когато младо момиче като теб търси любов и авторитет, има голям риск да попадне на неподходящите хора. А повярвай ми, по-лесно е да отстояваш себе си пред майка си, отколкото пред чужди хора. Това, което преживяваш с нея сега, ще те научи да си силна. Приеми го като урок. Нищо че се карате, нищо че те обижда и отхвърля. Потърпи още малко, докато завършиш, докато вземеш хляба си в ръце… докато проходиш.

Повече боли да паднеш на улицата, отколкото у дома.

Някога и твоята майка е била като теб – необичана и неразбрана. Тя дори не осъзнава какво ти причинява. За нея ти си вироглавата, своеволна дъщеря, която я излага пред хората и не спазва нормите на обществото. Забравила е, че някога е била същата като теб – търсеща себе си и бягаща от себе си, упорита и неуверена, дръзка и уплашена от собствената си дързост. Раздвоена между детето, което все още е, и зрялата личност, в която се превръща.

Може би тя ще прочете тези редове и ще те прегърне. Ще намери сили да ти каже, че си желана. Че не си излишна, никога не си била. Просто е толкова трудно да надхвърлиш собственото си детство и да пораснеш. Тя все още не го е направила. Нищо чудно и да не успее.

Но ти ще успееш. Не за да й се докажеш и не защото тя не вярва в теб. А защото ти ще повярваш в себе си. Не напук на нея, а заради теб самата. Ти си нейният урок, а тя е твоят. И всяка от вас сама ще реши дали да го приеме.

И дали да порасне.

На 10 май, в днешното студено и неприятно утро, около стотина майки и бащи, поне половината с дечица, кои - в кенгуру, кои - с колички, се събрахме на Оборище 44. Събрахме се не да пием кафе или да си разказваме вицове, не че това не го можем. Целта ни беше да заявим решимостта си за промяна - коренна, сериозна, трайна промяна в цялата система на яслите и градините.

Ден след като поредният, (надявам се и ПОСЛЕДНИЯТ) случай на насилие в детско заведение беше обявен в медиите, заместник-кметът Дончо Барбалов обеща, че камери в детските ясли ще бъдат поставени. Приемаме, че това е първа стъпка към промяната и най-вече потвърждение, че има желание за диалог с родителите от страна на институциите. Но само камери няма да са достатъчни. Необходима е цялостна ревизия на системата, която изобщо допуска подобни прояви, и то не инцидентно. Такава промяна е в полза и на учителите и медицинския персонал, затова се надяваме да получим и тяхната подкрепа. На протеста присъстваха и медицински сестри, които се надяваме да участват и занапред в работните групи. Каним представители от учителите, възпитателите, директорите и медицинските сестри да се свържат с организаторите на протеста на страницата на събитието във фейсбук и да заявят участие в работната група. Нека не забравяме основната цел на този протест – доброто на децата ни. Това е обща кауза за всички нас и е повод да се обединим, а не да воюваме едни срещу други.

Ето какво споделиха майки, присъствали на протеста.

- Страхувам се да запиша детето си на детска градина. В момента се оглеждам за родителски кооператив.

- Имахме една мила, млада учителка, която децата обожаваха. Заплащането им е толкова ниско, че тя замина за чужбина, където работи същото. Сега назначиха вместо нея една изнервена възрастна жена, която удря децата с пръстен по главата.

- Шляпат децата зад врата, защото не остават белези.

- Детето ми се върна с почти отпрано ухо. Казаха, че се ударил в леглото.

- Директорката на градината ми се обади да не ходя на протеста.

- Приятелката ми искаше да дойде, но тъй като сега кандидатства за прием в ясла, се притеснява, че ще й откажат, ако разберат.

- Моето дете ходи в частна градина, но аз съм тук да подкрепя, защото не бива да допускаме това да се случва с никое дете.

- Искахме в нашата градина да приемат стажанти, но директорката отказа, независимо че те биха помогнали на персонала да се справи с многото деца.

- Детето ми беше наказано да седи затворено в стая самичко цял ден, защото не слушало.

- Не извеждат децата навън, защото не може един човек сам да облече и обуе 35 малки деца. Докато ги облече с якенца, ръкавици и шапки, и трябва вече да се прибират.

Няколко родители бяха донесли записи. Не, не става дума за записите, които вече чухме, съвсем други записи от различни градини и ясли. Някои бяха даже по-ужасни от това, което вече знаем.

Организаторите бяха поканени за разговор в общината, но няма конкретно становище по исканията им. Поне началото е поставено. Следващата сряда е назначена работна среща в разширен състав.

Въпреки че от 400 майки, заявили участие, се появиха не повече от стотина, протестът получи широк медиен отзвук. Както една мила журналистка ни прошепна:

- Естествено, че сме с вас. Все пак и нашите деца са по ясли и градини.

Надявам се наистина да променим положението. Някои родители може би си казват: „Моето дете няма да посещава градина, това не е мой проблем“. Или пък „Моето дете попадна на добри учители, защо да си губя времето?“ А има и такива, чиито деца вече са пораснали. Или пък други, които не виждат смисъл да се включат, защото докато извоюваме промените, децата им вече ще са ученици.

Но дори да си въобразяваме, че сме решили проблема за себе си и сме се спасили поединично, рано или късно той ще ни застигне. Когато детето ни стане жертва на агресия в училище, в мола, на улицата, в киното или в парка. Защото докато сме отклонявали поглед встрани и сме стояли безучастно, под носа ни е израснало поредното поколение на жертви и агресори.

Крайно време е да осъзнаем, че проблемите, с които се сблъскваме всеки ден, тръгват оттам – от най-крехката детска възраст. Когато трябва да научим децата си, че основа на обществения живот са законите и взаимното уважение, а не боят и агресията.

И това е дълг на всички ни.

Нина Любенова ни разказа как в детските градини в Англия учат децата да се предпазват от опасни хора и ситуации. Опитът й е много полезен и се надявам не само родителите, но и преподавателите в детските градини да го приложат на практика.

И преди съм споделяла колко добре англичаните от най-ранна детска възраст успяват да закърмят децата с много добри практики и знания. Днес ще ви разкажа за още една.

 „Отличници“ е темата на шестата международна конференция на Bulgaria ON AIR „Образование и бизнес“.

Иноватори и вдъхновители в своята област ще споделят знания и опит на 10 май в София

Отличниците и иноваторите в различни сфери на живота са във фокуса на шестата конференция „Образование и бизнес“, организирана от Bulgaria ON AIR с подкрепата на Bloomberg TV Bulgaria. Събитието е възможност за аудиторията в България да чуе нови идеи и добър опит от известни лектори от цял свят по една от най-важните теми – образованието. Конференцията ще се проведе на 10 май в София Хотел Балкан и е със свободен достъп, като всеки може да се регистрира на този адрес, както и чрез социалните мрежи. 

Посланикът на Индонезия Н.Пр. Сри Астари Рашид, артистът Стефан Вълдобрев, олимпийският медалист и участник в шест олимпиади Йордан Йовчев, Еви Шилер от Виенския музей, дизайнерът Антоанета Балабанова, артистът и преводач Анджела Родел, художникът Димитър Хинков и юристката Наташа Пирц са част от панелистите, които ще споделят знания и вдъхновяващ опит по пътя към успеха и топ постиженията в своята област. 

Конференцията е насочена към младите хора, представителите на образователния сектор, бизнеса, неправителствени организации и всички, които искат да бъдат „отличници“ - най-добрите в сферата, в която са избрали да се развиват.

Конференцията е част от политиката на Bulgaria ON AIR и цялата група Investor Media Group да развива проекти в подкрепа на образованието.

Генерални партньори са:

Аурубис България и Пощенска банка. Официални партньори - БМВ груп България, Дарби Колидж, Загорка, М-тел и ЧЕЗ Груп България.

Със специалното участие на Американския университет в България.

Партньори на шестото издание са:

Най-голямата българска онлайн медия за книги и четене Azcheta.com, Национално издателство за образование и наука "Аз Буки", Уеб-издателството Академика.БГ, Асоциация на индустриалния капитал в България, Българска минно-геоложка камара, Българско дружество за връзки с обществеността, Българска асоциация на PR агенциите, Българска търговско-промишлена палата, Български форум на бизнес лидерите, Българска мрежа на Глобалния договор на ООН, Българска стопанска камара, Италианска търговска камара, Френско-българска търговска камара, Патентно ведомство на Република България, ICAP България.

Мили деца,

понякога ние, родителите ви, се чувстваме объркани и обезнадеждени, когато навсякъде около нас се случват ужасно тъжни неща. Понякога дори губим вяра в доброто, което е още по-тъжно и от най-тъжните неща.

Молим ви да ни помогнете!

Някой ден ще пораснете и ще разберете, че родителите учат от вас, децата, много, много повече, отколкото навремето са научили от своите майки и бащи, отколкото са научили дори от купищата дебели учебници и книги, които са прочели. Вие сте нашите най-добри учители и сега разчитаме на вас да ни покажете пътя.

РАЗКАЖЕТЕ НИ ЗА ДОБРОТО

Така, както вие го виждате. Разкажете ни своята история за някое добро дело или добър човек. Може да е истинска, преживяна от вас, или измислена, както си я представяте. Върнете ни вярата, че доброто съществува и е навсякъде около нас. Защото детските очи понякога го виждат по-добре отколкото очите на възрастните.

ОЧАКВАМЕ ВАШИТЕ ИСТОРИИ ЗА ДОБРОТО ДО 24 МАЙ

Най-хубавите ще бъдат публикувани на сайтовете на Мама Нинджа и Ориндж.

Три от тях ще получат и чудесна награда, предоставена от Ориндж – ваучер на стойност 100 лв за книжарница „Ориндж“.

Авторите ще са в три възрастови групи – до 10 години, до 14 години и до 18 години.

Заглавието и форматът са свободни – творете по своя воля, важното е да ни разкажете за ДОБРОТО.

Можете да пращате разказите си на нашия мейл Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Непременно напишете в темата на мейла „Моят разказ за доброто“ и отбележете в текста името, възрастта и данни за контакт.

Крайният срок е 24 май. Победителите ще бъдат обявени до края на май на сайтовете на Мама Нинджа и Ориндж.

Наградите ще бъдат връчени на 1 юни 2017 година в кафе-книжарницата на Orange Center, на улица "Граф Игнатиев" 18.

Дълго време се въздържах да разкажа тази история. Защото обичам да насърчавам хората около мен, а не да ги натъжавам. Мама и татко са моята тиха болка, онази, което обръща надолу ъгълчетата на устните ми, когато се усмихвам и която помрачава и най-светлите ми дни. Всички ние таим по някоя такава горчивина и се опитваме да не говорим за нея, с надеждата, че може да я забравим или потулим в някой по-заден ъгъл на съзнанието си, но не се получава. Когато я изкараме на бял свят, малко ни олеква. С приятелите си обсъждам открито този проблем, пиша за него и на личната ми страница. И въпреки това нямаше да го споделя тук, ако преди няколко дни не ми беше писала една мила дама, която специално ми благодари, че съм насочила вниманието й към проблема на родителите ми, за да си направи и тя нужните изследвания и да открие навреме нещо, което може да има много сериозни последици за здравето и качеството на живота й.

Представете си едно обикновено традиционно семейство с над 50-годишен брак. Никога не са имали сериозни здравословни проблеми, тежки операции и хронични заболявания. Някъде към четиридесетте татко стана вегетарианец, майка ми се съобразяваше с неговата диета, готвеше постни ястия и рядко самата тя хапваше нещо месно или риба - някъде на ресторант или на гости. Баща ми винаги е бил изключително интелигентен, постоянно четеше, интересуваше се от политика, религия, култура. Остаряха красиво, бих казала безгрижно, помагаха за внуче, финансово бяха добре, нямаха притеснения. Майка се пенсионира рано, татко работи до шейсетгодишен и повече, физически бяха активни, всеки ден разходки и чист въздух. Някъде към 70-годишна възраст забелязахме, че татко започна да забравя твърде много неща и в разговор невинаги бе адекватен, сякаш изпуска нишката на диалога. Първоначално всички смятахме, че недочува. Веднъж се изгуби на връщане към дома си по маршрут, който минава години наред. Стана ясно, че има проблем. Оскъдни изследвания по здравна каса, три дни в болница без особен лекарски интерес, съмнения за алцхаймер и съответните лекарства. Особено подобрение не се наблюдава, но нямаше и рязко влошаване. Майка ми се грижеше за него, а той винаги е бил много благ човек, усмихнат и мил, болестта не го промени в това отношение, а съвсем изглади острите му ръбчета.

След около три години абсолютно същите симптоми се проявиха при майка. Имайте предвид, че не е толкова лесно да забележиш това заболяване. Смяташ, че човекът отсреща се шегува, че недочува, че просто се е разсеял или е станал по-избухлив от обичайното. Умът ти отказва да приеме дефицита им и го запълва сам, по същия начин както човек може да прочете текст с липсващи букви. Ние забелязахме, че майка е раздразнителна и обидчива, но тя винаги е била малко сприхава, така че не се впечатлихме особено. Всъщност истински се притеснихме, когато веднъж им спряха тока, защото са забравили да го платят (което не е толкова необичайно), но отгоре на всичко бяха забравили, че са забравили да го платят и мислеха, че е обща авария. Бяха изкарали без ток няколко дни посред зима. Междувременно се оказа, че са станали и обект на измама от една от онези фирми с директен маркетинг, които им продали вълшебни матраци за 1800 лв. Стана ясно, че и двамата не могат да се грижат сами за себе си. 

Раздействахме се незабавно. Пълни кръвни изследвания, ехографии, ЯМР, щитовидни жлези. Оказа се, че и двамата не са с алцхаймер, а само с нормални възрастови изменения. Всички изследвания бяха перфектни! Единственият проблем беше ДЕФИЦИТ НА ВИТАМИН Б12 и витамин Д. Ама голям дефицит, примерно десет пъти под нормата. Никакво друго обяснение нямаше за деменцията и при двамата. А най-вероятното обяснение за дефицита на Б12 беше дългогодишната вегетарианска диета.

Заклетите вегетарианци ще кажат:

Всеки знае, че при вегетарианство се налага да се взема Б12 като добавка.

Но ето че не всеки го знае. И не всеки знае, че дори да не си вегетарианец, е редно веднъж годишно да си правиш изследване за Б12, защото дефицит може да се получи и от други фактори, при все че вегетарианската диета е най-честият. Дефицитът успяхме да възстановим с инжекционно лечение, но неврологичната увреда е необратима.

Изследвайте се веднъж годишно, хора. Не пропускайте. Здравната каса не го покрива, но аз видях с очите си последиците от това и са страшни. Моите чудесни, интелигентни родители се превърнаха в две стари деца. На последния преглед при психиатъра баща ми каза, че съм му майка, а майка ми обясни, че съм й далечна роднина. Вече не страдам от това, приела съм го. Боли ме единствено за всички хубави спомени, които никога няма да имат, защото преминават през дните си като в неясен сън, без да осмислят нито хубавото, нито лошото. Понякога има проблясъци, но виждам как стават все по-малко. Опитваме се да им създаваме малки радости, все още ги водим с нас напред-назад, посещаваме ги при всяка възможност, стараем се да им осигурим условия и грижа, за да останат в собствения си дом, където се чувстват защитени и спокойни максимално дълго. Не знам какво предстои. Наскоро една психиатърка ме посъветва да отида при специалист, а не да чета в интернет, защото е травмиращо за близките да научат какво следва оттук нататък. Подозирам какво. Бавно потъване в мрака и разпад на личността, докато от хората, които са ме отгледали остане само обвивката. При мама се наблюдават и спонтанни изблици на агресия, която плаши баща ми, който беше смел човек, а сега просто се е свил в себе си. Болестта е еднаква, но ги променя по различен начин. Утешавам се с мисълта, че нямат болки и страдания като при други заболявания на старостта. Радвам се и че имам възможност да им осигуря добри грижи и спокойствие.

Беше ми тежко да приема това, което се случи и дълго време страдах всеки път, когато мама ме помисли за камериерка или ми обясни, че синът ми е сираче и родителите му са починали, а тя го е отгледала. Татко забравя да се нахрани и облече, но пък винаги ме познава. Всъщност за първи път ме сбърка на последния преглед, а после се разплака и каза, че съжалява, че се е изложил на изпита. Поплаках си и аз. Но вече рядко плача. Човек свиква. Наистина свиква.

Най-много ми помогнаха децата. Когато диагностицираха родителите ми, лекарят каза, че има риск да се прояви и при мен. Дори да следя редовно за дефицит на Б12, ако съм наследила тази склонност, все от нещо може да се провокира. Косьо много се притесняваше да не стана като баба му и дядо му на старини и да го забравя, и често говореше за това. Докато един ден най-после го измисли и ми каза:

- Знаеш ли, мамо, всъщност не е толкова страшно, че ще ме забравиш. Важното е, че аз ще помня теб.

Майка ми днес има рожден ден. Естествено, не помнеше. Странно е как се смущава, когато осъзнае, че е забравила нещо важно. Понякога се чудя дали е редно да й напомням такива неща или по този начин я карам да се чувства зле. Не можахме да отидем до Пловдив този път, отложихме го за следващата седмица. Но помолих една приятелка да й занесе торта, а сестрите й се събраха да се почерпят заедно. Никой от сестрите и братята на родителите ми няма деменция. Всички държат фронта и са изключително мили с тях, макар че майка понякога ги нагрубява, като изпадне в някое от настроенията си. Но днес е в чудесно разположение. Разбира се, няма да помни, че са празнували, но ще помни усещането за радост.

Иска ми се да й бях създавала повече такива усещания през годините. Сега е малко късно, но все още имаме дни заедно.

И дори тя да ги забрави, аз ще помня. 

Най-напред нека ви кажа, че ако сте мъж, тази статия не е за вас. Моля ви, затворете страницата или прочетете нещо друго от сайта. Например това.

Този текст е написан от жена за жена. Защото е твърде интимен и засяга теми, които ние обсъждаме помежду си, но рядко споделяме с мъже, особено непознати в интернет. Така че бъдете кавалери и се изнесете оттук.

Има някои въпроси, които просто не бива да се задават, момичета. Първо, защото рискуваме да ни излъжат, и второ, защото не ни трябва да знаем отговора.

Днес прочетох този текст на стената на приятел:

“С колко жени си спал? – ме попита тя след първата сериозна целувка. Странно, винаги питат за това. Никоя не ме е питала колко жени съм обичал, колко са разбили сърцето ми, останало ли е нещо от него, след като всяка си е вземала парче. И дали вярвам в любовта и изобщо – мога ли да обичам още? Или още по-страшния въпрос – Колко сърца си разбил? Такива въпроси не се задават. Или отговорите не интересуват никого или ги е страх от тези отговори. Това, за тялото, някак си е по-важно…

Из „Две зими правят ли една пролет?“

Замислих се дали има жени или мъже, които наистина задават такива въпроси? Защо им е притрябвало, за бога? Освен това каква е нормата, колко е „твърде много“ и колко е „твърде малко“?

Честно казано, като отдавна омъжена жена с щастлив брак съм малко извън съвременните тенденции. На нас никой не ни задава подобни въпроси. Макар че съм сигурна, някои омъжени жени биха ви изненадали, ако решат да отговорят честно на този въпрос. Така или иначе, да зададеш подобен въпрос е чист мазохизъм, както и подробностите около него – тя по-хубава ли беше от мен, по-добра ли беше в леглото и повече ли ти харесваше? Щом той е с вас, очевидно вие сте най-хубавата и най-добрата за него, повече не ви трябва да знаете.

Но освен въпросът с колко жени си спал преди, кой е другият въпрос, който не бих задала на партньора си?

Изневеряваш ли ми?

Този въпрос разбива семейства, буквално. Виждала съм го с очите си. И то хубави, здрави семейства, които щяха все още да бъдат заедно, ако този въпрос не беше зададен и отговорът му не беше искрен.

Ясно е, че ние жените, имаме различен праг на търпимост към изневярата. За повечето дори една случайна връзка означава пълна загуба на доверието и край на брака. Има и такива обаче, които години наред понасят многократни изневери и все още имат чувства към партньора си, страдат мълчаливо или просто се примиряват и ги приемат като „забежки“. А в другата крайност са тези, които нямат нищо против, стига и те да се чувстват свободни. Този тип семейства се гордеят, че са отворени и всъщност си съжителстват много добре. Те смятат, че изневерите освежават връзката им. Винаги съм се чудила дали все още правят секс заедно, дали си разказват за приключенията като добри приятели. Не се ли появява ревност? Както и да е, това са наистина крайни варианти и няма да ги обсъждаме сега. Ако някоя от вас реши да разкаже, дори и анонимно, ще е интересно да научим как функционира една такава отворена връзка. Ей така, от чисто любопитство. Особено дали предварително са се разбрали за отношенията си или идеята е възникнала спонтанно и двамата са я прегърнали. Според мен преди една връзка да стане сериозна, по някои въпроси трябва да има яснота между партньорите. Сред тях са въпросите за децата, очакванията към партньора и изневярата. Ако хората си говорят за тези неща открито, много връзки няма да се случат изобщо и също толкова няма да се провалят след много изгубени години и разбити сърца.

Но сега бих искала да фокусирам върху стандартното семейство, в което изневярата не е приемлив вариант. Първото, което искам да споделя с вас, е мнението ми за доверието. Аз съм убедена, че доверието трябва да се „подари“, а не „да се заслужи“. Тоест, нека започнем с доверие, а не с мнителност. Да приемем по подразбиране, че той не изневерява. Това означава да не подозираме във всяко закъснение след работа - тайна среща и във всеки комплимент към колежка – влюбване. Имаше една много нашумяла история преди време, и до днес си мисля, че е градска легенда, но много се смях с нея. Малко е гнусна и няма да я описвам в подробности, но идеята беше, че за да не ти изневерява мъжа, трябва да му направиш специална „магия“, която включва неприятни съставки от личното ви хигиенизиране в сутрешното му кафе. И така, една дама я направила на мъжа си, за да си осигури любовта му, но споделила със съседката, която на свой ред разказала пикантерията на собствения си съпруг, който не пропуснал да се подиграе на съседа. И в крайна сметка мъжът се възмутил и жената вече нямало на кого да прави магии. Така че зарежете любовните билета, догадките и подозренията и просто приемете, че мъжът ви обича само вас. Имайте му доверие. Най-сигурният начин е да поддържате огъня жив. С други думи, да не ви боли главата всяка вечер. Писали сме по тази тема в една статия за дългогодишните връзки. Личният ми опит показва, че няма никакво значение дали жената е бременна, дебела или изморена. Ще го кажа направо. Сексът може само да я накара да се почувства по-добре. Няма по-добър начин за релакс и зареждане. Има дори научно изследване, което доказва, че колкото повече оргазми има в една връзка, толкова по-стабилна е тя. Така че, момичета, няма никакъв риск да му омръзнете. Колкото повече, толкова повече. Той ви желае такава каквато сте и ви харесва такава каквато сте. А и с времето все повече се отпускате и стават истински чудеса.

Какво правим обаче, ако той все пак изневери?

Отново натъртвам, че това е мое лично убеждение, всяка жена усеща нещата по различен начин и не твърдя, че аз съм правата. Това, което е приемливо за мен, може изобщо да не работи при вас. И все пак – за мен, ако изневярата е нещо случайно, някое еднократно залитане, инцидент, бих предпочела изобщо да не разбера за нея. Нито на момента, нито след години. Ако той изпитва угризения, нека си ги носи в себе си. Няма нужда да ме товари с тях.

Това, което не бих понесла обаче, е сериозна алтернативна връзка. Дори не толкова заради секса, а заради вниманието и времето, което мъжът ми би посветил на друга жена. Мисълта, че очевидно съм недостатъчна и не е щастлив с мен, за мен означава, че връзката ни е неуспешна и безсмислена. Знам, че има мъже и жени, които поддържат успоредни връзки в продължение на години, но не виждам смисъл да се хабят толкова усилия и време. Как изобщо успяват тези хора? Струва ми се адски сложно да разделяш времето и чувствата си между няколко жени или мъже. Така че моят брак не би просъществувал с алтернативна връзка. Това е едно от условията, които съм поставила. Ако не съм обичана, не искам мъжът ми да е с мен, само защото правя хубава мусака и съм му родила деца. Децата са си деца, те пак ще са обичани и щастливи, но и аз имам право на обич и щастие.

Съществува обаче една категория жени и мъже, които буквално са пристрастени към секса с различни партньори. Това е болестно състояние и обикновено зад него се крие сериозен психологически проблем. Такива хора не могат да поддържат връзка и по-добре изобщо да не се ангажират с такава, докато не преодолеят проблема си. Обикновено те са чаровни, привлекателни и умеят да привличат внимание, но недейте да се залъгвате, че с вас ще си намерят „майстора“ и забежките ще престанат. Забежките ще престанат, чак когато осъзнаят, че имат проблем и потърсят помощ от психолог. Ако вашата половинка е сред тези и аферите следват една след друга, на ваше място бих си взела децата и дотам. Някои битки просто са обречени. Или го приемате такъв какъвто е, или всеки по пътя си.

И още нещо. Ако вашият партньор/съпруг има връзка с жена, преди и успоредно с вас, ако вие сте „другата жена“ и тя не подозира за връзката ви, много е вероятно да постъпи по същия начин с вас някой ден. Добре е да го имате предвид, когато влизате във връзка и сте третият човек.

С две думи – ако искате щастлив, дългогодишен брак, от самото начало поставете условията си, ясно заявете какво можете и какво не можете да понесете. А после подарете доверието си на партньора и поддържайте сексуалното привличане между вас. Ако все пак не ви се получи и се разделите, просто не се обвинявайте. Някъде около вас със сигурност има човек, с когото можете да сте щастлива.

Огледайте се. Потърсете емоционално интелигентен човек. Такъв, който не обича да наранява хората около себе си. Който се съобразява с вас и с чувствата ви. Който умее да обича и да вярва. Подарете му доверието си и вие.

И в никакъв случай не го питайте с колко жени е спал. По-важното е, че сега спи с вас, нали?