Автор: Мария Пеева
Виждате ли тези пълни чанти, кафето, лимонадата? На снимката отгоре липсва само уморената ми, но ужасно доволна физиономия. Доволна от какво ли? Ами защото бях на шопинг! Тук вътрешният ми глас се обажда: "Ех, тези чуждици, Меро, "на пазар" се казва!" - "Вярно е, но шопинг не звучи ли някак по... благородно"! Продължавам, преди някоя приятелка-психоложка да ме диагностицира с шизофрения.
И така, коя жена не обича шопинг? Само че този път беше един по-различен шопинг - за книги.
Книгите са едно от сериозните пера в семейния ни бюджет. Купувах книги, дори когато бяхме бедни студенти, а сега не купувам, а направо се оливам. Освен това разменям с приятелки и съседки, подарявам и разпращам, изобщо у дома се въртят едни книги, както, предполагам, у някои хора се въртят едни пари. Затова и пазаруването, и изборът на книги винаги ми е страхотна емоция.
Тези дни започна големият книжен базар, където има много приятни намаления. Оттам се сдобих с повечето заглавия, които ...
Автор: МарияКасимова-Моасе
Когато ми отваря вратата на дома им, първото, което ми идва да й кажа е: “Малката, вашите вкъщи ли са?” Слабичка, спортно облечена, русолява, с небрежно прихваната на тила коса и широко усмихната,Тони прилича на тийнейджърка. Досещам се, че всъщност тя е едната основна половина от семейство Антония и Страхил Кюлюмови, само защото съм наясно, че у тях децата са две - син на двайсет и една и дъщеричка на осем. “Като момиченце си!”, й казвам, докато влизаме заедно в цветното им фамилно жилище и погледът ми се разхвърчава като ято пеперуди по картините, снимките и малките красиви предмети наоколо.
“Ами, ами… момиченце” - отвръща ми Тони и за първи път от много време виждам как пораснал човек се изчервява от свян. “Ето го момиченцетооо”, почти изпява тя и откъм кухнята долетява малката Яница - госпожица с две перфектни плитки покрай грейналото си лице, които, естествено, ми идва закачливо да подръпна. В отговор Яница деликатно хваща с два пръста кичур от косата ...
или как една загуба и едно брачно фиаско могат да доведат до семейното щастие
Автор: МарияКасимова-Моасе
Никой никога не може да предвиди какво ще е собственото му семейство. Убедих се в това от личен опит - в моята скромна биография на съвременна жена, на малко над средната възраст, фигурират всъщност три семейства, които мога да нарека свои.
Първо беше семейството на моите родители.
Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия “подходяща за брак възраст” от края на 60-те години. Майка ми - видна столична красавица - нямала намерение скоро да свива гнездо, въпреки трийсетте си години и постоянните натяквания на родителското тяло, че й е време да се задоми. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове фигурирали най-различни роли на сцена, но не и реална роля на съпруг и баща. Любовта обаче не обича някой друг да й чертае пътищата, та затова правила-струвала ...
или Защо само щастливите поотделно хора могат да бъдат щастливо семейство
Автор: МарияКасимова
Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един, впечатляващо академичен за шестте си години, български език какво точно прави майка й в момента. Паркирала била колата, обличала на Вали якето и заедно се били качвали по стълбите към срещата ни, разбирам. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.
“Моля те, Дани – казвам - разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”
“Амииии... - върти очички тя - те непрекъснато се целуват!”
“Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз.
“Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, ...