Автор: Ростислава Димитрова
Всички знаем за кресливото царство. Били сме поданици там, туристи, завоеватели или пък воюваме с него. Там всички са различни, но различните не са добре дошли. Границите му се простират отвъд територията му. Благодарение на царицата му то все повече се величае. Нейно величество я познава всеки…
Тя е добронамерена. Ще ти помогне винаги, ако й се издължиш след това.
Тя знае най-добре всичко за всеки. За себе си също има представа.
Тя напътства най-добре. Никога не греши.
Тя иска да я приемеш такава, каквато е. И да си припомняте взаимно колко естествено е това.
Тя има най-широката усмивка на земята. За непознати.
Тя използва най-скъпия парфюм на земята. С гнила нотка.
Тя е чистофайница неземна. Всичко около нея блести. Разхвърлията е прибрала в душата си.
Тя обожава цветя. Домът й е пълен с букети, които се изхвърлят, когато изсъхнат. Няма цветя за поливане.
Тя обича и животните. Затова каретата й не се тегли, а се носи само на ръце.
Апатията ...
Автор: Ростислава Димитрова
Аз ще ви засегна. Ще ви ядосам. Ще ви размахам пръст. Защото мога. Защото не вярвам в разбиранията за примиреност на старото поколение. И не можете да ме изгоните. Родена съм след 90-та година и вярвам в силата на нашето поколение. И още повече - в следващите. Защото ние не се познаваме лично с онзи режим, с който са отгледани нашите баби и родители. Защото ние знаем, че нищо не е даром и не става наготово. Защото ние търсим мигновената резултатност. Защото сме нетърпеливи и това не е непременно недостатък. Защото този (ваш) модел не работи:
Трай си, за да не пострадаш!
Вземи си твоето, другите не ги гледай!
Ще те уредим, а ти си кротувай!
Държавата ти е длъжна!
Система, зачената в грях
А-а-а! Не, не и НЕ! Това мислене се е пропило чак в костите ви. И от това се възползват всички Валерисимеоновци през почти 30-годишната история на демокрацията в момента. Не само се възползват, а и го демонстрират. Толкова нагло и явно, че подобни изказвания, ...
Автор: Ростислава Димитрова
По принцип всички сме съгласни за принципните неща. Всички уважаваме морала, съобразителността и правилата. Когато става въпрос за прилагането им в наша изгода. Когато става въпрос за нашите права. А когато се нарушават чуждите? Тогава принципът е апатия.
Едно общество има сериозен проблем, когато не се държи като такова. А то не е общество, когато е апатично. Когато дребните нарушения и неморални практики са навсякъде и са постоянни, тогава мълчаливо приемаме и големите. Тогава в медиите излиза нещо гръмко като скандала с ЧЕЗ, а ние сме дълбоко и в същото време лицемерно възмутени. След два дни в медиите излиза друг скандал, който ни потриса и ние забравяме първия. Но не разбирам от енергетика (не че не ме интересува темата), затова споделям нещо друго.
В случая поводът е публикация в една група в социалните мрежи, която ме ядоса. Ама много. По-скоро реакцията към публикацията. Която пък е показателна до болка за състоянието на обществото. Все се сравняваме ...
Автор: Ростислава Димитрова
Аз не те познавах до вчера. Нито ти мен. Обаче този прекрасен мъж ни срещна. Аз не съм първата му и кой знае дали ще съм последната. Но ти си единствената му майка. Аз не искам да те изместя или засенча. А просто да вървя по общия ни път с него. Аз си имам моите недостатъци, а ти - твоите. Не искам взаимно да си ги натякваме. Аз си имам добрите страни, а ти твоите. Нека си ги припомняме по-често! Аз не разбирам от всичко, нито пък ти! Но ме остави сама да те попитам. Дай ми тази свобода! Не ме карай да се чувствам недостойна. Не се меси, ако не те помоля. А аз ще те помоля. Защото не искам да се чувстваш излишна! Аз не обичам дългите приказки по телефоните. Но всеки ден напомням на сина ти да ти се обади. На мъжете все трябва да им се напомня, нали?
Аз съм толкова развълнувана, че ще те направя баба! Вярвам, че ще се зарадваш! Дали ще се справя? Не съм сигурна в себе си. Дано мога да разчитам на теб! Но моля те, не ме критикувай. Остави ме да бъда майка ...
Автор: Ростислава Димитрова
Колко от вас са чували „ш-ш-шт!“? И произволните, разбира се – „млък“, „тихо“, „Трай си!“ - като деца от родителите си. Май всички? Не става въпрос за шъткане, когато очевидно детето нагрубява някого, а просто защото си е позволило да има мнение. (В някои случаи „защото аз казвам/решавам“ могат да бъдат синоним.)
Когато аз бях малка, се шъткаше за всичко. Набор съм на демокрацията горе-долу. Та винаги съм се чудела това нещо като традиция ли е? Нещо по партийна линия ли? Фамилна обремененост, може би? Не знам… Не знам и по какъв повод се сетих за една случка, която ми припомни горчивия вкус от детството ми, когато ми се шъткаше. Като голям човек ми се каза: „Ш-ш-шт! Не се приказва тъй!“. Брех?! Просто изразявах мнение, не обидих никого, но бях искрена. А „шъткането“ искаше от мен да бъда лицемерна или просто да не казвам нищо. Т.е. да нямам мнение един вид. Направо побеснях. Спомних си как постоянно, за всичко, все трябваше да си трая. Как не е удобно да ...
Ростислава Димитрова ми прати този текст и сподели чувствата си относно един проблем, който никак не е маловажен. Иска ми се да го прочетат повече млади момичета. Иска ми се да стигне и до повече майки на момичета, за да може да си поговорят с тях откровено на тази тема. Знаете, че аз съм майка на момчета и не мога да споделя личен опит в тази връзка. Всъщност напротив, мога. Моите момчета никак не харесват пластичните корекции. Да, забелязват ги и не, не ги одобряват. Не защото аз съм коментирала по тази тема, тя не е сред най-обсъжданите в къщи. Просто им прави впечатление, когато видят момиче или жена с корекции и по някакъв начин разбират, че не е "истинска", колкото и умерена да е намесата. И възклицанията им не са от възхищение. Защо описвам тази реакция? Защото наистина не знам по каква причина млади и красиви момичета си правят подобни експерименти с външността си. Но ако целта им е да ги харесват млади и красиви момчета, са на грешен път. Достатъчно съм коментирала, ето и текста ...
Автор: Ростислава Димитрова
Ще разкажа една история по истински случай, където, разбира се, имената на героите са сменени. Основната причина е, че една невинна детска душичка трябва да бъде запазена от опорочаване още в крехка възраст. Това е разказ за онези, които наричат себе си мъже, за които цял живот някоя жена се грижи, но които не могат да оценят нищо, тъй като нищо не са постигнали сами.
Мишо е горд син на мама Веси. Той се има за вървежен красавец и най-много го е страх да не попадне на жена, която да се възползва от него материално и да го командори. Нищо, че той „материали“ няма. Мишо обича да бъде канен на кръчма с приятели, но само ако дойде по-късно, за да може яденето да е поръчано и той да боцне от тук и от там, и да си плати голата биричка. Нали не е поръчвал ядене – защо да го плаща? Мишо гони 40-те или 50-те в общия случай, но градината на живота му никога не е обработвана и няма плодове за обиране на тази златна възраст. Мишо е свикнал да ходи да „работи“ при ...