Автор: ЛюбомирАламанов
Миналата година ми се скараха, че късно давам съвети. Затова да започнем рано. Днес е 10-и февруари. Четири дни преди 14-и, Денят на влюбените. И да, пак ще се обърна към българския мъж. Да му дам малко време за подготовка.
Да, точно така. Към теб ще се обърна. Знаещия всичко. Разбиращия всичко. Можещия всичко. Имащ мнение по всички теми. От финансовата политика на Тръмп до честотата на пулсациите на квазарите. Българския мъж.
Планирал ли си вече нещо за 14-и? Нещо за своята жена/гадже/приятелка/любовница/любима? Не си? Е, закършил си го. Не защото Свети Валентин е някаква институция. А защото, мой непознати приятелю, явно вече си приел нещата за даденост и си започнал да се държиш зле. Да, точно така, държиш се зле. Не си ли се замислял, че докато ти я питаш какво ще ядете, някой друг ѝ предлага да ѝ приготви вечеря? Или че докато си сипваш биричка, някой друг ѝ предлага чаша вино? Или че докато ти се оплакваш, че си изморен, някой друг ѝ предлага да ѝ разтрие ...
И на мъжете не им е лесно, да знаете. Споделям с вас тази страхотна история на ЛюбомирАламанов с негово позволение естествено. :) Пък току-виж прекрасната дама се разпознае :)
Мислите, че ми е лесно в комуникационната индустрия? Ето какво се случи миналата седмица.
Правим ивент, за голям клиент. С много гости и богата програма. Разнообразен екип сме, включително няколко промоутърки. В красиви черни рокли, помагат за много дейности. От усмихнато посрещане на гостите, до усмихнатото им изпращане. Ивентът се получи успешен (няма общо с разказа, ама защо да не се изфукам).
След ивента роклите на промоутърките трябва да се дадат на химическо чистене. Разбираемо. Колежките се питат кой да го направи. В пристъп на моментари лапс ъф рийзън, решавам да се предложа. „Аз ще ги занеса“, гордо казвам. Нали съм шеф, трябва да мога всичко. Не само трябва, аз мога. Аз, който се грижа за Вселената, давам наклон на кометите как да преодоляват космоса, въртя галактики на пръстите си… Та едни рокли ...
Автор: ЛюбомирАламанов
Епизод 4. Няма надежда
Прибрал съм се от Изнесен офис. Там е било тежко. Много работа. Сини вълни. Топло слънце. Бриз над водата. Вълнички в краката. Рачета по кея… (описанието няма нищо общо с разказа, ама защо да не си припомня малко).
Та, прибрал съм се от Изнесен офис. Бързал съм. Защото… Е, защото трябваше да съм тук, а не там. Въпреки картината, описана по-горе.
Тук ни посреща реалността. Без почивка се мятаме в боя. А почивка след Изнесен офис си трябва. Повярвайте ми.
Някъде в лудницата се сещам да пиша и на майка ми. Че съм се прибрал. Да знае жената. Правя се на мил и добър.
Веднага ми отговаря: „Звънни!“
Отново. За пореден път. Неумолимостта на думата кара ветровете на времето да замръзнат. Две неутронни звезди да се свият още повече. А една черна дупка да проплаче. С глас…
Стискам зъби. Не звъня. Издържам.
Цели 21 секунди…
Този път не е жизнерадостна. Бясна е.
Започва директно: „Ей, как щях да го пребия тоя… “
Въздъхвам наум. Моля ...
Автор: ЛюбомирАламанов
Няма да се възмущавам на казуса в Норвегия. Децата, социалните служби, семействата, кой какви ценности и закони има и т.н. Защото нямам време.
Но даже и да имах време, пак нямаше да се занимавам с Норвегия. Ако имах време:
Щях да се занимавам с палатковия лагер до парламента. Родителите на деца с увреждания са го издигнали. Защото им е омръзнало толкова години българските политици да не им осигуряват елементарни условия на живот. Знаете ли какво е да гледаш така детето си? И да те е страх да умреш, за да не го оставиш само…
Щях да се занимавам със зам. председателя на Парламента. Който не допусна тези родители в сградата. Защото носели тениски с надпис „Системата ни убива“. Смущавали го. Смущавали били и работата на другите депутати. Явно е важна работа. И нежна. Че едни тениски може да я смутят.
Щях да се занимавам с този зам. председател, че даже не се извини. Щях да му искам оставката. Защото е срам за политическия живот.
В Норвегия системата отнема ...