Мария Пеева
Главен редактор
Автор: Мария Пеева
Разглеждам си пакетите с коледни поръчки. Голяма част от тях са покупки от благотворителни каузи. Шалове, календари, коледни играчки, сладки… Някои от тях ще влязат в употреба, други ще раздам с надеждата да са полезни на друг. По Коледа каузите са толкова много и всички са толкова важни. И да, трябва да помагаме на колкото можем повече хора, така е. Това ни прави човеци, в крайна сметка. Откакто свят светува, хората си помагат един на друг, когато са в нужда. И във вековете без телевизия, радио, интернет, социални мрежи, пак са си помагали. Цяло село се е събирало да построи църква или училище. Цялата рода се е събирала да изоре нивата на вдовицата, за да не гладуват децата й. Ако се върнете три-четири поколения назад, почти няма семейство, което да не е прибрало някое сираче да го отгледа. И всичко това без много шум и хвалби. Просто когато трябва да се помогне, ще го направим. Не защото сме светци, а защото сме хора.
Едно време семейството на баба ми по майчина линия пристигнало в Пловдив като бежанци. Казвам "семейство", но имам предвид три деца, най-голямото на 15 години, най-малкото - баба - на шест. Родителите - загинали, безследно изчезнали… не знам със сигурност. Баба никога не говореше за детството си, но помня разказите на баба Славка, нейната по-голяма сестра. Големият брат ги е отгледал и двете като свои деца, че и добре ги задомил, а той самият така и не създал свое семейство. Мнозина са им помогнали. Далечни роднини ги подслонили. Съседи взели на работа Георги, големият. Помогнали им да си вдигнат керепичената къщурка, която смътно си спомням, приличаше на същинска приказна колибка. Благодарение на тези непознати за мен хора баба ми, шестгодишното сираче оцеляло, пораснало, станало красива и скромна девойка, която се омъжила за добър и работлив човек и му родила три дъщери - едната е майка ми. И до днес аз вярвам в благоразположението на непознати и подарявам благоразположението си на непознати. Убедена съм, че напук на всичката лошотия по света, това е единственият начин за човечеството да оцелее.
Но сега покрай Коледа се замислих и за друго. Дали понякога не забравяме, че хората около нас може би също имат нужда от помощ? Знаете ли, може би е по-трудно да помогнеш на близък, на колега, на съсед, на роднина, отколкото на непознат. Защото се безпокоиш, че така го поставяш в неловко положение. Един вид признаваш, че има проблем, че е в нужда. Не е ли така? Но нека за миг се поставим на мястото на този близък, колега, съсед или роднина. Който няма смелост да обяви пред всички, че е самотен, че има нужда от помощ, че по Коледа му е най-тежко и докато всички около него се радват на празника, той го очаква в тих ужас.
Предлагам ви тема, върху която да помислите. Има ли сред хората, с които се срещате всеки ден, някой, който ви се струва самотен? Който наскоро е изгубил близки хора, или се е разделил с любим човек? Поканете го на чаша кафе или вино, може би дори на Бъдни вечер. Има ли около вас възрастна леля, съседка, старица, която обича да чете, а няма възможност? Подарете й книга и внимание. Има ли сред колегите и приятелите ви, сред съседите и роднините ви, семейство, което преживява труден финансов период? Подарете им ваучер за храна или дори някоя паричка в красив плик. Може това да е единствената им възможност да сложат нещо на масата или да купят подарък на децата си.
Подарете нещо мило, нещо малко, нещо спасяващо на хората около вас. Не защото сме светци, а защото сме човеци.
***************
Прочетете още:
Наближава Коледа и в много училища вече има прекрасни благотворителни инициативи. В училището и в детската градина на момчетата ми също организираха благотворителен търг и децата се включиха с удоволствие. Една учителка ми прати тази прекрасна история за тяхната кауза и как те работят за нея. Надявам се да ви вдъхнови. А ако си имате своя кауза, може да я споделите в коментарите. Децата заслужават похвала и насърчение. Също и учителите, които отделят от свободното си време, за да учат децата не само на езици и наука, но и на съчувствие и съпричастност. Ето какво ми написа учителката Магдалена Атанасова.
„На Коледа стават чудеса!“ – това е израз, който чуваме всяка година. Като малки не се съмняваме в доброто на този свят. Сега, когато сме пораснали, ясно виждаме неравностойното положение, пред което са изправени голяма част от българите.
Сред тях са и децата, които нямат възможност да развиват талантите и потенциала си. Пред лицето на една груба действителност, в която не всеки има равна възможност да сбъдне детските си мечти, се ражда желанието за промяна. Когато стигнем до това прозрение, не ни остава нищо друго освен да помислим как бихме могли да подкрепим тези хора и да действаме! Тази година, в дните преди Коледа, децата от образователен център "Да Винчи", се включиха в празнично ателие. Неговата идея е да подпомогне благотворителната инициатива "Скритите таланти на България", програма на Операция Плюшено Мече, която помага на деца в неравностойно положение да развиват своите таланти.
Прекрасните малчугани впрегнаха въображението си и създадоха уникални коледни топки. Във всяка топка децата вложиха любов и чистосърдечно пожелание, за да събудят коледния дух и да вдъхновят доброто във всеки човек. Вълшебните играчки могат да отидат и във Вашият дом и заедно да се насладим на споделена топлина през празниците. Разгледайте ги ето тук и ще се радваме, ако изберете своите.
Прочетете и за благотворителната кампания на фондация "За нашите деца".
Автор: Мария Пеева
Всички бързаме и лудницата е голяма. Иначе теоретично сме съгласни, че на всяка цена трябва човек да си почива, да намира време за себе си, време за семейството, защото животът отлита покрай нас, докато ние препускаме по важни задачи.
Децата обаче не го разбират това бързане. Те живеят по друго време и с други темпове. И всяка сутрин ни го напомнят, когато ги подканяме да побързат, защото не само те ще закъснеят, но и мама и татко имат планове и ангажименти. Една от най-големите разлики между децата и възрастните май е точно тази - че нас, големите, няма нужда никой да ни побутва да бързаме, ние достатъчно се ръчкаме сами.
Вчера ми беше напрегнат ден, както и всички дни напоследък. Миналата седмица Алекс беше вкъщи и поизостанах с графика. И в осем и половина детето беше готово, а аз - доволна, че ще отидем навреме на градинка и ще си подхвана деня отрано, когато не знам откъде му хрумна тази идея.
- Мамо, хайде да си направим палачинки.
- Добре, маме, обещавам в събота да си направим.
- Не, искам сега!
- Няма да може сега, мама много бърза. Ще закусиш в градинката.
А той ме погледна много сериозно и ми каза:
- Ти все нямаш време за мен.
Не че не съм го чувала и преди. Сигурно всяка майка и всеки баща са чули поне веднъж тази реплика. И няма как да не ни заболи от нея, предвид факта, че огромна част от живота на всеки родител преминава в грижи за децата. Това се подразбира и ние си го знаем, но истината е, че децата го осъзнават, чак когато самите те станат родители. Дотогава все им се струва, че нямаме време за тях. Може изобщо да не е вярно, но чувствата, които изпитват, са истински. И какво излиза? На нас ни е мъчно, че те не оценяват времето, което им отделяме, а на тях им е мъчно, че все нямаме време за тях. Тъжна работа, нали? От бързане и препускане наистина се разминаваме и после страдаме - и малките, и големите. А времето, то си отминава и скоростта му е все една и съща. Само където ние я възприемаме по различен начин. Колкото повече не ни достига, толкова повече лети. А когато очакваме някое важно събитие и ни се иска да отмине по-бързо, сякаш се ослушва и нарочно се помотва и разсейва. Изобщо времето е шегаджия, ама от тези заядливите, чиито шеги все успяват да те жегнат. И този път репликата, с която ме засегна, дойде от устата на малкото ми момченце.
Не знам защо в този момент си спомних една случка от моето детство. Пак беше зимно утро. Цяла нощ беше валял сняг и улиците не бяха разчистени. Красота. Всичко беше толкова свежо и чисто. Събудих се и залепих носле на прозореца. Може би съм била малко по-голяма от Алекс. Тогава не ходех на градина, баба ме гледаше. Татко дойде да ме целуне преди да тръгне за работа, а аз му се примолих.
- Моля ти се, тате, хайде да излезем с шейната.
Най-любимо ми беше, когато натрупа сняг и татко ме качи в шейната и ме вози по снежните улици до един наклон на моста на Марица. Заснежи ли, той се превръщаше в ледена пързалка и целият квартал се събираше там с шейните. Тази радост обаче не траеше дълго, защото в Пловдив снегът рядко се задържа. Грейне ли слънчице и всичко се разтапя за половин ден, такъв ни е климатът, мек. А през онази зима, все не улучвахме истински сняг. Навали малко и на следващия ден вече е киша.
- Довечера ще излезем. Сега трябва да отивам на работа.
- Ама ти все казваш “довечера”, а дотогава няма сняг!
- Ще има, цяла зима предстои, все ще навали.
- Моля ти се, тате! Моля те!
Той ме погали и тръгна. Останах на прозореца да му помахам. Всичко разбирах и ми беше ясно, че големите хора ходят на работа, че баба не може да ме изведе с шейната, защото ще се разболее… Но какво от това? Толкова ми стана мъчно, че отворих прозореца и извиках на татко.
- Ти никога нямаш време за мен!
И веднага ми докривя, защото от всички големи наоколо той най-много си играеше с мен. Но думата вече беше казана. Не, беше хвърлена. Като снежна топка го удари право по главата, по плетената шапка. Той рязко се обърна и ме погледна нагоре, после продължи да почиства колата от натрупания сняг. Затворих прозореца и отидох да закуся и да се оплача на баба. А тя въздъхна.
- Защо не бях по-здрава, щях сама да те изведа. Ама с това сърце и кръвно не съм за шейни.
Наведох главица и захапах филията. И в този момент - чудо! Вратата се отвори и татко се появи - с червени бузи от студа и сняг по шапката. Помислих, че идва да ми се скара, а той ми се засмя:
- Хайде, обличай се бързо! И нека баба ти даде дебели дрешки, че навън е много студено.
Никога няма да забравя онова утро. Може би най-хубавото в цялото ми детство. Около нас хората бързаха за работа, за училище, всеки по своите си задачи. А ние се носехме бавно и достолепно, аз кацнала върху бебешкото ми розово одеяло, да ми е меко в дървената шейничка, татко отпред ме тегли без никакво усилие, леко извърнат встрани, за да ме поглежда от време на време, огромните му ръце в кафяви плетени ръкавици хванали здраво връвчицата на шейната, крачи уверено по хрупкавия сняг без да залитне, хората му правят път и го гледат с учудване, къде е тръгнал посред работен ден този мъжага да вози детето с шейна? На пързалката нямаше нито едно хлапе и цялата беше само за нас, снегът девствен, неотъпкан и пухкав… С татко се пускахме по наклона, после си направихме и снежен човек, след това се въргаляхме в снега, накрая се прибрахме чисто мокри и измръзнали. Но щастливи. През онази студена зимна сутрин времето не летеше, нито се влачеше. То просто беше наше. Ние определяхме ритъма му. Разбира се, у дома баба замърмори как сме се подредили, а татко изведнъж се разбърза за работа и тръгна даже без да си смени мокрите обувки. Не знам какво е обяснил на началника си, най-вероятно му е казал самата истина, татко никога не лъжеше. Но и никога не клинчеше от работа, та сигурно са му пуснали половин ден отпуск и са му простили. Не се и сетих да го попитам, децата не мислят за такива неща. Изобщо да си дете си има големи предимства.
Да, тази случка си спомних вчера. За миг аз бях Алекс и гледах майка си през тъжните му очи. А после изведнъж се превърнах в татко ми, който се усмихна на детето и отсече без никакво колебание:
- Хайде, събличай якето. Точно ми се бяха прияли палачинки.
Закъсняхме с час и половина за детската градинка и съответно за моите ангажименти. Но светът няма да се свърши, ако понякога отложим важните неща заради една малка радост. А и в крайна сметка кои са наистина важните неща? И кой може да каже дали палачинките за закуска или разходката в снега не са далеч по-смислени и значими от най-неотложния ангажимент и най-лошия началник?
Питайте децата, те ги знаят тези работи най-добре. :)
***************
Прочетохте ли Пижамен ден - една забавна история за неочакваните ваканции
Може би ще ви хареса и Имаш ли време за себе си? А как планирам деня, за да побера в него грижите по четири деца, две кучета и професионалните ангажименти, съм споделила в тези 5 идеи за работещи мами.
Автор: Калоян Явашев
Четейки моите словоблудствени изповеди, нормален човек би се запитал дали общият коефициент на интелигентност на мен и Росито е двуцифрено число. Все пак трябва да се справяме само с отглеждането и възпитанието на два шушляка по на 2 годинки, а не да пращаме совалки в Космоса. Колко сложно да е туй? Сядаш, гледаш, възпитаваш и то расте здраво, щастливо и пълноценно.
Така си мислехме преди да се родят и твърдо убеждавахме всеки, който издържаше да ни слуша, какви невероятни родители ще сме. Ще ги храним здравословно, ще им пускаме класическа музика, ще четем приказки, няма да гледаме телевизия и така ще ги подготвим да се изкачат на върха на обществото.
Получи се малко по-различно.
Днес ядат от земята и не сме сигурни какво точно. Прилича хем на хляб, хем на пълнежа от пантофите за гости, хем на мокет. Без да познават Хензел и Гретел, инстиктивно маркират маршрута си с трохи хляб, парирайки в зародиш нашите планове да ги изоставим в някоя гора. Не си мислете, че ние им даваме хляба, крадат го. Ако свърши, се оказва, че са скрили филии зад диваните и шкафовете, а веднъж видях щерката да се опитва като хъски да зарови един крайжник в ламината. В името на тишината и спокойствието сме се предали и даваме каквото поискат: солети, бисквити, зрънчо, живи врабчета... Само с шоколада сме устискали, щото ни е страх, че ще им подейства като ракетно гориво. Много ни е страх!
С музиката не можем да се разберем. Обясняваш му търпеливо, че тоя чичко Чайковски е гений, то те гледа и вика " пати". Абе стига с тия патки и танците им, бе! Това е за простолюдието, ние тука опери, класици, сонати, а то се радва на елементарни сюжети със замаени бели зайченца, скъсани копчета на джобчета и кокошки под хамбаря. Днес това, утре Шушани, Издиславовци и Крисковци.
Телевизия гледаха една седмица. Залепнаха за Бейби тв и ние с жена ми се прегърнахме и просълзихме. След това им омръзна, но не дават да я сменим. Може да не я гледат, но трябва да върви за фон и ако посмееш да погледнеш само резултата на мача, изоставят всякаква дейност и те поглеждат все едно са те поканили на кралския бал, а ти си повърнал в чинията на кралицата. Поне английски понаучихме енд нау уи ноу уеар дъ игуана изидора лийвс енд уот ши ийт. Капиш?
Интернет е отговорът. Там ще ни кажат как да си гледаме и възпитаме децата. Там има всичко за всеки, а аз се настаних и започнах да изучавам, как аджеба другите народи си гледат наследниците без кръв и драми.
Тибетците например давали на децата до 4-5 годишни да правят каквото си поискат, стига да е безопасно за тях. Т'ва разреденият въздух не прощава. Какво пият, какво пушат тия хора?! Абе как ще ги оставя произволно да рушат, късат, палят... Аз да им кажа на тибетците, че нашите са като вирус и като започнат от апартамента в Бургас, след някой друг месец са цъфнали в Тибет. Да ги видя тогава, как ще ги оставят да правят каквото искат?! Да не видя Далай Лама да търчи и псува след тях с пръчка и да се моли да му върнат телефона, портфейла или ключовете. Симпатяги са тибетците и нямам желание да им обърквам представите за живота, затова ще гледам да не припарваме до тях.
Японците от малки мъкнели потомството си върху тях и така децата рано се научавали да говорят и мислят логично. Майката пере, готви, кара кола, а лапето вързано за нея да зяпа и попива. Защо тогава нашите се държат, все едно ние сме членували в анархистка групировка и боксов клуб едновременно? Мъкнахме, обяснявахме се и накрая вместо да се научат как се ползват уредите, те се научиха да ги разглобяват. Първия път така разглобиха микровълновата, че я събирах 20 мин. за да си стопля супата. Сега първо сглобяваш всички бутони на мястото им, стопляш си каквото ти трябва, разглобяваш си ги и си ги прибираш в шкафа на сигурно място. Всичко друго е качено на 1,80м. от земята, с изключение на пералнята по разбираеми причини.
Шведите, втълпявали на децата си от малки, че са изключителни и ги превръщали в център на внимание. Само това ни липсва! Все едно да научиш бяла акула да потапя кораби. И ние им втълпяваме, че са изключителни... диванета. Не знам какви са шведските деца, но да превърнеш нашите деца в център на внимание е като да практикуваш зловещ култ към някакво разглезено, агресивно, ненаситно божество.
Опирайки се на опита на балканските ни предци, нашия подход към децата е високодецибелен с преобладаващ физически контакт. При невъзможност да осъщестя физически контакт с някое от тях(бързи са, мамка му!) , прибягвам до артелерийски обстрел с чехли, топки и плюшени играчки. Най-точен съм с едно куче, но се усетиха и го разкъсаха горкото. Боя се, че те не възприемат нашите похвати като възпитателен план, а като военен лагер, в който усъвършенстват криминалните си умения. Изобщо не разбираме къде грешим и сме убедени, че отглеждаме бъдещи нинджи с афинитет към безмислено насилие и огнеупорни каси. Някакви хибриди между Чък Норис, Крали Марко, Ал Капоне и Леонсио от "Робинята Изаура". Голяма гад беше Леонсио!
Решихме, че трябва да им говорим повече. В главата ми се оформи въображаем диалог. Отивайки да ги взема от градината, дишах дълбоко и се съсродоточавах като свиня пред коприва. Преговарях си репликите, възкликвах на точните места, а хората пъргаво бягаха на отсрещния тротоар и се кръстеха. Щях да ги умилостивя и запленя с интересни въпроси и забавни коментари на отговорите им. С перфектна подготовка и желязна воля, влязох в градината и позвъних на вратата.
Не знам как са вашите, но нашите след градина са като заредени акумулатори. Трябва 5 минути да ги оставя да търчат и крещят, за да им се разреди заряда и да седнат за 20 секунди. Бързината с която ги преобувам и преобличам е в норматив за Формула 1. Толкова съм бърз, че сам ще сменя четирите гуми на болида, а ако се налага и памперса на пилота. Веднъж предложих на възпитателката да монтираме големи въртележки, като на хамстерите, и да пуска децата да въртят 15 минути преди да ги взема, барем се поуморят малко. Погледна ме, все едно съм повърнал жив заек в краката й.
Нахлузвам по една шапка на всеки и тоалетът е завършен. Тръгваме към дома и аз задавам първия развлекателно-дълбокомислен въпрос:
- Тате, хубаво ли беше на градинката?
Отговорът на мъжкото е:
- Ъ.
Така отговаря на почти всички въпроси и може да означава както положителен отговор, така и прогнозата за времето в Сандански, никой не знае.
Обръщам поглед към женското:
- Какво правехте, тате, днес на градинката, а?
Нейният отговор е:
- Е.
Усещайки, че губя почва под краката се, започнам да импровизирам:
- Ядохте ли днес, тати? Какво ядохте, а?
Женското презрително отговаря:
- Ам-ам.
А сега, де! Паниката леко ме обзема. Опитвам пак с мъжкото, направо почвам да му се подмазвам:
- Утре ще ходим ли пак на градинка, а? Кажи, тате, нали ще ходим, а? А? А? Нали тате? - тонът ми е като на пропаднал комарджия, молещ за заем.
Той обаче хич не ме слуша, а се опитва да ритне една задрямала котка. Дърпам го в последния момент, а той сърдито ми се тросва:
- Мяу!
Ей ся ще те омяукам аз тебе. Насилието над животни е сериозен грях в нашето семейство и е строго наказуемо деяние. От спокойния ми тон вече няма и следа:
- Що риташ котето? А? Що, бе? Котето не се рита, котето се гали и целува - една преминаваща жена се подсмихна засрамено и видимо се съгласи с котешката ми теза.
Взех котето и започнах да показвам какво да се прави:
- Ей така, виждаш ли? О, о, о, коте. Не го блъскай, бе. Гали го! А така, леко. Не му дърпай опашката. Пусни я, пусни я ти казах. Ако не я пуснеш, ще ти шибна един шамар. А така, браво! Не му бъркай в устата, чеши го между ушичките. Браво, тате! И в дупето не му бъркай! Браво!
Оставих котето на безопасно разстояние, а то изглеждаше потресено от опитите да го разчленят и да му прегледат простатата. Тръгнахме си обратно по пътя, но нещо ми се струваше неуточнено:
- Обаче, тате, прасенцата ги ядем. И кокошките ядем и патетата ядем. Ама не ги бием, а само ги ядем. - тука вече и аз не знаех какво искам да кажа. Те обаче видяха реклама на някакъв колбас, а там беше изтипосано прасе. Веднага го посочиха и попитаха:
- Ам-ам?
- Да бе, тате. Ам-ам. Точно така, браво!
И оттук се започна. Куче, гугутка, гларус, кашон, велосипед, кошче за боклук. Всичко се посочваше с въпроса - "Ам-ам? ". Докато се приберем, бях издал разрешителни да се ядат около 12 вида животни и над 3000 категорични забрани, да се вкусват най-различни предмети, растения, еднородни и разнородни смеси, асансьори, както и конкретна шамарена заплаха, целяща да възпре щерка ми да яде кабел за високо напрежение. Вкъщи пороят от уточняващи въпроси продължава, а накрая аз одобрявам или забранявам без дори да поглеждам какво ми сочат. Бях се заплеснал да им топля манджа и съвестно си сглобявах микровълновата. Прекъсването на въпросите и възцаряването на тишина ме правят параноичен и започвам да ги издирвам. Намирам ги да дъвчат парцала, с който си лъскаме обувките. Около устите им е черно, все едно са се опитвали да изядат пиратка, но е гръмнала. Отварям гърляга и смятам да ги помета с рева си, но се сепвам. Сигурно са ме попитали дали се яде, а аз съм разрешил без дори да погледна. "Децата не са виновни!". Тая иначе омразна фраза, започва да звучи все по-истинска в главата ми. Кой знае какво друго съм разрешил да ядат и правят?! А следва ядене, смяна на памперси и дрехи, почистване на устата, поне едно акане на калпак, пак смяна на памперси. Майка им в другата стая кърми бебето спокойно и безметежно, а аз сам в тоя библейски потоп. Справедливо ли е? И аз искам да го кърмя по цял ден. Даже съм съгласен аз да го родя наново, с три операции наведнъж. Четири бремености ще изкарам, не ме е страх. Готов съм!
Вече са заспали и животът е прекрасен. Аз мислено умолявам Вселената, да не ми се вързва на простотиите за забременяването, раждането и кърменето, щото бяха изречени в състояние на дълбок афект. Решавам да не повтарям грешките и с бебето, така че докато се събличам в тъмната спалня, се надвесвам и му казвам:
- Животните ги обичаме и не ги бием, но някои ги ядем. Особено прасенцата.
От дъното на кошарата се чу звук като на акаща жаба и проклетникът ревна. Майка му стана и демонстративно напусна стаята с думите: "Ако искаш и рецепта за жулиен му кажи, но аз три часа съм го приспивала, а сега се оправяй сам! ".
Вече не знам кой е виновен! А вие как мислите?
Искате ли още смешни истории с близнаци?
Прочетете: Стокхолмски синдром и Тъмни сили
Автор: Мария Пеева
Прословутата късметлийска ваза на семейство Пееви е обект на много шеги и закачки от страна на приятели и помежду ни. Някои я наричат “семейните спестявания”, други - “фамилното имане” или “делвата с жълтиците”, а децата се шегуват, че това им е наследството. Всъщност историята на късметлийската ни ваза е много простичка и в нея няма кой знае какви чудеса, но ние си я обичаме и своевременно я разказваме на всеки нов член на семейството. Яна я научи, когато Теди я доведе да се запознаем и добре че не ни сметна за напълно откачено семейство и не избяга с писък. Коко я разбра, когато веднъж изсипа съдържанието й от терасата на петия етаж и се наложи да тичаме до долу и да събираме пари от тротоара. Представям си как се изсипали над нечия глава като дъжд от монети, добре че не хвърли и самата ваза, можеше да стане голяма беля. А Алекс я чу за първи път, когато реши да храни клетото Чаре с монетите от нея и да я превърне в куче-касичка.
Преди много години семейство Пееви беше с много по-малко деца, но разходите никога не са малко, дори детето да е едно. И друг път съм ви разказвала, че сме минали през доста тежки периоди, това е едно от нещата, с които се гордеем. Никога не ни е било страх или срам от работа и винаги сме давали всичко от себе си. Точно затова много се ядосвахме, че години наред парите все не стигаха. Дори когато имахме добри доходи, накрая на месеца все оставахме “на нула”. Нали съм ви казвала какво казва Иван за “нулата”? Според него, когато една жена каже, че е “на нула”, значи кредитната й карта е празна. А когато един мъж каже, че е “на нула” - значи няма задължения. Е, по онези времена ние все бяхме на нула в края на месеца, но на женската нула. Не сме се карали за пари, обаче оставаше едно такова неприятно усещане, което, вярвам, е добре познато на много семейства. Какво се случва с тези пари, за бога? Все едно се изпаряват. И повече да работиш, и повече да носиш у дома, те само изчезват. И човек започва да се уморява и обезкуражава.
Веднъж в края на ноември в училището на Теди събираха пари за благотворителност, подаръци и не знам какво още, не беше голяма сума. Но предколедния бюджет и без това висеше на косъм и направо ми се доплака. На обяд излязох с една приятелка и си поръчах само кафе, а тя ме попита на диета ли съм.
- Ами, аз и диета… Малко ми се обърка бюджетът и си нося сандвич. - й казах. - Не че нещо, но не знам как става така, и двамата работим и не е като да не изкарваме пари, но все сме на нула. Явно в мен е вината, Иван нищо не харчи.
- А имате ли си късметлийска ваза?, ме попитя тя. Може би трябва да уточня, че тя е от хората, които нищо не правят без да се консултират с хороскопа и личния си астролог. Самата аз приемам всичко това по-скоро като забава, но тя искрено вярва в тези неща и си ги спазва. Стана ми забавно.
- Каква е тази ваза пък сега? Нямаме такова чудо.
- Ами, пробвай, не е толкова сложно. И със сигурност няма да навреди. Това е по фън шуй. В най-левия ъгъл на дома слагаш съд, с нещо червено на него, и винаги гледаш да има монети вътре. Направи го и ще видиш как никога повече няма да останете без пари.
Естествено, не го направих. Първо, че забравих, второ, наистина не вярвам в такива ритуали. Но за Коледа приятелката ми подари малка вазичка, в която беше сложила монети. И вече нямаше как да не я сложа на указаното местенце, щях да я обидя, а тя ми е много на сърце, с всичките й суеверия и хороскопи. Всъщност една астроложка й беше казала, че в някогашен живот двете с нея сме били сестри и за това съм склонна да й повярвам.
И познайте какво. На Коледа за първи път в живота си Пеев получи истинска премия, а няколко месеца по-късно подхвана бизнеса, който храни семейството ни и до днес.
Късметлийската ваза се счупи преди години и още на същия ден отидох и купих една медна делва, с която я заменихме. Пускаме там стотинки и левчета, а когато някой от семейството пътува по света, носи и чужди монетки. Малко по малко вазата се пълни. Ражда се ново детенце, което я напада, разсипва, играе си с паричките, но ние упорито ги връщаме обратно и му разказваме историята, когато е достатъчно голямо да я разбере. Това е една от любимите ни семейни легенди. Не знам доколко вазата помогна за семейните финанси, но е толкова трогателно да видиш как синът ти гордо пуска левчета от първата си заплата в нея и уж на шега подхвърля.
- Ето, мамо, за късмет.
Дай Боже всекиму :) Много работа, малко късмет и добър приятел, който да те окуражи в точния момент. Това е нашата рецепта и дано работи и при вас!
Вижте още:
А в "Жега" разказвам за началото... Не беше леко.
Автор: Мария Пеева
За съжаление, не всички сме с перфектна кожа. Още от дете всяка зима получавам нещо, което майка ми наричаше “пърши” - зачервени сухи петна по кожата на лицето и неприятно усещане за опъване и сърбене. При мен не са истински лишеи или “пърши”, защото не се дължат на бактериална или гъбична инфекция, но това изобщо не ги прави по-малко досадни. В моя случай е реакция на чувствителната ми кожа към студа, вятъра или дъжда. И днес все още получавам такива раздразнени петна, всеки път когато се разходя на снега. Което няма как да избегна, защото не мога да лиша децата и кучетата от разходки.
Едно време мама ме мажеше с някакви ужасно плътни и тежки бели кремове, които не помагаха трайно и на всичкото отгоре стояха мазно и си личаха. Мога да кажа, че те бяха една от причините зимата да не ми е любим сезон. Преди няколко години, когато бях на дерматоложка заради една бенка, споделих и за този проблем и тя ми препоръча лосион на La Roche-Posay, който определено ми помогна. Оттогава харесах тази марка и вече доста техни продукти се подвизават в шкафчето ми с козметика. Някои от тях са подходящи и за деца с атопична кожа, което доста ме улеснява.
Трима от четирите ми момчета, наред със сините очи са наследили и моя тип кожа, както и склонността ми към алергии. Особено изразено е при Коко, който не само се зачервява, но изпитва и болезнен сърбеж. На всичкото отгоре при него се случва и през лятото, когато играе навън и се изпотява, както и напролет от полените. Всеки път, когато излезе да поиграе, се прибира със зачервена и грапава на докосване кожа по бузките, която го дразни и сърби. Пробвах с лосиона, но той се използва веднъж дневно, а и не върви да му го дам в училище, така че след всяко междучасие навън да го използва. Оказа се обаче, че има спасение – La Roche-Posay имат вече и продукт под формата на стик, точно за случаи като нашите. Lipikar Stick AP+ облекчава зачервяването и успокоява опъването и сърбежа веднага, като при това е много малък и компактен. Освен това няма миризма и не изглежда мазен на кожата, всъщност изобщо не личи, така че детето не се притеснява да го използва по много пъти на ден.
Препоръчвам продукта от личен опит и се надявам да е полезен и на вас, както помогна и на нас. Във видеото отдолу може да видите как се нанася и какво представлява. Харесва ми, че дори Алекс, който никак не обича каквато и да е козметика, не протестира срещу него.
Прочетете и статията ми за Сопола, моя приятел. Това е другият проблем, с който се борим всяка зима.
Статията е със съдействието на La Roche Posay и е част от кампанията им "Точно като порасналите" за насърчаване на децата с атопична кожа да бъдат независими.
Сева Николаева ни праща един спомен от миналата Коледа :) И едно напомняме, от което май всички имаме нужда в трескавото предколедно пазаруване :)
Колко подаръка трябва да отвори едно дете, за да е щастливо? Цял ден гледам видеа и снап-чат от приятели на моите девойки и вярвайте, не мога да изброя пакетите под елхите. Много модно е също да се снимат стаи, потънали, ама наистина потънали, в опаковъчна хартия и панделки. Боже, не мога да настигна тези побеснели родители, които сякаш цяла година, всеки ден, са купували по един боклук, за да го увият в модерната днес холо-хартия и да струпат камарата под елхата. Ако мястото не стигне, се реди върху дивани, столове, маси.
А днес, скъпи приятели, плаках пред една розова купа. Тя нямаше вина за сълзите ми. Досега си бе живяла безгрижно на стелажа в един гигантски детски хипермаркет и сигурно единствената й тревога е била дали житейски си подхожда на синия куп отсреща. Ще питате - защо толкова сълзи, защо точно в детския магазин и защо точно два дни след Коледа. Ами свършиха ни влагопоглъщачите (едни кутии с филтри, дето абсорбират влагата). Като живееш на остров, това е част от задължителното "обзавеждане". Викаме си - да скочим до едикъдеси, празникът мина, няма да има хора. Обаче... Грамадният паркинг беше претъпкан. Зад нас в мравча колона пъплеха десетки коли, дори за обратен завой нямаше място. Вътре ескалаторите претоварени. Бута народът пазарските колички, от които цвърчи поне по едно дете и товари! Ама като ви казвам "товари", имам предвид ТОВАРИ. Два дни след Коледа!? Само преди два дни същите тези хора бяха струпвали камари под и около елхите, преди това бяха харчили стотици евро за купища ненужни вещи, потрошвайки безчет часове в обиколки из магазините, включително и в този, за когото ви говоря сега.
Днес - два дни след Коледа - те пак бяха на пазар - количките преливаха, децата пищяха и искаха още, и още, и още. Родителите им, с оглупели от хилене лица, товареха. Не! ТОВАРЕХА! Аз се разплаках. Не защото ми пукаше кой и как си харчи парите, а пък за гладните в Сомалия и през ум не ми мина. Заплаках, защото знаех - ако моите деца бяха тук с нас, и те щяха да искат. И те щяха да гледат с жадни очи на шарените боклуци, наблъскани по рафтовете. И те щяха да въздишат укорително зад и пред нас, а ние щяхме да им отвръщаме извинително. И да се чувстваме гузни. Защо? Защо се превърнахме в такива идиоти? Това ли взехме от ...онези, на които всичките им магазини ни приличаха на корекоми, а на Коледния обяд преглъщат сухата пуйка с пунш? Не ме разбирайте погрешно. Аз обожавам празниците, украсите, подаръците, суетенето в кухнята, трапезата. Обожавам елхата и гирляндите; къщата ни започва да свети още от 1 декември. Обожавам да купувам подаръци и, повярвайте, не съм от родителите, които подаряват само книжки, блузи и практични неща. Но два дни след Коледа... Два дни, хора! И ти да обикаляш бясно из най-големия детски хипермаркет и да тикаш в ръцете на цвърчащото пред теб отроче купища боклуци... и то да е пак недоволно! Кажете ми, че вашите деца не са такива! Ще ви повярвам. Наполовина. Позволете ми другата половина да мисли различно. Същата тази половина, която днес се разплака пред розовата купа в отдела за домакински работи. Хората ме подминаваха, но ме гледаха със съчувствие. Поне живея в общество, възпитавано в съпричастност. Ами не е шега да се разкъсваш от дилеми като розова или жълта купа да си взема, и дали ще подхожда на зелената подложка...
Поплаках си, скъпи приятели, насред домакинската секция на огромния хипермаркет. А съпругът ми, който иначе е кален пред момичешки сълзи, ми подари розовата купа. За да ме усмихне.
Какво стана с нас!!! Нали детето по принцип иска едно, две или най-много три неща. Ами всичко останало? Аз нямам такова въображение, толкова съм глупава!!! Защо наред с Голямото желание не съм се сетила да купя холо-обувки, огледало и четки за професионален грим за 12-годишната си наследница, кутия за бижута, безжична зареждачка, ненужни пуловери и летни блузи, чорапи с пръсти и одеяло, което се нахлузва като опашка на русалка... И още, и още, и още... Скапана западняшка изхвърлящина! Вие помните ли вашите новогодишни сутрини? И броя на пакетите под елхата? Колко подаръка трябва да отвориш, за да си щастлив?
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Тези дни имам задача, която ме изпълва с огромна радост. У дома отново се перат бебешки дрешки - този път за внучето. Внучето, разбира се, още е на топло и уютно в корема на майка си, но аз, като бъдеща баба, имам важната задача да изпера и изгладя за новороденото :) Приготвих една коледна кошница, в която мислех да наредя бебешките дрешки и да я сложа под елхата, но тогава ми хрумна блестяща идея. Ще бъда баба-новатор! Оригинална и готина баба! И набързо заформих един страхотна бебе-кошница, на която, струва ми се, Яна ще се зарадва много. И много ще се смее, което е най-важното. Яна, не чети нататък, ще си получиш бебе-кошницата на Бъдни вечер и много искам да ти видя хубавото личице как сияе :)
Освен всички бебешорски нещица в кошницата и бутилката за таткото, ще има две страхотни книжки за Яна и малкото човече. Яна обича книжки, също като мен. През моите бременности четях съсредоточено, целенасочено и всеотдайно, както някои хора учат за изпити. С Теди, например, изчетох всички романи на Робърт Лъдлъм. Теди се излюпи бунтар и враг на системата. С Косьо бях полудяла по Дан Браун. Косьо е математик и кипи от стремеж да опознае света. С Коко се скъсах да чета Исабел Алиенде. Коко е артист, джентълмен и любовник по душа. С Алекс погълнах "Война и мир" и ето на, роди ми се "дете с характер". Яна чете какво ли не, но сега съм й намислила нещо уникално забавно, за да се роди едно весело бебенце. А и да й разсея малко притесненията преди раждането. Вижте я тази книга, просто е уникална. "Разбита съм, това е моят дневник" на Шанън Кълън. Имам чувството, че аз съм я написала. Това беше ужасно нескромно, но всъщност имам предвид, че тази майка е написала в дневника точно това, което аз бих написала. И точно с моя тон - шеговит, ама колко да е шеговит, като самата истина си казва :) Браво на Шанън, радвам се, че я открих и се радвам, че мога да я подаря на снаха си. И за още нещо се радвам - че този път няма да раждам аз, но да си остане само между нас :)))) Защото пак ще има грижи по бебенцето, пак ще има ангажименти, сълзи, усмивки, радости и притеснения, но моят личен опит ми доказва, че мама го отнася най-много. Затова и заслужава да я поглезим, когато има възможност.
А втората разкошна книжка е за... бебето. Направо ми се плаче от тази книжка, толкова ми е умилителна. "Бебето" на Дора Габе, а стихчетата са подбрани от самата Весела Фламбурари. Не мога да не си представя тази разкошна книжка в едни малки пухкави ръчички, който дърпат връвчиците, опитват се да откъснат калинката, бърникат в джобченцето, докосват страничките, докато мама (или баба) чете на глас прекрасните стихчета на Дора Габе. И сега подреждам подаръчетата за моите мили хора и си мисля как след някой месец те ще са с един повече. И как след още някой месец този един в повече ще стисне здраво в юмручета книжката от баба и тогава ще си спомня как съм я приготвила за него с обич, преди да го познавам...
Чакаме те, малко бебенце :) И обещаваме да ти четем най-хубавите приказки на света. :) А ти ще си нашият отговор на вселената :)
Тук може да прочетете и за бебешкото парти на Яна, беше прекрасно събитие!
