Попаднах на публикация с това заглавие и естествено – зачетох се. Така се случва, когато ти светне лампичката за нещо нередно. Жената е изложила възгледите си в семейното онлайн издание www.goodhousekeeping.com. Основният й аргумент е: „Моят син трябва да знае как изглежда женското тяло.“ Деидре е самотна майка, която живее с осемгодишния си син Ноа. Момченцето е израснало без баща и е много привързано към нея. Жената споделя, че съвместното къпане първоначално се налагало, заради икономии на време и вода, впоследствие аргументите „за“ се увеличили. „Когато Ноа беше на 4 или 5 години, започна да ми задава въпроси за разликите между момчетата и момичетата. Аз се опитвах да давам отговори, които съответстват на възрастта му, обяснявах кои са частите на тялото, които ни правят различни. Говорехме за това, кое е позволено да се докосва от другите и кое не. Не бих искала да се срамува от голото си тяло. Сега, когато поотрасна, въпросите станаха по-малко, но аз се старая да няма забранени теми. Аз го виждам гол, когато му помагам с дрехите, той вижда мен, когато се преобличам. Ноа знае, че в присъствието на външни хора мама е облечена и аз съм сигурна, че ще следва примера ми. Обича, когато му позволявам да взема душ, заедно с мен. Най-често това се случва, когато съм изморена от работа и решавам да си легна заедно с него. Често се къпе сам, разбира се. Може да стои в банята, докато топлата вода свърши. Всестранните възприятия на сина ми са много важни за мен и аз мисля, че той трябва да знае как реално изглежда женското тяло: с тлъстинките, със стриите и другите му несъвършенства. Така ще уважава жените повече и няма да се срамува от собствените си недостатъци. Не бих искала представата на Ноа за женското тяло да се изгражда от каталозите за бельо, филмите или след време от порното. Моят пример е баба му по бащина линия. Тя често ходи необлечена в семеен кръг, в присъствието на четиримата си синове и внуците. Майка ми и досега се шокира от факта, че не крия тялото си от Ноа. Тя е отгледала двама синове и никога не си е позволявала да я видят без дрехи. Някои мои приятели не споделят мнението ми, но знаят, че за мен това е без значение. Като самотна майка, аз искам да подготвя сина си за живота толкова добре, колкото мога. Не искам той да се срамува да ми задава каквито и да било въпроси, особено когато става дума за неговото тяло или сексуалността. По такива теми трябва да търси отговори от майка си.“ Докато четях възгледите на Деидре за сексуалното възпитание, си мислех дали ситуация, в която осемгодишната ми дъщеря се къпе с баща си, ще ми изглежда нормална. Ами не ми се струва нормална подобна конфигурация. Не съм консервативна, но не приемам подобни подходи. Забелязах, че с порастването момичето ни започна да се крие от нас. Явно е преценило, че голотата му е нещо, което не се споделя дори с родителите. В такъв случай какво право имаме да му натрапваме своята? Не бягаме с писъци, ако ни засече да се преобличаме, но и не демонстрираме телосложение, защото сме широко скроени. Изобщо границата между здравословното показване на голота и ексхибиционизма, в цитирания случай, ми се струва много тънка. И после, въпросната майка твърди, че е по-добре синът й да изгради реалистична представа за женското тяло, каквато каталозите за бельо не създават. В това няма нищо лошо, но все пак добре е момчето да знае, че жените не се раждат със стрии, увиснал корем и наедряла талия. Това е „данъкът“ на възрастта, който младите момичета, които ще срещне, все още не са платили. Това според мен също е реалистичен подход. Да не говорим, че чисто от естетична гледна точка, жена на възраст, разхождаща се гола пред синовете и внуците си не е най-приятната гледка, която могат да видят очите им. Пък било то и с възпитателна цел. Какво мислят по темата „мъжките“ майки? Наистина ли по въпросите за сексуалността майката е най-подходящият събеседник за сина? И къде е границата, която не бива да преминаваме, когато става дума нещо толкова интимно като голотата? Янка Петкова

Indiwire е един от сайтовете за новини, ревюта и информация от света на киното, които следя, защото обръщат специално внимание и на независимите кинотворци. Рядко оставам разочарована от тях. Предлагам ви тази статия, защото повечето зрители не пропускат номинираните за Оскар филми, както и хитовите заглавия, но е възможно да не забележат някои смислени филми, които по една или друга причина не са били оценени подобаващо от Академията.

Оригиналната статия за англоговорящите е ето тук. 

Номинациите за наградите на Академията вече са обявени и включват очакваните фаворити „Ла Ла Ленд“ и „Лунна Светлина“. Какво обаче стана с малките, не толкова популярни филми?

Всяка година, Академията има шанс да извади под светлината на прожекторите някой по-малък, но значим проект. За съжаление, това се случва рядко. Не казваме, че филмите, които сме включили в този списък, заслужават наградата за най-добър филм, но със сигурност заслужават вниманието ни. Ето ви 11 страхотни филма, които не се класираха за номинация за Оскар.

1. Swiss Army Man

Винаги е изглеждало невъзможно Даниел Радклиф да спечели Оскар за поддържаща роля, въпреки че актьорската му игра определено го заслужава. Филмът безспорно заслужава номинацията за най-добра песен, заради чудесната песен „Монтаж“, която буквално ти се набива в главата. Всеки, които е гледал филма, със сигурност е излязъл от киното, тананикайки си песента. Нужно ли беше да има две песни от „Ла Ла Ленд“ с номинации?

2. Sing Street

Джон Карни е влиятелна фигура в режисурата и филмовата музика още от времето, когато „Веднъж“ спечели Оскар преди цяло поколение. С филма „Улица на Песните“ той достига до съвсем нови висоти. Историята за ученик от гимназията, който сформира група, за да успее да впечатли по-голямо момиче не е нищо уникално, но атмосферата и духа на филма са невероятни. Не казваме, че филмът заслужава номинация за някоя от основните категории, но песните определено имат място сред номинираните. Ето например Drive It Like You Stole it.

3. Krisha

Филмът определено е твърде скандален и провокативен, за да се хареса на журито, но е трудно да не ахнеш пред халюциногенната атмосфера, която Трей Шултс създава с помощта на кинематографа Дрю Даниелс. Заедно те успяват да уловят психиката на протагониста на много дълбоко ниво. Филмът е симфония от хаос без паралел.

4. The Handmaiden

Шокиращо, еротичният филм на Парк Чан-уук дори не е бил предложен от Южна Корея за номинацията за най-добър чуждестранен филм. Въпреки това, филмът е смятан за един от най-добрите за тази година и със сигурност заслужава номинация. Това се отнася и за кинематографията на Чунг Чунг-Хун, чиято игра с камерата създава едно неустоимо усещане. Досега корейски филм не е получавал номинация за Оскар, а „Икономката“ изглежда като достоен претендент.

5. A Bigger Splash

Всеки актьор от филма на Лука Гуаданино заслужава номинация, особено Ралф Файнс за поддържаща роля. Със сигурност един от най-завладяващите филми на годината  – мелодична смес от всичко, което прави Файнс звезда през последните две десетилетия.

6. Certain Women

Филмът на Кели Рaйчард може и да не се добра до Оскарите, но поне се превърна в най-печелившия й филм досега. Част от това се дължи на звездните актьори, които включват Лора Дърн, Кристен Стюарт и Мишел Уилямс. Голямата заслуга безспорно е в поглъщащата игра на Лили Гладстоун, която със сигурност би била номинирана за поддържаща роля, ако зависеше от нас.

7. American Honey

Въпреки наградите си от фестивала в Кан, филмът не се добра до номинация за Оскар. При все това поетичната чувствителност на Андреа Арнолд и звездното представяне на Саша Лейн със сигурност заслужават място сред номинираните. Лейн, която до сега беше непозната за широката публика, прави един незабравим дебют.

8. The Witch

Ужасяващата семейна психо-драма заслужава номинации в няколко от основните категории тази година (играта на Аня Тейлър-Джой, Ралф Инесон и Кейт Дики например). Академията не е успяла да оцени невероятния талант на участниците във филма.  Усещането за време и място са прекрасно създадени от кинематографията, костюмите и дизайна на филма. Филмът е колосална наслада за любителите на киното, особено предвид ниския си бюджет. „Вещицата“ изглежда толкова истински във всеки кадър, че страхът изскача от екрана и отива директно в душата ви. Жалко, че Академията не може да оцени хорър жанра като изкуство.

9. Cameraperson

Документалният филм на Кирстен Джонсън изглеждаше като претендент, но за съжаление, в крайна сметка не се добра до номинация. Това е наистина жалко, защото режисьорът успява да улови собствения си процес на създаване по един завладяващ начин. Филмът качва жанра на автобиографичните филми на едно ново ниво.

10. Hunt for the Wilderpeople

Не е изненадващо, че журито на Академията харесва безупречни филми, които се харесват на повечето хора (като „Скрити Фигури“ например). За съжаление приключенския филм „Hunt for the Wilderpeople” дори не е бил сред обсъжданите за номинация. Тайка Уайтити успява да създаде една много енергична история за връзката на малък разбойник с неговия чичо. В миналото се е случвало Академията да се впечатли от такъв тип филми. Дебютантът Джулиан Денисън със сигурност прави много силно първо впечатление с филма.

11. Paterson

Филмът на Джим Джармуш е от онзи тип душевна медитация, която никога не впечатлява Академията. Наистина жалко, защото това е най-добрият филм в кариерата на Адам Драйвър досега. Подобно на Оскар Айзък в  „Истинският Люуи Дейвис“ (друг пропуск на Академията), Драйвър показва невероятен нюанс и интроспективно чувство. Неговата игра е съвършена по всеки параметър. Със сигурност го чака „Оскар“ в близкото бъдеще.

Ревността е онова малко зелено чудовище, което се крие у всяко дете. И не само. Преди да се роди втория ми син, бях твърдо убедена, че когато децата се ревнуват помежду си, виновни са родителите, защото обичат едното повече от другото, или поне така изглежда и провокират у децата неприятни чувства едно към друго. Също така бях убедена, че моите деца никога няма да се ревнуват и ще растат винаги единни, с готовност ще си дават взаимно играчките и джаджите и шоколада и изобщо, каквито и други проблеми да имам, ревността няма да е един от тях.

Осъзнах, че не е точно така, когато Косьо веднъж ми каза следното за няколкомесечния Коко:

Естествено, всяка майка на две и повече деца ще ви каже, че колкото и да се ревнуват, те се обичат и подкрепят винаги, когато срещу тях застане някой извън семейството. Имаме си една хубава българска поговорка за този случай: „Брат брата не храни, но тежко му който го няма.“ Така че не бива да се притеснявате, ако децата се карат за играчки, за вниманието ви, дори за храна. С времето съм установила, че когато спазвам политика на ненамеса, те решават проблема помежду си доста по-ефикасно. Стигне ли се дотам да се намеся, после се сърдят и обвиняват взаимно доста по-дълго.

Но сега искам да насоча вниманието ви към един друг аспект на отношенията между децата в семейството, с който подозирам, че съвсем неумишлено съм провокирала ревност и неприятни емоции между тях. Веднъж Теди ми каза:

– Не знам кой ще ви гледа децата, като замина за Англия. 

Първо много се смях, защото реално не съм прекалявала с това да го ангажирам с грижи за братята му. После се замислих, че често го пращам да ги вземе от училище, да ги води на разни занимания и спортове, да ги наглежда, като изляза. Може да се случва веднъж-два пъти седмично, но съм разчитала на него. Което ме накара да се зачудя дали е правилно да очакваме от децата да се грижат по-малките си братя (или сестри) и дали по този начин не се провокира ревност между тях. Оказа се, че е точно така, особено при по-малка разлика. Голямото дете иска внимание също както и малкото, и когато насочим фокуса към малкото, превръщайки голямото в бавачка, малко или много то се чувства пренебрегнато.

Нима не сте чували:

– Мамо, мамо, ела да ти покажа този бръмбар!

– Моля те, зарежи бръмбара сега и тичай да ми донесеш чист памперс за бебето.

– Мамо, виж каква къща съм сглобил.

– Виж как плаче бебето за нея! Дай му я, моля те, нали си добричък?

– Мамо, ела да поиграем на топка.

– Сега поиграй с малкия, за да може мама да сготви.

Разбира се, ежедневието изисква да включваме децата в домакинските задължения, но има разлика между помощ в домакинството и изместване на вниманието към най-малкото дете, за сметка на голямото. Осъзнавам, че това е една от сериозните грешки, които съм допускала и които все още имам шанс да коригирам.

КАКВО КАЗВАТ ПСИХОЛОЗИТЕ

Психолози твърдят, че момичета, които са поемали грижите за по-малките в семейството като деца, трудно се решават да имат собствени. Причината, която изтъкват е, че децата са непосилен ангажимент.

Ето един интересен текст, написан от руската психоложка Катерина Дьомина, многодетна майка, детски и семеен психолог и учителка с 25 години стаж.

Защо голямото дете не е бавачка на малкото

Бременна жена е на преглед по фетална морфология. Лекарят внимателно изследва плода: „Какво имаме тук? Какво прекрасно момиченце! А какво Ви беше първото? Пак момиченце? На колко години е? На 10? Е тъкмо ще има кой да Ви помага за бебето.“

Абсолютно погрешен подход. По-големите деца са просто деца, а не родители или бавачки на по-малките.

Винаги се започва с малко: „Слънце, ще погледаш ли братчето си, докато взема един душ?“
Детето го „гледа“,  нищо особено не се случва. Братчето се събужда, но не реве, а каката с удоволствие стои над креватчето и пуска музикалната въртележка. Дори се опитва да говори с мъника, копирайки много успешно майчината интонация. Тя е страшно горда със себе си: 
– Мамо, нали добре се справих. Аз съм много добра бавачка!
– Да, милата ми, ти си много добра бавачка, вземи си бонбонче и дай да те целуна!

С времето ангажиментите на „добрата бавачка“ се увеличават: 
– Гледай брат ти на площадката, внимавай да не падне, аз ще отскоча до магазина и се връщам веднага!

Площадката е опасно място. Изненадите дебнат отвсякъде. Освен това не е достатъчно да внимаваш само за малкото си братче, защото там и другите деца се държат непредсказуемо. Веднъж неприятностите могат да се разминат, може и втори път. Но в един момент се случва така, че с връщането от магазина или където и да било другаде, заварваш и двете си деца да реват с все сили. Малкият паднал от люлката, ударил се и плаче от болка, а сестра му не може да си поеме дъх от уплаха и по бузите й текат сълзи. И ако на малчугана му минава бързо и забравя за инцидента, на сестра му й трябват дни, за да преживее този стрес.

Ако разликата във възрастта им е под 12 години, по-голямото дете просто не може да се справи физически.

Да наглежда за няколко минути докато мама готви – да, но да поема отговорност за времето, в което тя е отскочила до магазина и двете деца са оставени без контрол е опасно.

Някой може да възрази, че 12 години е твърде висок праг. Чували сме твърдението: „Едно време по цял ден се скитахме из града и никой не се притесняваше да не ни се случи нещо.“ 
Първо, ние сме били деца и е нямало как да знаем колко са се притеснявали за нас. 
Второ, едно време не е сегашно време. Обстоятелствата на улицата са много по-различни. 
Трето, децата са непредсказуеми – едно ще реши да се подстригва с ножицата и ще си избоде очите, друго ще пъхне в носа си елемент от мозайката, трето ще реши да пипне горещия котлон. Изобщо, въображението ни наистина е непосилно да предвиди какви неща могат да се случат за минута време.

Едно седемгодишно дете например не може да удържи едно петгодишно от опасни постъпки. Понякога даже може и да му помогне да се качи на перваза на прозореца, защо не. То няма реална преценка за опасностите, а детското въображение е неизчерпаемо.
Затова е много важно да оценяваме възможностите на децата реалистично.
Ако разликата във възрастта е 12 и повече години спокойно можем да използвате голямото дете за бавачка. Но само при строго договорени правила, определени привилегии или срещу заплащане. Защо? Едно е да поиграеш за удоволствие и колкото си време искаш с по-малкия, когато си в настроение. И съвсем друго – да поемеш отговорността за безопасността на друг човек, при това абсолютно непредвидим. Тийнейджърът и без това има достатъчно напрегнато ежедневие – училище, личен живот, спорт или друго. Ако разчитаме на него като на пълноценна работна единица, ще трябва да му компенсираме загубите. Това може да стане със заплащане или задоволяване на някакво желание, с някаква привилегия.

Всеки има някакви задължения вкъщи, затова заниманията с по-малкия могат да бъдат договорени като част от домашните ангажименти. Но всичко трябва да бъде уточнено: колко часа на ден, в кои дни, това покрива ли напълно „квотата“ или има и някакви допълнителни ангажименти, например да се изхвърля кофата или да се разходи кучето.

Този подход е за предпочитане пред финансовото поощрение, макар вторият често да е по-ефективен. Все пак ние сме семейство, специално обединение за подкрепа и грижа един за друг.
Все пак не бива да забравяме, че по-големите са просто деца родени преди другите малчугани в семейството. Те могат да помагат доброволно и с удоволствие (или с неудоволствие), но отговорността си е наша.

По тази тема може много да се говори, така че не я смятам за изчерпана.  Очаквам да споделите и вашия опит.

Винаги ни е приятно да прочетем, че някоя звезда си има бебе. Веднага я виждаме в по-човешка светлина и ни става някак по-близка. Защото независимо дали се разхожда по червения килим, по жълтите павета или по черен селски път, всяка майка сменя памперси. Дали спи в имение за милиони долари или в панелен апартамент, няма никакво значение, когато бебето се събуди с писък и само мама може да го успокои. И така, нека си припомним някои от звездите, които ни усмихнаха с хубава новина през 2016 г.

1. Джей Зи и Бионсе

Бионсе съобщи в Инстаграм на всичките си фенове, че с Джей Зи чакат близнаци. Под снимката, тя пише: „Искам да споделя щастието си с вас. Бяхме благословени двойно. Изключително сме благодарни, че семейството ни ще се увеличи двойно. Благодаря ви за пожеланията.“

2. Фарел Уилямс и Хелън Ласикан

Хелън роди тризнаци през януари – две момченца и момиченце.  Официалният говорител на семейство обяви, че семейството е „весело и здраво“. Фарел със сигурност трябва да е много happy :) Семейството вече има син Рокет, роден през 2008 г., на когото е посветена песента от „Аз, проклетникът“. Очевидно Фарел е чаровен рапър и много елегантен мъж, но малцина знаят, че той строи огромен център за извънкласни занимания за деца в родния си град, а освен това е направил фондация за подкрепа на деца от рискови общности на възраст между 7 и 20 години. Фарел определено заслужава щастието си.

3. Мила Кунис и Аштън Къчър

Аштън обяви раждането на детето си на своя уебсайт в края на миналата година. Името на детенцето е супер сладко – Димитри Портууд Къчър. Момченцето е родено на 30 ноември. Димитри е второто дете на двойката.  По-голямото им дете е момиченце на име Уайът. Убедени сме, че Палавото мамче ще се справи страхотно и с второто си бебче. Просто й отива!

4. Пинк

Пинк обяви, че чака бебе със сладка снимка в Инстаграма си. Над снимката, на която се вижда, че е бременна, просто е написала „Изненада!“. На снимката, певицата е с 5-годишната си дъщеричка Уилоу Сейдж. Бебето Джеймисън Муун Харт се роди на 26 декември 2016 г. и отново го видяхме за първи път в Инстаграм.

5. Кевин Джонас

Кевин от „Джонас Брадърс“ наскоро качи снимка на дъщеричките си в социалните мрежи. Двамата със съпругата му Даниел са кръстили малката Валентина Анджелина, а по-голямата се казва Алена Роуз. Кевин се ожени през 2009, година след като влезе в класацията на „Пийпъл“ за най-сексапилните мъже.  С Даниел вече имат две дъщери, да са им живи и здрави. Семейство Джонас имат собствено реалити шоу „Омъжена за Джонас“, с два сезона през 2012 г. и 2013 г.

6. Натали Портман

Натали Портман обяви, че със съпруга си Бенджамин очакват второто си дете след малкия Алеф. Новината бе поднесена на червения килим на филмовия фестивал във Венеция. Да им е честито! Натали е една от най-интелигентните и активни звезди на Холивуд. Завършила е Харвард, активно подкрепя хуманитарни каузи и говори иврит, френски, немски, арабски и японски.

7. Мегън Фокс

Прекрасната Мегън Фокс разкри, че е родила третото си дете от Браян Грийн на 4 август 2016 г. Бебето е момченце на име Джърни Ривър Грийн. Браво, Мегън, нека да ти е пълна къщата. Мегън държи децата си далеч от интереса на медиите и надали ще видим скоро бебчето.

8. Лив Тaйлър

Още една невероятна красавица – Лив Тайлър посрещна дъщеря си Лула Роуз през юли. Тя обяви събитието със сладка снимка в Инстаграм.

9. Ан Хатауей

Ан Хатауей роди първото си дете – момченце на 24 март.  Момченцето се казва Джонатан Роузбанкс Шулман. Да им е честито! Звездата изобщо не се прави на принцеса и освен прекрасните роли, които снима, подкрепя множество благотворителни, социални и политически каузи за правата на жените, децата и хомосексуалните.

10. Наталия Водянова

Топ моделът Наталия Водянова роди пето дете през юни 2016 г. Детето е момченце на име Роман. Наталия Водянова ни е любима моделка, не само защото е многодетна мама, но и защото e истински филантроп, който подкрепя куп прекрасни хуманитарни каузи. Жени като нея са достойни за възхищение. Тя е истинска Пепеляшка на модния подиум, израсла в семейството на самотна майка с три дъщери, една от които е болна от церебрална парализа. След трагедията в Беслан, Наталия основа фондация, която построи 90 детски площадки из цяла Русия, включително и в Беслан. Сигурни сме, че освен красавица, тя е и чудесна мама.

Всеки от нас мечтае поне веднъж в живота си да стане свидетел на чудо. Понякога чудесата се случват, но трябва да бъдат забелязани. Един такъв тих вълшебник е д-р Петя Чавеева -акушер-гинеколог, специалист по фетална медицина, ръководител на Сектора по фетална медицина в САГБАЛ „Д-р Щерев”. Тя оперира бебета, още докато са в утробата на майка си. Преди години никой не би помислил, че това е възможно, но сега е факт, който вече не звучи като сензация.

Какво научихте за медицината и лекарите, по време на обучението си в Лондон? Имали сте възможност да работите със специалисти, които създават и развиват феталната хирургия?

Лекарите са едни и същи навсякъде. За да си добър лекар, преди всичко трябва да си добър човек. Когато български лекар отиде в чужбина, разбира, че е подготвен. С гордост мога да кажа, че съм имала самочувствието, че съм обучен лекар. Такива бяха и моите колеги от различни точки на света. Мястото, където се обучавах, е интернационален център, най-големият в Европа. Срещнах колеги от Хондурас, Франция, Австрия, Руанда. Имах възможност да се сблъскам с различни класови и расови различия. Лекарите сме обединени от една обща идея, че трябва да сме добре обучени, за да можем да помагаме на хората. Това е мисията на моето поколение, да задържим на работа в България младите лекари, които много бързо навлизат в здравната система на Западна Европа, защото са добри. Да ги накараме да останат в България – това е мисията ни. Националността няма граници, както и желанието да бъдеш и да се обучаваш.
Какво беше нужно, за да се създадат и у нас условия за развитие на този клон от хирургията? Разкажете как стана възможна първата подобна операция и с какво ще я запомните?

Възможността да се обучавам при проф. Кипрос Николаидес в Лондон беше едно от желанията на проф. Атанас Щерев. Той е известен, че е иноватор в много сфери на репродуктивната медицина, бащата на инвитрото в България. При разговорите между проф. Николаидес и проф. Щерев, те бяха открили толкова много общи неща. Разликата е, че проф. Щерев работи в България, а проф. Николаидес – в Лондон. Проф. Щерев прави първото инвитро, а проф. Николаидес намира първите белези за синдрома на Даун и прави първите вътреутробни операции. Когато имаш дух на иноватор, искаш да направиш повече неща. Стремежът на един истински учен, какъвто е моят проф. Щерев, го накара да попита в Лондон – „Има ли шанс някой от България да се обучи на фетална хирургия, за да се развива тази специалност в страната и българските пациенти да имат възможност за достъп до такова лечение?“.
Не е лесно да си фетален хирург. Не са само многото научни материали и подготовката, това е основата, важни са и многото пациенти, които имах възможността да оперирам или да асистирам в подобни интервенции, с помощта на проф. Николаидес.   Така добиваш опит да пресяваш кои са тези, нуждаещи се от фетална хирургия. Хирург означава нещо страшно в съзнанието на хората, защото асоциира с „да оперирам, да режа“. Операцията трябва да е прецизно преценена, спрямо това кой наистина има нужда от нея. За подобна преценка се изисква много сериозно обучение.

Има ли тенденция към увеличаване броя на децата с увреждания? Ако е така – какво е професионалното Ви обяснение за това?

С напредването на медицината, ако направим една представителна извадка от ерата, когато е бил открит ултразвукът – способът, чрез който можем да огледаме плода вътреутробно, преди 20 години апаратурата не е била достатъчно развита, за да представи образа на фетуса  достатъчно добре. Днес можем да заподозрем неща, които в миналото вероятно също ги е имало, но не са били забележими при тогавашното ниво на техниката. През годините няма повече фетални малформации, просто сега имаме все повече възможности за диагностика на базата на все по-добра апаратура и познание като част от системно обучение.

В интервюта много често призовавате феталната морфология да влезе в структурата на женската консултация. Каква информация дава тя за плода, която е от жизненоважно значение?

Феталната медицина е наука с много широко понятие. Ще насоча вниманието си към три основни прегледа, които винаги споменавам, когато някой ме попита какво е важно във феталната медицина.  През различните периоди от бременността получаваме различна информация. Ако между 11-13 г. с. трябва да изчистим проблема за евентуални хромозомни заболявания, предлагайки подробен ултразвуков преглед, комбиниран със скрининг, то през 20 г. с. трябва да видим как са развити отделните органи, дали има структурни проблеми. Ако има органи, които не са развити правилно, трябва да дадем прогноза дали би имало нужда от интервенция – фетална хирургия, или това са структурни дефекти, които без намесата на специалист по фетална медицина, биха имали добър изход. Феталната медицина е една динамична десциплина, която влиза в колаборация с други специалности – генетици, неонатолози и детски хирурзи.

Пътувате много и консултирате бременни жени от цялата страна. Какво е нивото на медицинските грижи за бъдещите майки извън столицата?

Столицата е мястото, където стратегически се развиват нещата, които после се разпространяват из страната. Асоциацията по майчино-фетална медицина тази година ще проведе втория си конгрес в България. Аз съм един от учредителите на тази организация. Това е част от нашата мисия, да направим достъпни знанията за все повече млади колеги, които искат да се развиват в сферата на феталната медицина. В днешно време можем да прикачим към електронната си поща файл със снимка от поредния си преглед с нещо, което ни се е сторило притеснително, и да го изпратим от Варна до София за консултация с колега. Това отнема не повече от 10 минути. Телекомуникации, телевръзки, телемостове – това е ежедневие в нашата болница. За мен това е нещо нормално, защото аз така съм свикнала и в Лондон. Условията са идентични, работата ми в България е сходна. Дистанцията вече не е причина за това да не се възползваш от добра медицина. Разбира се, за да се подобри нивото на женската консултация, трябва да се разшири възможността да се имплементират повече услуги, заплатени от НЗОК. Това е много болна тема за мен, защото смятам, че всяка бременна жена трябва да се възползва от достъпен преглед при специалист по фетална медицина по време на бременността си.

Какво може да излекува феталната хирургия на този етап от развитието си?

Състоянията, които тя третира, са много сериозни. Без подобна помощ децата, които се нуждаят от тези понякога животоспасяващи процедури, не биха имали шанс за благоприятен изход от бременността. В спектъра на феталната хирургия влизат различни аномалии – диафрагмална херния, нарушения на белите дробове, нарушения на плацентарната циркулация и други. България вече разполага с цялото оборудване и екип, за да бъдат нещата възможни. Но това са скъпоструващи услуги и оборудване и разходите трябва да се покриват от здравната каса. За да може България да има повече деца, трябва да се обърне внимание на всеки един елемент. Феталната хирургия е един от факторите за още един живот, които има шанс да бъде роден.

С каква продължителност са този вид операции? Как се понасят от майката и бебето?

Операциите са с продължителност до около един час. Влизайки в кухината на матката, няма как да стоиш продължително време. Трябва да оперираш бързо и да излизаш оттам. Това е стерилно място, там не се влиза, ако наистина нещата не са на живот и смърт. Кандидатите ми за фетална хирургия са бебета, чиито майки в моите очи са героини. Консултацията за това кой и кога трябва да направи подобна интервенция все още куца в българското здравеопазване. За да се подобрят нещата, ще отнеме известно време. Ние винаги заставаме зад пациентите си и в хубаво, и в лошо. За щастие, повече са хубавите моменти, преживяваме ги заедно с родителите. Трябва да бъдеш до пациентката си сякаш си до своята сестра. Правиш всичко, което се изисква от теб.

Какъв според Вас ще е следващият пробив на феталната медицина?
Винаги има нещо ново. Затова медицината не е точна наука, свършваща до определен етап. Плановете на нашия център са да включим още медицински грижи от сферата на феталната хирургия, разбира се, изисква се още обучение. Новостите навлизат! Имаме поглед за това каква е следващата ни цел. Много са хората, с които работим в чужбина. Привилегировани сме да имаме на своя страна почти всички действащи фетални хирурзи в Западна Европа. Те са мои приятели или професори, с които съм имала възможност да работя. Моят център е на нивото на всеки един от тези чуждестранни центрове, затова трябва да се боря за нещо ново. Нека да видим! Малка изненада. Вероятно ще имаме пробив на нови интервенции във феталната хирургия, отново с лазер.

Някои религиозни общности се изказват крайно отрицателно за феталната хирургия под претекст, че така се застрашава живота на плода. (Визирам официалното становище на Католическата църква например)  Какво бихте казали на родители, които отказват операция по религиозни причини?

Никога не казваме на родителите какво трябва да направят. Убедена съм, че трябва да предоставяме достоверна информация какво би се случило и какво не, ако се предприеме или не се предприеме фетална хирургия. Ако родителите са дълбоко убедени, че това е техният избор, аз ще уважа решението им. Ние сме тук, за да дадем най-коректната и компетентна информация и за да извървим заедно с пациентите избора им – рамо до рамо, но не да взимаме решението вместо тях, защото никога не можеш да ходиш в чужди обувки.

Как поддържа форма един фетален хирург? Чувала съм, че някои светила в тази сфера имат много сериозна лична програма за поддържане на форма, тъй като операциите изискват издръжливост и добра кондиция?

Един фетален хирург трябва да поддържа във форма мозъка си. Това ми доставя много удоволствие. Обичам да съм вкъщи и да чета нещо, което не е наложено от това, че съм се сблъскала със сложен случай, но просто отварям нещо публикувано, нещо ново, и това ми грабва интереса. Представям си как бих искала да го направя. Иначе как един фетален хирург държи в тонус своята практика – всеки месец имам възможността да пътувам до мястото, което наричам свой дом – Лондон.

Какво правите, когато не преглеждате и оперирате? Кой е начинът Ви за релаксиране?

Винаги има някой от многото ми приятели, които идват до България или аз пътувам при тях. Ние се виждаме два пъти в годината, на два големи конгреса и през останалото време имаме нужда да бъдем „хора“. Миналата седмица на гости ми беше д-р Мар Гил, която е интернационален лектор на тема: „Фетална ДНК в майчината кръв“. Тя дойде като Мар, моя приятелка, с която карахме ски на „Боровец“. Забавлявахме се, разведох я из „Сапарева баня“, показах й минералните извори и какво е сняг, който ти е почти до кръста. През нито един от дните не обсъждахме феталната медицина.

Интервюто взе Янка Петкова.

Снимките са от архива на д-р Чавеева.

Във време на всякакви певчески формати, да чуеш нормално детско пеене е събитие. Нагледали сме се на 7-годишни, които опъват гласните си струни в имитация на някоя световна звезда, демонстрират диапазони и октави и къде успешно, къде не, докарват бленда на „дебела негърка“. Един ден малките звезди ще пораснат. Ако им е останал глас, след дългогодишното му малтретиране, може да и продължат да пеят. Ако не – задават се следващите седемгодишни.
Затова толкова се зарадвах на пим-памчетата. Чисти детски гласове, които звучат достоверно. И за любител е ясно, че с тях се работи грижовно и гласовете им се отглеждат, за да има за после. Това си помислих след снощния им концерт. Оказа се, че присъстваме на „битката на титаните“, защото на сцената се състезаваха два отбора за голямата награда – концерт в Роял Албърт Хол. Това, разбира се, е шега, подробност от сюжета на спектакъла, защото такъв имаше. В добрите традиции на всички тийн продукции, в които се надиграват или надпяват банди и тук ни предложиха противоборство – между „Обеля“ София и „Здравец“ Русе. Вярно, че идеята не е нечувана, но като очевидец мога да потвърдя, че битката беше истинска и много оспорвана. Дори публиката, съставена от родители, близки и приятели се върза на номера с подкрепата за любимия тим. Никак не беше странно например, че костюмиран възрастен мъж крещеше зад мен самоотвержено: „Здравец, Здравец, Здравец!“ Защото ние тия нещастници от „Обеля“ трябваше да ги надвикаме! И въобще не изглеждаше нелепо, защото певците на сцената бяха заразителни.
Чухме всичко – латино, италиански шлагери, рок класика, платинени поп хитове и великолепни български песни от Борис Карадимчев, Хайгашот Агасян, Георги Минчев… изиграни и преживени с великолепна постановка и хореография.
Това се случи на „Кастинг – битката на титаните“ – мюзикъл по идея на Борис Карадимчев. Сценарият и режисурата са на Александър Илиев. С децата работят диригентът Ирена Христова, ръководителят – Магдалена Немцу и педагогът Анна Симова. Водеща на кастинга бе Анна Симова, а лидери на отборите – Кръстьо Кръстев – Крис и Филип Дончев.
Кастингът очаквано завърши с равен резултат и тежкия хит от филма „Коса“ –  Let the Sunshine In. Аз обаче си „отнесох“ вкъщи  „Бяла тишина“. Не съм си представяла как ще звучи в изпълнение на детски хор, но сега вече си мисля, че трябва да се забрани на възрастни да я пеят. Особено ако по сцената, наред с чистите гласове, се носи и едно хартиено корабче.

Участията на Пим Пам можете да следите тук.

Автор Янка Петкова

1 година, 4 месеца и 5 дни, откакто имам най-прекрасното момиченце  на света. Трябва да го заслужа. Трябва да го опазя. Трябва да съм най-добрата майка на света. Трябва да съм перфектна. Трябва да… Трябва… Трябва…

Чистя къщата със скоростта на механик от Формула 1, минавам пода отново и отново, вдигам паднали играчки, мия пода, вдигам паднали играчки, мия пода. Дъщеря ми хвърля всичко по мен от кошарката си и се залива от смях. Аз започвам да се дразня, скарвам се, излизам от стаята.

Съпругът ми се обажда. Ще излизаме сами. Само двамата. За първи път от 1 година, 4 месеца и 5 дни. Казва ми, че няма билети за театър. Трябвало по-рано.  Разбира се, че е трябвало по-рано. Хората разполагат със с-о-б-с-т-в-е-н-и-я си живот и го планират година напред. Сядам на пода, прегръщам парцала и избухвам в плач. Оплаквам себе си, съдбата си, съдбата на детето ми, съдбата на всички майки на света, които някога са имали личност, професия, приятели, хобита, интереси и свободата да разполагат с всички тях тогава, когато си поискат. А аз така ще си остана завинаги –  ще ми се губят все повече думи, ще усъвършенствам все повече чистенето на пода, докато бавно и сигурно забравя коя съм и откъде съм се взела.  Плача върху мокрия парцал и не знам как да погледна детето си в очите и да му кажа, че провалих всичко още преди то да е започнало. Перфектността, която трябваше да се настани изящно върху нашите отношения и живот изсумтя пренебрежително и хукна в галоп, спокойствието избяга с писъци, а хармонията се гърчи в истеричен смях.

Направих всичко, както трябва – планирах себе си, планирах баща, планирах бременност, планирах раждане, планирах безкрайно търпение, сили, радост и вдъхновение. Изгоних всички, които искаха да ми помагат в отглеждането, защото детето има нужда само от майка си и баща си и от никой друг. Дните и нощите се сляха. Всичко беше съобразено с графика на детето, с нуждите на детето, с детето и пак с детето. И ето ме след  1 година, 4 месеца и 5 дни, мокреща парцала с категоричността на сълзите си, че ще я карам така до смъртта си или както се оказва по-късно, докато не ми дойде акъла в главата, или още по – точно, докато прекрасното ми дете не порасне достатъчно, за да идва на театър с нас.

Защото аз, независимо от изводите и тъжният ми валс с парцала,  не се промених много и години по-късно. Оказа се, че отново съм планирала втората си бременност безобразно късно, поради страховете, че прекрасното ми първородно дете ще си съсипе приказното детство, душата и живота, за да ги дели с друго дете, да се съобразява с него и да страда по мен. Сега много  ме е срам и от двамата. Но поне вторият път танцувах повече с децата си, отколкото с парцала.

Знам, че съветите за лелеяната перфектност в бременността, майчинството и възпитанието на децата валят непрекъснато и отвсякъде и от приятен скреж са се превърнали в досаден пърхот. Знам, че когато ви се роди дете ви идва да направите клада от всички прочетени по темата книги и да започнете да пишете своя собствена. Знам, че все още не е открито нищо, което да компенсира съня и умората и това прави всичко останало празно и напълно ненужно.

Но вече знам, че:

1. Вие не трябва да бъдете перфектни майки. Дори не трябва да сте добри през цялото време. Достатъчно е да бъдете нормални.
2. Децата се раждат изключително интелигентни. Те няма да ви забравят, ако прекарат няколко часа седмично с други хора
3. Отговорността е най-смазващото, задушаващо, обезкървяващо проявление на майчинството. И точно затова тя задължително трябва да бъде споделена, а не да бъде само ваша.
4. Бащите са онези неврастенични същества, които играят на плейстейшън, докато така нареченото им дете си напъхва 17 части от лего в носа. Съпрузите ви обаче, ви обичат толкова много, че ако им покажете как, биха могли да сложат памперси, без да причинят луксация на бебето, да го нахранят, без да го задушат и да наврат легото в собствения си нос, за да съчувстват на болката от разранените ви зърна. Опитайте да ги научите как да бъдат бащи. Ще останете изумени от ентусиазма им.
5. „Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът“. Родителите ви са прекрасни хора, дължите им всичко, обичате ги и ги почитате. Но те не са родители на детето ви. Нито членове на новото ви семейство. Вие сте!
6. Никога повече няма да е същото. Не се заблуждавайте. Нито нощите, нито дните, нито почивките, нито работата. Нищо няма да е както преди. Колкото по-рано го приемете, толкова по-добре. Личността ви се е разширила, душата ви се е разширила, семейството ви се е разширило, мечтите ви са се разширили, целият свят се е разширил, за да направи място на вашето детенце, а вие се тръшкате, че имате една дупка повече на колана си.
7. Храненето, хигиената, играчките, дрехите са изключително важни за здравето и развитието на вашето дете. Но най-важни сте вие. Не се забравяйте. Не се избутвайте с парцала в ъгъла, не се обезцветявайте, не пресъхвайте душата си и не набръчквайте сърцето си. Защото един ден няма да си простите.

Отключвам входната врата след дълъг, но удовлетворяващ работен ден. Дъщеря ми е изчистила и подредила навсякъде. Посреща ме с чаша ароматен чай и билети за театър. Момчетата се прибират и ни подаряват току-що набрани теменужки.

14 години, 6 месеца и 15 дни, откакто отново дойдох на себе си.

Тази прекрасна история ни разказа Ина, автор на още два чудесни текста за тийнейджърския гардероб и възпитанието, които може да прочетете тук и тук. А още по темата за идеалната майка и съществува ли такова животно от мама нинджа ще намерите в тази статия.

Как се прави литературен анализ на лирическо произведение – с примери за литературни тропи и отговор на въпроса „Какво е искал да каже авторът“

Из наръчника ни за родителите

Покрай истерията с подготовката за матурите, усетихме вълна от напрежение в родителите, които се затрудняват с елементите на литературния анализ. Затова решихме да направим своеобразно показно. Моля, бъдете снизходителни, това е материя, която не може да избяга от субективната преценка и някои от тълкуванията ни може да ви сторят спорни.

Избрахме „Кобилкина в Лондон!?“, което според нас е особено подходящо, тъй като изобилства от литературни тропи и похвати. С благородното съдействие на неговия автор – поетът Любен Дашев – талантлив лирик, циник и понякога епик – ще проследим фазите, през които минава лирическия говорител. Ето и самото произведение, с което вероятно не сте запознати, защото все още не се изучава в прогимназията:
КОБИЛКИНА В ЛОНДОН?!

Ти беше ни любовна билка,

възбуждаше и страст, и смях:

една разгонена кобилка,

свеж символ на самия грях.

Косата с огнената багра

и тези пъстрите очи,

ни действаха като виагра,

страхувах се, че ми личи…

Кому оставила нас, мила,

защо за Лондон отлетя –

ми те си имат там Камила,

макар че доста одъртя.

Реши внезапно и замина,

от Лъвов мост-Тауър бридж,

сега до някоя камина

играеш с някой лорд на бридж…

Навярно от това си горда-

намери примамлив обект,

но я сравни във секса лорда

със тъмен нашенски субект?!

Защо забърка тая каша-

стъжни интимния живот,

виж наша Маша, а, Наташа-

вернись опять, наооборот!

Кога отново ще те видим,

да чуем твоя меден глас-

от Малко Тырново до Видин

царува сексуален „пас“.
Стихотворението е вопъл на отчаян мъж, изправен пред ужаса от загубата на Кобилкина. Темата е изнесена и поставена още в заглавието. Лирическото произведение категорично може да бъде определено като елегия. Това е лирически жанр, в основата на който стоят трагични преживявания; изразява дълбока скръб, печал, отчаяние, безнадеждност.
Условно можем да го разделим на три микротекста, които са своеобразно описание на състоянията, през които минава лирическият говорител, който в случая е и лирически герой.
В първата част той с носталгия си спомня за времената, когато известната сексоложка вършееше из нашите ширини:
„Ти беше ни любовна билка,

възбуждаше и страст, и смях:

една разгонена кобилка,

свеж символ на самия грях.

Косата с огнената багра

и тези пъстрите очи,

ни действаха като виагра,

страхувах се, че ми личи…“

Уникална находка са метафорите и сравненията, с които са изпъстрени тези първи стихове. Кобилкина е „любовна билка“, „разгонена кобилка“, „свеж символ на самия грях“. Да, тя е всичко това. Следват красноречиви епитети, които подсилват въздействието от портретната характеристика на героинята – „огнената“ багра в косите и „пъстрите“ очи, които мъжът не може да забрави. Което го предизвиква към признание:
„ми действаха като виагра,
страхувах се, че ми личи…“
Много находчиво тук авторът е прибягнал до апосиопезата („внезапно замлъкване“), подчертана с многоточие в края на стиха, което оставя на въображението ни картината как точно му личи. Тази незавършена синтактична цялост на изречението създава експресия, изважда на показ дълбочината на чувствата и ни подготвя за избухването във втория микротекст:

Кому оставила нас, мила,

защо за Лондон отлетя –

ми те си имат там Камила,

макар че доста одъртя.

Реши внезапно и замина,

от Лъвов мост-Тауър бридж,

сега до някоя камина

играеш с някой лорд на бридж…

Навярно от това си горда-

намери примамлив обект,

но я сравни във секса лорда

със тъмен нашенски субект?!

Лирическият герой пита обекта, причинил му душевни страдания: „Кому остави нас, мила“. От една страна, той все още изпитва топли чувства и това доказва обръщението „мила“, което създава усещането за съкровеност, от друга – въпросът „кому“ поставен в „дательный падеж“ придава стилистична украса на болезненото питане. Все пак известната сексоложка е от руски произход, факт, който не е за пренебрегване. В следващите няколко строфи сме свидетели как ескалират чувствата и се повишава глаголната температура на стиха: „реши“, „замина“, „играеш“, „намери“, „сравни“. Това струпване на глаголи не е случайно, то е израз на дълбокото огорчение на лирически герой/говорител от продажното поведение на неговия идол, за да завърши с откровеното недоумение:
„но я сравни във секса лорда
със тъмен нашенски субект“
Тази антитеза (противопоставяне) на импотентния лорд срещу загорелия балканец, доказва безсмислието в действията на героинята и явната й продажност.
Но всичко това ни подготвя за решаващата трета част (микро текст):
Защо забърка тая каша-

стъжни интимния живот,

виж наша Маша, а, Наташа-

вернись опять, наооборот!

Кога отново ще те видим,

да чуем твоя меден глас-

от Малко Тырново до Видин

царува сексуален „пас“.

Отново изобилие от въпроси, израз на отчаянието на лирическия герой/говорител. Той обвинява и едновременно моли. Обръща се към обекта на своята експресия на руски език, в стремежа си да се приближи до натюрела на героинята и да постигне по-високо ниво на убедителност: „вернись опять наоборот“. Тук вече сме свидетели на възходяща градация (климакс), която говори за ескалация на отчаянието и най-големия страх на мъжа – сексуалният „пас“. Да не говорим, че синекдохата  (заместването на наименованието на един предмет или явление с друго на основата на количествено отношение и връзка) „сексуален пас“ е търсеният въздействащ финал на елегията. В края на краищата става дума за рязко количествено намаляване на сексуалната активност „от Малко Тырново до Видин“ и това съвсем не е хипербола.
Ето защо героят отправя своя зов за завръщане!