Вероятно подозирате, че в едно голямо семейство няма как да има и злоядо дете. И в повечето случаи е така. У нас например кексът често е преполовен преди изобщо да стигне до масата. За последното кюфте винаги има поне трима желаещи. Руската салата приготвям в огромна купа, тип войнишка бака, и въпреки това изчезва на момента, в който я сервирам. И въпреки това третият ми син се оказа… злояд.

Какво означава злоядо дете? Дете, което е физически здраво, енергично, весело, и въпреки това постоянно отказва да се храни, упорито избягва плодове или зеленчуци, мръщи се на храната, сяда на масата с неудоволствие и бърза да избяга, разбутва залците из чинията, само за да изглежда, че се е нахранило, а всъщност храната е почти недокосната. В по-тежките случаи тайно хвърля под масата парченца на кучетата или дори си ги натъпква в джоба. Да, не преувеличавам. Всичко това ни се е случвало.

Ако и вашето дете е злоядо – независимо дали е на периоди или постоянно, може би опитът ми ще ви е полезен. Ето какво направих.

Най-напред пуснах изследвания на Коко. Исках да съм сигурна, че всичко е наред със здравето му и капризниченето не се дължи на някакъв по-сериозен проблем. Децата отказват да се хранят, ако ги боли гърло, нослето им е запушено или имат афти. Изобщо, когато са болни, те губят апетит и тогава трябва да обърнем внимание най-напред на лечението и да съобразим храненето с него. При Коко слава богу се оказа, че няма страничен проблем, изследванията си бяха нормални.

Изчетох един куп статии на педиатри, диетолози и всякакви корифеи на детското хранене, от които разбрах две напълно противоречиви обяснения:

- майката е виновна, когато детето е злоядо, защото отказът да се храни е вид протест и отстояване на себе си.

- да си злояд е генетично обусловено и родителите нямат никаква вина.

Реших, че след като детето е здраво, всъщност няма нужда да търся обяснения защо е злоядо и минах направо на практическата част – какво мога да направя, за да се храни с апетит. Следващите мерки са приложени на практика у дома и работят, съветвам ви да пробвате някои от тях или всички. Не очаквайте резултатите незабавно, но такива ще има, гарантирам ви.

1. Сервирайте храната заедно и поканете всички да седнат заедно. След което не повтаряйте многократно на детето да се храни. Дори просто да седи на масата, без да опита нито един залък, стиснете зъби и му се усмихнете. Не се правете на маймуна, не му обяснявайте да изяде поне една лъжичка за мама, татко, баба, дядо и съседката от третия етаж, не гледайте тъжно. Оставете го на мира. Кой ял, ял.

2. Не предлагайте нищо различно от това, което сте сервирали на всички (тук говорим за захранено дете). Детето не бива да се чувства специално, само защото проявява инат. Нека на масата винаги има салата, основно, хляб, мляко (у нас предпочитаме кисело), плодове. Да яде това, което му се иска в момента, но не по-различно от останалите. Ако единият ден изяде само една ябълка, а на другия само малко мляко, не проявявайте притеснение. Както казах – кой ял, ял.

3. Ако детето е на подходяща възраст, включете го и в приготвянето на храната. Коко яде с удоволствие филийки, които сам е препекъл, салата, която сам е подредил в чинията, сирене, което сам е нарязал, особено пък ако сме го направили във формички, които са интересни (кашкавалът се реже идеално с формички за сладки, пробвайте). Ако му дам да бели картофи, после изяжда двойно повече от обичайното. Не само ще се сдобиете с помощник, но и ще му се отвори апетит.

4. Забранете похапването между основните хранения. При нас това беше сериозен проблем. В един шкаф, макар и на високо винаги държах лакомства и Коко редовно си придърпваше стола и се катереше тайно да си вземе нещо. Как да вечеря с апетит, след като час преди това е излапал три шоколадови бонбона?

5. Децата не обичат да сядат на масата, ако това прекъсва играта им. Още една причина да ги повикаме малко по-рано от самата вечеря, за да помагат за сервирането. В началото ще има протести, не се давайте.

6. Злоядите деца по принцип не обичат нови ястия. Въпреки това, ако му готвите САМО това, което обича, в един момент ще му омръзне и ще откаже и него. Затова упорито предлагайте и нови неща. След като пет пъти е отказвал фрикасе, на шестия ще реши да опита.

7. Отново най-важното правило – не настоявайте. Нека детето знае, че то решава дали да яде или не. Масата е сервирана с негова помощ, всички сте седнали заедно, разговаряте, смеете се. То е на трапезата, ако иска яде, ако не иска – никой не го принуждава, важното е да е с вас, защото компанията му ви е приятна и го обичате. Така трябва да се чувства.

И ще завърша с една мисъл, която безкрайно много ме успокои и ми вдъхна кураж да преодолея себе си и да оставя Коко да яде толкова, колкото иска, без да го насилвам.

Досега в историята няма случай здраво дете, пред което редовно се сервира храна, да умре или да се разболее от глад.

Мария Пеева

Дара живее в Канада със съпруга и трите си деца. В блога си разказва лични истории за майчинството и родителството в България и Канада. И въобще за новите си впечатления за живота в Канада. Определено често ще ни гостува :) Първо, защото пише забавно, второ, защото ни разкрива един по-различен свят, и трето - защото засяга най-важните теми за всяка майка - в България, Канада и навсякъде по света.

Напоследък много се говори и пише за образованието. И има защо, разбира се. Всички са на мнение, че днешните родители нямат ценности и така възпитават децата си. Всичко идвало от домашното възпитание. Учителите не са възпитатели. Също толкова често се чува, как едно време образованието било супер, как всички уважавали учителите, обучението било на ниво, имало ценности и нямало агресия. Колкото повече попадам на такива мнения, толкова повече недоумението ми прераства в бяс.

Чудя се къде съм учила аз. Само аз ли смятам, че системата още тогава си беше пълна кретения. Не знам за кое “ едно време“ говорят, но по мое време училището си беше също толкова гадно както и сега и възпитаваше отвсякъде главно в страх и подчинение.

Ще ви кажа някои от моите спомени от това така хубаво образование и спомените на Теди само от преди 2 години.

От първи клас си спомням стоенето с лице към стената с вдигнати ръце. Още тогава ми направи впечатление, че изобщо не е нужно ти да си направил белята, за да се озовеш там.

Някъде по натам имах учител по математика, който ни биеше с дървена показалка по пръстите на ръцете, когато не знаехме. Непрекъснато ме караше да рецитирам таблицата за умножение и аз винаги се запъвах на едно и също място. Следваше бой по пръстите. Отказах да я науча. И днес не мога да я изрецитирам без да се запъна на същото място. Същият учител като изпитваше някой на дъската, му удряше главата в дъската, ако сгреши задачата. Дърпанията на ушите си беше май част от програмата.

Разбира се, намразих и учителя и математиката. Всички бяхме научени, че каквото каже учителя, това е. Така че никой нито се оплакваше, нито споделяше на родителите си.

С порастването, физическото насилие намаляваше, за сметка на вербалното. Учителите ни обиждаха на поразия. Беше си нещо нормално. И никой от учениците не е отговарял на учител. Защото ги уважавахме, пардон страхувахме се. А пък в междучасията какво ставаше, леле мале. Обикновено всеки клас си имаше тартор, който раздаваше правосъдие. Пардон, тормозеше по-слабите. Имаше и банди, имаше агресия между децата колкото искаш. Но не се казваше по телевизията.

Харесвах биологията и химията. В седми клас се записах и на кръжок по тези два предмета. Мислех в бъдеще да кандидатствам с тези предмети. Много бързо се отписах от кръжоците. Другарката Бурова и другарката Николова бяха най-ужасните хора, които съм виждала. Другарката Николова заставаше на 5 см от лицето ти и с изцъклен поглед започваше да крещи обиди. Крещеше обиди на всички и постоянно. Дисциплината в този час беше феноменална, никой не смееше да мръдне. При Бурова беше подобно. Аз бях чувствително дете и всяка обида ме докарваше до плач.Изпитването на дъската беше цяло изтезание. Ако тази другарка знаеше думата достойнство, то целта и е била да го смаже.

Ненавиждах тези учителки и сега ги ненавиждам. Дано са живи и го прочетат. Имаше и добри учители-педагози, които  харесвахме и уважавахме, но беше достатъчно да имаш един такъв, който да ти вгорчи живота. А задължително имаше.

Винаги, винаги, където и да съм учила, в класа се обособяваха три групи. Едната група бяха любимците на учителите. Беше очевидно кои са, те нямаха никакви проблеми и чудесно се обучиха в подмазвачество. Друга група бяха нарочените за некадърни от учителите, може не от всички, но един учител да те нарочи или просто да не те харесва ти е достатъчно. Тогава, този ученик, ако ще да изрецитира целия учебник няма шанс да получи повече от 3. Другата група бяха някъде по средата, лавирайки така, че да не попаднат в групата на нарочените. Мразя периода си в училище. Нищо съществено не научих. Научих само, че нищо не е справедливо. Никой не се интересуваше от нас като личности, има си калъп и това е. Нима сега е друго?

Моят бунт срещу тормоза беше, че просто спирах да уча и да влизам при съответния учител. Аз бях спокойно и отговорно дете и това беше моят начин. Естествено, останах на поправителен и това промени тотално намеренията ми за учене в бъдеще. Иначе бях добра ученичка и на родителите ми не се е налагало да ме контролират.

Други се бунтуваха като се бият, палеха дневници, чупеха се прозорци на училището. Всеки се справяше както може. Класната никога не се поинтересува, защо не влизам в точно определени часове. Родителите ми бяха уведомени чак в края на годината.

Да, може някой да е преминал безпроблемно и без травми през образователната система, но тогава сигурно е бил от любимците.

Ами днешните арогантни родители на какво са продукт. Не са ли тогавашната перфектна система? И ето ги последиците.Не ми казвайте, че учителите нямат вина, няма да повярвам.

Мислех, че нещата вече са се променили в училище. Да, вече не бият с пръчка. Но всичко друго си е почти същото. Обидите си хвърчат, но вече двупосочно. Днешните деца не си мълчат като нас.

Сина ми също сме го възпитавали, че учителят е авторитет. Като беше в 8 клас, дълго време не му обръщахме внимание, като ни казваше, че учителката по математика не го харесва. Носеше все тройки. Убеждавахме го, че си въобразява, просто не полага достатъчно усилия.  Баща му му висеше на главата да учи повече, записа го на уроци, но никаква промяна. На класното за срока имаше тройка. На детето му писна. Снимал класното на свой съученик, който имал петица и дал на баща си да ги сравни. До този момент никога не сме се бъркали в решението на учителите за оценките на сина ни, защото не смятаме, че е редно. Този път баща му отишъл с двете класни да разговаря с учителката и тройта магически се превърнала в петица. Объркала се нещо.

Когато разбраха, че Теди ще учи в Канада, учителката му по английски започна да го заплашва, че нямало да му разпише нещо си и няма да може да се запише в училище в Канада.  Теди притеснен ми се обади да пита дали е вярно. Естествено, тук никой не се интересува от подписа на някаква учителка по английски. Вероятно и тя самата го знае. Отново виждам образование чрез подчинение и страх. И до кога така? Според Теди, половината от учителите, които са му преподавали до сега, изобщо не могат да преподават материала подходящо, а по-лошото е, че и не ги интересува. Беше поискал консултация от една учителка, а тя му казала, че си е негов проблем, че не е разбрал.

Това,че някои учители обиждат ученици на тъпанари и малоумници се възприема съвсем нормално. И какво да направят децата? Това виждат в училище. Най-големият шок за Теди, когато тръгна на училище в Канада беше, че учителите се отнасят човешки с него.

Извинявайте, ама не е нормално едно дете да се впечатлява от добро отношение в училище.

Обикновено сме скептични, когато става дума за изследване на мъже или жени учени, насочени към собствения им пол. Някак изначално ни се струва предопределено констатациите да са субективни. Затова обратният пример винаги привлича интереса ни. Такъв е случаят с изследването на Джон Готман, професор по психология от Вашингтонския университет, което доказват, че най-честата причина за раздяла на двойките е ниският емоционален интелект на мъжа.

Готман оглавява група учени от Вашингтонския университет, които провеждат дългосрочни изследвания върху взаимоотношенията на 130 двойки, наблюдавайки ги в продължение на 6 години от началото на връзката им. Изводът – двойките, в които мъжът е съпричастен на преживяванията на жената са по-устойчиви.

Един елементарен пример.

Семейство Тя и Той. На думи мъжът е съгласен, че равенството – е залог за дълга и щастлива връзка, но действията му доказват обратното:

Той: Ще ходя с приятели на риболов. Тръгваме тази вечер.

Тя: Но нали утре пристига моята приятелка с децата си. Ти обеща да ми помогнеш с подготовката. Забрави ли? Не можеш ли да тръгнеш утре вечер? Той: Ти си забравила, че съм на риболов. Не мога да тръгна утре. Потегляме след няколко часа.

Тя е ядосана. Нарича го егоист и изхвърча от стаята. Той е потиснат, налива си чаша питие и включва спортния канал. Жената се връща, за да поговорят, но мъжът я игнорира. Тя се разплаква от безсилие. Мъжът казва, че има работа в гаража и излиза. Завеса. Подобни ситуации са препълнени със взаимни обвинения, затова е сложно да бъде открита истинската причина за конфликта. Но е очевидно, че мъжът не иска да направи компромис.

Реакцията му доказва, че той всъщност въобще не чува аргументите на жената. Вместо това заема отбранителна позиция и изказва своите претенции – как е могла да забрави плановете му. Контраобвинението е защитно поведение, неуважение, игнориране – сигнали за това, че мъжът не е склонен към отстъпки. Това е типично за пола поведение. Разбира се, за да е щастлива една връзка и двамата трябва да работят за нея. Повечето жени правят това. Те може да се сърдят, да проявяват неуважение към решенията на мъжа понякога, но му позволяват да влияе на решенията им, съобразяват се с мнението и чувствата му. Мъжете обаче рядко отговарят със същото. Резултатите от споменатото проучване показват, че вероятността от раздяла на двойката, в която мъжът не е готов да „дели властта“ с жената нараства до 81%.

Нежеланието да отстъпиш

В ежедневието на двойката могат да се чуят оплаквания, изблици на гняв, взаимни обвинения. Но ако двамата не се опитат да изгладят конфликта, а само го разгарят отговаряйки на негативността с негативност, връзката е застрашена. Готман подчертава, че 65% от мъжете задълбочават конфликта по време на скандал.

Различни още в детството

Всичко започва в детството, колкото и банално да ни се струва това. Когато играят, момченцата са концентрирани върху победата, не се вълнуват особено от преживяванията на другите. Ако един си удари коляното например останалите не обръщат особено внимание на инцидента. При всички случаи играта продължава. За момичетата емоциите са главен приоритет. Ако едно каже: „Няма да играя с вас!“, играта спира. Възобновяват я само след като се разберат помежду си. Момичешките игри са по-добра школа за семеен живот, от момчешките.

Разбра се, има жени, които трудно се ориентират в социалните нюанси и има мъже, които имат чувствителност за преживяванията на другите. Но средно само 35% от мъжете са надарени с развит емоционален интелект.

Последствията за семейството

Мъжете, които имат дефицит на емоционален интелект, не правят компромиси. Страхуват се да не загубят „властта“. В резултат жените също отказват да проявяват разбиране.

Мъжът с развит емоционален интелект уважава чувствата на жената, защото цени и уважава нея самата. Когато жената има нужда да поговорят, той „изключва телевизора“ и слуша нея. Избира „нас“ вместо „себе си“. Учи се да разбира вътрешния свят на жена си, възхищава й се и показва уважението си. Неговото удовлетворение от житейските и сексуални отношения е по-високо, от това на мъжа с нисък емоционален интелект. Той е и по-добър баща, защото не крие чувствата си и може да научи децата да уважават собствените си и чуждите емоции.

Жена му е силно привързана към него. Тя го търси и когато е разстроена и когато е радостна или когато е сексуално възбудена.

Може ли емоционалният интелект да се развие впоследствие, ако не е наличен?

Ако мъжът е с подобен дефицит, не забелязва симптомите на криза във връзката или не ги смята за проблем. Затова, ако искате да му въздействате успешно, не бива да упражнявате натиск. Можете да подходите по друг начин: -

- Говорете за емоциите си: „аз съм разстроена“, „толкова се радвам“, „това ме обижда“. -

-  Забелязвайте и отбелязвайте неговите емоции: „ти си разстроен за нещо“, „изглеждаш доволен“, „толкова се зарадва, когато….“.

- Привличайте вниманието на мъжа към емоциите на околните: „видя ли колко се зарадва майка ти на подаръка“ или „приятелят ти беше сърдит за нещо“. - Не се притеснявайте да изразявате свободно своите чувства. Плачете, ако ви се плаче, смейте се на глас, ако така ви се иска.

Така, с малки стъпки, мъжът ще се учи от вас. Емоциите са важна част от живота ни. За съжаление не винаги им отделяме нужното внимание, но това все пак е поправимо.

Вероятно всеки, който познава Йовка Христова има някаква вълнена история с нея. Моята, оказва се, е започнала преди години. По онова време с дъщеря ми ходехме в Студио „Шмиргела“ да мачкаме глина. Там прекарвахме два наистина много приятни часа, седнали върху огромните възглавници артистично разхвърлени из студиото. Изработвахме разни неща „в екип“ с девойчето, на фона на тиха музика, докато из въздуха се носеше аромат на домашно печени бисквити. Това беше време само за нас двете, борехме се с глината, и си говорехме някакви женски неща. По време на едно посещение около Коледа имаше благотворителна разпродажба на изделия, правени от деца с увреждания. Едно от нещата, които си купихме беше ароматно топче, облечено във вълна. Това топче дълго време лежеше под възглавницата на моето момиченце. Не си спомням какво се случи с него, но след години можах да се видя с жената, която работи с децата от онази изложба и така написах точката на тази вълнена история.

За Йовка

Две неща веднага ти правят впечатление, когато срещнеш Йовка – широката усмивка и широката прегръдка. Прегръдката предшества дори запознанството. Отваря ръце, абсолютно невъоръжена, без каквото и да било „едно наум“ и те приема, дори преди да те е познала. После те завежда в една пъстра стая, пълна със всякакви малки чудесии – от ароматни топчета вълна до възглавничка с бродирани стихове, отваря бурканче с парченца черен шоколад и едва тогава разговорът започва.

 С терапиите, които впоследствие намират много привърженици сред родители на деца с проблеми, започва да се занимава принудена от обстоятелствата. Второто й дете – Йоана е с аутизъм. Йовка казва, че когато веднъж вече си ставал родител лесно можеш да усетиш, ако нещо не е наред. Затова отрано си дава сметка, че детенцето й вероятно има проблем, тъй като отказва да бъде гушкано, обръща гръб на околните, не желае да му четат приказки, появяват се и проблеми с говора. На три години Йоана е диагностицирана.

„След подобна диагноза родителят започва да чете почти денонощно и да търси терапиите, които може да си позволи. Най-доброто според възможностите. В началото много се занимавах с нея. Според изследване около 60 % от аутистите не говорят. И аз си казах: „щом няма да говориш, трябва да те науча да четеш и пишеш, защото трябва да имам някаква комуникация с теб.“ Нещата, които сега предлагам в методиката за родители, съм изпитала в своя опит, защото трябваше да открия начин да помогна на детето си да учи. Използвах игрова форма. Трудно започна да произнася думи, обръщаше сричките, сега може да произнесе безгрешно изречение от 3-4 думи. Има добро социално поведение. Много обича да майсторим заедно, опитва се да тъче, показах й как може да сглобява клипчета на компютъра. Започна да ходи на танци, защото това е нещото, което много обича да прави. Междувременно през годините работех доброволно с деца от Шесто помощно училище, пробвах различни приложни техники и осъзнах, че това което знам и мога, няма как да предам лично на всеки, но една книга може да помогне на родителите и терапевтите.“

За книгата

Така се заражда идеята за „Вълнени истории“. В нея има многоцветни проекти с вълна. Обособени са в три раздела – за деца, начинаещи и експерти. Първоначалната идея е към всеки проект да има и по един разказ, защото създаването на нещо за някого винаги е свързано с история. Но тъй като обемът става твърде голям, се налага да се вместят в определени страници. Книгата се случва бавно, помагат много приятели, някои от тях са споделили историята си в нея. „Вълнени истории“ ще бъде представена на 5-и март в „Цветна надежда“ ,но вече може да бъде закупена от онлайн магазина.

Това е книга с мисия. С продажбите от нея Йовка иска да довърши трудово-терапевтичния център, който отдавна мечтае да види осъществен. Планира в него да се занимават около 50 деца, да има местенце и за родителите, които придружават, да стане място, където тийнейджърите с увреждания да могат да общуват сравнително самостоятелно: „Има прекрасни деца, които чакат да намерят своето място. Деца на мои познати, които през годините съм обучавала. Те са разкошни и имат нужда от подкрепа, за да създават и да творят. Всяко детенце е впечатлено от нещо различно. Повечето обичат вълната, защото е мека, обичат да играят със сапунена вода. Всичко е в игрова форма – при някои деца трудно се отпускат мускулите на пръстчетата. Те полагат усилия, за да се включат в игра. Някои деца с аутизъм не обичат да пипат мокро, но в процеса на обработка на вълната, когато работим със сапунена вода се престрашават, така развиват сетивността на пръстчетата. Подобрява се и концентрацията, защото правят нещо, което много харесват. Нали това е целта - да откриеш нещо, което толкова много ти харесва да правиш, че след това да го работиш.

Най-малките почитатели на терапевтичните занимания на Йовка са на 2,5 години, а най-големите - 19 години. Родителите също правят свои сбирки – използват възможността, докато творят нещо с ръцете си, да си поговорят за ежедневните неща, да споделят планове или просто да се разсеят в приятна компания. Всички те са привлечени от някоя вълнена история. Една от най-вълнуващите е на сляпо момиченце, което докосвайки вълната, възкликва „Виждам цветовете! Много са красиви!“ Изобщо, Йовка Христова е уютна жена, с която деца и възрастни се чувстват като у дома си. Неслучайно е сред вдъхновяващите хора в класацията „40 до 40“ . Тук можете да гледате и видеото, с което Йовка представя проекта си.

Автор: Янка Петкова

Кримките са ми стара любов. И чета наред, никак не подбирам - почнах от класиците Агата Кристи, Артър Конан Дойл и Едгар Алън По, Дашиъл Хамет, Корнел Улрич, Реймънд Чандлър и Иън Флеминг, та чак до Патриша Корнуел, Лий Чайлд и Лорънс Блок, както и Джей Кей Роулинг (тази дама каквото и да пише – го пише добре). През последните няколко години, след като открих Стиг Ларшон и „Милениум“, наблягам много на скандинавските кримки. Но тази мрачна, студена атмосфера, пестеливият изказ, привидно обраните емоции, които прикриват зловещи, немислимо извратени престъпления, изобщо целият хладен минимализъм, на чийто фон разцъфват кървави оргии, изглежда ме пренасити и през последните месеци реших да се преориентирам. Открих една симпатична канадска авторка, за която скоро ще пиша, и освен това се върнах на добрия стар Харлан Коубън.

При Коубън стилът е много по-кинематографичен, чете се на един дъх, с много диалог и екшън. Другото, което ми дойде като приятно разнообразие след любимите скандинавци е, че не се лее кръв през една страница, не хвърчат мозъци и крайници, не изскачат обезобразени трупове. Коубън залага на сюжетните обрати - тъй многобройни и непредвидими, че читателят буквално се озовава в някакъв лабиринт от изненади. Всъщност действието се развива толкова шеметно, че книгите му обикновено се четат за една нощ. „Излъжеш ли ме веднъж“ по моето скромно мнение на читател, е напълно на нивото на „Не казвай на никого“, смятан за най-добрия роман на Коубън, и не отстъпва по нищо на личния ми фаворит „Липсваш ми“.

Няколко думи за сюжета. Героинята Мая Стърн се връща жива и здрава от бойното поле, но както казва зет й Еди „Смъртта я следва“. Първоначално бива убита сестра й, после и мъжа й. Всъщност романът започва с погребението му. Джо е наследник на голяма, стара, богата фамилия, харизматичен джентълмен и идеален съпруг и баща, когото читателят опознава малко по малко, за да остане твърде изненадан на финала. Любимият на Коубън обрат, при който покойникът се оказва жив, присъства и тук – но този път обратът ще се преобърне още веднъж и наистина ще останете изненадани. Мая определено ми стана симпатична, макар че в началото ми беше малко прекалено съвършена – красива, умна, атлетична, с военна кариера, любяща майка и загрижена леля. Докато полицията води разследване за убийството на Джо, загинал при обир в парка, Мая започва собствено разследване, след като попада на странен запис от скритата камера в дома им. С развитието на романа виждаме, че не е чак толкова идеализирана, а напротив - страда от собствените си кошмари, измъчват я угризения и на моменти действията й изглеждат дори хаотични. Много симпатичен ми стана един второстепенен герой на име Кори Свирката, който подозирам, че ще се появи и в някой друг роман на Коубън. Просто ми е твърде забавен и плътен образ, за да се използва само веднъж и да се захвърли. Автентичен ми беше и образът на Еди, съпруг на убитата сестра, алкохолик и нефункционален баща, който все пак успя да се вземе в ръце, както и свекървата, фина, интелигентна и готова на всичко за децата си - все добре изпипани герои, убедителни и живи. Бойните другари на Мая ми бяха малко схематични, твърде лоялни, твърде влюбени в нея, но в крайна сметка в колко героя може да задълбае човек на 350 страници? Така че няма смисъл да търсим недостатъци. Романът е чудесен, без да е шедьовър и ми достави удоволствие да го прочета.

Накратко - с "Излъжеш ли ме веднъж" Харлан Коубън няма да ни излъже и този път. :) Приятно четене.

Мария Пеева

Това не е просто роман за кучета. Очаквах нещо такова, но не е. Всъщност е роман за хора. Само че ги виждаме през очите на едно куче, с всичките им радости и болки, в ежедневието и в сюблимни моменти. Буквално подушваме любовта им, притесненията им, желанията и мечтите им. Мисля си, че ако бях прочела тази книга в самото начало на кучкарския ни живот, щях да разбера много по-добре защо Чарето понякога не изпълнява командите, защо кучетата бягат, защо винаги долавят настроенията и дори защо не харесват определени хора, които изглеждат толкова мили. Мисля си още, че ако бях прочела романа, когато все още нямам куче, да си осиновя такова щеше да е първата ми работа, след като го приключа.

А какво направих сега ли? Поревах си малко, а после отидох да я нагушкам, моята чудесна прекрасна мъдро-глупава Чара, която също като в книгата понякога ме гледа толкова изразително с тези златисти очи, че сякаш ми чете мислите.

Не отричам, че е романът е малко сантиментален, но пък добре дозиран с приятно чувство за хумор. Не само не ме отегчи в нито един момент, ами и го изгълтах на един дъх. Няма да ви разказвам съдържанието, защото има много интересен обрат, който според мен ще ви развали историята, ако го разкрия.

Достатъчно е да ви кажа, че книгата трябва да се прочете. От всеки кучкар и от всяко дете, независимо дали има куче или само мечтае за такова.

Чаках филма с нетърпение. Хареса ми, макар че са спестили доста важни моменти от книгата. И там беше голям рев, но за разлика от книгата, на която си плаках самотно, в киното си акомпанирахме цялата зала – кой подсмърчаше, кой хлипаше шумно. Тези, които са гледали единствено филма, съветвам да не пренебрегват книгата. Не само заради много по-детайлното представяне на етапите от живота на нашия герой, но и защото е спестен реалистичния финал, който прави посланието много по-силно. Предполагам, че създателите на филма си имат своите основания, но забелязах, че някои зрители не останаха доволни.

А книгата вече отиде у съседката-кучкарка. Затова вместо нея пускам снимка на Чарето, моята първа кучешка любов.

Мария Пеева

Най-красивите рокли на Оскар 2017
 

Ема Стоун печели не само Оскара за главна женска роля, но и аналогичната награда на модната критика. Златната рокля на Givenchy и обеците на Tiffany & Co изграждат разкошната визия на актрисата, която макар бляскава, в никакъв случай не може да се определи като „твърде лъскава“. Елегантен силует с ретро препратки, шик в който няма нищо излишно. Така трябва да изглежда истинската холивудска дива!

Снимка: Ема Стоун в Givenchy

Роклята на Наоми Харис е олицетворение на вдъхновяващия минимализъм. Разкошна лаконична рокля от Calvin Klein By Appointment, която критиците определиха едва ли не за най-стилното попадение на тазгодишните Оскари, макар някои да бяха сдържани заради по-късата предна част на полата. В крайна сметка всички се обединиха около мнението, че Наоми Харис има и крака за Оскар.

Наоми Харис в Calvin Klein By Appointment

Ето една визия, която ни напомня роклята на Гуинет Полтроу на наградите през 2012 година. Тогава тя е в тоалет на Том Форд, останал в модната история като пример за класическа елегантност. Роклята на Карли Клос, дело на Стела Маккартни, е реверанс към легендарната й предшественичка.

Карли Клос в Stella McCartney

Преди време бяха нарекли Холи Бери – „ходещият секс на червения килим“. Именно Холи направи Ели Сааб звезда, появявайки се в негов полупрозрачен тоалет на наградите Оскар през 2002 година. Тази година актрисата избра Versace и отново уцели десетката. Невероятната асиметрична рокля с ресни, допълнена от актуалната афро прическа, създава неподражаем бюти-образ на актрисата.

Холи Бери в Versace

Може би единствено черната рокля на Алисия Викандер, миналогодишната носителка на Оскар, беше приветствана от модните корифеи. Нежно произведение от дантела на Louis Vuitton с квадратно деколте и „бухнали“ ръкави са допълнени от диамантена огърлица. Крайният ефект е внушителен.

Алисия Викандер в Louis Vuitton

Модни провали – Оскар 2017

Разбира се, невъзможно е да се подминат и модните провали. Едва ли можем да обвиним за тях актрисите. Всеизвестна истина е, че за тях работят стилисти, които определят имиджа им на който и да било „килим“. Но вероятно някои от по-долу изброените известни холивудски имена ще трябва да помислят дали не е време да сменят екипа, който отговаря за визията им.

Салма Хайек е жена, към която природата е била щедра. Актрисата не пропуска възможност да покаже това. В случая обаче посланиците на добрия вкус са категорични, че е прекалила. Полупрозрачното елече с тънки презрамки създава усещането, че съвсем скоро фината материя ще се огъне и скъса под мощния прилив на „даровете на природата“. Дай боже всекиму!

Салма Хайек в Alexander McQueen

Съпругата на мистър „50 нюанса“ също не беше пощадена от критиците. За церемонията актрисата беше избрала рокля на Emilia Wickstead. Според критиците, роклята поразява с монашеската си сдържаност, дългото до земята наметало подсилва тягостното впечатление, а точките „разхвърлени“ навсякъде подсилват аналогията с далматинец. Защо изобщо жената на мистър Грей трябва да е толкова облечена?

Джейми Дорнан и Амелия Уорнър в Emilia Wickstead

След скандалното изявление на Карл Лагерфелд за изнудване от страна на екипа на Мерил Стрийп, и изявлението на актрисата, че очаква публичното му извинение, всички си задаваха въпроса – какво в крайна сметки ще избере легендарната актриса. Впоследствие стана ясно, че е предпочела бранда Elie Saab. Цветът на тоалета обаче – съчетание между бюстие с панталон и разкошна пола върху него – придаваше на актрисата твърде уморен вид. Не помагаше особено и семплата прическа на звездата.

Мерил Стрийп в Elie Saab Couture

Всички сме впечатлени от блестящата форма, в която е завърналата се след продължително майчинство Дженифър Гудуин. Звездата от сериала „Имало едно време“ обаче не е сред положителните примери за стил на тазгодишните награди Оскар. Според модните критици роклята, с която се появи на червения килим, е по-подходяща за кънтри вечеринка, отколкото за внушителна церемония.

Дженифър Гудуин в Zuhair Murad

Като особено неудачен бе определен изборът на Лесли Ман, една от презентаторките, която беше в тоалет на Zac Posen. Според специалистите роклята с цвят горчица не „работи“ в полза на свежата визия, а що се отнася до долната част – с многото набори думата е само една – прекалено. Визията бе наречена твърде инфантилна дори за комедийна актриса.
 

Лесли Ман в Zac Posen

„Най-хубавото“ оставихме за накрая.

Бизнес партньорката на изпълнителя Фарел Уилямс затвърди позицията си на еталон на лошия вкус в шоу бизнеса с инфантилна рокля от прозрачна материя на цветя. Малко помогнаха и златните обувки. Но най- голямо недоумение буди прическата, която е в добрите руски традиции и би подхождала повече на богато избродиран кафтан.

Мими Валдес

По материали от интернет - Янка Петкова, А тук можете да прочетете за най-скъпите рокли на Оскарите.

Защо не ме слуша? Често ви се струва, че думите ви са безсмислен звук за хлапето и никакви уговорки не вършат работа? А опитали ли сте се да си представите ситуацията от негова гледна точка? Отговори на въпросите дава Ерика Рейшер, клиничен психолог, в Оукланд, САЩ, автор на книги за възпитанието.

Често съм била свидетел на следната сцена - баща идва в детската градина за дъщеря си. Момиченцето е увлечено в игра и на поканата на таткото да си тръгват отговаря: „Не искам! Тук ми е по-весело!“. Възрастният възразява: „Беше тук цял ден. Това е напълно достатъчно.“ Девойчето се разстройва още повече и категорично отказва да тръгне. Спорът им продължава до момента, в който бащата го хваща за ръка и го отвежда към колата. Наблюдателят остава с впечатлението, че момиченцето не желае да чуе никакви аргументи. Те наистина трябва да тръгнат, а детето се противопоставя. Бащата вероятно не допуска, че обясненията и уговорките не сработват, защото той не е обърнал внимание на факта, че детето му живее в своя реалност, която не е уважил.

Защо ни е нужна емпатията?

Да уважаваш детската реалност, предполага да позволиш на детето да чувства, мисли, възприема всичко наоколо по своему. Струва ни се, че не е сложно? Само до момента, в който проумеем, че „по своему“ не означава „по нашему“. В такава ситуация много от нас прибягват до заплахи, употреба на сила и раздаване на заповеди. Един от най-добрите начини да изградим мост между нашата и детската реалност е да проявяваме към малчуганите емпатия. Това означава да показваме уважението си към чувствата на мъничето и неговото уникално възприятие за света. Да го изслушваме наистина и да разбираме (или поне да се стараем) неговата гледна точка. Емпатията укротява силните емоции, заради които детето е неспособно да възприема обясненията ни. Емоцията е ефективна тогава, когато разумните доводи търпят поражение. Често не съзнаваме, че проявяваме неуважение към реалността на детето или без умисъл демонстрираме пренебрежение към неговото виждане за нещата.

Работещият подход

Ако трябва да се върнем на примера в детската градина, таткото би могъл да прояви емпатия още в самото начало на разговора. Когато дъщеря му заяви, че не иска да си тръгне, би могъл да й отговори: „Виждам, че тук ти е много весело и никак не ти се тръгва (емпатия). Съжалявам. Но мама ни чака за вечеря и няма да е хубаво от наша страна да закъсняваме (обяснение). Моля те, кажи на приятелите си „довиждане“ и си вземи раничката (молба).

Как да потушим разочарованието?

Често казваме на детето, че може да се справя с трудностите, но в действителност оспорваме неговата реалност. Ето един пример: първокласник подготвя домашните си по математика, трудно му е и разстроен заявява: „Не мога да реша тези задачи!“ Много от нас с най-добри подбуди биха възразили: „Напротив, ти всичко можеш! Ти си моето умно дете!“.

Уж казваме на детето, че може да се справи, но по-скоро спорим с него. Намеренията ни са много добри, но всъщност му съобщаваме, че неговите преживявания са „неправилни“ и спорим с неговата реалност. Парадоксално е, но това предизвиква детето да настоява на своята версия: „Не, не мога!“. Степента на фрустрация се повишава, защото ако в началото е било разстроено, защото не може да си реши задачата, сега вече е и разочаровано, че не го разбират.

Работещият подход

По-добре би било в подобна ситуация отново да проявим емпатия: „Миличък, виждам, че не ти се получава, трудно ти е в момента да решиш задачата. Дай да те гушна! Покажи ми кое те затрудни, може заедно да успеем да решим задачата. Математиката сега ти е трудна, но мисля, че постепенно ще успееш да се справиш.“ Не бива да поднасяме мнението си като абсолютната истина. Има едно тънко принципно различие: „Аз мисля, че ти ще успееш!“ и „Ти можеш!“. В първия случай изразяваме своето мнение, във втория съобщаваме безспорен факт, който противоречи на опита на детето.

Как да изразяваме несъгласие?

Когато изразяваме несъгласие, нека го правим така, че едновременно да признаваме и ценността на опита на детето ни. Не е нужно да изтъкваме своя опит като единствено възможната истина.

Работещият подход

Да сравним два възможни отговора на следната реплика на детето: „В този парк няма нищо интересно! Не ми харесва тук!“ Първи вариант: „Много хубав парк! С нищо не е по-лош от този, в който ходим всеки път!“ Втори вариант: „Разбирам, че тук не ти харесва, а за мен е обратното. Мисля, че различните хора обичат различни неща.“

Вторият отговор потвърждава, че мненията могат да бъдат различни, докато първият настоява на едно-единствено правилно мнение (нашето).

Как да утешим разстроеното дете?

Точно по същия начин, когато детето е разстроено, да уважаваме неговата реалност означава вместо фразата: „Не плачи! Всичко е наред!“( с тeзи думи отричаме преживяванията му в момента) да кажем: „Ти си разстроен, съжалявам, мога ли да ти помогна?“ Първо трябва да позволим на децата да чувстват и виждат света по своему, дори ако това е неразбираемо и нелогично за нас. Едва след това можем да опитаме да ги съветваме. 

Оригиналната статия можете да видите в онлайн изданието на The Time.

Материалът подготви Янка Петкова.

Ако темата ви е интересна, можете да прочетете Три фрази, които не работят.