Теди ми беше едно чудесно детенце, умно като за две, четеше от петгодишен и решаваше задачи с трицифрени числа преди първи клас. Което не му пречеше да ме вбесява ужасно от време на време. И досега го постига с минимални усилия. Ще ви разкажа една история от детството му, на която все още се смеем до прегракване вкъщи, макар че всъщност е ужасно срамна и изобщо не ме представя в блестяща светлина.

По онова време, Теди беше на пет-шест годинки, аз работех като преводач и редактор в „Александра“ и веднъж се наложи да заведа с мен детето в офиса, вече не помня по каква причина. С голяма гордост го представих на всичките колеги, те му се радваха от сърце, закачаха го, черпиха го с бонбони, а той се усмихваше учтиво и излъчваше ангелска невинност.

По едно време се появи шефът и попита закачливо:
– Я да видим сега кое е това момченце. Как се казваш, симпатяга?
– Теди. – отговаря лаконично малкият, вече поуморен от общото внимание. На мен обаче не ми е достатъчно, искам да се представи подобаващо и за целта лекичко го побутвам:
– Кажи си цялото име, маме.
– Теди Пеев.
– Не, маменце, съвсем цялото име.
– Теди Иванов Пеев. – детето отговаря послушно, но аз твърдо съм решила, че трябва да каже „Теодор“ и правя последен опит да му подскажа.
– Не „Теди“, миличък. Кажи как ти казва мама, когато ти се кара.
Теди най-после сякаш загря какво се иска от него. Погледна ме с огромните си честни сини очи и без грам колебание отвърна:
– ГОВЕДО.

Голям смях беше, казвам ви, голям смях. А за мама и голям срам.

Христина, а иначе казано Холерата, е жена с убийствен чар, жестоко чувство за хумор и огромно сърце. С едно изречение може да ви вбеси, разсмее, провокира и просълзи. Отдавна искам да споделя с вас нейната история, но най-добре да ви я разкаже тя.
На 5 години срещнах Калина. Беше в съседната група, имаше огромни черни очи и дълги дебели плитки, които някой (по-късно заподозрях майка й) мистериозно връзваше с ослепително бели и прилежно колосани панделки. Умирах си първо да ги помириша – още помня упоителния аромат на изгладено бяло и детски шампоан Кря-Кря. После си умирах да ги дръпна силно назад с наивността, че никой не ни вижда. Накрая си умирах от смях в някой ъгъл на стаята на II-ра А група, докато другарката Бочева ме гледаше изпитателно и мърмореше „Какво, какво, какво да те правя?!“ – честно казано и до ден-днешен чувам този въпрос. Шкафчето на Госпожица Прекрасна беше до моето, играехме на „Майки и деца“, тя настояваше да ми готви, а аз услужливо изяждах салатата си от листа в съседния парк, след това унизително повръщах върху вътрешните си обувки, но гордо се изправях с изкривен от спазми стомах. А напролет ми правеше салата от лалета. Може би затова оттогава любимото ми цвете е бяло лале: бяло като панделките на една Калина. Само дето сега не бих го изяла. После настъпиха размирни години – годините, които наричам Rebel Yell. Бях откАчена и всичко си беше наред. На 20 години срещнах човека, с когото нямаше как да предположа, че дори на прага на изтребване посредством опънати нерви на парче от вестник, пак ще разделим всичко поравно – включително и желанието да имаме дете. Този човек happened to be a woman (се оказа жена, бел.ред). Както винаги и дотогава, и след това. И никога повече не си зададох въпроса „Защо?“.
Частта с детето е колкото забавна, толкова и прозаична: бях сигурна, че ще е момче, цял живот съм искала син. Беше доста смешен като бебе, а всемирната любов изобщо не ме заля на родилната маса. По време на раждането слушахме Purple и Rainbow – може би затова сега той е заклет фен на Metallica. Майчинството ми беше съвсем обикновено и премина през всички задължителни за българската средностатистическа майка фази:
1. Книгата на д-р Спок, изд.’76, наследствено предавана;
2. сп.Кенгуру;
3. За и против ваксините;
4. Колики, зъби, прохождане, класически концерти на възглавници и твърдата убеденост, че синът ми е геният, който ще изобрети безплатно и леснодостъпно гориво за цепелин.
Въпросът „Къде е татко?“, зададен нехайно и между другото, получи отговор „Ти имаш две майки. Ти си едно момче с късмет!“, след което следваха неколкократни въпроси с цел убеждение, че и двете го обичаме. Синът ми и аз днес живеем в Германия. Все ви е едно защо, как и какъв е животът там. Това, което бих се радвала да ви интересува, ако децата ви общуват с моето, е факта, че той има много приятели, често яде сладолед, умее да борави с вилица над нивото на приматите, може да брои до 30 на три езика, усмихнат, чувствителен и чаровен е. И много. Много. Много обичан. Което е определящо. Животът ни е съвсем обикновен, заровен между моята работа, безкрайните немски думи, безбройните момчешки колички, неговото „Обичам те“ и някой и друг среднощен разговор с приятел от България. А какво е да си майка и гей? Не мога да ви кажа това. За сина си аз съм просто мама. За приятелите си – Холера. И може би за всички останали, които не желаят да видят отвъд – гей.
Христина, на 33 г. без косъм. Микаел, на 3,6 г. без четвърт. Приятно ни е.
И ако тази история ви скандализира, проблемът не е в Холерата, а в стереотипите, които ни е трудно да разчупим. Ето какво разказва Христина за детската градина на Мика в Берлин:
Не всички в градината на Микаел знаят, че той е дете на еднополови родители. Не съм закачала обявление на таблото. Учителите му и психолога – да. Родителите на най-близкия му приятел, с когото играят често през уикендите – също. Тъй като учебната година приключва и от новата идват други учители, досиетата на децата се ъпдейтват и ни раздадоха нови въпросници с факти от живота на децата, които трябва да попълним: цвят на косата и очите, домашни любимци, хобита, родна държава, кое е моето семейство. И снимки. Отивам тази сутрин и директорката, заедно с психолога, раздават отново същите формуляри. Гледам недоумяващо, а те:
– Коригирахме анкетните листи. В частта със семейството пише „майка“ и „баща“, а ние имаме деца, които имат цветни родители
Цветните родители се просълзиха от тоя жест на толерантност в 8:45 и отидоха да пият кафе.
И ще ви кажа, че не сме loud’n’proud. Просто сме като всички останали – ни повече, ни по-малко.
Нямам какво повече да добавя, освен че Мика е случил на майка. Даже две.

Едно време много се чудех на онова древно китайско проклятие „Дано живееш в интересни времена“. Що за глупост, казвах си, всеки иска да живее интересно. За какво му е на човек скука и еднообразие, кой би искал да затъва ежедневно в монотонни занимания? Трябва да има екшън, разнообразие, предизвикателства! Това не е никакво проклятие, ами благословия! Изглежда Непознатият отгоре дочу моите богохулни разсъждения и реши да ме „благослови“. Нямам друго обяснение за нещата, които ни се случват през ден, да не кажа и всеки ден, и с които вече напълно съм свикнала и дори не им се учудвам.

Ето например, вчерашният ден започна като един твърде обикновен вторник. Момчетата във ваканция, излязоха сутринта и наминаха само да хапнат и да вземат пари за сладолед, Алекс отиде на градина без много протести. Ивето дойде на кафе и донесе най-вкусните мекици на света и домашно сладко. Чарето и Фройд се въргаляха по плочите и търсеха хлад. Успях да посвърша малко работа и дори да прескоча до мола и да си купя обувки за сватбата на Теди. Изобщо необичайно идиличен летен ден. Но „затишие пред буря“ не е просто поетична метафора. Не и в нашето семейство.

Вечерта с Пеев, Чара и Алекс се връщаме от разходка и заварваме младежите обилно натъпкани с мекиците на Ивето вместо вечеря. Въздъхвам с облекчение! Няма да има готвене, сервиране и вдигане на маса. Свободна вечер за мама и тате. Ивето ми препоръча филм сутринта, така че с Пеев щастливи се разполагаме в хола. Косьо, пуберът, хуква отново някъде навън с кварталната тайфа момчетии, а Коко и Алекс се заиграват в детската, без да крещят нетърпимо. Мечтаната скучна семейна вечер може би най-после ще ни се случи.

Или пък не. Косьо звъни на баща си и чувам следното:
– Хъски ли? Къде? Ти какво правиш чак там? Добре, сега ще дойда. Изчакайте ме.

Пеев грабва една стара каишка на Чара и изчезва. След малко банда от съседски деца, плюс Косьо с баща му, се появява на хоризонта с този симпатичен младеж, целият в осили, изплашен, жаден и гладен.

Животинчето е кафяво като Чара и Алекса, със същия златисто-кехлибарен поглед. Ето ги нашите две сестри, за сравнение.

Ако живеех в латино сериал, със сигурност щеше да се окаже, че сме намерили отдавна изгубеният им брат Хуанито, отвлечен от злата мащеха Фернанда и продаден на катун цигани срещу бяла магия за любов, още по време на третия брак на бащата Консито в дванайсети сезон. Примерно.

Коко и Алекс интуитивно усещат, че нещо забавно се случва на улицата пред нас и изскачат да не пропуснат купона. Теди също пристига след две минути – сам, защото Яна е на моминско парти. Семейството шумно обсъжда план за действие. Съседските хлапета ентусиазирано се включват с идеи, предложения и съвети. В крайна сметка решаваме, че ще пуснем обява в групите за изгубени животни и ще отидем на ветеринар да проверим дали е чипиран, след което ще мислим какво да правим. Всички до един звънят на родителите си с надеждата да им бъде позволено да приберат кучето поне за тази нощ. Очаквано, никой не е съгласен. Забелязвам как момчетата оклюмват глави, забиват поглед в земята и подритват тротоара с прашни кецове. Мисля си, че ако родителите им видят точно тази физиономия, това мълчаливо разочарование и тихо недоволство, не биха отказали с такава лекота. Мисля си още, че след тази вечер, поне за няколко дни, поне в очите на съседските деца, ние сме героите на квартала. Приемам с удоволствие тази роля, след като само два дни по-рано бях най-гадната майка, която крещи бясно и заплашва с шамари четирима хлапака, разпънали палатка на поляната, защото се гонят, хилят и будят съседите с адска врява в два през нощта. Единият от тях беше моят Косьо, но това е друг въпрос.

В крайна сметка Иван прибира в колата 6 деца (4 собствени и две съседски) и клетото куче, което сред всичкия този шум може би се чуди дали е спасено или обречено. Междувременно във фейсбук кипи активна кампания за разпространяване на снимката на Коко Мънчи, както момчетата го кръстиха, след като забелязахме, че се обръща, като викам моя Коко, и благодарение на завидния апетит, с който погълна на два пъти цели 400 грама от гранулите на Чара. Тук е моментът да благодаря на всички приятели и непознати, които споделиха снимката му. Надявам се все пак стопанинът му да го намери. Нищо чудно някое детенце да плаче за него сега.

Някъде към 11,30 спасителният отряд се прибира, натоварен с допълнителна храна за Коко Мънчи. Оказва се, че сладурът няма чип. Сложили са му за всеки случай ваксини за вътрешни и външни паразити, прегледан – здравичък и в отлично състояние, макар и доста мръсен. Съседските деца се прибират, а ние решаваме, че Коко Мънчи ще отиде у Теди и Яна, при Алекса, за да не провокираме бременната Чара и да не образуваме нерви на Фройд. За да не нахлуем грубо в територията на Алекса, решаваме първо да поразходим животинките в градинката и да свикнат един с друг на неутрален терен.

И така в 12 през нощта семейство Пееви, целокупно, с четири деца на възраст от 3 до 22 години, и две кучета, едно старо и едно ново, с бутилка розе и няколко чаши, любезно предоставени от Моника, (приятелка, съседка, пианистка и кучкарка, която веднага се отзовава на помощ), окупира кварталната градинка. Ние, големите безпощадно изпиваме розето, кучетата се гонят, Алекс и Коко се люшкат, Косьо лови покемони. Събуждаме едно-две бебета и разлайваме две-три кучета. Говорим си за живота, вселената и всичко останало и в два часа благополучно оставяме Коко Мънчи да спи у Теди и се прибираме у дома, почти влачейки се от умора (и розе). Слава богу, поне никой съсед не е повикал социалните да приберат горките ни дечица, които принуждаваме да седят по градинките в малките часове. Чара само ни подушва, хвърля ни възмутен поглед и достолепно ни обръща гръб и се оттегля под стълбището. Не помня как успяваме да нахлузим пижамите на децата, но помня, че преди да се проснем по леглата, Иван подхвърля:

– Искаш ли да гледаме филма?

След което заспива, преди да успея да му отговоря.

Жалко. Щях да му кажа, че някой ден децата ще пораснат и ще си хванат пътя, ще им дадем и кучетата без никакво колебание, а ние ще имаме всичкото време на света да скучаем, да гледаме филмчета и може би да правим ето така…

Преди да отидем в Страната на чудесата, както я нарича Коко.

Между другото, Коко Мънчи все още търси своя стопанин. Ако случайно го познавате, непременно ми пишете. Не че му е лошо при нас, но той си има негов човек и го обича. Ако пък е изоставен нарочно, моля, пишете да кажете поне как му е истинското име. Не съм сигурна, че някой би могъл да е щастлив с името Коко Мънчи.

Тогава открихме с ваша помощ стопаните на Коко Мънчи и те си го прибраха. Впоследствие го губиха още няколко пъти и други хора го намираха и пускаха негови снимки в групите за изгубени кучета. Собствениците си го прибираха всеки път с обяснението, че той просто обича да бяга. Не искам да ги съдя. 

Днес, 20 януари, Коко Мънчи, който всъщност се казва Руно, отново беше изхвърлен на улицата този път завинаги. От миналата събота снимката му се развява по групите за намерени кучета. Стопаните не проявяват интерес да си го приберат, макар че им писахме многократно. Синът ми днес отиде да го прибере от улицата, а едно мило момиче, приятелка на Теди и Яна, го прие временно, но му търсим стопанин, истински човек, който да го обича и да не го изхвърли безпризорен отново. Кучето е чудесно. Моля ви, помислете си дали не искате нов приятел. Ако не, поне споделете, за да му намерим ЧОВЕК.

П.С. Коко Мънчи е осиновен от добри хора. Редовно ми пращат снимки и видеа, той вече е здрав, добре гледан и щастлив. Някои кучета се раждат с късмет.

Сватбата беше точно както си трябва – имаше и смях, и сълзи, и ритуали, и танци, и целувки, и горчиво вино, и сладка торта. Булката беше прекрасна, младоженецът щастлив и леко смутен, кумовете млади и горди с отговорността си, шаферките и шаферите – красиви и сияйни. Майките малко си поплакаха и повече си потанцуваха, бащите се радваха на порасналите си деца и тайничко си потъгуваха, че заедно с децата са пораснали и те. Гостите се забавляваха и опознаваха, тук-таме може би пламна и някоя искрица между младите.  Коко не можеше да свали очи от Яна:

– Това е моята булка!

Пееви сме щастливи, че вече има още една г-жа Пеева. Дай боже да има и г-ци Пееви някой ден. Алекс беше хипнотизиран от булката. Той трябваше да е сред шаферите, но предпочете да гледа ритуала на сигурно място в ръцете на татко.

А някъде в малките часове Теди ни каза, че и да беше избирал, не би могъл да намери по-добри родители от нас. Не е нещо, което чувам всеки ден, нито всяка година. Благодаря ти, Теди! Не знам дали осъзнаваш изобщо колко много означават тези думи за нас. Някой ден ще станеш баща и ще разбереш. И както ви обещах, сватбената ми реч.

Скъпи младоженци, уважаеми кумове, мили роднини и приятели, Най-напред искам да благодаря на всички, че споделихте нашето събитие. Благодаря ви за подкрепата, обичта и уважението. Присъствието ви тук означава много за нас и пълни сърцата ни… Обратно пропорционално на портфейлите. (тук очаквах гостите да се засмеят, но настъпи неловко мълчание. Взимам си бележка - шегите на сватбите май звучат добре само на кино.) Да произнасяш сватбена реч е изключително отговорна мисия, особено ако си майката на младоженеца. Трябва много да внимаваш какво ще кажеш. Ако си прекалено назидателна, ще подразниш младите. Ако си прекалено сантиментална, ще разплачеш гостите и ще съсипеш много красиви лица, включително своето собствено. Ако си прекалено радостна, гостите ще си помислят: „Тук има нещо гнило, щом толкова бързат да оженят момчето“. Ако си прекалено тъжна, ще излезе, че не харесваш снахата, а нашия случай е точно обратният – ако е възможна любов от пръв поглед между снаха и свекърва, това сме ние. Така че доста се чудих не какво искам да ви кажа, а как да го кажа по най-добрия начин. И ето какво измислих вчера, докато гладех седем броя ризи и треперех да не скъсам някое копче. Брачният живот е като да бродираш гоблен. Без да притежавате никакви специални умения и дарби, от една панама и малко разноцветни конци можете да си избродирате прекрасна картина. Достатъчно е имате любов и търпение. Моделът ще изберете сами. Дали ще е батална сцена или пасторална идилия – вие ще решите. Само не се заблуждавайте, че гоблен се бродира лесно.

Ще има безсънни нощи, колебания, грешки и спорове, понякога и моменти на отчаяние. Но хубавото на гоблена е, че дори да объркате някой цвят, тук-таме да скъсате някое конче, да пропуснете някой бод или да убодете някой пръст, винаги можете да поправите грешката и в крайна сметка да създадете една красива картина. Достатъчно е да имате любов и търпение и да не се предадете някъде по пътя. Не смея да погледна Иван, защото съм сигурна, че се подсмихва на това сравнение. В единствения случай, когато хванах игла да му зашия копче на ризата, незнайно как копчето се оказа пришито не само към предницата, но и към гърба… И все пак успях да ти избродирам едно прекрасно семейство, нали, Ванка? Пожелавам ви да избродирате заедно гоблена на своя живот с много любов и търпение. Вярвам, че ще е прекрасен. Бъдете здрави и щастливи.

Наздраве! И горчиво! Накрая, благодаря на всички приятели, които споделиха с нас мига и емоцията – не само на живо, но и виртуално.

Дай Боже да се сбъднат прекрасните ви пожелания!

В нашия свят понякога се обръщаме с носталгия към далечните времена преди 4 века, когато свръхсветлинните магистрали все още не са съществували, когато всички сме обитавали една планета и сме се събирали с роднините си всяка Коледа физически, а не само като холограмни образи. Но ви уверявам, скъпи читатели, че ежедневието на нашите предци никак не е било леко. Сякаш не им е била достатъчна ежедневната скучна и принудителна работа, от която зависи изхранването им; податливостта на странни и отдавна забравени болести; ужасите на войните и културните сблъсъци, но на всичкото отгоре те сами си създавали модели на поведение, практики и традиции, които на съвременния човек от 25-и век изглеждат напълно излишни и необясними.

Сега ще ви представим три от тези жестоки и ужасяващи интервенции, които нашите прабаби и прадеди доброволно са си причинявали, с идеята, че го правят в името на красотата и личностното си развитие.

Уголемяване на половите атрибути

Ще ви се стори странно, но в онези времена изглежда основната функция на много жени е била да служат като сексуален обект на мъжа, както се вижда от горната снимка. Гърдите им били приемани за най-важния атрибут, ако съдим по запазените артефакти в книжен и дигитален вид. Ще се учудите, но всъщност именно с откриването на свръхсветлинните магистрали през 2060 г., които бележат истинското начало на космическите пътувания, човешкото тяло постепенно придобива съвременния си издължен и елегантен вид, толкова различен от заоблената визия на предкосмическите времена. Но дори да приемем, че естетическият вкус на предците ни е одобрявал подобни непропорционални издутини, не можем да разберем как тогавашната жена е могла да си причини толкова болка и да се обрече на постоянен ежегоден тунинг след подобна хирургическа намеса. Интересно е, че мъжете не са им отстъпвали. Те пък често правили операция за уголемяване на… пениса си! Да, не се учудвайте, не на мозъка, а на пениса! О, времена, о нрави, както е казал древният мъдрец. Всъщност статистическо проучване доказва, че основната функция на мъжете също е била да са сексуални обекти на жените, които обаче умело са успели да скрият този факт от силния пол в продължение на векове.

Зъболекарски услуги

В странните времена преди генетичната медицина да изкорени веднъж завинаги всички болести, хората често страдали от бацили, наречени "кариеси", които с времето се превръщали в "пулпити" или "гангрени", и ги обезобразявали. С напредъка на медицината хората се научили да ги третират, но цената била безобразно висока. Не само финансово, но и физически – болката била толкова нетърпима, че въпреки слабите методи за упойка, които съществували по онова време, зъболекари ставали предимно хора с атрактивен външен вид, които да привлекат сексуално пациентите и да разсеят вниманието им от неприятните процедури, които се извършват върху тях. Това било негласна практика, за която обаче имаме сериозни доказателства от изкуството в онзи период. На снимката виждате зъболекарка от 21 век, която се готви да изтезава пациента, докато междувременно го разсейва със сексуални намеци.

Обезкосмяване

 Атавистичният белег на нежеланото окосмяване отдавна вече не съществува. Миналата година в междугалактическата преса се появи сензационен случай с младеж, на когото му пораснаха странни косми над горната устна, но проблемът бързо се реши с една елементарна ДНК проекция. За нашите предци от 21 век въпросът не е стоял така. И мъжете, и жените са имали окосмявания на нежелани места, които са премахвали с изключително болезнени и неприятни процедури. Мъжете са практикували тъй нареченото "бръснене". Освен че се налагало да го правят всеки ден, то раздразвало кожата им и предизвиквало неприятен сърбеж и възпаления, наречени пъпки. Някои от тях отказвали да го практикуват и си пускали дълги лицеви опашки, наречени бради, в които понякога съхранявали хранителни запаси или развъждали особен вид домашни любимци, наречени въшки.

Интересно е да се отбележи, че имало кратък период в историята, когато брадатите се обединили във воюваща секта и обявили, че искат да превземат целия свят и да принудят всички да носят бради, а тези, които нямат, да си покриват главите с кърпи. Накрая обаче голобрадите надделели, брадите на всички агресори били обръснати по гореописаната процедура и станало ясно, че цялата тази агресия произлиза от неизвестната до този момент корелация между дължината на мъжката брада и липсата на женска ласка. Статистическите данни доказали, че мъжете с дълги бради страдат от липса на женско внимание и съответно инвестират неосъществения си хормонален потенциал в агресия и войни. Впоследствие медицината се погрижила генетично да заличи нежеланото окосмяване и хората се отдавали все повече на любов, откривателство и приключения. Тогава настъпил и Платинения век на междугалактичните пътувания и вече никой нямал време и желание за глупави междуособици. Жените също имали нежелани окосмявания, но те тихо и кротко ги премахвали с една твърде болезнена процедура, за която мъжете така и не разбрали, защото се провеждала в шумоизолирани помещения, под строг медицински контрол, със силно упойващо вещество, което се излъчва от ароматизирани свещи и под хипнозата на тиха и приятна музика.

Толкова от мен за днес, 2417 земна година, 21 февруари.

Мария Пеева

Два дни до сватбата. Днешният ден съм посветила изцяло на Теди. Майка и син по задачи. Едно такова ми е объркано, почти сюрреалистично. Едновременно съм там и се виждам отстрани. Цял ден ми се пълнят очите със сълзи, после се заливам от смях без никакъв повод. Сякаш душата ми още се колебае дали се радва или плаче.

Във фризьорския салон ни оглеждат и се подсмихват дяволито. Докато разберат, че сме майка и син, тогава почват да се усмихват уважително. Ето нещо, което няма да преживея с по-малките ми момчета, си казвам. Там разликата е голяма и никой няма да ни вземе за модерна двойка. Колко млада майка съм била. После подстригват Теди и изпод рошавата четина изведнъж се появява моето красиво момче. Спомням си как веднъж настояваше да се изруси в пети клас и за ужас на баща му, аз го заведох. Колко готина майка съм била. Спомням си още как го подстригахме за първи път на годинка – нула номер, защото някой ми каза, че така косата много се сгъстявала. Той плака като че го колят, докато меките къдрички тъжно падаха на пода. Колко наивна майка съм била. Просълзявам се, но Теди се оглежда критично и подхвърля:

– Жалко, вече няма да си намирам фъстъци в брадата.

Избухвам в смях.

После хапваме в близкото кафе и той си поръчва чийзкейк. Спомням си как веднъж като мъничък изяде два чийзкейка в „КФС“ и после повърна на улицата. Колко безотговорна майка съм била. Пак ме стяга гърлото, но Теди се обажда:

– Искаш ли чийзкейк, маме?

– Не, благодаря.

– Много се радвам.

И отново се смея. За всеки случай слагам и слънчевите очила, така не личат сълзите. После пътуваме до Ихтиман да оставим документите за ритуала в общината и по пътя слушаме хип-хоп и Теди се обажда:

– Пусни нещо от твоето време, Snoop Dogg, Dr. Dre, намери The Next Episode.

И си спомням как веднъж поиска албум на Мишо Шамара и аз му го купих, без да съм чула нито едно парче. Той си го слушаше на уокмена, но веднъж случайно го пуснахме в колата и като чух текстовете, ми се кръстоса погледа. Колко глупава майка съм била.

После оставяме документите и потегляме обратно към София, а по пътя, малко след Ихтиман виждаме рошаво сиво кученце край пътя. Споглеждаме се с Теди. Спомням си Рижко, уличния котарак, който умря в ръцете му, преди да влезе в лекарския кабинет, и как Теди се прибра и плака като дете на рамото ми, пък си беше голям дангалак. Добра майка съм била. Спираме да приберем кученцето. То пък се оказва агънце и ние бързичко се изнасяме, искрено засрамени. Градски деца, какво повече да кажа. Спомням си как всяко лято пращах Теди при баба му в Пловдив, а той на всички обясняваше, че отива „на село“. Целият ми ден е въжен мост от спомени и с всяка крачка изскача нова случка, а аз се люшкам между сълзи и усмивки и губя равновесие.

После пазаруваме във „Фантастико“ и Теди ми се смее как влизам без количка само за едно мляко и в крайна сметка стигам до касата, затрупана с покупки, които от време на време падат по земята и аз се навеждам да ги събирам, при което други се изсипват и изобщо пазаруването се превръща в сложно изпълнение на еквилибристи. Спомням си как веднъж се смя, докато се разхълца, когато в „Метро“ без да искам взех чужда количка и се усетих чак на касата. Забавна майка съм била. Спомням си още как друг път се тръшкаше за шоколадово яйце и аз му го купих, за да не прави сцени, но навън му го взех и пред очите му го хвърлих в кофата, за да „си вземе поука“. Ужасна майка съм била.

Иван се прибира от работа и пита как съм.

– Ами… Малко не съвсем.

– Е, защо така?

Спомням си как ревах на първия учебен ден. После на празника на буквите. След това на последния учебен ден. И на още десетки празници и събития. Накрая и на абитуриентската. Ревях си от сърце, ама си ревях, защото той си е мой. А сега рева, защото вече няма да е мой. Обяснявам му на Пеев, доколкото ми е възможно, а той се умълчава за малко и после ми казва:

–  Ти нещо си се объркала, Мерче. Никога не е бил твой, нито мой. Точно обратното е. Ние сме негови. И винаги ще бъдем.

Тогава още малко си поплаквам и си мисля: Боже, днес е още петък, до неделя сигурно ще съм тотал щета (и с червен нос като дядо Коледа на снимките, както ме предупреди Ивето, фотографката). Не ме съдете. Не мога да проумея как е възможно. Уж бях до него през цялото време. Кога успя да порасне толкова бързо? До вчера беше живо гукащо-ревящо вързопче в ръцете ми. А сега ще си има свое семейство. И някой ден ще стане татко на друго гукащо-ревящо вързопче. Е, тогава вече ще е големият рев. И големият смях. Животът продължава.

Вижте още: Следсватбено

Тя е обикновено момиче, младо и свежо, все още по-близо до детството, отколкото до зрелостта. Няма да напише докторат, но може да отиде на лекции, след като е танцувала цяла нощ. Няма да стане фотомодел, но когато се усмихне, нечие сърце трепва. Тя е отворена е към света и го попива в себе си. Понякога е свенлива, а понякога дръзка. Учи се да обича. Учи се да е свободна. Учи се да е отговорна. Пада и става. С дънки все още прилича на хлапе. Любовта я намира непотърсена. Понякога бяга от нея, друг път се оставя да я настигне. Близките й въздишат: „Дано има късмет.“, а тя просто вярва в себе си. Сърцето няма да я подведе.

Тя е зряла жена, поела по пътя си. Влага се и в работата и у дома, но не за да докаже, че е повече от другите, а защото в душата й тлее неугасимото пламъче на онази тиха женска сила, посветеност и любов към красотата, която е карала прабабите ни да бродират бебешките ризки, да садят цветя край зеленчуковите лехи и да оформят погачите със сложни плетеници. Не винаги постига съвършенство и не винаги усилията й се оценят, но тя не се предава. Пътят й носи повече удовлетворение от крайната цел.

Тя е майка. Няма да сътвори шедьовър на изкуството, но е създала живот. Обича го не само със сърцето си. С цялата си същност го обича, с мозъка на костите си, с всяка своя капчица кръв, с най-първичния и извечен инстинкт на живата вселена. Малкото й творение е по-голямо от нея, по-голямо от света. Нейното всичко. Което не му пречи да я разплаква, вбесява и изцежда като лимон всеки ден. Тя вече не живее само в собственото си тяло. Живее и извън себе си. Всяка негова радост и болка са и нейни. Тя е богата. Няма да има милиони долари, но всичко, което иска, е в ръцете й.

Тя няма човек до себе си. Или пък има. Но при всички положения има своята любов. Гледа куче, коте, цветя или домати в градината. Работи, танцува, бяга, бродира, плете, готви или чете. Обича да пътува, да учи, да общува. Грижи се за себе си, но без да зацикля. Не спира да се развива и да върви напред. Вижда света с всичките му прелести и несъвършенства и умее да му се наслаждава. Отдавна е осъзнала, че хубавият живот е низ от малки радости. Умее да ги създава за себе си, а още по-добре да ги споделя с другите.

Обикновената жена е необикновено явление. Във времето, което издига в култ свръх-жените, тя не се изживява като кралица. Предпочита да има любим мъж, а не шут, крал или роб. Иска приятелки, а не придворни дами. Може да се жертва, но когато се наложи – и да се отстоява. Не се страхува да прощава, защото не се страхува да обича. Егото й не е по-голямо от нея, но няма да се остави да го стъпчат. Не се плаши от самотата, защото има с какво да я запълни. Но и не я търси умишлено, защото има какво да даде.

Обикновената жена е по-мъдра, отколкото предполагаме. Тя не търси щастие в дните си, а смисъл. А щастието я намира само, в онези редки мигновения, когато Непознатият отгоре протегне ръка и отвори очите й. За да го види в усмивката на детето, ръката на любимия, сладкия мирис на цъфналата липа, пълните с обожание очи на кучето, докосването на тревата по босите й крака, нюанса на небето след пролетен дъжд.

И най-вече в душата си.

Тази сутрин, докато пътувах към рождения ден на едно прекрасно детенце, получих следното съобщение:

Здравейте! много Ви харесвам и искрено се забавлявам с Вашите истории и коментари! Но сега искам да Ви помоля за услуга – моля да разпространите тази страничка. Това са наши много близки приятели – прекрасно семейство, което премина през много трудности, но оцеля. Бихте ли разпространили поста, за да може повече хора да видят и да помогнат! Благодаря Ви!

Погледнах страничката, харесах, първата ми реакция беше да споделя на моята ФБ стена, но се замислих. Всеки ден по стените на приятели и непознати виждаме десетки призиви за помощ. За кученца, котенца, деца, възрастни или млади хора, за всякакви благотворителни каузи. Помагаме за една, за втора. Третата я подминаваме. На четвъртата вече сме отегчени и дори не прочитаме за какво става въпрос. След петата може и да се подразним малко, че в очите ни се навират постоянно нечии страдания. И това е съвсем естествен процес, нарича се умора на съчувствието. Живеем в епоха на информационна преситеност. Отвсякъде ни бомбардират кадри от войната, окървавени лица, ужасни трагедии. Психиката ни търси механизъм за защита и удобно престава да ги забелязва. Скриваме се в зоната си на комфорт и обръщаме поглед към по-забавните теми. Към видеото със сладки тъжни кученца, на които се карат за изядени чехли. Към чичкото с фигура на Аполон, който танцува страстно с прекрасната си млада влюбена съпруга на яхта за 3 млн долара. Към историите на мама нинджа с бандата й от палавници и домашни животни. Това е далеч по-приятно и зареждащо и никой не може да ни осъди, че извръщаме поглед от страшното, от грозното, от болестта, войната, смъртта. Те са там някъде, далеч от нас и не ни засягат. Случват се на други хора, които не познаваме. Какво ни засягат всъщност? Защо изобщо трябва някой да ни занимава с тях? Има си институции, фондации, нека се оправят.

И тъй като пътувах към детски рожден ден, както вече споменах, неволно си припомних един друг детски рожден ден преди година. Прибрахме се весели и доволни, в колата се смяхме и слушахме шумно музика. Беше прекрасен съботен ден, запечатал се е в ума ми много ясно. Слънце, малко бяло вино, точно толкова, че да видиш цветовете по-ярки, смехът на децата и невинните им шеги. Иска ми се да нямаше с какво друго да запомня този ден. Но, за жалост, има. У дома разбрахме, че смъртта е отнесла наше скъпо и близко дете. Дете, което се смееше на шегите ми, играеше с децата ми и обожаваше точно определен вид от моите мъфини – онези с парченца шоколад. Дете, което опъваше загорелите си крака с изранени колене на дивана ми и гледаше мачове с моите момчета. Което тайничко се прокрадваше у дома да поиграе на плейстейшън, когато майка му забрани. Дете с широка усмивка и добро сърце, което защитаваше по-малките на футболното игрище и от което щеше да стане прекрасен и благороден човек. Смъртта, болестта, злото идват като крадци, не искат разрешение и не предупреждават, само грабват най-ценното и си отиват без извинение. И никой от нас не е застрахован. И всички котенца, цветя, вицове и танци на света не могат да ги спрат. Смъртта няма да се откаже, ако я отричаме. Тя дебне някъде там в ъгъла и на незнайния принцип на жестока лотария идва и отнася печелившия. Без ред, възраст и заслуги. Какво да правим тогава? Как да я победим?

Не можем.

Но можем да останем хора пред лицето й. Защото ако сърцето ни спре да трепва пред чуждата болка и мъка, ако се уморим да съчувстваме и помагаме, не знам… Мисля, че това е по-страшно от самата смърт. Това би било най-голямата й победа – да ни отнеме човешкото. Да, ние ще продължим да ходим като хора, да се смеем като хора, да говорим като хора. Но най-истинското, което ни прави една идея повече от бозайници – емпатията, съпричастието, съчувствието, способността да се поставим на мястото на друг човек, те ще са изгубени безвъзвратно. Ще бъдем човеци, но не и хора. Ще бъдем по-недостойни от животни, защото дори животните понякога се грижат за чуждите малки.

Моля ви, останете си хора. Пазете сърцето си не от състраданието, а от бездушието. То е истинският убиец. Не бягайте от съчувствието. Оспорвайте на смъртта набелязаните жертви. Не се предавайте в битката със злото в многото му лица. Споделяйте и помагайте всеки според силите си. Вярвайте в каузи и ги подкрепяйте със сърце. Помагайте на болни деца, пребити кучета и бедни старци. Не защото така си купувате индулгенции, не защото така се застраховате да не се случи на вас, не защото искате целия свят да разбере колко сте добри и щедри. А защото всички сме тук за малко и всички ще си отидем. И единственото, което ще има значение тогава, в онзи незнаен ден, когато и нашият ред на лотарията дойде, ще бъде дали сме оставили след себе си поне една усмивка и една добрина. За да си отидем с мисълта, че цялото блъскане не е било напразно и сме удържали своята макар и малка победа над мрака.

Гошко, детето, чиято съдба ме накара да напиша всичко това, вече е на по-добро място. Но деца в нужда все още има и разчитат на нас. Можете да помогнете на Божидар, на Любчо, и не само. Много са. Ясно е, че никой не може да помогне на всички хора, но е достатъчно всеки от нас да помогне на един. Нали?