logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева

Намрази я от пръв поглед, още като я видя, облечена с жълтата рокля, седнала на предната редица, възможно най-близо до лектора.

Намрази и роклята, толкова очаквана, желана месеци наред. Същата тази жълта рокля, която я закова на витрината на марковия бутик на Главната. Вися отпред поне 10 минути, докато се осмели да погледне цената. А после всеки ден минаваше оттам и се спираше отново и отново, ей така да я погледа, почти без надежда. Онова лято Дора не си купи нито един парцал, нито дори нови джапанки за пет лева от пазара. Само за тази рокля мечтаеше и заделяше стотинките за кафе. Един ден събра смелост и влезе да я премери. Роклята легна по стройната й фигура като излята, подчерта талията, сякаш наля малкия й бюст, разкроените поли се полюшваха и галеха гладките й бели бедра, докато се въртеше пред високото огледало и търсеше отчаяно причина да не се хареса, да се откаже от тази пуста рокля.

Нямаше сили да я свали, но го направи, а после отиде до касата и попита за цената. Не че не я знаеше, но кой знае, може да са я намалили.

Момичето, на нейната възраст, надменно и отракано както подобава на продавач-консултант в скъп магазин, й отговори с половин уста. Преценило беше вече, че не й е по джоба скъпата рокля или която и да е стока в магазина.

Тя обаче извади портмонето и я капарира.

- Ще мина утре да я взема. - каза важно и изведнъж се изпълни с радостна увереност, че щом го е казала, роклята ще е нейна, вече няма връщане назад.

Само че въпросът откъде ще намери парите остана.

Не посмя да поиска от майка си, която къташе всеки лев и готвеше по две манджи от пакетче кайма. Отиде до баба си, тази високомерна кукувица, на която беше кръстена, макар че както майка й казваше, не я имаше за бройка. Отключи си вратата и влезе без да звъни. Баба й вече недочуваше и всички роднини имаха ключ. Свари я да подрежда бюфета с продуктите. По масата бяха наизвадени пакети брашно, захар, ориз и боб, а възрастната жена бършеше с кърпа лакираното дърво.

- Здрасти, бабче. - опита се да прозвучи жизнерадостно Дора. Баба й се стресна и изпусна цял пакет пудра захар, който се разкъса и изпълни стаята със сладък, лепкав бял прашец.

- Ох, Доре! - изпъшка старицата. - За беля си ми дошла, ми хич да не беше идвала. Къде сега ще се навеждам да бърша и чистя!

На Дора й се дощя да се врътне и да си тръгне, но все пак беше дошла да моли за пари, затова стисна зъби и се усмихна насилено.

- Сега ще ти помогна, бабче! Ти как си, добре ли си? Дай да ти помогна.

След 10 минути подът блестеше отново, а Дора и баба й подреждаха заедно стария бюфет.

- Този бюфет ми е наследство от баща ми. - каза баба й, умилено. - Когато комунистите взеха всичко, тук в тоя скрин, в един тайник баща ми скри златото, с което после оцеляхме и брат ми избяга в Щатите благодарение на него. И аз щях да избягам, ама пуста любов… Както и да е. Сега, казват, че всичко щели да ни върнат, което взеха тогава, и имотите, и земите, но вяра на никого нямам вече. Да видим.

- Дано ти върнат всичко! - въздъхна Дора и намерила сгоден момент, се осмели да попита. - Бабче, събрала съм си половината пари за една рокля, но няма да ми стигнат. Можеш ли да ми заемеш останалите? Ще ти ги върна от джобните или като направя някой превод, или ако си намеря ученик за частни уроци.

- Аз пари за рокли нямам. - изведнъж охладня старата жена. - То пък да не каже нещо човек. - измърмори под носа си.

- Капарирала съм я! - почти изплака Дора. - Дадох всичко, което бях събрала, за да ми я запазят!

- А роклята от абитуриентската ти? - просъска старицата. - За нея малко ли пари дадох! Майка ти все няма! Само за пари ме търсите! Пак вдигнах кръвно заради теб!

Дора млъкна с насълзени очи. Хиляди думи напираха на устата й, хиляди обвинения към стиснатата възрастна жена, която майка й неслучайно наричаше “вещицата”. Искаше й се да изкрещи как не е сляпа, как вижда, че за другите внуци от втората жена на баща й всичко има, а за нея - не. И може би щеше да събере смелост, но бабата се затътри към тоалетната в коридора. Дора прехапа устни и със злоба тръшна чекмеджето, ей така да го счупи дано, проклетият стар бюфет. Но вместо това чекмеджето се изстреля напред като на пружина и за малко да падне на крака й, но добре че успя да го задържи с ръка. Ама че крив ден. На всичкото отгоре, когато се опита да го върне на релсите, нещо заяде. Дора се наведе да огледа и забеляза малката вратичка зад него. 

- Тайникът… - прошепна Дора и мушна ръка в процепа.

Вратичката се отвори лесно, но тайникът беше почти празен, като изключим три кадифени кутийки, в които вероятно бяха златните пръстени на баба й и един плик. Момичето се ослуша. Бабата още тропаше в тоалетната, но се чу сифонът и вероятно всеки миг щеше да се довлече. Нямаше време за губене.

Дора грабна плика и го отвори. Отвътре й се усмихна стегната, неголяма пачка нови банкноти по 20 лв. Достатъчно не за една, а поне за десет рокли. Дора бързо грабна няколко, а останалите върна в плика, натъпка го в тайника и припряно върна чекмеджето на мястото му. Главата й бучеше от възбуда и срамна радост. Грабна чантата си, натъпка парите в нея и хукна към изхода. Пред вратата на тоалетната се спря за миг.

- Ще тръгвам, че става късно, бабо! Заключи си! - извика Дора и избяга, уплашена от себе си. Нямаше сили в този момент да погледне баба си в очите, но повече се боеше не от това, което старицата би казала, ако разбере, че е обрана, колкото от собствената си реакция.

След половин час беше в магазина и плащаше роклята, потна и смутена от щастие. Радостта й не се помрачи дори когато на следващия ден мина покрай витрината отново и видя, че са обявили сезонно намаление.

- В крайна сметка - си каза - и аз платих половин цена. Другите пари дори не бяха мои.

Възрастната жена не повдигна въпрос за парите и може би така и не разбра, а и все повече се говореше за реституция, така че угризенията на Дора, ако изобщо е имала такива, скоро затихнаха. Майка й забеляза новата дреха, която сякаш огряваше целия гардероб на Дора, и повдигна вежди, но не попита откъде е.

- Страхува се да не й поискам пари. - помисли си Дора и се подсмихна наум.

После дойде първия учебен ден, 1 октомври, и студентите се събраха около Алма Матер, изпълвайки с глъчка и смях старите улици със захабени тротоари и кафетата с масички под сенките на кестените. За щастие на Дора беше достатъчно топло и слънчево за любимата й жълта рокля. Красива и със самочувствие тя се отправи пеш към университета. Подрани за първата лекция, затова се помота около кафето и потърси някое познато лице. Но тъй като не видя такова, се отправи към залата, с високо вдигната глава. 

- Сякаш вече не съм аз, а някой топ-модел влиза в тялото ми, като облека тази рокля. - помисли си момичето. - И всички го знаят, и всички ме гледат.

После отвори вратата на аулата и първото, което видя, беше непознатото лице и толкова познатата жълта рокля, съвсем същата като нейната. Новата състудентка…

Да, намрази я от пръв поглед.

А непознатата шумно се засмя, сякаш искрено зарадвана, че още някой има рокля като нейната, и на всичкото отгоре я посочи. И всички, цялата зала вкупом, дори лекторът, забелязаха еднаквите рокли и прихнаха. Непознатата се смееше, и залата се смееше, пък Дора се спъхваше все повече и повече и й се искаше да изчезне, да избяга далеч оттам, но нямаше как, това щеше да е още по-конфузно и затова тя се насили също да се засмее, а после се шмугна по пътеката нагоре и седна сама най-отзад.

Не чу нищо от първата лекция и побърза да се измъкне навън след нея. Но момичето вече беше излязло и пушеше отпред, като шумно бърбореше и очевидно на бърза ръка се беше сприятелило с останалите колежки.

- Хей, ти, с роклята! - махна й тя весело - Ела при нас!

- Кога пък станахте “нас”. Аз уча с тези хора от една година и все още ги приемам за “тях”. - помисли си Дора, но послушно, макар и против волята си, тръгна натам.

- Ама не е ли страхотно! - възкликна новата. - И двете сме с еднакви рокли, почти като престилките в училище, само където са много по-хубави! 

Дора се опита да смотолеви някаква шега, но никой не я чу.

- Аз съм Лора. - каза момичето и протегна ръка.

- Дора.

- Моля?

- Дора се казвам. - пое ръката й и преглътна сухо.

- Дора! Ех, че хубаво, Дора и Лора, с жълтите рокли! На теб ти седи по-добре, защото си по-висока. Ще станем най-добри приятелки, ще видиш! — великодушно заяви новата и Дора я намрази още повече.

Въпреки това те наистина станаха най-добри приятелки. С Лора не беше трудно да си приятелка. Винаги усмихната, винаги щастлива, готова да се пошегува, да направи комплимент, да помогне, да отстъпи. Дора се изпълваше с гняв дори само като я видеше такава, светла и жизнерадостна, обожавана от всички. И все пак като нощна пеперуда, привлечена от ярката светлина, кръжеше неспирно около нея и търсеше начин да се вкопчи в нея и да почерпи от енергията й. Но в крайна сметка отново се отдръпваше като опарена и това приятелство, уж обещаващо да я зареди и вдъхнови, да й донесе радост, накрая я оставяше изпълнена с болезнена завист и тиха, смазваща омраза.

За околните обаче те изглеждаха неразделни. Заедно отидоха и на среща с двамата най-готини състуденти, после заедно избягаха от квартирата им, когато онези се напиха и почнаха да стават нагли. Заедно започнаха работа в новооткритата частна школа. Почти по едно време се ожениха, Лора за колега- учител по математика, Дора за богатия, наскоро разведен баща на една ученичка. В онзи период за кратко омразата на Дора сякаш позаглъхна, удавена в скъпи подаръци и екзотични ваканции, докато Лора забременя, роди момченце и стана двойна. Странното е, че заедно с омразата затихна и приятелството им. Дора вече не изпитваше нужда да търси старата си дружка, затънала в майчински грижи и постоянен недоимък. Пътищата им вероятно щяха да се разделят завинаги, ако мъжът на Дора не беше почнал да й посяга. След като го търпя известно време, Дора не издържа и се обади на Лора в един мрачен неделен ден.

- Дора! - гласът на приятелката й прозвуча все така звънливо като в студентските години - Къде се изгуби бе, момиче? Животът те пое и съвсем ме забрави! Нас, майките, кучета ни яли!

Дора не издържа и се разхлипа по телефона.

- Смееш ли се? Хей, какво става? Ти да не плачеш? - гласът на Лора изведнъж стана сериозен. Малко по-късно двете пиеха кафе на малката тераса на Лора и Дора изплакваше душата си. Същата нощ остана да спи у приятелката си, а на другия ден двете отидоха, събраха багажа й и я преместиха обратно при майка й. Дора обичаше да казва, че без нейната подкрепа, никога не би направила тази стъпка. Но с времето споменът за шамарите някак започна да избледнява и репликата за подкрепата започна да звучи все по-обвинително. Но Лора не забелязваше това. Не забелязваше и завистливите погледи, неуместните забележки за килограми и тромавите, хапещи “комплименти”, които Дора щедро сипеше при всяка възможност. А тази нейна неуязвима невинност, тази увереност, че никой няма да й навреди, че всички я харесват, караше приятелката й все повече да й се гневи и в същото време все повече да залепва за нея.

Можеше и да остареят така, рамо до рамо, вплетени в странна зависимост на омраза и обич, ако не беше жълтата рокля.

Почти двайсет години по-късно модните тенденции направиха един 360-градусов цикъл и Лора се сдоби отнякъде с жълта рокля, която много наподобяваше онази, която ги запозна в студентските времена. Бяха заедно на море, както често през последните години - Лора с мъжа си и детето, Дора сама, прибрана по милост, неизменен придатък на малкото, сплотено семейство.

Дора излезе малко по-рано, изпълнена с надежда, след като на плажа се беше запознала с англичанин, който я покани на вечеря. Лора, детето и мъжът й седнаха в панорамен ресторант, кацнал на скала, издадена над морето. Лора беше облякла въпросната нова жълта рокля, която за жалост не й стоеше като в младежките години.

- Поне усмивката ми си е същата. - помисли си тя, когато се огледа преди да излезе. - Ех, като се върне Дора, ще й напомня как се запознахме. Дано си изкара добре тази вечер.

Дора обаче не си изкара добре, англичанинът се оказа простак като всички останали и дори не предложи да плати сметката й. Разочарованата жена установи, че на всичкото отгоре няма ключ за вилата, която беше наело щастливото семейство и се обади по телефона на приятелката си.

- Какво стана? Не ме лъжи! По тона ти разбрах, че има нещо. - възкликна Лора.

- Нищо, зарежи. Не ми се говори. Ще се прибирате ли скоро, че съм си забравила ключа?

- Виж какво. - отсече Лора. - Няма да те оставя така. Ела при нас, седнали сме в “Гларуса”. Ще пием вино, ще се посмеем, ще ми разкажеш и ще ти мине.

Дора, както винаги поддаде на чара на дружката си и тръгна послушно, макар и с леко клатушкане към ресторанта. Беше пийнала няколко питиета, за да преглътне поредната обида. Лора тактично излезе да я посрещне отпред, готова да изслуша поредната й драма и да я утеши, по навика отработен неведнъж през последните години.

Така, с цигара в уста, приседнала на парапета като момиченце, я намери Дора. Жълтата й рокля блестеше отдалеч под светлината на лампата.

- Боже! - възкликна Дора и хлъцна. - Тази рокля е същата като… онази!

- Знаех си, че ще се сетиш! - засмя се Лора. - Страхотна е, нали? Ама на теб наистина ти седеше по-хубаво!

- И сега би ми седяла. - захапа я Дора, рязко набрала смелост от онези коктейли, които в крайна сметка сама си плати.

- Може би ще ти я подаря! - изведнъж заяви Лора. - Да, ще ти я подаря, само да не ти е голяма. На мен за какво ми е, имам си толкова рокли, а ти поне…

Усети се, че може да я засегне и се опита да смени темата.

- Ама хубави времена бяха тогава, макар и бедни.

- Те и сега не са богати. Не на всички мъжете ни са програмисти. - изсъска Дора.

- Ама тогава беше тежко, Доре. Ти знаеш ли колко съм копняла по онази рокля, колко съм въздишала по нея.

- И аз, даже… - Дора си спомни за баба си, проклетницата, която всичко остави на природените й братя.

- И познай какво стана накрая! Тази безумно скъпа рокля я купих на половин цена! Пуснаха намаление и беше останала само една! Който си е с късмет, си е с късмет.

Лора отметна глава назад и се разсмя с обичайния си звънък, свеж глас, който проехтя надалеч в тишината. А Дора протегна ръка и я блъсна. Леко, почти неволно, донякъде неосъзнато, но достатъчно, за да полети назад, в синята бездна на нощта и морето, с жълтата си рокля и нелепата си усмивка, и необяснимото самочувствие и тази толкова дразнеща радост от живота, сякаш има нещо хубаво в него изобщо. 

На погребението най-много плака Дора. 

И беше искрена.

Препоръчваме ви още: 

Женските тайни

Дарина е родена през март 2010 година. В семейството няма музиканти, но по-голямата ѝ сестра се занимава с народни танци, а брат ѝ свири на пиано повече от 12 години. Дари израства, посещавайки многобройните участия и концерти на кака си и батко си и обиква музиката и сцената от съвсем малка. Започнала да пее още преди да проговори – всеки е можел да разпознае коя песен пее по мелодията, въпреки бебешкия говор. Семейна приятелка я чула и настояла да я заведат на прослушване. 

Когато Дари е едва на три години я чува и Папа – невероятният български композитор Борис Карадимчев и въпреки крехката възраст я кани да стане част от неговия детски хор «Пим-пам», където тя пее повече от 3 години.  На близо 5-годишна възраст пожелава да започне да свири на пиано – като батко си, а няколко месеца по-късно вече е убедена, че иска да учи в Музикалното училище.  Само след няколко урока по солфеж се справя отлично с приемния изпит и е записана в предучилищен клас в една от най-желаните специалности – пиано в НМУ «Любомир Пипков». 

От началото на 2017 година започва да посещава уроци по пеене при Йоанна Ставрева. 

През свободното си време много обича да чете. Чете от 4-годишна възраст и вече е прочела сама над 60 книги, като любими са ѝ книгите от поредицата за Хари Потър и биографията на Майли Сайръс – Живот по ноти. 

Проявява голям интерес към актьорското майсторство и иска да се развива като артист. Вече е в трети клас на Музикалното училище и е убедена, че музиката и сцената са нейното призвание. Във всеки удобен момент свири, пее или слуша музика. Харесва класическата музика, обича вечните български хитове на Тангра, Тоника, Лили Иванова, Силвия Кацарова, Васил Найденов и т.н., почитателка е на Пинк, Майли Сайръс, Риана, Бионсе, както и групите Куин, Металика и Туистед Систърс. От българските изпълнители много харесва Михаела Маринова и група Б.Т.Р.

Дари, спомняш ли си коя беше първата песен, която си пееше непрекъснато?

Нямам спомен, защото пея откакто се помня. Дори преди да съм се научила да говоря съм си тананикала някакви песни вкъщи, така че не мога да определя точно коя е била първата.

А първата пред публика?

Това преживяване не се забравя. Бях едва на 4 години, когато бе първият ми концерт с “Пим-пам”. Тогава помня, че се притеснявах страшно много, но сега вече съм свикнала да съм пред публика.

Пианото кога и как се намести в музикалния ти пъзел?

Още след като съм започнала да пея в "Пим-Пам", съм казала на мама и тате, че искам да свиря. Това желание може би е дошло от там, че бате също свири на пиано и съм искала да бъда като него.

Кое ти харесва повече - да свириш или да пееш?

Не мога да преценя. Пея и свиря от 4-годишна. И двете неща ми носят огромно удоволствие. Отскоро се опитвам едновременно да свиря и пея.

Кой и какво те вдъхновява и помага най-много?

Вдъхновяват ме учителите ми по музика (г-жа Няголова - по пиано, г-жа Нонова - по музикална литература, г-жа Граматикова по солфеж и вокалният ми педагог - Йоанна Ставрева) и естествено - семейството ми. Най-много ме вдъхновява това, че много хора вярват в мен и не искам да ги разочаровам.

Кой е любимият ти музикант?

Много са. Като хора, които свирят, може би 2CELLOS, а за певци, певици и групи - не мога да определя - от Ариана Гранде и Михаела Маринова до Metallica, Queen и AC/DC.

Какво е усещането да носиш толкова много талант?

Ако искаш да постигнеш нещо, независимо от това дали имаш или нямаш талант, трябва да работиш упорито. Аз не се считам за талант. Аз съм обикновен човек, който учи, труди се и полага усилия да постигне целите и мечтите си.

Приятелите сърдят ли ти се понякога, че избираш пианото пред тях?

Не, приятелите ми ме разбират, защото повечето от тях също се занимават с музика и имат нужда от това да свирят. Отделям време за всичко - за приятелите, пианото и музиката като цяло. Разбира се - и време за учене, за почивка и задължително - за четене.

Има ли инструмент, на който никога не би искала да свириш?

Не се сещам за такъв. Всеки инструмент е с нещо по-различен от другите. Аз бих искала да се науча да свиря и на друг инструмент, освен на пиано. Например китара или нещо по-различно.

Какво би посъветвала връстниците си, които се притесняват да покажат своите таланти?

Нормално е да се притесняваш, когато си пред публика, а и не само. Трябва просто да повярваш в себе си. Естествено, ако мислиш, че талантът ти още не е достатъчно развит, нормално е да си притеснен. Особено, ако си пред хора, които са по-добри от теб, но всички те са били на твоето ниво и знаят какво е. Ако мислиш, че талантът ти не е развит, просто се упражнявай повече, докато постигнеш желаното ниво.

За какво мечтаеш? Какво би искала да ти се случи през следващите години? 

Бих искала да се отпусна още повече на сцената и да доусъвършенствам гласа си и сценичното си поведение. Иска ми се моето усещане за музиката да стигне до повече хора и затова се надявам да помогне моя ютюб канал Dar for you, който стартирах наскоро.

Интервюто взе Зарина Василева.

FB IMG 1556126223410 2

Препоръчваме ви още:

Димитър - страстният почитател на движението

Божидар, който ще сбъдне мечтите си

Много обичам историите на Нора Ардашева, независимо дали споделя забавни случки, семейни легенди или вкусни арменски рецепти. Да е здрава и да разказва още много!

Преди няколко дни, взех от семейната лекарка две направления, едното за офталмолог, другото за хирург, омотана в маски и шалове и с доволна усмивка се отправих към един медицински център, за да се погрижа за здравето, а и духа си. Сигурно няма нужда да пояснявам, че давайки ми две направления в един ден, джипито ми не подскочи от неподправена, извираща от дълбините на сърцето и радост. Забелязала съм, че гледат на тези документи, като на част от клетото си тяло и се разделят с тях изключително болезнено, но аз никога не забравям, че от години плащам здравно осигурителни вноски и съм ги ......, че подхвърчат всичките недоволни медици, барабар с роднините им от първа и втора съребрена линия.

От въпиеща важност е да ида на очен , защото онзи ден, забелязах/ изключително учудена/, че не виждам стрелката на километража, а като си сложа очилата за наблизо, тогава пък, пътят изчезва в гъста и непрогледна мъгла.
А хирургът ми трябва, защото от детските години съжителствам с един невероятно упорит липом на гърба, който оперираме вече два пъти, а той хабер няма и се появява пак и пак. Сега съм се обзавела и с бенка на мястото на шева от операцията.

Надали ви интересува това, но няма как да обясня останалото, та... 

Отивам аз, с вездесъщата си усмивка на очния лекар и се оказва, че ми трябват прогресив очила, което по принцип се очакваше. От там направо припкам при хирурга, който е на същия етаж, а тя още като вижда положението на гърба ми отсича:

- Искам това нещо цялото да го оперирам още утре!

Ясно ви е, какво изживях, ако и да съм известна в обкръжението си, като неспасяем и дългогодишен гьонсурат.
Прибирам се вкъщи, досущ като небезизвестното напикано мушкато и въздишам драматично пред муж:
- Да знаеш, че се очертава голям харч за очила, но първо ще трябва да извършим една хирургическа интервенция и да изчакаме резултатите от хистологията, че ако са лоши, барем за очилата да не се набутваме финансово.

Той пребледнява (по-страхлив е и от мен), но е и арменец по кръв и поради тази причина, без никаква липса на духовна непоколебимост изпъшква:
- Права си, да не бързаме с очилата. За сега и тези са ти добре. Мъжко от женско нали различаваш?

Абе, различавам....Ама можеше малко да се потръшка от кумова срама.
Отиваме на другия ден във Военна болница, слизам аз от колата и се устремявам към портиера като хала.
Аз настъпвам, той отстъпва. Толкова съм сигурна в неустоимия си чар, че не разбирам в първия миг защо бяга човекът и с едно наивно великодушие настъпвам отново. Той панически отстъпва и виква истерично:
- Госпожо, останете на мястото си, моля.
Давам му възможност да обясни и става ясно, че спазва дистанция човекът, а аз нямам маска.
Както и да е...
Качвам се, все още запазвайки крехкото си вече душевно равновесие и влизам в кабинета за приемане - гладна, жадна и с чехлите в ръка.
Докторът:
- Казах да влезе Шинорик. Къде е той?
Ох, няма ли край тази сага с името ми.
Обяснявам!
Пишем документи. Сестрата казва да сваля бижутата.
Аз започвам да се чувствам горе-долу, като някой, когото подготвят за влизане в газова камера:
- Свалила съм всичко, не виждате ли?
- Имате две гривни на ръката, аз да не съм сляпа?
- Ама, те са сребърни - мънкам възмутено аз.
- А, медальонът на шията ви?
- Ама, то е едно тънко синджирче - отговарям вече по-тихо и мааалко засрамена.

Жената се взира в мен с мълчалив укор. Чувам мислите ѝ : Сигурно е лудичка, ама близките и много я обичат. Я, как хубавко и чисто са я облекли, пък явно и добре я хранят...
Не знам как да я убедя, че греши.
С тази изключително трудна задача, се заема кавалерски един от докторите, които щъкат насам-натам и са подочули разговора:

- Госпожата е арменка и по нейните стандарти, както е така без злато и диаманти, тя си е чисто гола!
Идва ми да го целуна по олисялото теме.
Качвам се, обличам си пижамата, нахлузвам чехлите и тръгвам по кабинетите. Толкова много изследвания не знам дали и на космонавтите им правят. Доволна за парите си към здравната каса, се отправям към стаята си.
Избързала съм май с доволството.
Ужасен ужас е. Стискам очите, лягам и чакам да ме повикат.
След час в стаята влиза прекрасно младо момче и любезно пита:
- Здравейте, Шинорик, как сте?
Петимна за компания и леки светски разговори, които да ми върнат естествения чар и жизнерадост, аз удобно подгъвам крак, намествам възглавницата и отговарям:
- Много съм добре, докторе, а вие как сте?

В първия момент той се стъписва, а в следващия се плясва по челото, вдига глава нагоре и избухва в неподправен и висок смях.
Идват още двама, трима да се уверят, че всичко е наред, зер сме в хирургичното, а не в психиатричното отделение.
- Откакто съм в сферата на медицинските институции, никой, ама никой не ме е питал как съм, когато отивам да го отведа към операционната, госпожо.

Явно аз съм първата. Настроението ми бавно започва да се възвръща. Хващам го под ръка и се понасяме към долния етаж. Приличаме на майка и син, които са тръгнали към дансинга, но не са улучили дрескода. Слагат ме на масата, хилим се, говорим за всичко друго, но не и за абсурдното място, на което сме се оказали. Неприятно ми е да го призная, но след всичко изживяно до момента, приличам на проскубана кокошка, набутана през бодлива тел с дупето напред, против желанието ѝ.

Въпреки това, явно дъртата лъвица в мен все още е будна и пита с меден глас:
- Докторе, милвате ми ръката ли?
А той:
- Не, търся вена за системата...
Разговорите се кръстосват и това е някак успокоително за мен и изплашения ми мозък.
Сестрата:
- Ох, че хубаво си хапнах.
Вече зачохлена с чаршаф, вързана за системата и някъде вътре в дълбокото, страшно паникьосана, но не знам как, запазила самообладание, аз се намесвам:
- Е, поне вие сте добре, мен кучета ме яли. Гладна съм, нали знаете? Що ме дразните, бе?
- Освен глада, някакви други оплаквания имате ли, Шинорик? Как се чувствате?
Трудно балансирайки върху операционната маса/ тесни са пущините/ аз продължавам да поддържам бон тона:
- Все съм била добре, ама таквоз чудо, като сега...

Вече всички се превиват, подвластни на очарованието, което разпръсквам с лекота.

Докторката идва и пита:
- Шинорик, какво означава името ти?
- Е, как какво? Благородство! Така, като ме гледате, какво друго да е?
- А накратко как ти казват?
- Нора.
- А така кажи, бе. От сутринта всички сестри се чудят, къде е тоз Шинорик и защо е пратил жена си да му попълва документите.
- Докторе, не ме разстройвайте, положили сте Хипократова клетва все пак!
- Добре, сега режа подкожната мазнина, да не се чудиш какво правя.
- Докторе, така и така сте се изцапали, дали да не се обърна, да отрежете и тези на корема?
Смехът на четиримата от екипа е толкова импулсивен и силен, че от съседната операционна надниква един доктор, вади ръкавиците и вика:
- Аз ще седна малко при вас, че май тук е по-интересен разговора.
Искрено се надявам да е привършил операцията си оттатък.
Продължавам да бърборя глупости, а те ме стимулират, понеже така ме наблюдават. По едно време крясвам:
- Ох!
А докторката продължава да ме разпитва. Възпитано ѝ отговарям и питам между другото:
- Докторе, вие чухте ли оха ми?
- Лежи там, нали не те боли?
Сега аз се смея.
Дано да са успели да свършат някаква свястна работа тези хорица.
Връщам се в стаята с носилка, от която разискваме с едната сестра необходимостта от редовно боядисване на корените, пред изумените погледи на посърналите, смарангясани пациенти, чакащи пред операционната. Това може би им е помогнало да си обяснят безумния смях вътре.
Тяхна си работа.
Влизаме в стаята, сестрите осторожно ме преместват в леглото, а аз се изтърколвам и скачам немедлено от другата страна на леглото и преди тях излизам от стаята, за да си взема нещо за ядене от лавката.
Опитват се да ме спрат, но разбирате, че като съм гладна, никой не може да ме спре.
Връщам се и заварвам в стаята си една жена, която уплашено гледа в една точка, която е някъде зад или вътре в мен.

Питам:
- Здравейте, тук ли ще сте, кога ще ви оперират, от какво? Защото аз току-що излизам от операция.
Тя ме вижда най-накрая, ляга в леглото си и ми обръща гръб в пълно арктическо мълчание и липса на всякаква емоция.
Не я упреквам. Явно се страхува. Малко са лудите от моя калибър. Нормалните хора изпитват основателен страх от хирургична интервенция. Поне така съм чувала.
Започвам обработката. Опитвам всичко, стигаме до факта, че е 52 годишна, неомъжена учителка. Минаваме през ковид, дистанционно обучение и така плавно и невинно, задавам изключително тактичния въпрос:
- А, защо не си омъжена или поне едно дете защо не си роди?
Мълчание! Десетина минути. Накрая, малко преди да се извиня, казва с лека, крива усмивка:
- Абе, ти преди малко, като ме попита да отвориш ли вратата на балкона или не, аз не можах да взема решение, а как да реша нещо толкова сериозно като женитбата и майчинството, а?
И хихика.
Разсмях я най-накрая.
Както и да е, вече съм вкъщи. Налях си, добре съм.
Вече съм на линия.

sexy 1721447 1280

Още от Нора:

По пътя

Такива бяха времената

Това писмо, написано с много обич и болка, споделям с вас анонимно, по молба на авторката. Надявам се не само нейният син да го прочете.

Мили сине,

Днес станах свидетел на тежка сцена между теб и жената, която обичаш. Боли ме, когато виждам как се държиш понякога. Питам се къде сбърках и защо не те научих на тези неща, вместо да наблягам толкова на другите житейски умения. Ти си чудесен човек, успял, умен, красив, силен и амбициозен. Но ако не си добър мъж, никога няма да бъдеш истински щастлив. Затова ти пиша това писмо и те моля да си го препрочиташ често.

Никога не казвай на жена си тежки думи. Думите нараняват, дори когато ги произнасяш в момент на афект, без да ги мислиш наистина. Може би си въобразяваш, че ако не посягаш, значи си добър съпруг, но “Не мога да те понасям” е като юмрук в лицето. А синината, която остава, никога няма да заздравее. Поискай прошка и дано доброто ѝ сърце намери сили да ти я дари.

Никога не се прибирай у дома с очакване всичко да е по конец. Жената не е супергерой. Домакинската работа не само е досадна и неблагодарна, но и две малки ръчички за минути могат да съсипят цял ден труд. Бъди благодарен за всяка топла вечеря и чиста риза. И се научи да поемаш своя дял от грижите по дома, тогава истински ще оцениш колко много прави тя за теб.

Никога не натяквай кой печели повече в семейството. Сега си ти, но може утре да не си. А някой ден може и да си без работа. Ако искаш тя да те обича и тогава, се постарай по никакъв повод да не ѝ броиш стотинките, които харчи за себе си.

Никога не обиждай роднините ѝ. Тя не си ги е избирала, но те са част от нея, както ние сме част от теб. Уважавай ги, приемай ги, разбирай ги, бъди добър с тях, не ѝ отказвай, когато има нужда да ги види. А ако тя не ти отвърне със същото, бъди пример, който да следва, а не враг, с който да се бори.

Никога не ѝ показвай, че не я харесваш. Ще има дни, когато тя няма да е толкова красива, колкото момичето, в което се влюби. Ще има дни, когато е болна и нощи, когато няма да те желае. Любовта е много повече от красота и романтика. Любовта е да има с кого да споделиш и лошите мигове, не само добрите, и точно в болката и умората е важно да има човек до теб.

Никога не унижавай достойнството ѝ. Не ѝ се подигравай, когато сбърка, не я превръщай в обект на шеги пред приятели и непознати, не ѝ отнемай свободата и самочувствието. Любовта е истинска само между равни. Ако я принизяваш като по-глупава или по-слаба от теб, ако я затваряш в капан от зависимост, тя ще избяга при първа възможност, за да ти докаже, че не я превъзхождаш.

Написах ти шест “никога”, а можех да ти кажа само едно “винаги”.

Винаги я обичай, сине, обичай я с цялото си сърце, щедро и безусловно. И някой ден научи и децата си да обичат. Защото хората, които умеят да дават, получават повече.

А аз искам ти да получиш всичко.

С обич: мама

hands 3132442 1280

Прочетете още:

Замислете се, момчета

Не помагам на жена си

Игри и апликации за телефон могат да натрупат огромни суми за плащане. За този вид кражба алармират родители в социалните мрежи.

Свилен Делчев сподели във фейсбук изумлението си, когато получил сметка за телефона на сина си от близо 500 лв. Популярна телефонна игра за футбол, която детето инсталирало, се оказала мирър. Тя дублира името и външния вид на оригиналната апликация, но в действителност има скрит зловреден код, който изпраща скъпоструващи съобщения към сайтове за възрастни.

Телефонът на 9-годишното дете има родителски контрол и влизането в подобни сайтове е невъзможно, а инсталирането на приложения изисква одобрение.

Въпреки това смс-ите успели да се генерират, без да остават следа в телефона. Няма и получени обратни отчети за изпращане. Едва в разпечатката за плащане са видими телефоните, до които са изпращани платените съобщения, разказва Свилен Делчев и апелира:

Предупредете децата си, наблюдавайте игрите им..., за да не се окажете "ужилени" като мен...

След като публикува предупреждението в социалните мрежи, много родители се свързват с него и споделят, че се били жертви на подобни измами.

Експертите съветват да бъдете внимателни какви приложения инсталирате на телефона си и какви игри теглят децата ви. Да проверите настройките както на самите игри, така и методите за плащане в Google Play и особено плащането към трети лица.

Измамните приложения често изискват изпращането на смс за отказ от техни съобщения. Но изпращайки го, се оказвате абонирани за съвсем различна услуга и сметките започват да се трупат.

Покупките в приложенията са едни от най-често срещаните опасности за децата в интернет, след онлайн тормоза, изнудването и извличането на лични данни и данни за банкови карти на родителите.

Ето съветите на safenet за превенция, съобразно възрастта на децата:

3-5 години: Най-големият риск за малките деца са измамите в сайтове или приложения с игри. Те могат лесно да се подведат да кажат името или адреса си в мрежата, или пък да изпратят СМС на непознат номер, защото все още нямат изградено критично мислене за опасностите. Затова, най-добрата превенция, е споделено сърфиране с родител или по-възрастен роднина, който постепенно да им показва как да използват мрежата безопасно.

6-9 години: Въпреки че децата все още играят повече игри, отколкото да общуват или пазаруват онлайн, добре е да се въведат основните правила за безопасност като „Паролата е лична“ и „В интернет хората невинаги се представят за тези, които са“. Важно е, също така, да се припомни, че на компютъра, таблета и смартфона, могат да се инсталират програми и приложения само със съгласието на възрастните.

10-12 години: Тъй като повечето деца на тази възраст използват или разполагат с телефон или друго устройство, добре е да им се разясни какво представляват измамите и за какво да внимават, ако им се обади или пише непознат човек, с някакво искане. Добра идея е, също, да се насърчат децата да разгледат настройките, предпазващи от спам (нежелани съобщения, често рекламиращи продукти или услуги, които могат да съдържат вируси или да водят до други опасности), на имейл платформите.

13-15 години: Колкото по-големи стават децата, толкова повече отговорности поемат, като в това число влизат джобните пари и притежанието на лична карта. Тъй като на тази възраст младежите вече активно общуват и споделят с останалия сват, добре е да се говори с тях за евентуалните измами, свързани както с личните им данни, така и с доверието им. При възникнал проблем е много важно тийнейджърите да споделят с родителите си, за да се избегнат по-сериозни последствия.

16-18 години: Притежаването на лични документи, дебитна/кредитна карта и умения за онлайн пазаруване, са вече обичайна практика. Важно е, младите хора да знаят как да пазят данните си и да не се подлъгват при пазаруване. Добра идея е да се пазарува само от изпробвани сайтове с добър рейтинг в WOT или с добри отзиви от приятели, като в същото време, това да се осъществява съвместно с родител или възрастен. 

children 1931189 1280

Още по темата:

Мобилните игри за деца - гледната точка на един баща - разработчик

Онлайн защита за деца

Автор: Светла Чимчимова

Днес не се чувствам много добре, решавам да хапна супа, която не съм направила сама. Влизам в закусвалня за бързо хранене до нас, където готвят сравнително прилично. Оглеждам супите, не ми хващат окото и решавам да отида до друга закусвалня. Отвън обаче е ужасно горещо, а вътре е хладничко, мирише вкусно и аз се връщам с мисълта, че ще се прежаля с някоя нелюбима супа. Така се озовавам пак на топлата витрина, но пак не си харесвам нищо и пак си тръгвам, после жегата ме връща пак. Пиковият час е отминал, в заведението е само персоналът, един мъж, аз и още някой. Този някой го забелязвам на третата совалка. Възрастна женица, сгушена, сивичка, стои на празна маса и гледа в нищото. До нея много на брой, опърпани чанти, пълни с очевидно всичките ѝ земни притежания. Мозъкът ми на градско момиче подава сигнал за внимание. Спирам да тъка в стил Чаплин напред-назад и отивам до една мила дама от персонала. Решавам да се застраховам с един милион извинения в мой стил, но все пак питам дали жената е приключила с обяда или такъв въобще не е имало.

- Ами тя не е клиент, стои си при нас на хладничко, щото вижте вън каква жега е - отговаря милата дама от и добавя малко отбранително - на никого не пречи.

- Мога ли да платя един обяд, а Вие да кажете, че е от заведението? - питам.

Жената с желание се съгласява да участва в конспирацията и аз започвам да поръчвам шепнешком:

- Една пържола, салата домати и краставици...

Тук дамата от персонала ме прекъсва и с тихият търпелив тон, с който се говори на малко дете и на хора, които не са с всичкия си, каквато очевидно съм аз:

- Госпожо, тя няма зъби, не може да яде такива неща. Вземете ѝ една грах яхния, една супичка и няколко филийки бял хляб.

Ядосвам се на себе си, че съм такава малоумница и плащам това, което ми казва дамата. Никой не знае дали ще дойде пак, понякога идва, понякога дълго не, не знаят къде точно живее, не е бездомна съвсем, защото дрехите ѝ са чисти. Не знаят дали разбира всичко и дали доброволно е заключила ума си, или няма власт над него...
Излизам да си търся супа другаде, може да е егоистично от моя страна, но нямам сили да обядвам с онази сива безнадеждност, която яде грах яхния на съседната маса.

Влизам в друго заведение. Пак почти празно. Пред мен има само един възрастен мъж, около седемдесет и пет - осемдесет годишен. Много добре и малко по младежки облечен в чудесна карирана риза и много хубави дънки. Може да са наследство от внуците или пък подарък, но му стоят чудесно. Много симпатичен спретнат човек. Двамата чакаме някой да ни обслужи. Отвътре излиза младо момиче и зачаква поръчките.

- Един крем карамел - казва тихо дядото - за тука.

Девойката плъзва поглед през него, заковава очи в пъстрата ми рокля и пита:

- Какво ще обичате, госпожо?

Възрастният човек се сконфузва и отстъпва крачка назад.

- Господинът беше преди мен - казвам.

Момичето обръща глава към него и сепнато казва:

- Какво да бъде?

И аз разбирам, че тя не е нелюбезна, тя въобще не го е забелязала. Така както аз видях възрастната жена в предното заведение чак на третия път.
Той повтаря поръчката, взема си крем карамела и сяда да си го хапне - бавно като човек, който няма закъде да бърза.

Аз купувам желаната от мен супа, която вече въобще не ми се яде. И се питам кога точно ще се превърна в невидима за хорските очи. И дали ще свърша живота си в някоя закусвалня, пусната по милост с обяд, платен от непознат, който ме е забелязал чак на третия път...

hand 3188288 640

Още от Светла Чимчимова:

Надежда има и тя се върти

За хората и инвалидните колички

 

Деменцията е прогресивно развиващо се заболяване, което засяга паметта и мозъчните функции, като мислене и говорене, и постепенно води до объркване, смяна на настроението, пространствена и времева дезориентация. На всеки 3 секунди някой по света се разболява от деменция. 

Тя не признава граници, възраст и религия.

Тя не означава край. 

Кампанията  на Фондация „Състрадание Алцхаймер” ще помогне за по-добър живот на 60 възрастни с деменция от Дома за пълнолетни лица с деменция в град Разград.

Може да помогнете чрез дарение в Платформата до 29 юни.

За тези хора са изчерпани възможностите за извършване на услуги в общността и за полагане на грижи в домашна среда. В дома се грижат за потребители, които сами не могат да живеят в домашна среда. За част от тях, няма кой да полага грижи, защото семействата им са в чужбина, където работят, за да се препитават. Настанени са и няколко човека, които са надживели близките си.

Резидентната услуга има недостиг от средства за обезпечаване на неотложни нужди от хигиенни материали, дрехи и спално бельо. 

Необходимата сума възлиза на 4000 лева:

• 1000 лева от събраните средства ще бъдат използвани за следните неотложни нужди: почистващи препарати, прах за пране и хигиенни материали, дезинфектанти за повърхности, инструменти и ръце (като латексови ръкавици).
• 3000 лева са необходими за облекло (анцузи, чорапи, тениски), спално бельо (чаршафи, калъфки, олекотени завивки).

Фондация „Състрадание Алцхаймер” е неправителствена организация, създадена през 2004 г. от болни и техните семейства в град Варна. Мисията на организацията е повишаване качеството на живот на болните от Алцхаймер и деменция чрез промяна на съществуващото отношение, политика и практики към тези хора в страната и осигуряване достъп до лечениe и ползването на социални услуги.

Организациятa е член на  Международната Алцхаймер организация. През януари 2012 г. Фондацията получи европейска награда „Добър живот на хората с деменция в общността”, а през 2018 г. - европейска награда „Да оценим опита на хората, живеещи с деменция” от Мрежата на Европeйските фондации (Инициативата на европейските фондации в областта на деменцията). 

Дейностите и проектите се осъществяват в сътрудничество с широк кръг от заинтересовани институции. Екипът й се състои от специалисти: психолози, юристи, политолози, експерти по връзки с обществеността, биолози, лекари, учители, икономисти. Работи с широк кръг доброволци. До момента са успешно изпълнени над 15 проекта.

Ние винаги пътуваме от миналото в бъдещето, от стария живот в новия. Ако мислите за всичко положително и се настроите за по-добро, ако близките знаят как да ви помогнат и подкрепят в труден момент, то този преход ще бъде спокоен и няма да е страшно.

50286986 799332930404232 7516969963807047680 n 1590669148

Още за деменцията:

Защо не разбрах по-рано?

Бих я закарала навсякъде

Автор: Радина Бисерова

От деца ни учат да отговаряме на въпросите: „Как се казваш?“, „На колко годинки си?“ и „Къде живееш?“. После порастваме и всеки се представя посвоему: „Аз съм Ива". Възрастта с времето все повече се премълчава, а „Къде живееш“ се шлифова в „От къде си?“.

Аз съм Радина и съм родена в столицата на България в последната четвърт на миналия век, но родителите ми са родом от Балкана – това каква ме прави – софиянка или балканджийка, вие определете?! Ярките ми детски спомени от детството започват именно там - в малкото българско градче в Балкана, където прекарвах всяка ученическа ваканция. И не, не бях на отглеждане при баба и дядо (не бях късметлийка като брат ми и братовчедите ми да бъда глезена с бабините манджи и галена с дядовата блага дума), а родителите ми и най-вече майка ми съумяваха да организират отпуските си така, че да се насладя на чистия въздух, свежата зеленина, свободата в играта, прохладните речни вирове и още много всяка пролет и цели два месеца всяко лято. Детските игри бяха безгрижни – на улицата – без притеснения, че някой ненормалник ще се появи. После дойде прогимназията и детската дискотека с първите танци – голяма тръпка и безкрайна емоция. Отново свобода – ходехме на летен плаж до речните вирове на „стоп“ (сега като си помисля тръпки ме побиват, но в онова време – края на миналия век – нямаше притеснения, страхове и грам тревога). Всяка ваканция се събирахме голяма тумба деца – някои си бяха местни, други – като мен – бяха пришълци за ваканциите. Имах си приятелки от София с баби в същата махала, имаше деца от всички краища на България – повечето на ваканционно отглеждане при бабите и дядовците и разбира се местните, но понеже не може всичко да е розово – имаше местни, които недоволстваха на тема – от къде сме се пръкнали ние – софиянките. Бяха ни заклеймили, че гледаме надменно – именно момичета, които извръщаха погледи винаги, когато срещнеха нашите. Пускаха се лъжли клюки по наш адрес. Но опиянението от свежия въздух и чувството да си свободен не позволяваха да бъдат помрачени от нечии пошли съчинения.

Все още помня как си тръгнах от пролетната ваканция през първата ми гимназиална година, която изкарах в китното планинско градче – плачейки. Сълзите се стичаха неспирно и давейки се в тях хълцах. Питах се защо не можем да живеем там – толкова ми харесваше. Бях изкарала една от най-прекрасните си ваканции. Любимата ми част беше лежането на пейките на стадиона в очакване да падне някоя звезда. Бях успяла да покоря и един от върховете заобикалящи града. Най-прекрасната ваканция не се свеждаше само до купони, а до разходки сред природата, нови приятелства и споделени емоции. Обожавах вечер да се взирам в пламъчето, отразяващо се на тавана в спалнята (нещо, което не можех да имам в панелния апартамент в София – там имахме екстрата - ТЕЦ) и да преповтарям случките и спомените от изминалия ден.

През онези години на миналия век все още формата за общуване беше в писане на писма и чаках всяко едно такова от двете ми близки приятелки, живеещи в родния град на майка ми, с огромно нетърпение. С още по-голяма тръпка бързах да им отговарям. Годините се нижеха… Сега вече децата – моите и на брат ми изкарват своите ваканции там и се моля и им пожелавам и те да усещат свободата, да се наслаждават на красотата на планината и да се вслушват в песента на реката. Времената се менят. Малките български градчета обезлюдяват и ако по мое време играехме десетина деца на нашата улица, то сега са на половина. Но величието на Балкана, ромона на водата и волността на душата не могат да бъдат намалени, нито отнети.

Чувала съм реплики през годините: „Родена си да ходиш по жълтите павета“, „Вие, софиянци...“ и други подобни, но винаги съм ги подминавала, защото за мен не е определящо къде си роден, а какъв човек си.

Наскоро се случи да опиша мои познати – за него казах, че е израснал в средно голям град в България, а тя – в столицата. Последва заключение, че понеже той е от провинцията, а тя от София – това ги определяло и се питам – как по-точно?! Как, съобщавайки един факт, хората си правят заключения?! Има хора, които дори смятат думата провинция за обидна, а аз я асоциирам с романтиката на френския Прованс. Има хора, които дори в профилите си в социалните мрежи не попълват родните си градове или дори лъжат за това, но същевременно споделят много по-лични и интимни неща за себе си там - публично. Ако ви предложа, на вас читателите да се преброите – за колко ли от вас се отнася – едва ли бихте били откровени и в този момент, но... Как може някой да се срамува да сподели къде е роден?! Това е просто един факт – не те определя какъв си.

Все пак, когато станеш гражданин на определено населено място се предполага, че приемаш тамошните правила, традиции и разбирания. Живях в Америка и си спомням как всеки Божи ден там се опитвах да усъвършенствам говора си – акцента. Работейки в обслужващия сектор, ми се налагаше да общувам с много хора. Питайки кой вкус шоколад предпочитат, някои просто отговаряха, други изнервено неразбиращи ме караха да повтарям въпроса, а други успяваха да ме разпитат от къде съм, докато опаковам поръчките им. Всеки път разказвах с въодушевление за красивата ни България.

В сегашното ежедневие се сблъсквам с хора дори на ръководни позиции в големи корпорации, които си „шпрехат“ с родния акцент. Чувам думи, чието значение не знам. От една страна има хора, които премълчават или лъжат в родилното на коя болница са поели първата си глътка въздух, а от друга – същите или други, които не полагат и минимално усилие да се приобщят към гражданското общество на населеното място, което обитават. Забелязали ли сте колко автомобили в многолюдна София - водещ град в страната ни по мръсен въздух са с „чужда“ (РВ, А, В, Т, ЕН и т.н.) регистрация? Защо, мили съграждани, отглеждате децата си или планирате да го направите; изплащате ипотечни кредити, за да се сдобиете с жилище тук; консуматорствате в този град; оплаквате се от дупките по софийските улици, но избирате да не плащате данъците на колите си тук? Не, не съм част от кметското управление на столицата ни, нито от някой общински съвет, но ако бях, то бих отправила такова предложение. Щом си избрал да живееш в определен град – не бъди просто поредния консуматор – дай и ти нещо, допринеси. Все пак да отдам и поклон на инициативните доброволци из някои столични квартали, които сами облагородяват детските площадки, пейките, на които възрастните ще споделят мигове от съвместното си остаряване или тийнейджъри ще разменят първите си целувки.

Един приятел ме изненада с въпроса си дали съм забелязала кои хора питат „От къде си?“. Не, не бях... Не след дълго бях на пътуване с любимия човек до прекрасен крайбрежен град в Италия и посетихме free tour, на който по традиция екскурзоводът моли всички участници да се представят как се казват и от къде са. Не за първи път участвахме в подобен формат на кратка екскурзия, но за първи път ни се случи да попаднем на водеща (гайд) – българка. И познайте – след като ни разпита кога сме пристигнали, за колко време сме и къде сме отседнали – последва въпроса: „От къде сте?“. Тя сподели, че е от Димитровград.

Друг приятел пък ми сподели, че има свой формат на въпроса, а именно: „От къде си родом?“. Явно се беше сблъсквал с онези, които живеейки в даден град забравят или още по-лошо искат да скрият или се срамуват къде са се родили.

В Канада и САЩ, където се славят с най-разнообразно население, сигурно на всеки местен се пада по един емигрант, ако не и повече. Какво би било, ако хората премълчаваха от къде са… Точно обратното е, доколкото са ми разказвали познати, живеещи там – всеки се представя и разказва за родината си. Сигурно и там има, но са единици – тези, които твърдят, че са канадци или американци, само защото са взели вече гражданство, например.

Живеем в модерни и съвременни времена и не искам да приема, че преобладаващото население е тесногръдо, напротив – вярвам, че сме интелигентно общество, което е поело по пътя, но с миши крачки. Затова когато другият път ви кажат, че еди-кой си е еди-кое си средно голямо градче (провинцията) – не осъждайте, не избивайте собствените си комплекси, а просто бъдете човеци с главно Ч – разбиращи, великодушни и подкрепящи, пък дано и този „еди-кой си“ полага достатъчно усилия да подпомага, подобрява и обогатява обществото, на населеното място, което е решил да обитава.

osiedle 2259364 1280Още от Радина Бисерова:

Една мъжка изневяра

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам