Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Мария Пеева & Яна Пеева
 
Вдъхнових се от толкова много коментари и любими продукти на участниците в нашата томбола за ваучери в ЛИДЛ. Хора, страхотни сте, та вие сте споделили цели готови списъци за пазаруване! И някои са ги направили точно като за моя съпруг, който обича да му изготвям списъка в точната последователност, в която стоките са подредени в магазина :)
Много благодаря за чудесните препоръки, и си признавам, че някои продукти ги добавих в моя списък, защото досега дори не бях ги открила, а уж се мисля за много опитна в пазаруването. Затова, вдъхновена от вас, помолих Яна и Теодор да се огледат из магазина за нашите любими продукти, а защо и да не пробват нещо съвсем ново. 

След обстойно преглеждане на стотиците коментари, набързо си спретнахме един списък за неделното пазаруване. Гледам да пазарувам всеки ден или на два дни, за да имаме свежа храна вкъщи - а и след години нагаждане установих, че не се справям добре с планирането на седмични менюта и предпочитам да решаваме от ден за ден какво ни се хапва. Едно пазаруване за нас обикновено протича така - внимателно разглеждане на плодовете и зеленчуците, задължително минаване през печивата, дори и да нямаме намерение да си купуваме хляб - винаги взимаме нещо на Борис да си хапва, докато сме в магазина. Много от вас са споделили, че правят същото и най-обичат земелите - ние предпочитаме гевречетата със сусам и сирене, страхотни са! Хлябът със семена пък ни е любим за сандвичи. 
Какъв пазар е изобщо, ако не хапваш нещо, докато майка ти вършее из магазина?

После минаваме през витрините с месо и риба. През лятото често хапваме скара - несъмнен фаворит на цялото семейство са факличките за барбекю, както и овкусените ребърца. Аз си падам и по ципурата, но Теодор ме гледа лошо всеки път, когато посегна към нея, затова я внасям вкъщи тайно и я готвя само за обяд, когато сме си двамата с Боби. 

След месото стигаме до любимото ми място - хладилниците със сирената и тематичните седмични продукти. На мен ми е любима италианската седмица, а за късмет тази беше точно такава. Сдобихме се с кори за лазаня и паста - джирасоли с радичио и бекон. Знаете ли, че джирасол значи слънчоглед на италиански? Така изглежда и тази паста, като слънчогледи! Винаги имам в хладилника една опаковка с подобна пълнена паста, защото е перфектният бърз обяд за мен и Борис. Сварявам я, понякога слагам малко песто, малко пармезан и черен пипер или пък малко маскарпоне и имаме хапване за 10 минути. Борис много ги обича, аз също! Сдобих се и с маскарпоне, не успях да устоя! Купих и от любимото ми биволско кисело мляко на Родна стряха. 
 
Тук искам да вметна, че най-любимият ми за всички времена продукт на Лидъл вече го няма и съм адски тъжна. Ако трябва да избера едно нещо, което искам винаги да имам в хладилника и което мога (и съм) да ям директно от кутията по всяко време на денонощието - това е беконът на лентички на Clean label. За мое огромно съжаление изчезна преди известно време, след това отново беше забелязан, но в момента го няма. Ако го откриете някъде, купувайте и пращайте насам, че искрено страдам за него!

По препоръка от коментарите грабнах и една сладкарска извара на Pilos, която смятам да превърна в крем за торта по-късно следващата седмица. Никога не съм я опитвала, но съм чувала толкова хубави неща, че само си търсех повод. 
 
По-рано през седмицата си купих форми за ледени близалки, за да правя на Борис, но осъзнах, че нямам с какво да ги напълня. Затова сега взех от любимите ми замразени малини, от които поддържам постоянно количество във фризера, кокосово мляко и лимети (които също са ми любими, незаменими са с джин с тоник!), както и прясна мента, от тази която се продава заедно с корените, за да направя смес за плодови ледени близалки. 
Това след няколко часа ще се превърне в ледена близалка!

Вече бяхме напазарували порядъчно, когато осъзнах, че ми липсват важни неща като лютеница!!!, сушени домати!!! и нещо сладичко за Теди - пудинг на Milbona, от тези в големите кафяви кутийки. Докато търчах като свободен електрон, за да ги намеря и сложа в количката, погледът ми случайно попадна върху огромна кутия с отвертки! Сега, сигурно ще ми се смеете, но аз много обичам отвертки. Обичам и чукове, и винтоверти, и всякакви други такива полезни за дома неща, но отвертките са ми любими. За нещастие моят комплект, с чиято помощ успях да сглобя почти цял един апартамент бременна в 8мия месец изчезна безследно и последните месеци все ми се случва да ми трябва отвертчица за нещо, пък аз да нямам. И ето, провидението и лидъл ме срещнаха с пълен комплект отвертки точно в правилния момент. И си ги купих, естествено! 
Всяка уважаваща себе си жена трябва да има пълен набор отвертки!

След това се сдобихме и с био фузили, мюсли с бял шоколад и плодове, брашно и шоколад за готвене, че даже и с букет цветя, напълнихме всичко в торбите и докато Борис дъвчеше последните хапки от геврека си успяхме да се изнижем преди да съм си харесала още нещо, което непременно трябва да има вкъщи. Този път успяхме да не купим никакви бебешки дрешки, което си е абсолютно постижение, но пък детето така или иначе беше облечено с тениска на Lupilu, така че... то е ясно. Ако вече не бяхме рекламни лица на магазина, щях веднага да се кандидатирам да ни вземат!
И не мога да не споделя нещо забавно. У дома си имаме и най-НЕлюбим продукт на ЛИДЛ. Веднъж, обзета от луд ентусиазъм да експериментирам, купих машинка за подстригване. Най-вероятно този продукт е чудесен и много семейства го ползват успешно, включително и приятелката ми, която ми го препоръча. Но аз не умея, просто не ме бива. И добре си го знам, защото веднъж вече експериментирах с прическата на моя Иван, още по времето, когато бяхме ученици и на мода излязоха едни такива "канадски ливади" с високо бръснати вратове. Тогава той за първи и последен път ми позволи да докосна косата му с режещ инструмент. Затова и беше много скептичен, когато купих въпросната машинка. Но изглеждаше толкова лесна за употреба! И така, Алекс, моят шестгодишен, смело и безотговорно реши да се подложи на машинката. Ефектът според мен беше доста приличен, може би защото меката детска косица някак прикрива дупките и неравностите. Детето се хареса, особено с шапка. Момчетата обаче категорично отказаха да ги доближа с машинка в ръка, а скоро след това и по някаква причина машинката изчезна безследно. Убедена съм, че някой я е скрил в дълбока нелегалност. Мисля да я изровя и да я пробвам на котката, все пак пари са дадени, а и може да се окаже, че съм недооценен фризьорски гений.
ЛИДЛ, ако някой защитник на котешките права ме осъди в близко бъдеще за ужасяващата прическа на котарака ми, обещавам да поема цялата вина. :)
 
Та толкова за нашия списък, надявам се да ви е полезен. :)

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Онзи ден се прибирах от ГКПП Лесово и наближавайки гр.Средец, около хижа Божура след един завой щях да направя беля! Въпреки че карах спокойно, две момчета на видима възраст около 15-16 години, прегърнати и доста пияни, пееха песни и жестикулираха в средата на платното. Спускаха се агресивно към колите и махаха с ръце и крака. Подминах ги с усмивка, защото си спомних моите изпълнения, когато отивахме с приятели на хижа и продължих към Бургас. В този момент се сепнах и посегнах за телефона. Обадих се на 112 и ги помолих да изпратят патрулна кола, тъй като момчетата вървяха в район с много остри и опасни завои. Защо се обадих ли? Преди 4 години съм почти сигурен, че нямаше да го направя. Сега имам две момчета и силно се надявам и моля, ако някой ги види в подобна ситуация също да се обади (дъщеря ми ще учи в строг, тъмничен девически пансион, докато не навърши 21г.). Да имаш деца не променя всичко, но е достатъчно, за да погледнеш на света по друг начин. Не искам ничие дете да страда, но родителите са различни и няма как да го избегнем. Има немарливи родители, има родители, които ползват децата си за отдушник, инструмент или извинение, има родители, които не заслужават и не осъзнават какво им се е случило. Светът е голям и всички си даваме сметка, че не може да сме еднакви.

В "Кръстникът" самият премъдър Дон Вито казва, че едно време дори италианският крал не се е месил в брачните отношения, когато разбира, че дъщерята, която обожава, е малтретирана от съпруга си и въпреки свирепия си нрав, не посмява да се намеси. Семейството е крепост и каквото става вътре е работа на родителите. Е, ясно е, че крепостните селяни са децата и освен да се надяват, че са попаднали на свестни владетели (родители), не са имали друг избор. Дали обаче днес е правилно да продължаваме живота си по тези правила?!

"Детето си е мое и щом съм го направил, храня го и го обличам, значи мога да го бия/убия!"

Не си мислете, че моите отрочета не са опитвали от шамарите ми и ви чета лекция с вдигнат пръст! Вярвам, че децата трябва да изпитват респект и уважение към родителите си и по-възрастните, а в крайни и много редки случаи ги възпитавам с по-резки и категорични методи. Внимавам да не прекаля и да не прекрачвам граници, а докато децата ми всеки път бягат към мен щастливи, че ме виждат и с вбесяващо постоянство търсят моето внимание, съм спокоен, че правя разлика между дисциплина и терор. 

Обаче има едни родители, чиито шамари и обиди обстрелват децата ежедневно и без никакъв възпитателен смисъл. Проблеми с пари, с алкохол, с дрога, с работа и с каквото се сетите стават причина за агресия и превръщат семейството в ад. Трябва ли да мълчим и да ги оставим да се избият, защото това си е "тяхна работа"?! Как да сме сигурни къде е истината в един семеен скандал, понеже там няма лимит на злобата и противниците използват всеки и всичко за да постигнат целта си?! Да допуснем ли държавата да влезе у дома и да ни казва как да се държим?

Много нечистоплътни хора яхнаха някоя вълна и започнаха да ни рисуват ужасни картини.

В бъдеще всичко е възможно и не изключвам нито един вариант, но понеже отговорността за нашето семейство е моя и на съпругата ми, си позволявам да имам мнение. В моите очи българските институции и служби са достатъчно компрометирани, за да изпитвам големи подозрения в работата им и искрено съжалявам белите лястовици, които работят там и се стараят от дъното на душата си. Обаче бих подал сигнал, защото утре може да бият моята дъщеря и да убият моите внуци! Навсякъде се раждат изверги и честно казано, не вярвам, че има система, която да ги спре да убиват. Какво трябва да има вътре в теб, за да поведеш детето си за ръчичка към моста и да го бутнеш?!!!!!! Не мисля, че този "баща" е мислил за последствията и е бил на себе си. Мисля си, че ако институциите работеха ефективно с хубави и ясни закони, то хората щяха да се обръщат по-често към тях и може би този "човек" нямаше да е на свобода и да има тази възможност! А може би щеше да излезе и пак да го направи?! Създаването на семейство е преди всичко личен избор и е хубаво да си отваряме очите, но ако с времето разберем, че сме сгрешили и поискаме нов опит?! Обществото е длъжно да осигури на всеки това право и никоя жена не трябва да се примирява и да губи надежда! Това чудовище не успяхме да спрем, но не се знае за следващото, така че се оглеждайте, подайте сигнал и не позволявайте да сте равнодушни, защото това ще убие нещо и у вас!

Бел.ред. Случилото се с малкия Дариел потресе всички ни. С моето семейство решихме, че ако някой ден пътуваме до Габрово, ще посетим моста, от който полетя Дариел и ще оставим една играчка там - в памет на петгодишното момченце, което завинаги ще остане дете.

Прочетете още:

Имаш ли нужда от помощ

Спаси я

Автор: Лора Райчева

Уф, оф и ох! Не се издържа вече! Подложена съм на тормоз. Ежедневен. Повече от две години! Момчетата искат сестрички. ДВЕ! Никакъв компромис с бройката! Нито с пола. ДВЕ МОМИЧЕТА. Споменавала съм тук-там, ама сега историята в пълнота:

Преподавах нагледно “що е това яйцеклетка”. Момчетата бяха на около 4 и 5. Ще попитате как нагледно. Много просто - лепях се по стените в банята, да демонстрирам как яйцеклетката се закача за лигавицата на матката. Пусках си хавлията на главата, да показвам как, като няма бебе, кръвта маха яйцеклетката от там. Абе, много се раздадох, мисля, че бих могла минимум награда Грами да взема за това превъплъщение.

- Ясно! - казаха в един глас нинджите. - Ти имаш ли още такива клетки за бебе?
- Имам. - гордо отговарям аз.
- Добре. Роди ни две сестрички.
Аз се усмихвам и умилявам ... нямаща представа какво си навлякох на главата...
На другия ден, още със събуждането:
- Имаш ли още клетки за бебе?
- Имам, бе. Нали вчера ме питахте?
- Добре, чакаме две сестрички тогава.
Аз пак се умилявам.

Мина около половин година. Всеки ден едно и също;
- Мамо, ти баба ли си вече? Имаш ли още клетки за бебе?

Спрях да отговарям. Викам си, ще забравят, ще им мине, ще им писне. Не. Упорито, но любезно, ден след ден те искат бебета.

Мина година:
- Нали ще ни родиш две сестрички?
- За какво са ви?
- Да си играем с тях, за да е забавно!
- Ама вие сте двама, не съм забелязала да скучаете.
- Е, да, ама четирима е по-добре.
- Вие сте четирима, братовчедите ви идват всяка седмица, играете по цял ден, остават да преспиват.
- Ама си отиват. Ние искаме две момиченца, които да гушкаме по цял ден. И да си играем. И ще ставаме шестима, като идват, което е супер.
- Бебетата не си играят. Спят, сучат и реват.
- Нищо, ще порастнат. Ще изчакаме. Ти само ги роди.

Мина още една година. Сърдех се, че ме тормозят. Обяснявах, че не става така “искам сестричка” и хоп. Поправяха ме “не сестричка, а две сестрички”. Можело и близначки, но по-добре не. Не казаха защо е по-добре.

Братята

Накрая им обясних съвсем сериозно, че не планирам други деца. Че за да има деца, трябва и татко.
- О, да, ясно е. За да правите секс.
- Точно така.
- Ми ожени се тогава.
- Не искам. И няма за кого.
- Ми намери си.
- Не е толкова просто. Трябва да срещна някого, когото много харесвам.
- Ами излизай повече, бе мамо!
После имахме период, в който ме молеха:

- Мамо, обещай, че ще се ожениш. Моля те, обещай! И обещай, че ще правиш секс!

Минахме и през разговора:
- Ама този мъж, ако се омъжа, ще иска да живее с нас.
- Няма проблем, ще го изтърпим, щом ще имаме сестрички. На всичко сме съгласни за тях, не разбираш ли?
- Искате ли да си вземем куче?
- Да, да, моля те! Супер! Ще си имаме куче! Може ли две?
- Не.
- Добре. Едно. Ама и две зайчета.
- Не.
- Добре. Само куче. И две сестрички.
- Еее, кучето, вместо сестрички, да го гушкате.
- Тогава се отказваме от кучето, само сестричките.

"Чаках, плаках и няма кой да ме избърше!"

Последно, съвсем скоро. На вилата, в зеленчуковата ми градина ходя с едни силиконови ли, гумени ли, обувки. Някакви модерни галоши. Ама като съм боса, някак се завърта въздух в тях и издават звук, като пръцкане. На всяка крачка. Големият съвсем сериозен, идва при мен:

- Мамо, с тия обувки недей да ходиш на среща. Че няма да имаме сестрички.

За момента не са се сетили, че може и без татко, защото сме си говорили и за инвитро, и за инсеминация и за донорски сперматозоиди. Мисля, че е въпрос на време да минем на този вариант. Обмислях да кажа: “момчета, вече съм баба, няма клетки”. Но се опасявам, че ще сменим темата с “да си осиновим”. И това сме го говорили.

Абе, май много говоря с тях. По-малко инфо за света, повече спокойствие за мен. Или да взема да ги раждам тия две сестрички и да се свърши тая мъка!

Прочетете още:

Желязната детска логика

 

Автор: Мая Цанева

Юли е, горещо е, и всъщност, макар че имам достатъчно житейски опит с жарки пловдивски лета, предпочитам да съм на сянка. Като изключим жегата, аз обичам лятото, но не заради ваканцията, морето, мидичките и динята със сирене.

Обичам лятото, защото:

- през лятото НЕ готвя! Всъщност и мъжът ми не готви често. В хладилника има чушки, домати, краставици, тиквички, моркови, всякакви плодове и пресни подправки. Кисело мляко, сирене, и, разбира се, яйца и овесени ядки за закуска. Купуваме месо и риба за скара от време на време, и... това е!

Кой готвил, готвил! Казват, че най-голямата любов се доказва, когато ти изпържат тиквички на 40-градусова жега навън. Е, аз не обичам никого толкова, но се възхищавам такива жени и мъже. Тиквичките са вкусни и на фурна, чипсът – също. А тараторът и гаспачото не се готвят наистина, нали...Така че, обичам те, лято, пращам  тенджерите на море.

- лично аз, по традиция, захващам нови проекти винаги през лятото. Всичко започна преди почти 5 години, малко след раждането на сина ми. Тогава през май подхванах проект, който ме превърна в работохолик с 12-дневни смени от май до септември. И така, всяко лято. Пожелайте ми успех и този път.

Всъщност работата ми не предполага сезонност. Хората четат по всяко време, но на есен всички са жадни за нещо ново и уморени от сезонни разпродажби на спомени и обещания за хубав живот. Така че, ние пишем с обещание за нов живот, но наистина.

- лятото върви с мързел. Колкото и да работиш, забавяш темпото. Хората около мен я събират багаж за море, я ремонтират, или просто си почиват, и колкото и да бързаш, темпото на деня и графикът се забавя. Това ми дава възможност да работя с по-голямо удоволствие и под по-малко напрежение. А когато аз самата забавя темпо, никой не го приема твърде навътре или лично. През лятото времето е по-лично, дори и за кратко.

- на лятото не му пука как изглеждам. Горещо е, дрехите са леки и се броят на пръстите на ръката ми. Независимо дали съм и 5 или 10 кг повече или по-малко, никой реално не обръща внимание на това. По-важно е да ти е добре.

Забравете снимките на инфлуенсърки, глътнали корема и застанали като изтукани за фотосесия! И на тях им е горещо и ходят вкъщи по бельо или със стара тениска на петна, защото им е горещо! И пият бира и коремът им се надува! Затова си носете късите панталони, плажните рокли, дългите поли и ризите на ананаси, без да ви пука. Най-важното е е да ви е удобно и да не ви е горещо! 

Всъщност на лятото най не му харесвам именно това – имиджа на сезон на перфектните тела. Тези дни, в голямата жега, пътувах с трамвая. Две красиви момичета се бяха гримирали идеално и облекли с черни и тъмни дрехи по мярка, и изгаряха като вампири на слънце. Бяха идеални за 100 лайка, но дали бяха в безопасност за собственото си здраве?

През лятото на първо място е собствената ни безопасност – затова носете памучни, светли дрехи, идеалът е силно надценен. Идеалното облекло е леко и удобно!

- лятото е валидна причина за много глупости – от татуировка на Аквамен през юли, през покупка на напълно неудобни обувки, които вървят с новата рокля, за преход от червена към бялоруса коса за морето, до, не го пожелавам на никого, здравословни проблеми заради рисково поведение.

Аз бях смотано дете и тийнейджър, така че съм пропуснала някои летни лудости, но съм се извинявала с лятото за достатъчно несполучливи покупки и решения. Една злополучна любовна история завърши през септември, когато се видях в огледалото с огромни сенки под очите, с 10 кг надолу и напълно опустошена емоционална. Но рискът си струва - лятото е кратко, лудостта – силна, но приключва с първите студени вечери наесен. Затова, умната, и нека да е лято!

Прочетете още:

Татко Калоян отново на плаж

Нашето доброволческо лято 

По кайсиево време

Aвтор: Мария Пеева

Ярък спомен от моето детство е красивото Данче - същински ангел с руси къдрици и червена панделка, която ми удря шамар. Но това си има предистория.

Аз съм дете, което не е ходило на градинка, гледана съм от любяща баба в прекрасен огромен двор с градина, заедно с куп много по-големи братовчеди, които всички до един ме обожаваха и глезеха. Съответно социалните ми умения в предучилищната се равняваха на нула. Просто очаквах от всички да са мили с мен и по подразбиране да ме харесват. Никой никога не ми беше причинявал болка - не физическа, а дори и от лоша дума.

На първия ден в предучилищната се появих с широката си усмивка и също толкова широко отворените си очи, изпълнени с възхищение, че виждат толкова много прекрасни деца на моята възраст, с които ще играя и ще имам всякакви приключения. Учителката ни подреди в редичка по две, за да влезем в класната стая. Пред мен беше Данчето, чието име още не знаех, но русата й конска опашка ме заплени от пръв поглед. До нея беше друго момиченце, по-едричко и силно, чието име не помня, но то я познаваше от детската градина и впоследствие разбрах, че е нейната лична комбинация от придворна дама и бияч. На онзи етап дори не забелязах другото момиченце, защото Данчето вече беше грабнала сърцето ми и веднага пожелах да съм нейна приятелка. Потупах я по рамото и я попитах с всичкото дружелюбие, което едно 6-годишно дете може да вложи в тези думи:

- Как се казваш?

- Данче. - отговори ми тя.

И после ми удари шамар.

Болката не помня, надали е била значителна, колко сила може да има в една пухкава детска ръчичка. Но помня как очите ми се изпълниха със сълзи от обида. Помня усещането, че си отхвърлен, без да си направил нищо, с което да го заслужиш, че дори не си имал шанс. Така и не попитах русото ангелче с какво я подразних в онова свежо септемврийско утро, защото повече никога не я заговорих. Нито нея, нито придворната й дама/бияч.

Благодарна съм на Данчето обаче. Тя ми даде добър урок. Разбрах, че в живота си неминуемо ще срещам хора, които не ме харесват. 

Впоследствие срещнах още много Данчета и всички те ме научиха на още много важни неща.

Научиха ме, че има хора, които не ме харесват, защото не съм като тях.

Научиха ме, че има хора, които не ме харесват, защото съм точно като тях.

Научиха ме, че има хора, които не ме харесват и които аз не харесвам.

Научиха ме също, че има и хора, които не ме харесват, въпреки че аз ги харесвам.

Един от най-тъжните уроци, които научих от моите данчета е, че има и такива хора, които се ПРАВЯТ, че ме харесват, а всъщност не е така.

На всички тях благодаря.

Най-вече защото ако не бяха данчетата, нямаше да се науча да се пазя от шамарите, а и да им отвръщам, когато се наложи. Освен това нямаше да ценя толкова много приятелите си. Нямаше и да разбера, че не е нужно да полагам специални усилия някой да ме харесва. Напразно е. По-добре да полагам усилия, за да се харесвам аз самата.

Интересно е, че уроците на Данчето нямат край.

Защото продължавам да я срещам - само че сега това се случва на детската площадка, на която играят децата ми, или на лагера, или в училището им. И не, тя не е пораснала. Тя все още е дете - понякога е момиченце с очила, което изглежда толкова мило и безобидно, докато не я завариш да налага сина ти, научен, че на момиче не се посяга. Друг път е момченце, което настройва всичките му приятели срещу него с грозна лъжа, а уж мъжете не правели така. Може да е цяла тайфа хлапаци, които му се подиграват, че не иска да участва в щуротиите, които са замислили. И сега шамарите болят още повече, защото ги получават децата ми. Сълзите на обида са в техните очи, те са отхвърлените, те са неразбраните, те са тъжните.

Но аз продължавам да благодаря на Данчето.

Защото знам, че заради такива като нея моите момчета ще станат по-силни и по-смели, докато търсят себе си, своето място в света, своята среда и своите приятели - онези, които ще ги харесват такива каквито са, които няма да им завиждат, няма да ги унижават, няма да ги пренебрегват, няма да говорят зад гърба им, няма да им удрят шамари.

Данчетата са навсякъде, но свестните хора също. 

И рано или късно те се намират.

55146464 m

Още по темата:

Имаш ли приятели?

Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник?

Автор: Нели Славова/Истории от гардероба

Хайде честно сега, какво си помислихте в първия момент, когато видяхте снимките на тези жени? Казахте ли си "браво" на ум? Похвалихте ли ги? За кое? За смелостта? Коя смелост? Смело е да си нормален, така ли се възприема? И аз в първия миг им дадох едно "браво", но после се осъзнах, че това, което тези жени правят, не е смело. Нормално е! Те са нормални! Те са Истинската Жена, real woman! Те не се съревновават с други жени с красиви тела, преси, бицепси, плочки, прасци, тен, мигли, зъби, коси, цици и нокти. Те нямат подобни цели. Те са просто нор-мал-ни! Ние сме нормални! На мен момичетата от снимките ми лъхат на здраве и увереност. Ако имах някаква компания, някоя скъпа марка - с удоволствие бих поканила тези жени да ми бъдат реклама и да я прославят. Дали бански, дали козметична серия или парфюм, да ги види друга нормална жена, която или няма гърди, или има криви зъби, или е пъпчива, или има рядка коса, или може би няма никаква коса, или има странни подкожни косми, или пък има ръце, които се клатят, докато си слага сол на таратора, или пък не може да си вкара дънките в ботушите, защото има огромни крака - да ги види и да си рекне: Лелееее, ето това е за мен! И аз го искам! Тази жена е толкова жива, усмихната, в тонус, излъчва увереност, и аз искам като нея! И аз искам да съм здрава и да се обичам! Да се чувствам добре в кожата си!

Не съм толкова дебела, колкото се чувствам

 

Защото, дами, нека го кажем пак за хиляден път - увереността, сексапилът, самочувствието, харизмата, обаянието, не идват в пакет с дрехи, обуща, червило, токче, чанта, дезодорант и мигла! Знам, че го знаете, но аз обичам да го повтарям, защото звучи фантастично! Истината звучи готино! От нас идват всички онези определения! Ние сме тези, които ги носим и притежаваме. Или иначе казано:

Жената прави роклята, а не роклята да прави жената.

От нас е всичко. Тези жени имат послание и то е - не мрази тялото си за това, че е минало през много. Имаш избор, който можеш да направиш. Имаш избор да пазиш и следваш диети, имаш избор да се обличаш както решиш, имаш избор да изглеждаш както се чувстваш добре, имаш избор и след година да бъдеш с преса. Но не си мрази тялото и съзнанието, не се упреквай, не се обвинявай, не се комплексирай, ако твоето тяло не прилича на друго тяло. Избери да се обичаш.

Трите килограма, които убиват

 

Не се извинявай. Чудесно е, че ти си се възстановила след две раждания. Прекрасно е, че тялото ти е в топ форма след всичко, което му се е случило. Но аз нямах този шанс. Или пък имам. Всичко е избор. Важното е, че съм здрава. И се чувствам добре. И двете сме истински жени, защото уважаваме нашия храм - телата си. Аз не се състезавам с теб. Просто искам да съм здрава, да се чувствам добре и да изглеждам добре - смятам, че го постигам. Ето това чета аз като послание и то достига така до мен.

Митът за идеалното

 

На една от снимките виждате блогърката Мег Богс, която си прави селфи със спортния екип може би в съблекалнята, във фитнес залата. Повече ми харесва от селфитата на Златка Димитрова. Не само защото не понасям последната, а и защото обичам да гледам усмихнати, излъчващи живот и добро, хора. Да, по-приятно ми е. Не ме кефи да гледам студени, болни, невзрачни мутри. И също така здраве и 50 кг. не е знак за равенство. Здраве е добра форма, добър тонус, здрав дух, силно сърце, способности, чувстване органически и духовно в хармония, и простота.

Здраве не е да си слаб. Здраве не е и да си дебел. Здраве е широка усмивка. С всякакви зъби, които показвате и не се срамувате. Може би и за това някои жени на 40-50 годишна възраст изглеждат много по-добре от такива на 20-30 години, замисляли ли сте се?

Не сте ли чували за киноа?

В автобиографичната си книга Ейми Шумър разказва, че веднъж излязла на неловка първа среща, уредена от мачмейкър (професионална сватовница). Решила да опита лимитите си. Мъжът дошъл втори на въпросната среща в бара, бил в ужасно, нелепо облекло, говорил само за себе си, не проявявал никакъв интерес към Ейми, не задавал никакви въпроси, не провокирал събеседника си за разговор, а слушал само собствения си глас, който вече бил отчайващо досаден и дразнещ. Мачмейкърката била предупредила Шумър да внимава как се държи. Да задържа интереса на мъжa, с когото ще се срещне. Да се потруди. Ейми не се посвенила да попита мъжа какво пък мачмейкърката е казала на него и получила като отговор:

- Каза ми да не се старая много с теб. Все пак не си била модел. Обикновена си. И като те видях - направо ми олекна. 

Така е. Не всички жени сме модели и слава Богу, защото би било ужасно скучно. Би било ужасно всички да изглеждаме като един и същи човек. Би било ужасно човек да няма никакъв избор. Красотата, както съм казвала, има много различни форми и проявления. Красотата идва под различни имена. Защо да искаме да изглеждаме като една и съща жена? Някои искаме да изглеждаме като себе си, с недостатъците си, с онези несъвършенства, с истинското си аз, с неподправеното си излъчване, в което е и цялата еротика. Някои не се вписваме в критериите и стандартите писани от други. Красота има във всяко тяло, защото то си е нашето тяло. Красотата е в това да можеш да си себе си, да заявиш себе си. Чарът, сексапилът, премереността и никакво излишно самочувствие. Красотата не е стриктна, строга и сериозна. Ок, браво на тези жени! Но не защото са решили да направят тази фотосесия или са пуснали някое селфи. Браво, защото са себе си! Браво, защото могат!

Истинските жени носим S, M, L, XL, XXL. Но нашите имена са различни. Всички имаме стремеж към едно - да бъдем здрави и да се чувстваме отлично в кожата си.

На снимките: Desiree of The Perfect Mom BlogBethanie of The Garcia DiariesMeg of Meg Boggs BlogKatie of Katie Crenshaw

Препоръчваме ви още:

Тегло

Добре в кожата си

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Автор: Валентина Димитрова/Нюанси

Действието се развива в София на бул. Витоша, около 13 ч. Времето е слънчево и една от многото майки с деца е излязла на разходка, но докато бута количката, изведнъж се чува мощен, добре изнесен момчешки крясък, който преминава в силен плач, примесен с викове. Ако сте родител, сега поклащате глава, казвайки „О, много добре знам за какво говориш. Ела да чуеш моето“. Майката спира, взима детето си на ръце и започва да го гушка и да му говори в опит да го успокои, но очевидно това още повече започва да го дразни и то се опитва да се измъкне от ръцете ѝ, използвайки така добре известната ни техника „гънене на червей“. След успеха, който е постигнал, юнакът гордо се тръшва на земята.

В този момент, като по команда, до майката и детето мирно и строго застава една жена над средната възраст. Почти съм сигурна, че това беше леля Гичка, онази, която обича да цъка с уста и да размахва пръст, сещате ли се? Та, спира тя, поглежда детето със сключени вежди, но все пак в опит да „вкара“ лека усмивка и казва твърдо:

- Я да видя сега кой плаче! Ти нали си момче, какви са тези сълзи и викове?

Майката, както изглежда, и без това се чувства достатъчно неудобно от факта, че нейното дете се чува до ъгъла на „Графа’’ и ’’Алабин“ – не стига, че всички хора се обръщат, ама сега и тази жена. 

А аз седя и се чудя какъв всъщност е смисълът на това вмешателство: 

А) Да изпълни гражданския си дълг, като се притече на помощ? 

Б) Да покаже на майката как се прави – какви са тези прегръдки и разговори, трябва строгост.

 В) Или просто много я дразни шума, а ще отива към ”Гарибалди“, където е сигурна, че още ехти.

Докато мисля по този въпрос, те продължават да стоят там в едно и също положение – майката се върти неудобно в опит да вдигне детето си от земята, а леля Гичка още повече се надъхва да се справи със ситуацията, въпреки че не си е променила наклона на тялото дори с милиметър:

- Ооо, ама ти ако ще продължаваш така да ревеш, да те взимам с мен, да те водя вкъщи.

При тези думи детето се сепва, поглежда я изплашено, продължава да плаче (просто вече има още едно нещо, за което да е разстроено), но става и се гушва в майка си, а леля ви Гичка с гордо вдигната глава и все така набиваща земята походка се отдалечава. Сигурна съм, че такива ситуации не само не са ви непознати, ами се сблъсквате с тях ежедневно – или като родители, или като наблюдатели, или сте били на мястото на детето, а може би сте човекът, който често се намесва. 

Като семеен терапевт знам колко е важна връзката между родител и дете. Тя, като всяка друга връзка, се изгражда във времето, преминава през различни етапи, защото участниците в нея се променят непрекъснато. Съвсем естествено е да има конфликти, провокирани от различни емоционални състояния, които да доведат до определени ситуации. Въпросът е, че ние като странични наблюдатели нямаме представа на какъв етап от взаимоотношенията си са и каква точно е причината за възникналата случка. Ето ви два варианта:

1. Може би детето има физически дискомфорт – гладно е, жадно е, спи му се, нещо го боли, топло му е/студено му е, неудобно му е (ако е в количка).  Всякакво неразположение от този тип може да предизвика реакция в детето, особено ако е по-малко. Какво се случва с детето, би могъл да знае родителят. Забележете: БИ МОГЪЛ, но не е задължително, понякога дори на родителите им е трудно да разберат какво точно се случва с децата им, какво изпитват те и това е НОРМАЛНО. Родителите могат да предполагат и да се опитат да облекат в думи това, което децата се опитват да изразяват с действие. Например “Сигурно вече си гладен, още малко и се прибираме да ядеш.“ или “Знам, че ти е топло и това те изнервя.“, или “Не мога да разбера какво точно има, но изглеждаш разстроен, ела да те гушна“.

2. Родителят и детето са на етап от взаимоотношенията си, в който се поставят граници – това често се превръща в „игра за надмощие“ между тях и е важно да преминат през нея. Майката казва „НЕ“, детето се тръшка и иска да „тества“ тези граници и дали майката ще отстъпи. Понякога е добре детето да „победи“ родителя (отново зависи от контекста). Друг път е важно родителят да устои на казаното, защото по този начин очертава граници и създава сигурност в детето. Тръшкането е важна част от себеизразяването на детето и е здравословно, но е необходимо родителят да го разбира, за да може да го понесе и овладее.

7 разлики между обикновения и мъдрия родител

82664294 m 1

Както виждате, това са доста дълбоки процеси с предистория (може да се каже от раждането на детето) и едно „включване“ като „Ако не спреш да плачеш, те взимам вкъщи“ е повече от неуместно и не носи смисъл нито за майката, нито за детето. Единствено може да разтревожи детето още повече, да събуди страх у него и да му даде послание, че плачът (единственият му досега познат начин да предаде на родителя, че изпитва дискомфорт) е нещо лошо и то може да бъде отнето от най-близкия му човек. 

Това, че ние не знаем какво се е случило преди детето да започне да плаче, е от изключително значение. Няма как да се прецени дали родителят има нужда от помощ и вие способни ли сте да му я дадете. Той въобще търси ли я? Родител не се ражда, родител се става! И като всяко ново нещо се изисква време, търпение (с което не всеки разполага винаги и по всяко време) опити и мноооого грешки! 

Слава Богу, че ги има грешките, най-хубавото нещо в живота! 

Радвайте се на грешките, които правите, защото това е шанс да учите нови неща непрекъснато! Майката от примера по-горе може да е попаднала в добре позната за нея ежедневна ситуация. Може би знае причината за тръшкането и как да се справи с него. Но е възможно да е нова и все още непозната емоция. Ако е така, това е чудесна възможност родител и дете да научат нов начин на комуникация, да се опитат да се разберат и да се справят САМИ. 

Хайде, сега да си представим една друга ситуация, хипотетична (ама не съвсем). Разхожда се една майка с дете, което започва да плаче и да се тръшка на улицата. Тя го хваща за ръката, изправя го рязко, издърпва му ухото така че да се отлепи от земята поне с 10 см и накрая му „лепва“ един шамар. Вече няма викове и писъци от страна на детето, защото унижението и обидата са прекалено големи и то иска да се скрие от погледите на всички хора наоколо, затова навежда надолу главата си и започва тихо да рони сълзи. Питам аз, къде е сега леля Гичка? Къде е тази твърдост и увереност? Защо не застава така гордо изправена до майката и не ѝ каже: “Я да видим сега, кой посяга на детето си?“ или „Ооо, ти продължаваш и да му теглиш ухото, хайде с мен да те водя при социалните?“ 

Не възпитавам детето си по "метода на тоягата"

40567361 m

 

Няма я. 

Или пък, не, чакай! Аааааа, ето я там – тази, която подминава и цъка, ама какво точно си мърмори под носа не знам, защото не говори така високо и ясно, както преди малко. Аз може да се опитам да предположа, например: “Ццц, то пък бива, бива…ама не се спря“ или „Ами, то като не става с добро“, „Няма друг начин, по който да имат уважение децата. Като малка (лятото на 1944) един учител ни биеше с пръчките през ръцете, но на всички ни беше любимият учител – имахме респект!“.  

Не, лельо Гиче, не сте имали респект, имали сте си чист страх, защото и на вас ви е бил мил животът! И вие сте се чувствали унизени и обидени, огорчени и потиснати, но са ви казали, че това се нарича респект… ама не е! 

Опитах се да си обясня тази ситуация и през погледа и преживяванията на леля Гичка. Най-вероятно нейните чувства никога не са били приемани и зачитани от нейните родители. Тя се е научила да ги потиска, така че никога да не видят бял свят. Това е тъжно, несправедливо и обяснява поведението на цели поколения. Когато леля Гичка е била разстроена и си е позволявала да плаче, майка ѝ може би ѝ е казала „Ооо, я не ми се лигави“ или „Еее, ти пък за това ли ще плачеш, то поне да беше за нещо сериозно“ или така известната фраза „Ще те набия най-накрая, за да знаеш поне защо ревеш“. Да изразяваш чувствата си е било неприемливо, просто защото родителите не са знаели как да го направят и как да партнират на децата си. Така леля Гичка получава посланието, че за да бъде приета и обичана в семейството си, не трябва да бъде чувствителна, не трябва да плаче, трябва да търпи, да не се лигави и винаги да „се стяга“. И, така, тя израства с непоносимост към тези чувства и когато и където ги разпознае, макар и в другите, има необходимост да ги спре. Това би могло да обясни и поведението на много хора, които спират и започват да говорят на децата или на майките им, които „много са ги разпуснали тия деца“. 

Но въпреки това – недейте! Оставете децата да плачат, да се тръшкат и да тропат с крак. Това е важно за тях и е част от себеотстояване и себеизразяването им. Родителите им знаят най-добре какво се случва с тях в този момент, защото те имат изградена връзка. Ако срещат затруднения, те сами ще потърсят помощ, когато преценят, че имат нужда от такава. Или ако все пак решите да се намесите, то нека поне да бъде тогава, когато наистина е необходимо. Когато трябва да прекратите насилие или злоупотреба, упражнявани върху деца. 

Защото не тези, които плачат се превръщат в насилници, когато пораснат, а именно тези, на които е отнет „гласът“.

За автора:

Screenshot 2019 07 02 at 10.02.45 AM

 

 

 Валентина е дипломиран семеен консултант, завършила е обучение по семейна терапия към Институт по фамилна терапия. Терапевт и съосновател на център "Нюанси".

 

 

 

 

 

 

Препоръчваме ви тези идеи за справяне с тантрума.

 

Автор: Лени Рафаилова

Гледам вчера излезли резултатите от НВО-то на седмокласниците. Ууу, чудно, бравос. И нашата, и тя резултати има, точно такива, каквито очаквахме. Сега децата почиват, но не всички деца. С изместването на датите за външното оценяване с месец напред (напред ли е, назад ли е, аз все бъркам посоките) тази година, министерството и всичките там умни глави вкараха една не чак толкова малка група деца в тотално приключение.

Вероятно знаете, че в България има едни такива по-различни училища, в които български и математика не играят. Това са училищата, които се водят под опеката на министерството на културата. За цялата страна те са точно 23 на брой- училища по изкуства и култура. За тези от вас, които не са наясно, това са училища като художествените гимназии, музикалните училища, хореографските. В тях се кандидатства с отделен изпит и този изпит/изпити никак, ама наистина никак не са от лесните. Децата, които имат желание и дарба за някое от изброените изкуства, се подготвят през годината и за тях, едновременно с подготовка по задължителните български и математика. Сещате се, че след 9-10 месеца такова усилие, тия деца са изтощени до припадък и единственото, което им се иска, е всичко да свърши, на родителите им също. Представете си, примерно, дете, което иска да учи в някое музикално училище ( за справка- в най-големия и пренаселен град в България- София, то е е едно-единствено с общ прием по-малко от 80 деца). Та това дете освен, че ходи на уроци по БЕЛ и МАТ (така сега удобно ги съкращаваме, че чак ми се догадва от тях ), детето ходи поне 2 пъти седмично на уроци по пеене или по съответен инструмент и минимум веднъж по солфеж, което си е висша математика, както и да го погледнем. Хубаво, ще кажете, сами го искат - да се оправят. Така, донякъде е така, но не съвсем. До миналата година, когато седмокласниците се явяваха на НВО през май, всичко свързано със задължителната им подготовка в училище приключваше точно до края на май. Изпитите в училищата по изкуствата традиционно се провеждат в края на юни. Така тези деца имат около месец да отдъхнат и да се съсредоточат върху останалите си изпити. И така е редно, и така е правилно.

Но не! Умните министерски глави решиха, че ще си правят НВО-то, когато си искат, щото много материал имало за учене. Това е безсмислено и го видяхме, че е такова. Нито децата учиха повече, нито по-различен материал им се предаваше. Губене на време, създаване на допълнително напрежение и то в жегите. В повечето български училища се забранява на децата да отварят прозорци, с презумпцията някой да не реши да се метне. Ясно е, че климатизация има сигурно единствено в някои частни училища, в държавните такова чудо няма, вероятно няма и да има. Задухата в класните стаи е нетърпима. През юни става още по-зле. Но вероятно в министерските кабинети има и вентилация и климатизация, та ги е надухало хубаво та седели-седели, па решили да съберат де що има изпит - в края на юни.

Та, да се върнем на ония деца, дето имат и други изпити. Тяхното усилие е наистина много сериозно и заслужава вниманието на обществеността. Редно е да има време между изпитите, за да може децата хем да поемат глътка въздух, хем да завършат подготовката си спокойно. Така и те са по-уверени, и резултатите им са по-добри. 

Пожелавам на децата, които още не могат да отдъхнат от натоварване и притеснение, които още не могат да заминат на почивка или поне да излязат да се забавляват с приятели, без душите им да дълбае тревога, желая им да бъдат здрави и да устоят на това изпитание, което някакви стари хора в някакви кабинети са им спретнали. Тия хора, че са за бой, за бой са, ама децата са велики и са смели, и са силни. Те ще издържат, напук на глупостта човеческа. Малките ни творци няма да спрат да свирят, да пеят, да рисуват и да танцуват. Няма бе! А министерството да си вземе бележка, да се самосезира или както там му викат, абе да мислят бе, да мислят, не да се въртят на столовете. 

Успех на всички деца и после щастливо лято, милички! Забавлявайте се с всичка сила, заслужили сте си го!

Прочетете още:

Летният лагер - плюсове и минуси

50 свежи идеи за летни забавления

НБО - невероятна и велика онтогенеза*

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам