Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Тук ще откриете телефони и линкове на органи на реда и организации, на които можете да подадете сигнал, ако сте свидетели или жертви на нарушения и престъпления.

Опасна детска площадка - счупени съоръжения, твърди настилки, необезопасена пързалка или люлка — Сдружение за безопасни детски площадки. (със снимка и местоположение)

Кофите за разделно събиране на боклук не се прибират разделно - Капачки за бъдеще (добре е да приложите видео).

Некастрирани или опасни бездомни животни - 112 или На четири лапи.

Престъпление, пожар, спешна медицинска помощ - 112

Гореща линия за домашно насилие - 080018676, 02 981 7686, 112

Сигнали за насилие над деца и деца в риск - 112, 116 111

Сигнали за трафик на хора - 112, 0800 20 100

Жалба в комисия за защита на потребителя се подава на този линк. Може да подадете сигнала си и ето тук - в Националната асоциация за защита на потребителите.

Жалба към омбудсмана се подава тук

Сигнал за корупция в полицията се подава тук. 

Неправилно паркиране - Център за градска мобилност 0700 13 233

Мобилно приложение за всякакви сигнали към общината може да се изтегли оттук.

Ето и мобилно приложение за сигнали към Софийска община.

Още едно мобилно приложение за сигнали с всякакви злоупотреби и нарушаване на реда ще откриете на този линк.

Опасни места по пътищата в страната - АПИ, тел. tel:+35970013020, или на този линк.

За проблеми с детски градини и училища подайте сигнал към Инспекторат към МОН ето тук

Национален център по токсикология - телефон за спешни случаи +359 2 9154 233

Ако полетът ви закъснее или се отмени, подайте сигнал ето тук.

Агенция "Медицински надзор" за нередности в здравеопазването - ето тук.

За въпроси, предложения и сигнали, свързани с дейността на РЗИ (лечебни заведения, имунизации, пушене, шум и др.) може да се обръщате към инспекцията в областта ви, за София - ето тук.

Статията ще се допълва. Препоръчвам ви още да прочетете и Въпросите, чиито отговори трябва да знае всяко дете - една от най-важните ни статии за детската безопасност.

Споделих един пост на Капачки за бъдеще, който призовава за разделно събиране и кани всички, които забележат нарушения от страна на фирмите, ангажирани с тази дейност да сигнализират за това. Масово обаче ние не вярваме, че има смисъл да се борим, за да живеем по-добре. Шумим малко във фейсбук или на масата с приятели, а понякога дори и нямаме сили да се възмутим. Или още по-зле, когато някой реши да направи нещо, го обезсърчаваме. "Баба ти все разделно е събирала." "Всичко е за пари, само ни замазват очите, че нещо се прави". Да, баба ми не е събирала разделно и донякъде затова сме сега на този хал. И всъщност по-важното е дали НИЕ правим нещо, а не - дали нещо се прави. Това безлично "нещо се прави" е най-големият проблем на нашето общество, вероятно не само в България, а в световен мащаб. И може би оттук трябва да почнем. От себе си.

Това се отнася за всички проблеми, с които се сблъскваме ежедневно, не само за разделното събиране. Всичко грозно, нередно, нарушаващо закона, поставящо в опасност човешки живот или здраве, което видите - снимайте и подавайте сигнали. Не само в социалните мрежи, а и в съответните органи. Има смисъл от това. Ако нещо не се случва както трябва, от нас зависи да ИЗИСКАМЕ промяна. Не само нарушителят носи отговорност, а и този, който допуска това да се случва, без да се намеси или без да уведоми този, който би следвало да се намеси. Тогава свидетелят ще е поел своята част от отговорността, щафетата ще бъде предадена. И това не е малко, повярвайте ми. Това е едно добро начало. По-добре е отколкото да тъпчем на едно място - възмутени, недоволни и... бездействащи.

Йоана Боянова, която редовно ви разсмива с историите си, наскоро се сблъска с камъка на обществената БЕЗотговорност. Иначе казано, момченцето й се нарани на опасен камък на детска площадка, и то лошо, като за "Пирогов" се нарани. Оказа се, че за същия камък са подадени и предишни сигнали, но така и не е бил отстранен. Йоана обаче не се отказа, намери организацията за безопасни детски площадки, те подадоха сигнал, пуснаха го и в медиите и знаете ли какво стана в крайна сметка? Камъкът все пак беше отстранен. И то преди някой от многобройните инциденти да се окаже фатален. Защото и това се случва понякога, за жалост.

Ето какво написа Йоана.

Много ми се иска да ви разкажа за успеха ми, който може би е малък, но за моята вселена е огромен. Имам тази цел, то кой ли няма, да живея добре, да създам по-благоприятни условия за себе си и семейството си и у дома, и навън. И по тази причина редовно подавам сигнали за всякакви нередности в моя си квартал, защото от сърце ми се иска да живеем в един по-хубав и чист такъв. Дори писах статия за площадките в района, писах с надеждата, че децата ще могат да играят и да се забавляват на истинска и цветна площадка. И знаете ли какво направих? Пратих статията и на кмета. Пратих освен това сигнал на една страхотна организация "Безопасни детски площадки". Искам да се похваля, че за една година се построи нова площадка, пребоядисаха стара съществуваща такава и о, чудо, правят ремонт на тротоара пред блока и пред съседния. Много ми се иска да подаваме повече сигнали, да работим в екип с общините и да изискваме от тях да живеем в едно по-добро общество. И друго правя, макар че може би за това си спечелих прякор "луда" - събирам боклуците на площадката. Колко по-красиво би било, ако вместо да се самосъжаляваме, че обществото или държавата са ни виновни, да действаме, за да можем да си го направим такова, каквото искаме да бъде. Малка победа е тротоарът, който общината направи, но стотици майки ходеха по пътното платно, защото придвижването беше кошмар.

Ще си разкажа още една лична победа. Детето ми падна от пързалка в парка Заимов. Нищо странно, необичайно или неслучвало се на почти всеки. С едно огромно НО - до въпросната пързалка имаше камък, останал с години там, част от съоръжението. Подадох сигнал към "Безопасни детски площадки", Мая Цанева реагира мигновено, въпреки петъчния ден. Оказа се, че синът ми не е единственото пострадало дете там. С гордост мога да се похваля, че вече е засипано и затревено и децата могат да си тичат на воля. Искам ми се да завърша с една любима за мен фраза, а именно, че едно поколение сади дървета, за да може друго да се крие под тях. Нека не се крием на малкото останала сянка, подавайте сигнали, малките битки накрая печелят войната. Нека бъдем общество, нека живеем в по-красив и по-добър свят. И да не забравяме, че няма кой да ни го направи, освен ние самите. 

Прочетете още:

Да изчистим България заедно

Преди да се роди детето, бях перфектната майка

Кой носи отговорност за детските площадки?

Поне ни е цветно

Автор: Мая Цанева

Много обичам да пера – ритъмът на пералнята ме успокоява. Хем работи, хем ми прави безплатни психосеанси. Но сега няма да пиша за прането като терапия срещу стреса, а за следващия етап след изпирането – простирането на терасата.

Логично, когато переш често, често и простираш. Аз разполагам с малка и тясна тераса, която проектантът на кооперацията ни артистично е стеснил допълнително в единия край. Това прави упражнението простиране с двойно, дори тройно предназначение – хем гимнастика с елементи на йога и пилатес, хем – освежаване на дрехите на слънце. Третата полза от него е, че ми осигурява и така нужния на интровент като мен реален светски живот. Как по-добре да опознаеш съседите си, освен по прането им... Ако ви звучи леко налудничаво, разбирам ви, но истината е, че със съседите от кооперацията срещу нас се познаваме само по тераса и дори сме си помагали, без да се срещаме в двора или на улицата.

Йога за напреднали

Действието се развива на тераса, която е ограничена с два реда простор и със сушилка. „И раз, два, три“ навеждане, изправяне, леко завъртане надясно и повтаряме с тениска номер 2 – така започва моята редовна йога сесия, която продължава два легена дрехи. Всеки път споменавам хем с добро, хем с лошо, артистичния проектант на сградата, който е направил чупка на балкона, така че само аз, и то с прибран корем и със стегнато дупе, да мога да стигна до края на простора. Това стеснение е мярката ми за излишество в килограмите.

Откакто ходя на спорт, се научих как да се навеждам и да се изправям по-безопасно за кръста си, така че гледката на любопитните от съседната кооперация стана и по-разнообразна. Научих упражнението „плие“, което пази от натоварване и го препоръчвам на всички. Освен това твърдя, че мога да конкурирам актрисата от филма „Клопка“, която се виеше между лазерни лъчи, за да открадне един диамант. Госпожице, аз това го правя поне три пъти в седмицата заради тясната тераса и сушилката на нея! Ей така се сгъвам като жената каучук за една щипка или чорапи на земята, и никой не ме номинира за „Домакиня на годината“! Аз съм йога и простирам, както мога.

История с котки и кучета

В апартамента срещу нашата тераса живее млада двойка. Познаваме се по... домашни любимци. Първа завърза запознанство нашата госпожица Мери Късокосместа. Един ден, в изблик на авантюристично настроение, реши да се изперчи на една гарга. Въпреки достопочтенната си възраст от почти 10 години се качи на парапета на терасата и а-ха да полети. Съседката от другата сграда я забеляза и започна голямото мяукане. „Мяу, коте! Слез от перваза!“ - казвам аз. Тя: „Къш гарго, къш!“ и леко отстъпва към стаята, защото все пак това е гарга. Кучето им се включи в акцията с лек фалцет, защото все пак е малко куче. Мери леко се обърка от многото герои в случката и реши да се прибере преди всички намесени да са загубили окончателно разсъдъка си. 

Една вечер вече споменатото куче се оказа на терасата само и скимтеше. Аз простирах, естествено, към 22 часа, и го забелязах как драска по вратата, а после се качи на прозореца и нервно сновеше по парапета. 

Но пердетата бяха спуснати. Не можех да го оставя така и щом съзрях движеща се фигура в стаята и светлина, започнах да скачам, да ръкомахам, да соча, докато момичето ме забележи. Кучето или разбра идеята им, или се уплаши от шашавата съседка и започна да лае по-високо и след няколко секунди или минута, в която стопанката му се гледаше с недоумение, се сепна и отвори вратата на терасата. Кучето се прибра и двамата ми помахаха за лека нощ.

Колекционерът на щипки

Хората колекционират марки, книги, магнити, а аз – щипки за простиране. Всеки път, когато простирам, някоя щипка полита надолу като парашутист, който се цели в шахтата. За моя радост някои от тях са неточни и се приземяват на земята. Според моите наблюдения, моите щипки не са единствените парашутисти в блока и често, особено вечер или през уикенда, се чува как летят може би с надеждата за спасение.

Сега познайте какво винаги имам в чантата си, освен мокри кърпи и детски пистолет? Щипки. Щом изляза от вкъщи, ги събирам и ги връщам на служба. Оказа се обаче, че не съм единственият колекционер в блока ни. Често може да чуете от някой етаж: „Ей, падна ми щипката! Би ли ми я донесла?“. Вярно, че един пакет щипки е по левче, но никой не си ги дава лесно. Затова сложихме кутия за изгубени щипки на партера на кооперацията ни. Там всеки събира и оставя каквото е намерил. Понякога в кутията попада и някой чорап, носна кърпа и дори сутиен, но нищо не се губи. Всички си пазим колекцията от щипки ревностно, защото какво е прането без простиране... То е като тераса без спомени. 

Прочетете още:

Да случиш на съседи

Майката и съседите

Как почти се превърнах в мама-рекламикус

Автор: Весела Георгиева

Бебето от малко е купонджия. Всяка вечер ме разкарва по кръчми и заведения. Поне до 4 часа. Аз обаче съм от старата школа, закърмена с хард рок, примесен с психоделик и транс – не ме грабват хитовите кючеци „Лаааааа – лаааааа“ и „Гууууу – гууууу“. Та, докато той развива новородения си певчески талант, а аз спя с едното око, седя и си мисля разни битовизми, които в представите ми граничат с бъдещ апокалипсис. Притеснението ми е толкова голямо, че не само второто ми око не може да заспи, а се е облещило като прожектора на караулката на Софийския централен затвор.

Къща голяма. Кеф ти долен етаж, кеф ти горен. Кеф ти една тоалетна, кеф ти втора. Че и голям двор за нужди при напрегнати ситуации. И въпреки това разхищение на пространство винаги има момент, в който човек просто няма къде да се издриска.

У дома всеки си има строго определено, лично негово си място за разтоварване. Баща им разпуска напрежението на втория етаж. Баткото вмирисва тоалетната долу. Зарко също не е любител на изкачването на стълби в екстремни ситуации и се опитва да издъни вратата на долното заведение, докато батко му е вътре. Бебето и Роско акат все още в движение, но затова пък, след отваряне на пакетите, превръщат целия хол, като помещение с най-подходящи условия за смяна на превързочните материали, в място негодно за живеене поне за следващите три луни. Ние с баба им гледаме да не акаме много или си вършим работата в малките часове, когато вероятността някой да нахлуе заедно с вратата, е минимална (но не и изключена!).

Когато баща им се прибере от работа, обикновено много бърза. Толкова много, че капчици пот избиват по полуголото му теме и блестят като кристали Сваровски върху циганска булчинска рокля. Има време само за едно прецедено през зъби „Добър ден“ и изчезва. Виждайки оцъкления му поглед, все се чудя как успява да балансира положението, докато изкачва ужасно стръмните в този момент цели 12 стъпала, за да стигне до втория етаж.

Преди години отиваше на среща при Президента. Ако Президентът отсъстваше, отскачаше на заседание на Министерски съвет. После се смени политическата класа, а той отсече, че и Президента, и кабинета са дрисльовци, с които не му е интересно да си говори повече. Започна да гони годзили. „Колко годзили се излюпват за 24 часа в стомашно-чревния ти тракт?“, питах го аз, а отговорът се изразяваше в 45-минутна ожесточена борба и две рула тоалетна хартия. После мина на интелигентна вълна. За седмица прочете „Война и мир“, „Наследникът от Калкута“ и трилогията на Толкин. По 4 пъти всяка. Забелязах, че обемът на някои значително е намалял по лесно обясними причини. Купих му електронна книга. Вече влиза в тоалетната с тефтер, в който си води бележки. Писането не му е от силните страни, та за всеки случай поръчал цял кашон тефтери от печатницата. Настръхвам при мисълта, че може да се върне отново към младежката си страст, когато разписал по стените на нужника уравнението за принципа на работа на тоалетното казанче.

Батко им е спортист. Все на режими, все на диети. Изключително разтоварващи. 10 минути след татко им се прибира и той с гръм и трясък от тренировка. Няма време дори за едно „Добър ден“, прецедено през зъби. Но пък намира воля да удържи положението, докато си събере слушалките, шапката идиотка, външната батерия за телефона и една опаковка домакински свещи – за всеки случай, ако зацикли и спрат тока. Като всеки 13-годишен тийн, имащ себе си за „топ класа“ сред останалите тийнове, през целия ден е изключително натоварен – съдейки по неговите думи само и единствено с учебни и интелигентни дейности. Затова, отново по неговите думи, кенефът е идеалното място за писане на преразкази, упражняване на глаголните времена, химични експерименти, развиване на научни трудове и пренаписване на основните закони на физиката. За близо час затвърждаване на знания и придобиване на нови умения, синковецът е успял да качи и 389 селфита в социалните мрежи от различен ъгъл в тоалетната и с различен наклон на шапката идиотка, прочел е целия нюз фийд на щата Алабама и си е уговорил среща със застаряваща девица от Свазиленд.

През времето, в което се препрочитат дебели томове в тоалетната и се тренира за рекламно лице на новия Циф, бебето е за смяна. А бебето винаги е насрано. Винаги. Независимо дали дриска нормално, дали е запечено или го кара на вода. Бебето винаги има нещо цветно в гащите и винаги е готово за нови подвизи. Освен това има непоносимост към смяна на памперси. Определението „мята се като риба на сухо“ бледнее пред възможностите на триседмичния ми син като бяла прашинка върху работното сако на коминочистач. Неравната борба започва с успешно отстраняване на препълнения памперс и продължава с опити за поставяне на нов. Бебето обича да ака в ръцете ми. Все едно по поръчка. Подложа ли чистия памперс под дупето му и втори дубъл започва с дрискане от полет и височина поне две педи. При достатъчно късмет успявам да уловя съкровищата още във въздуха върху предварително приготвена мокра кърпа, но при липса на такъв – ситуацията може да ескалира до наистина омазани нива. Силно се надявам като порасне, това да не се превърне в някакъв фетиш и да преследва хората, за да дриска в шепите им.

Що се смеете на чуждото страдание!

Докато ловя в движение бебешките екстременти, Зарко вече се е присламчил на безопасно разстояние и наблюдава. Месинджърът ми дрънчи и с кръстосани ръце хвърлям един далечен поглед – сигурно батко им страда от недостиг на тоалетна хартия. „Mamo, 6e mi dade6 li nekoi lev da ida do Svazilend 4e sum si 4uknal sre6ta?“ WTF? Трудно ми е да прочета, камо ли да осмисля написаното, затова го пускам по допирателната.

За четиригодишно хлапе Зарко има перфектен метаболизъм. Посещава качествено и задоволително санитарното заведение поне по три пъти на ден. И, разбира се, единият път е точно, когато всички кенефи у дома са заети, а аз задължително бърша нечий бебешки или полубебешки задник.

- Мамууууууууу, ака ми се!

- Ей там ти е гърнето, акай.

- Искам в туйлетната!

- Батко ти е в тоалетната.

- Искам гойе!

- Татко ти ака горе.

Осмисляйки внимателно получената информация, млъква за малко и си припомня онзи хубав пролетен ден, когато се наложи да дезинфекцираме цялата къща с препарат против пълзящи насекоми. Изкарахме домочадието за половин час в задния двор, затворихме всички врати и прозорци и се наслаждавахме на приятната вечер. Докато на Зарко не му се доака. Аман-заман, прибягахме като диверсанти покрай зоркия поглед и острия слух на баба Куна и баба Дража, които уж си хортуват през три улици от нас, но нищо не им убягва, дори и в Марица. Нагънах наш Зарко на хармоника в единия край на двора. Пушекът на теца направи лек завой у лево от земетръса, а удовлетворената му усмивка можеше да бъде сравнена единствено с кефа на оня врабец, който успя три пъти да ме нацвъка за един час. Синковецът три дни си търси из двора акито и беше много разочарован, когато установи, че за една нощ мравките са го изяли.

- Искам навън акам! – връща се в настоящия все по-миризлив разговор.

- А бе, не може навън да акаш! Сваляй гащите и сядай на гърнето!

- Ти!

- Аз не мога, оправям бебето.

- Баба!

- Сваляй гащите и акай, че ако направиш някоя беля ще ти запържа задника!

- Нееееее! Баба! Баба! Бабаааааааааа! – последния призив към баба му наподобява рев на изгладняла лъвица в цикъл. 

Докато аз се боря с памперса, баба му се надига от другата стая като приливна вълна в Мексиканския залив. Сяда до него жената, сваля му гащите, едва ли не го намества на гърнето. Вече доволен придобива онази така сладка физиономия с леко зачервени бузки и насълзени очички, вперени в светлото бъдеще, че все се чудя дали е израз на любовта му към мен или тъкмо е открил начин да пресъздаде антиматерия в огромни количества.

Месинджърът пак дрънчи и Роско, на който му е доскучало в съседната стая, ми поднася телефона да видя по-добре. „Mamo donesi gaz papir“. WTF отново??? Ще чака.

Роско е най-консервативен и последователен що се отнася до въпроса с облекчаването на голямата работа – един път на ден, по едно и също време, крайно задоволително. След пълноценно разтоварване в банята наблягаме много сериозно на ушите. Адаптирайки се в дрисливата обстановка, прихваща част от енергията на Зарко, струяща от изцъкления му поглед. Сега, мамо, е идеалният момент за моето пълноценно изтропване! И мигом придобива същата неопределена физиономия и плувнал поглед, забит в нищото. Да ги изпапкаш бе! Като две капки вода. Душици златни! Все едно един баща ги е правил.

След размятане на памперси, гърнета, тоалетни хартии и всякакви други принадлежности на килограм, в един миг всичко у дома е нормално. И мирише на рози. Налягането в канализационната мрежа на квартала рязко е спаднало. Баща им слиза нахилен, малко по-начетен и олекнал с кило и триста. Антиматерията на Зарко е изхвърлена в тоалетната чиния и вече наближава мантията. Ушите на Роско са чисти. Бебето пръцка тихичко и сигурно отново е насрано, но не му личи. Батко им си брои спестяванията дали ще му стигнат да иде до Свазиленд.

Веднъж в магазина ме бяха попитали какво правя всичката тая тоалетна хартия. „Варя я с миди и ориз. Къде ви е девесила, че и той ми е на привършване?“ А в голяма верига супермаркети отказаха да ме обслужат след третата количка мокри кърпички.

Бебето някак накъсва пеенето и от кючеци е минал на фаза кръчмарски балади. Явно скоро ще се прибираме. Второто ми око накъсва електромагнитната вълна и примигва невротично при мисълта каква ще е хавата у дома след 4-5 годинки. Две тоалетни с опция да се появи трета. Не, не е опция, а задължително условие, ако искам да осигуря поне минималния минимален минимум на природосъобразно съществуване у дома. Срещу тях пет мъжки задника. Които серат едновременно!

В пристъп на паническа атака започвам да мисля варианти за спасителен план – кои консервативни, кои алтернативни. Три-четири химически тоалетни под наем. Иновативно строителство в задния двор с голямо санитарно помещение с пет тоалетни чинии и прикрепена мъничка жилищна част към него; тоалетни бункери с шумо и арома изолация; вградена автоматизирана клизма тип „кенгуру“ с еднократно изпразване на 24 часа. Каквото и да ми дойде на ума, една мисъл не ми дава мира: екологичната катастрофа в близко бъдеще е неизбежна!

Часът е 4:03 сутринта. Ака ми се. Бебето спи и е насрано.

Прочетете още:

К'ъв секс бе, човеко?!

Автор: Таня Стоянова

Дъщеря ми от известно време е голям фен на суши. Много й е любимо и като говори за него, прави едни физиономии и върти очите в знак на блаженство. Кога успя да го хареса толкоз, кога стана такъв ценител, така и не разбрах. До вчера си поръчваше цаца и пържени картофи, сега вече суши. Лошо няма! Развива си вкусовете детето. 

Имаме си традиция с въпросната девойка, като останем сами през уикенда понякога, да си спретнем вечеря навън. Само двете! Много ми е хубаво! Поръчваме си нещо завъртяно за ядене и бутилка вино (спокойно, пълнолетна е) и говорим за неща, за които вкъщи нямаме време. Напоследък обаче е социално много ангажирана. То не са репетиции с хора, много важни срещи с приятелки в мола, излизания с гаджето, кафета и дискотеки, все неотложни ангажименти.

Поразсърдих се аз няколко пъти демонстративно, верно, трябваше й време да разбере, че съм сърдита, но една събота вечер ме забеляза, че се цупя и реши. Ще ме води на суши. Първоначално отказах, защото не харесвам веригата ресторанти, където според нея сушито е „убийствено“, но тя твърдо беше решила да ме направи съпричастна с любовта си към малките рулца сурова риба с водорасли и ориз. Кратко проучване в интернет и консенсус беше постигнат. В близост до нас наскоро отвориха азиатски ресторант, където се оказа, че предлагат суши и където хигиената сравнително се доближаваше до моите стандарти за чистота.

След кратко „оправяне“, включващо гримиране, изправяне, разхвърляне на дрехи из цялата стая и реплики от типа „Оффф….нямам какво да облека“ и „Мамооо, махни я тази бабешка блуза, няма да ме излагаш“, последваща кратка словесна атака и заплахи от моя страна, най-сетне тръгнахме към ресторанта. Как се върви и пише едновременно на телефона, без да се спъваш и блъскаш в хората, завинаги ще остане загадка за мен. Дори успява и да отговаря на въпросите ми от време на време. Ей, голям талант е това дете…

Ресторантът се оказа почти празен, щото стана среднощ, хората се наядоха и си тръгнаха. Прецених обаче, че така е по-добре, все пак ще ми е първи опит за ядене с клечки и не е необходимо да ми се смеят обезсърчително. Поръчваме салатата, детето забива компетентно нос в Суши менюто, а аз задавам логичен въпрос:

- Какво се пие със суши? |Щото аз докато чакам сушито, трябва да я преглъщам с нещо тази салата.

- Ми не знам, май с нищо.

Е, тая вече няма да я бъде! Аз суши „на сухо“ не мога да преглътна. Поръчваме бутилка розе, като се уговаряме, че ако не ни върви със сушито, ще сменим питието. Въпреки че аз виното с всичко мога го да пия.

Последва кратък диалог със сервитьора на непознат за мен език. Сефте ги чувам тия Нигири, Футомаки и Хосомаки, но гледам да не ми личи много. Хапваме си ние салатка, пием си винце и си говорим за онези неща, за които нямаме време в къщи. За сложните отношения между 18-годишните девойки, за раздели и неверни момчета, за различните аромати за наргиле и най-после дългоочакваният момент дойде. Сушито е сервирано.

Придавам си аз компетентен и невъзмутим вид. Все пак съм виждала суши… по филми, по реклами, по кулинарни списания, а и детето ми е разказвало за маринован джинджифил и уасаби. 

Като за почти единствени клиенти наистина се се постарали. Всичко е много красиво подредено върху дъските за сервиране и тези малки купички с добавките са много симпатични.

Влюбване

Следва бързо разяснение кое какво е и по колко да взимам от уасабито и ми се връчват клечки. Да бе! 

Гледам аз внимателно нейните ръце, размятва ги тези клечки, топи в соевия сос, гребва си по една трохичка от уасабито, даже и маникюра не й пречи на клечките! Викам си - ще пробвам, сигурно не е толкова трудно. Взимам клечките и спазвам всички инструкции „Единият пръст отгоре, другият отдолу, третият по средата… А сега мамо, пробвай!" Ми не става! Въобще не мога да взема нищо. Бре, ще си остана гладна, добре, че детето е много подредено, та раздели предварително на две сушенцата, и моята половинка стои непокътната. Втори опит, трети, пети, не става! Слава богу в ресторанта има WIFI и следва кратък видео урок. Тц, не мога да си оправя пръстите и т'ва е! 

Тамън хванах едно по-мъничко и го изтървах в соевия сос. Детето обаче е с бърза реакция и отскочи светкавично назад и последствия няма.

- Абе, мамооо, много си схваната, само се излагам с теб!

Викам си… ами ще ги набучвам с клечките, те сигурно за това са подострени. Много добре ми се получава, набучвам здраво едно футомаки, топя си го в соса, взимам си малко уасаби, после джиджифил за прочистване на вкуса, ха сега и едно Нигири. Горе-долу стават за мезе на розето, само дето девойката ме гледа изумена с невярващ поглед и следва нова порция: „Мамооооо, само ме излагаш“.

Явно не трябва да се бучат сушенцата.

Става ни смешно и започваме да се хилим неистово, с риск да се задавим с парче змиорка или някой водорасъл. Накрая си поисквам нож и вилица, режа си парченцата суши, топя си ги най-акуратно в симпатичните купички и си допивам винцето. Даже си поръчвам още една чаша вино и замезвам с уасабито и маринования джинджифил, щото сушито свърши. Любителката на суши ми обещава да ме научи в къщи да ям с клечки. Аз забърсвам учебните помагала, увивам ги в една салфетка и си ги прибирам в чантата. Така де, платила съм ги, а почти не съм ги ползвала.  Детето се хваща за главата и отново чувам: „Мамооо, излагаш ме!“

На път за вкъщи звънна на брат си в София и му разказа с подробности: "И представяш ли, бате първо ги набучваше като на шиш, после ги ряза с нож и вилица. Голяма излагация, ти казвам."

Та така протече първата ми среща със сушито. Признавам си, не беше любов от пръв поглед, но в интерес на истината впоследствие и аз го заобичах, и ходим от време на време в азиатския ресторант. И, да ви кажа честно, суши и с бяло вино ми върви, че и с бира даже.

Но още го ям с нож и вилица.

Прочетете още:

Бързо, лесно и вкусно домашно суши

Тиганът, без който не можем 

Шерше ла суп

 

Автор: Мария Пеева

Поколението на родителите ни е родено и отрасло във времената, когато всички бяха еднакво бедни, което ги караше да се чувстват еднакво богати. Капитализмът ги завари съвсем неподготвени, голяма част от тях изгубиха спестяванията си, като инвестираха в пирамиди или хиперинфлацията ги изненада и обезцени влоговете им. Неслучайно много възрастни хора в наше време едва оцеляват, съвсем на ръба на бедността, а от нашето поколение - техните деца - се очаква да се научи в движение как да се справя с парите и да се научи да борави със съвременните финансови инструменти.

Част от тези финансови инструменти са кредитите. Въпреки ужаса от заеми и кредити, който родителите ми бяха успели да ми внушат, някак преодолях страховете си и първия си кредит теглих някъде около 22-23 годишна. Купихме си компютър с него. В онези времена, дръжте се да не паднете, сумата беше 1 милион лева. Така че без никакво преувеличение мога да кажа, че съм кредитен милионер. Просто преди толкова години това беше цената на един компютър, а доларът достигна 3000 лв. И в тази лудница едно младо семейство тегли кредит, за да си купи компютър, представяте ли си?

Да, направихме го. И досега вярваме, че благодарение на този компютър и смелото ни решение, и двамата със съпруга ми си намерихме нова и добре платена професия, сменихме града и общо-взето направихме сериозна крачка напред.

Разбира се, можеше да изтеглим този кредит и да инвестираме в пирамида (колко обещаващи изглеждаха тогава тези финансови схеми), с надеждата да спечелим още повече пари - бързо и лесно. Ако ще взимате кредит за рисковани начинания или хазарт, моля ви, не го правете в никакъв случай.

Впоследствие ползвахме и други кредити, а и досега изплащаме някои от тях. Но успяхме да го направим така, че не само да не се отрази зле на качеството ни на живот, а дори да го подобри.

Благодарение на кредит живеем в хубав квартал.

Благодарение на кредит се сдобихме с къща на село.

Благодарение на кредит синът ми учи в чужбина.

Благодарение на кредит инвестираме за старини - да, дори това е възможно.

Благодарение на кредит 25-годишният ми син и съпругата му живеят вече от две години в просторно собствено жилище и имат собствена кола.

В същото време срещам хора, които се оплакват от убийствени кредити, които не успяват да изплащат. Или не могат да рефинансират при по-изгодни условия. Наскоро говорих с приятелка, която е изпаднала в тежката ситуация да не може да се лекува от тежко заболяване, защото банковата й сметка е запорирана заради кредит и тя е принудена да работи, без да се осигурява и съответно без да плаща здравни осигуровки. Наложи се няколко приятелки да съберем пари и да й помогнем, като платим поне здравните. Тогава се замислих колко ли хора изпадат в подобни ситуации и как един кредит може да те изстреля напред, да направи живота ти по-добър, или точно обратното - да те върне години назад и да се превърне в източник на постоянен стрес. И защо е толкова важно в някои случаи да се направи застраховка при взимане на кредит. Така ще може да се подсигурим при някои непредвидени ситуации и да не изпадаме в затруднение за плащане на вноските по кредита. 

44182142 m

Когато отидем в банката, обикновено ни искат документи, проверяват доходите и кредитния ни рейтинг, но има някои детайли, които банкерът няма да ви каже, просто защото вие няма да го попитате.

Аз обаче го направих. Обърнах се към финансов експерт от кредитния отдел на БНП Париба Лични Финанси, които имат най-голямото портфолио от потребителски кредити в страната и са клон на най-голямата финансова група в еврозоната, и му зададох няколко важни  въпроса. Ето и каква полезна информация получих:

1. Какво означава кредитен рейтинг и как да го поддържаме висок?

Кредитният рейтинг отразява кредитоспособността на дадено физическо лице и показва доколко надежден е кредитополучателят. Важно за поддържането на висок кредитен рейтинг е навременното плащане на вноските по кредитите. Информация за това се пази в Централния кредитен регистър към БНБ. 

2. Защо е важно да изискваме от работодателите си да ни осигуряват на реални доходи?

Осигуряването на реални доходи носи редица предимства. Едно от тях е по-адекватната финансова консултация при кандидатстване за кредит. Така нашите консултанти ще могат да предложат оферта и вноска, съобразена с настоящия месечен бюджет на клиента, която няма да го затруднява при изплащането на заема. 

3. Какво съотношение месечни вноски спрямо доход няма да натовари бюджета ни?

Добрата практика, която е хубаво да се следва, е всички вноски по кредити да не надвишават 30% от месечния бюджет. 

4. Кога потребителският кредит е за предпочитане пред ипотечния?

Ползването на различни видове кредит зависи от целта на финансирането. Ние в БНП Париба Лични Финанси предлагаме широка гама от потребителски кредити. Те могат да бъдат за лични цели. Също така имаме потребителски кредити, които са свързани с по-конкретни проекти – ремонт и освежаване на дома, автокредит за покупка на нов или употребяван автомобил, кредит за обединяване на задължения, кредит за покупка на стоки на изплащане, както и кредитни карти. 

5. Може ли съпругът ми да тегли кредит без мое знание или обратното?

Всеки пълнолетен български гражданин може да кандидатства за кредит, като сам прецени дали да сподели за това на своите близки.

6. Как е по-добре да погасяваме кредита - с равни вноски или с намаляващи?

Кредитите, които предлагаме, са само с равни и непроменящи се вноски. Така знаете още от самото начало каква сума ще заплащате всеки месец и можете по-добре да прецените каква вноска ще бъде подходяща за вашия бюджет.

7. Какви мерки може да вземе кредитополучателят при възникване на спешна ситуация - внезапно заболяване, тежка загуба, безработица? Може ли да се предоговори кредита и да се намалят месечните вноски при временно затруднение?

Много са факторите, които могат да поставят кредитополучателя в ситуация, в която не може да изплаща задълженията по кредита си. В такъв случай е изключително важно той да поддържа контакт с кредитодателя, да обясни ситуацията и да поиска съдействие. Обикновено кредиторите предоставят възможност на своите клиенти, изпаднали в просрочие, в определен период от време да подновят коректното изплащане на кредита. Поддържането на контакт в ситуация на затруднения е изключително важно, тъй като в диалога може да се стигне до изгодно решение и за двете страни.

8. Как се определя лихвеният процент и как се променя във времето?

Годишен лихвен процент или ГЛП е цената, която кредитополучателят заплаща за използването на определена парична сума за период от една година. Този процент може да бъде променлив или фиксиран. БНП Париба Лични Финанси отпуска кредити само с фиксиран лихвен процент, което означава, че той не се променя във времето и остава същия през целия период на изплащане на кредита. 

9. Има ли такса при предсрочно погасяване на кредит?

При предсрочно погасяване на потребителски кредит е необходимо потребителят да информира кредитора, като отправи заявление в писмена форма до него. Кредиторът от своя страна трябва да преизчисли сумата за предсрочно погасяване на потребителския кредит и да я съобщи на кредитополучателя (например под формата на анекс към договора за потребителски кредит). В определен срок кредитополучателят трябва да плати посочената сума на кредитора, с което предсрочното погасяване на задължението е налице. При упражняване на това свое право кредитополучателят дължи обезщетение на кредитора в размер на 1% от предсрочно погасената главница,  ако оставащият срок на кредита е равен или по-голям от 1 година, и 0,5%, ако този срок е по-малък от една година.

Надявам се да сте намерили полезна информация в тази статия. Тук може да прочетете и една наша история, която ме накара да обърна специално внимание на финансовата грамотност на децата ми.

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Викате, че харесвате чувството ми за хумор и шегите, а аз се обезсърчавам, защото всичко, което ви разказвам е тъжната и неподправена истина! Как да ви убедя, че това е трагедия, макар да ви прилича на комедия?!
Стоя си на тоалетната чиния и простодушно се напъвам докато чета биографията на Джеки Чан. Да, там чета, защото ако хвана книга в друга стая, ТЕ я дърпат и късат от ръцете ми, сядат на главата ми, а веднъж я заляха със супа. Затова най-неприкосновеното и скришно място, където да получа малко покой е тоалетната и аз се възползвам максимално. Един хладилник, тоалетна чиния с подлакътник и с този затворен кръг може изобщо да не излизам от там! 
Чета за благотворителната дейност на китайския актьор и ми засяда буца в гърлото, защото разказват за едно шестгодишно детенце, което е наследило вируса на СПИН от родителите си, а когато останал кръгъл сирак и съвсем самичък в къщата, започнал сам да си готви, пере и да се грижи за животните. Тъкмо си представях как малкият герой слага свежа зелена тревичка пред козичката, забърква ярма на прасенцето и простира малките си чорапчета на опънато въженце, докато кучето върви до него и зорко бди над невръстния си стопанин и…
- ТАТЕЕЕЕЕ, ИМАМ ПИИИИШ! - силни удари по вратата на тоалетната ме изтръгват от унеса и дебелото ми черво получава паник атака и гърчове. Големият ми син мрази тишината, чистотата и не зачита чужди права. 
- Тате, стискай малко! - опитвам се да спечеля време, за да си обърша поне задника.
Дръжката бясно се върти, вратата кънти от удари с количка Макуин от "Джъмбо" за 15,99 лв., а той вие:
- НЕ МОГААААА!

Едно знам за големия ми син: каже ли, че не може да стиска, то имам три секунди да реагирам.

Отключвам бързо вратата, ставам от тоалетната и тъкмо да вдигна седалката… той отваря със замах, сваля си гащите и почва да пикае. Инкасаторката за водата стои в коридора и ме гледа стреснато, а аз инстинктивно си прикривам слабините с книгата (45 см. по диагонал, кълна се, че едва ми стигна!). Тя май се зачете в заглавието, а за да не стане неловко(!!!), аз я поздравих:
- Как е?
Тя си премести погледа по-нагоре и промълви:
- Бива! - не разбрах кое точно бива и затова стегнах де що мускул можах, отстъпих заднишком под душа и свенливо дръпнах завесата.
- Аз да погледна водомерите - бедната жена започна да ми се извинява.
- Да бе, ясно, ама нали разбираш, че ще трябва да изчакаш, щото…
- Да, да, няма проблеми! - вдигна ръка и заотстъпва назад моята събеседничка, с което явно показа, че й е замирисало.
- ТАТЕЕЕЕЕ, МНОГО ГОЛЯМО АКО СИ НАПРАВИИИИИИЛ! - с едната ръка си държи чурката, а с другата сочи в гърнето моя гръмогласен син.
Ако бяхме насаме бих му отговорил с гордост - " Като малко дакелче е, нали тате?!", но заради публиката се наложи да му изсъскам - "Пусни водата бе, тиквеник!".
- АМА ТО ЩЕ СИ ИДЕЕЕЕ! - крещи диването.
- А ти в хербарий ли ще си го слагаш?! Портрет ли ще му рисуваш?! - един път бе хора, един път искам да кажа нещо и то да се изпълни без триста въпроса и възражения!
- Тате, какво е бердарий? - дъщеря ми стои на вратата и очаква смислен отговор, но получава друго:
- Я затваряй вратата, че ще те бердерясам ей сега!

Сега давате ли си сметка, че ТЕ ми отнемат всичко.

Моето лично пространство, моите чувства и естествени нужди и моето достойнство не означават нищо за тях! И това не е единственият случай, когато моите деца рушат иначе сносната ми репутация.
Като бяха по-малки им беше много забавно да ме издебват, докато говоря с някой на входната врата и да ми свалят гащите. Фактът, че не нося бельо, направи разговорите със съседите, куриерите и домоуправителите доста несвързани и наситени с неловки паузи и погледи (само за тях, аз съм си свикнал!). Оттогава винаги си държа гащите с двете ръце, когато съм близо до врата, което ме затруднява да ползвам БДЖ и асансьори.
Веднъж в една банка се приближи охраната и ме попита:
- Господине, за какво ви е това дистанционно?
Все едно ме пита как се транжира мравояд с тесла! Погледнах го недоумяващо и възмутен го попитах:
- К'во дистанционно?
- Това дистанционно в джоба ви? - посочи надолу.
Ако бях наспан, изкъпан и отпочинал бих му отговорил : "Това, господине, не е дистанционно, а мобилен трансморфично-плазмосилициев кеймтрелс тригонометър, с който мога да спирам времето, да създавам черни дупки и да си обезкосмявам гърба. Не ме карайте да го използвам срещу вас, тъй като има реверс функция и мога да направя така, че да си вързвате веждите и да си настъпвате космите под мишниците!". Обаче като всеки родител на три и повече подрастващи анархистчета, отговорих безразлично:
- Да сменям каналите бе, господине! Постоянно ме е страх, че ще го загубя, а телевизора ще е запецнал на DSTV (ретро чалга канал) и ще си докарам цироза и проказа! Всичко ценно нося в себе си, щото ТЕ го крадат и чупят, а ако искате мога да ви покажа къде крия и любимата си кредитна карта от любимата си банка!
Обиди се служителят и имаше право!

Знам, че хората притежават този отвратителен порив да намират смешното в чуждото страдание, но трябва да има мярка.

Всеки би се засмял инстинктивно на подхлъзване върху бананова кора, но на опитите да водиш нормален живот докато отглеждаш три деца… айде, спрете се! Ако родителите с едно дете имат чувството, че отглеждат ангелче, което изпълва живота им с щастие и розов цвят, то отглеждането на три близки на възраст деца е метеоритен дъжд от падащи ангели, чиято житейска мисия е да организират и построят вечен родителски ад! Те се бият, плачат, замерват, дразнят, спъват, цапат, чупят, крещят, вият и нараняват ПОСТОЯННО - 24/7/365! Ако си направим още едно дете, ще попълним бройката за четиримата конници на Апокалипсиса! 
Седнах да чета " Психология на тълпите", щото от тълпите никога нищо хубаво не излиза и ми трябваше помощ, за да овладеят детската агитка вкъщи. Аз подозирах, но авторът направо ми сервира отговорът - диктатура! И на един семеен пленум обявих себе си за диктатор, Росито за опозиция (колкото да не е без хич!), а децата за електорат. Следващите дни се убедих, че май не съм обяснил всичко правилно. Електоратът продължаваше да изнервя и дразни диктатора, а той беше длъжен да продължава да им осигурява храна, подслон и забавления. Това статукво беше твърдо подкрепяно от опозицията, която се оказа, че разполага с мощни лостове за влияние над диктатора (лишаване на последния от пържени тиквички и чисти дрехи!). И аз как да упражнявам терор и да внеса ред?! И какво против методите ми имаше опозицията? Например Микаела краде камиона на брат си и я наказвам с3 години строг тъмничен затвор в мазето. Като излезе и повече няма да краде камиони, макар че е възможно да я откажем трудно да яде плъхове и да съска по хората.

Така че е време да се създаде една Стратегия за защита на многодетните родители и да имаме право на протекция!

Искам да ме извеждат принудително от вкъщи и да ме пращат в Норвегия! Искам у нас да влизат социални работници без разрешение или покана, за да разнообразяват обезобразения ни и лишен от нормални човешки отношения бит (първо да поговорят с инкасаторката!)! Искам да ме пращат в еднополови женски норвежки русокоси и дългокраки приемни семейства с едно дете, за да… всъщност може и без дете! Искам някъде, където не ме познават и където ще имам възможност да започна отново и да докажа, че мога да се справя по-добре! Единствено ме притеснява факта, че досега съм давал най-доброто от себе си и едва ли ще успея да се справя по-добре, ако ми дадат друг шанс! Шанс, който всъщност никога не бих поискал!

Още от татко Калоян: 

Децата най-лесно се приспиват с крещене

Когато жена ти е делфин

Автор: Мария Пеева

Събудих се в пет сутринта от молитвата на ходжата. Трябва много да обичаш своя Бог, за да го славиш неуморно преди да се зазори всяка нощ. И още няколко пъти през деня. В Истанбул сме.

Къщата, която наехме, се намира в Юскюдар (не съм сигурна за произношението на имената, които ще срещнете в текста, опитах се да ги запиша, както ги чувам). Юскюдар е в азиатската част. Около нас са все имения с високи огради и изглед към Босфора. Пред едното има въоръжена охрана и полиция. Държат се любезно с нас и ни се усмихват, но погледите им са преценяващи. А ние упорито си минаваме покрай тях всеки ден на път към крайбрежнaта улица на километър по-надолу, по стръмната павирана улица покрай невероятно елегантните гробища и прекрасния ресторант, който открихме. Но за него след малко. Да се върна на нашата вила.

house

Момчетата веднага я кръстиха Султанското имение. Не е чак султанско, но определено може да мине за везирско. Добре де, за адютанта на някой везир. Въпреки това със сигурност е най-богатата къща, която сме наемали от airbnb. Всичко е в мрамор, кристали и злато, спалните са колкото нашия хол, имаме си вътрешна сауна и малък фитнес, външен басейн и джакузи с отделен бар към тях, а най-прекрасното е, че имаме изглед към целия град и към Босфора, разбира се. Не мога да се отлепя от терасата. Те са три впрочем, на всеки етаж по една. Деля последната с един гларус, който нахално и упорито ме наглежда, докато се полюшвам в плетената люлка. Алекс го нарича нашия Орел и иска да си го носим в София. Къщата има високи огради с електричество отгоре, и за да влезеш, минаваш през две огромни железни порти с дистанционно, между които има алея - вероятно, за да те огледа добре охраната. Може би заради това не се чувствам кой знае колко уютно тук. Напомня ми някак на златна клетка. При все това е интересно да си на такова място, стига да е само за няколко дни. 

Истанбул… Някога Наполеон е казал за него, че ако светът беше една държава, Истанбул щеше да е столицата й. Това е най-живият, пъстър, многообразен и интересен град, в който някога съм била. Като всеки мегаполис ме кара да се чувствам едновременно нищожна и значима. Нищожна, заради огромните сгради и уханието на древност; значима поради простичкия факт, че дължи съществуването си на милиони такива обикновени и малотрайни същества като мен. Но в Истанбул има и още нещо, различно от другите европейски градове, и то е преливането на континенти, религии и раси. Синята ми капела се губи сред всевъзможни забрадки, бурки, бейзболни шапки, кърпи и расти наоколо, аз съм никоя. Действа смиряващо някак - да осъзнаеш колко малка част от света си всъщност ти, бялата християнка от съседна държава, която местните одобрително наричат “комши”. Но да не се отклонявам твърде много.

69421546 345467893072549 8404151310550564864 n

Градът е толкова е кипящ от енергия и разнообразие, че може да ви изтощи. Всеки път разглеждаме по нещо от забележителностите и все още не сме видели нищичко от него. Този път сме със съвсем малко бебе - внучето е с нас, и по тази причина се ограничаваме със забележителности, подходящи за него и за 6-годишния Алекс, който бързо се отегчава. След дълго избиране, се отказваме от дестинациите, които вече сме разглеждали като Синята джамия и “Света София” и дворците, и се спираме на приключения, подходящи за деца.

Разходка с лодка - избрахме за това първия ден и добре, че го направихме, защото впоследствие времето се поразвали. Наехме си гид, който ни качи на нещо като корабче - градски транспорт и ни разказа за вилите и дворците покрай брега на блестящ английски. Беше млад човек, завършил в Щатите, запален противник на Ердоган, който с еднаква страст ни говореше и за история, и за политика. Пак той ни заведе и на една малка уличка за закуски в Бешихташ, където преядохме с местни специалитети като лахмаджун, например - турската пица, която непременно ще се науча да приготвям. Бешихташ и Таксим са два квартала, които непременно трябва да посетите и да опитате от уличната храна, да пиете чай или турско кафе на малка масичка на самия тротоар, и може би да изиграете една табла или да пушите наргиле. Наргилета тук има навсякъде, а алкохол няма да откриете във всички ресторанти, може би само в туристическите. Но пък може да опитате шербета - наистина е невероятен. 

Следващото развлечение, на което се спряхме, е увеселителният парк “Виаленд”. Там вече сме били с Алекс в съвсем бебешка възраст, така че за него е съвсем ново. Паркът не може да се сравнява с Леголенд или Дисни, но си има своето очарование. Хлапетата и младите се впускат по люлки и пързалки, а ние с Бобчо се оттегляме на разходка в близкия открит мол, където има подходящи за по-малките забави като разходка с влакче, куп вкусотии и изобщо теренът е подходящ за количка.

vialandТурците обичат деца, но не ги издигат в култ и никъде не дават предимство за майки (баби) с колички. Изобщо въпросът с предимствата в Истанбул никак не е уреден, при шофиране включително. Не ме разбирайте погрешно, пътни знаци има навсякъде, но личните ми впечатления след пет дни шофиране в града заслужават цяла отделна история. Добре е да имате предвид, че в Истанбул пешеходците тръгват да пресичат на червено толкова често, че на първия ден се зачудих да не би в Турция светофарът да сигнализира обратното на цял свят. Като някакъв закон е това - светва червено и групи хора се втурват да пресичат. При автомобилите важи абсолютно същото, когато трафикът е натоварен. В най-общи линии може да се каже, че предимството тук е на най-нахалния участник в пътното движение. А интересното е, че улиците са пълни с групички полицаи, които съвсем безучастно наблюдават какво се случва, докато си пушат цигарите и дори коментират най-забавните сюжети - примерно човек, теглещ нещо като каручка, който се изтъпанчва насред коли и камиони на светофара и тръгва да пресича диагонално. Пред колата ни изскачаха дори хора с бебешки колички, а велосипедистите и моторите дори не смея да коментирам, всяка вечер благодаря на бога, че противно на всяка логика, не сме убили никого. Всеки минава откъдето свари, обръща ти огледалото, маха с ръка и подвиква нещо, не знам дали е ругатня или извинение. В същото време, докато охкаш с облекчение, че навреме си ударил спирачка, те запушва камион, тръгнал да пресича на червено, и отвсякъде пищят клаксони, не, не към нас, а просто ей така, да се регистрират сякаш - ето, и аз съм тук, и аз искам да кажа нещо. Из центъра има улички, в които навигацията ви води и би трябвало да са еднопосочни, но някой изведнъж изниква в неправилната посока и ви качва на тротоара. Или пък стигате до края на улицата и откривате, че ВЕЧЕ е затворена - не с колчета или с нещо легитимно, а с кашони, чували и с 10-литрови бутилки вода, а по платното са наредени масички или сергии. Пътните правила в Истанбул са пожелателни, това мога да ви кажа. Мислете му, ако пътувате с кола и се въоръжете с огромно търпение.

Другата дестинация, която избираме заради децата, е Аквариумът. Дотам, слава богу, пътят е шестлентов и движението е съвсем различно. Но в Турция дори магистралите не са това, което са в познатия ми свят. Тук на магистралата продават гевреци, дини и пъпеши, и няма нищо необичайно в това човек да спре ей така, насред магистралата, дори не в отбивка, и да си купи нещо за подкрепа по пътя. За ужас на Иван, правим го и ние, още на идване. Като си в Рим, прави като римляните, нали така? Но да се върнем на Аквариума, който е прекрасен, наистина. С децата изчитаме малка част от описанията на морския живот, строежа на Суецкия канал, легендата за Гибралтарския проток, наслаждаваме се на безброй видове рибки, скатове, корали, невероятната капибара, която момчетата помолиха да им купим, пингвините, пираните, и разбира се, акулите, които изглеждат толкова симпатично усмихнати през стъклото.

аквариум

Всъщност този път бяхме в Истанбул с конкретен повод - на футболен туризъм, както го наричам, а именно за мача за Суперкупата Ливърпул - Челси. Бешихташ, оказа се, подкрепят нашия отбор за този двубой и докато бяхме в квартала им, отнякъде изскочи екип на националната телевизия и, представете си, взеха интервю на Косьо като фен на Ливърпул. После го попитаха каква турска храна харесва, при което той много се смути и каза, че не обича баклава. Умряхме от смях всички, а интервюто най-вероятно не са го излъчили заради тази му реплика. Но беше забавно.

Косьо наистина не хареса баклавата, но за сметка на това в едно близко ресторантче, не туристическо, открихме страхотни десерти, с които си подсладихме душата след кебаба и кешкека и не знам още какво, защото не успях да запомня названията на всичко, което поръчахме и някак успяхме да погълнем. Оказа се, че ресторантът (дръжте се да не паднете, но проверих в интернет и наистина е така, управителят не ни е излъгал), е собственост на Нилхан Османоглу, внучка на султан Абдулхамид, който е бил на власт, когато България се е освободила от османско робство. Тази потомка на древния род днес прави бизнес и твори изкуство, има профил в социалните мрежи и пише книги. Не е ли парадоксално как се променя светът? Някога моите прадеди са треперили пред султана, а днес неговата потомка нахрани моето семейство в ресторанта си. Впрочем ресторантът е прекрасен и много го препоръчвам, а към него има и магазин с ръчно изработени бижута, бутикови есенции на баснословни цени и прекрасни занаятчийски творения за дома, на които трудно може да се устои. Ако имате път към тази част на Истанбул, може да се разходите и дотам. Джуджу, управителят, ще ви омае и ще си тръгнете с празни джобове и пълни сърца. Това турците наистина го умеят.

ресторант

Което ми напомня за Капалъ Чаршъ, откъдето в друго магазинче, на име Сан Султан, си тръгнах с подправки, които вероятно ще ми стигнат да готвя и за правнуците. Не ме питайте за шафрана, моля ви. Ще ви кажа само НИКОГА да не пиете кафе с търговеца, колкото и упорито да настоява. Подозирам, че слагат нещо в това кафе, за да ви замае главата и да не се усетите изобщо какво купувате. Факт е - вадят ти душата, но я вадят с памук. И дори когато те излъжат, си тръгваш доволен, поне докато не видиш разпечатката от кредитната карта.

Изобщо, ако говорим за пазаруване, Истанбул е място, където всеки ще намери нещо за себе си. В малки магазинчета из Капалъ Чаршъ и целия град има ментета на скъпите марки, а в моловете са оригиналите. В моловете има и страхотни нечувани за мен турски брандове, впрочем, които по цени и елегантност не отстъпват на големите европейски марки. Най-фин порцелан, висококачествена кожа, скъпи бижута, редки подправки и памучни изделия от най-висок клас се продават на една улица с фалшивите стоки и имитациите. Турците са велики търговци, признавам им го. Брутният вътрешен продукт САМО на Истанбул е три пъти колкото този на цяла България. За мача на Ливърпул-Челси например се изчислява, че приходите им са 100 милиона евро. Не е зле, нали?

За мача не мога много да ви разказвам, защото го прекарахме с внучето в султанската вила. Останалите обаче се върнаха щастливи и превъзбудени. Хубаво е да побеждава твоят отбор.

Днес се прибираме в София, изморени, щастливи и пълни с емоции и покупки. След някоя година пак ще посетим Истанбул, списъкът ми със забележителности продължава да е все така пълен и все още не съм отметнала и една четвърт от него. Но в същото време съм видяла и всичко - човечеството в огромното му разнообразие. Защото тук целият свят е събран в един град, на един сокак, в едно кафене, където на масата до теб дългобрад достолепен турчин, сякаш излязъл от по-миналия век, вглъбено си реди броеницата, на отсрещната маса - кротка група блажено усмихнати азиатски туристи скролват хиляди снимки, а между тях ние, шумните европейци се радваме на пъстрите си покупки, ядем локум и кюнефе, докато баялдисаме и се чудим дали ние сме превзели Изтока или той - нас. Нима това не е светът?

Още от нашите семейни пътувания: 

Лондон - винил и караоке

Пустиняци на път за Мадрид

Виенски истории

Мюнхен - правете фалафел, а не война

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам