Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Нели Славова/Истории от гардероба

Хайде честно сега, какво си помислихте в първия момент, когато видяхте снимките на тези жени? Казахте ли си "браво" на ум? Похвалихте ли ги? За кое? За смелостта? Коя смелост? Смело е да си нормален, така ли се възприема? И аз в първия миг им дадох едно "браво", но после се осъзнах, че това, което тези жени правят, не е смело. Нормално е! Те са нормални! Те са Истинската Жена, real woman! Те не се съревновават с други жени с красиви тела, преси, бицепси, плочки, прасци, тен, мигли, зъби, коси, цици и нокти. Те нямат подобни цели. Те са просто нор-мал-ни! Ние сме нормални! На мен момичетата от снимките ми лъхат на здраве и увереност. Ако имах някаква компания, някоя скъпа марка - с удоволствие бих поканила тези жени да ми бъдат реклама и да я прославят. Дали бански, дали козметична серия или парфюм, да ги види друга нормална жена, която или няма гърди, или има криви зъби, или е пъпчива, или има рядка коса, или може би няма никаква коса, или има странни подкожни косми, или пък има ръце, които се клатят, докато си слага сол на таратора, или пък не може да си вкара дънките в ботушите, защото има огромни крака - да ги види и да си рекне: Лелееее, ето това е за мен! И аз го искам! Тази жена е толкова жива, усмихната, в тонус, излъчва увереност, и аз искам като нея! И аз искам да съм здрава и да се обичам! Да се чувствам добре в кожата си!

Не съм толкова дебела, колкото се чувствам

 

Защото, дами, нека го кажем пак за хиляден път - увереността, сексапилът, самочувствието, харизмата, обаянието, не идват в пакет с дрехи, обуща, червило, токче, чанта, дезодорант и мигла! Знам, че го знаете, но аз обичам да го повтарям, защото звучи фантастично! Истината звучи готино! От нас идват всички онези определения! Ние сме тези, които ги носим и притежаваме. Или иначе казано:

Жената прави роклята, а не роклята да прави жената.

От нас е всичко. Тези жени имат послание и то е - не мрази тялото си за това, че е минало през много. Имаш избор, който можеш да направиш. Имаш избор да пазиш и следваш диети, имаш избор да се обличаш както решиш, имаш избор да изглеждаш както се чувстваш добре, имаш избор и след година да бъдеш с преса. Но не си мрази тялото и съзнанието, не се упреквай, не се обвинявай, не се комплексирай, ако твоето тяло не прилича на друго тяло. Избери да се обичаш.

Трите килограма, които убиват

 

Не се извинявай. Чудесно е, че ти си се възстановила след две раждания. Прекрасно е, че тялото ти е в топ форма след всичко, което му се е случило. Но аз нямах този шанс. Или пък имам. Всичко е избор. Важното е, че съм здрава. И се чувствам добре. И двете сме истински жени, защото уважаваме нашия храм - телата си. Аз не се състезавам с теб. Просто искам да съм здрава, да се чувствам добре и да изглеждам добре - смятам, че го постигам. Ето това чета аз като послание и то достига така до мен.

Митът за идеалното

 

На една от снимките виждате блогърката Мег Богс, която си прави селфи със спортния екип може би в съблекалнята, във фитнес залата. Повече ми харесва от селфитата на Златка Димитрова. Не само защото не понасям последната, а и защото обичам да гледам усмихнати, излъчващи живот и добро, хора. Да, по-приятно ми е. Не ме кефи да гледам студени, болни, невзрачни мутри. И също така здраве и 50 кг. не е знак за равенство. Здраве е добра форма, добър тонус, здрав дух, силно сърце, способности, чувстване органически и духовно в хармония, и простота.

Здраве не е да си слаб. Здраве не е и да си дебел. Здраве е широка усмивка. С всякакви зъби, които показвате и не се срамувате. Може би и за това някои жени на 40-50 годишна възраст изглеждат много по-добре от такива на 20-30 години, замисляли ли сте се?

Не сте ли чували за киноа?

В автобиографичната си книга Ейми Шумър разказва, че веднъж излязла на неловка първа среща, уредена от мачмейкър (професионална сватовница). Решила да опита лимитите си. Мъжът дошъл втори на въпросната среща в бара, бил в ужасно, нелепо облекло, говорил само за себе си, не проявявал никакъв интерес към Ейми, не задавал никакви въпроси, не провокирал събеседника си за разговор, а слушал само собствения си глас, който вече бил отчайващо досаден и дразнещ. Мачмейкърката била предупредила Шумър да внимава как се държи. Да задържа интереса на мъжa, с когото ще се срещне. Да се потруди. Ейми не се посвенила да попита мъжа какво пък мачмейкърката е казала на него и получила като отговор:

- Каза ми да не се старая много с теб. Все пак не си била модел. Обикновена си. И като те видях - направо ми олекна. 

Така е. Не всички жени сме модели и слава Богу, защото би било ужасно скучно. Би било ужасно всички да изглеждаме като един и същи човек. Би било ужасно човек да няма никакъв избор. Красотата, както съм казвала, има много различни форми и проявления. Красотата идва под различни имена. Защо да искаме да изглеждаме като една и съща жена? Някои искаме да изглеждаме като себе си, с недостатъците си, с онези несъвършенства, с истинското си аз, с неподправеното си излъчване, в което е и цялата еротика. Някои не се вписваме в критериите и стандартите писани от други. Красота има във всяко тяло, защото то си е нашето тяло. Красотата е в това да можеш да си себе си, да заявиш себе си. Чарът, сексапилът, премереността и никакво излишно самочувствие. Красотата не е стриктна, строга и сериозна. Ок, браво на тези жени! Но не защото са решили да направят тази фотосесия или са пуснали някое селфи. Браво, защото са себе си! Браво, защото могат!

Истинските жени носим S, M, L, XL, XXL. Но нашите имена са различни. Всички имаме стремеж към едно - да бъдем здрави и да се чувстваме отлично в кожата си.

На снимките: Desiree of The Perfect Mom BlogBethanie of The Garcia DiariesMeg of Meg Boggs BlogKatie of Katie Crenshaw

Препоръчваме ви още:

Тегло

Добре в кожата си

За социалните мрежи и невъзможните стандарти

Автор: Валентина Димитрова/Нюанси

Действието се развива в София на бул. Витоша, около 13 ч. Времето е слънчево и една от многото майки с деца е излязла на разходка, но докато бута количката, изведнъж се чува мощен, добре изнесен момчешки крясък, който преминава в силен плач, примесен с викове. Ако сте родител, сега поклащате глава, казвайки „О, много добре знам за какво говориш. Ела да чуеш моето“. Майката спира, взима детето си на ръце и започва да го гушка и да му говори в опит да го успокои, но очевидно това още повече започва да го дразни и то се опитва да се измъкне от ръцете ѝ, използвайки така добре известната ни техника „гънене на червей“. След успеха, който е постигнал, юнакът гордо се тръшва на земята.

В този момент, като по команда, до майката и детето мирно и строго застава една жена над средната възраст. Почти съм сигурна, че това беше леля Гичка, онази, която обича да цъка с уста и да размахва пръст, сещате ли се? Та, спира тя, поглежда детето със сключени вежди, но все пак в опит да „вкара“ лека усмивка и казва твърдо:

- Я да видя сега кой плаче! Ти нали си момче, какви са тези сълзи и викове?

Майката, както изглежда, и без това се чувства достатъчно неудобно от факта, че нейното дете се чува до ъгъла на „Графа’’ и ’’Алабин“ – не стига, че всички хора се обръщат, ама сега и тази жена. 

А аз седя и се чудя какъв всъщност е смисълът на това вмешателство: 

А) Да изпълни гражданския си дълг, като се притече на помощ? 

Б) Да покаже на майката как се прави – какви са тези прегръдки и разговори, трябва строгост.

 В) Или просто много я дразни шума, а ще отива към ”Гарибалди“, където е сигурна, че още ехти.

Докато мисля по този въпрос, те продължават да стоят там в едно и също положение – майката се върти неудобно в опит да вдигне детето си от земята, а леля Гичка още повече се надъхва да се справи със ситуацията, въпреки че не си е променила наклона на тялото дори с милиметър:

- Ооо, ама ти ако ще продължаваш така да ревеш, да те взимам с мен, да те водя вкъщи.

При тези думи детето се сепва, поглежда я изплашено, продължава да плаче (просто вече има още едно нещо, за което да е разстроено), но става и се гушва в майка си, а леля ви Гичка с гордо вдигната глава и все така набиваща земята походка се отдалечава. Сигурна съм, че такива ситуации не само не са ви непознати, ами се сблъсквате с тях ежедневно – или като родители, или като наблюдатели, или сте били на мястото на детето, а може би сте човекът, който често се намесва. 

Като семеен терапевт знам колко е важна връзката между родител и дете. Тя, като всяка друга връзка, се изгражда във времето, преминава през различни етапи, защото участниците в нея се променят непрекъснато. Съвсем естествено е да има конфликти, провокирани от различни емоционални състояния, които да доведат до определени ситуации. Въпросът е, че ние като странични наблюдатели нямаме представа на какъв етап от взаимоотношенията си са и каква точно е причината за възникналата случка. Ето ви два варианта:

1. Може би детето има физически дискомфорт – гладно е, жадно е, спи му се, нещо го боли, топло му е/студено му е, неудобно му е (ако е в количка).  Всякакво неразположение от този тип може да предизвика реакция в детето, особено ако е по-малко. Какво се случва с детето, би могъл да знае родителят. Забележете: БИ МОГЪЛ, но не е задължително, понякога дори на родителите им е трудно да разберат какво точно се случва с децата им, какво изпитват те и това е НОРМАЛНО. Родителите могат да предполагат и да се опитат да облекат в думи това, което децата се опитват да изразяват с действие. Например “Сигурно вече си гладен, още малко и се прибираме да ядеш.“ или “Знам, че ти е топло и това те изнервя.“, или “Не мога да разбера какво точно има, но изглеждаш разстроен, ела да те гушна“.

2. Родителят и детето са на етап от взаимоотношенията си, в който се поставят граници – това често се превръща в „игра за надмощие“ между тях и е важно да преминат през нея. Майката казва „НЕ“, детето се тръшка и иска да „тества“ тези граници и дали майката ще отстъпи. Понякога е добре детето да „победи“ родителя (отново зависи от контекста). Друг път е важно родителят да устои на казаното, защото по този начин очертава граници и създава сигурност в детето. Тръшкането е важна част от себеизразяването на детето и е здравословно, но е необходимо родителят да го разбира, за да може да го понесе и овладее.

7 разлики между обикновения и мъдрия родител

82664294 m 1

Както виждате, това са доста дълбоки процеси с предистория (може да се каже от раждането на детето) и едно „включване“ като „Ако не спреш да плачеш, те взимам вкъщи“ е повече от неуместно и не носи смисъл нито за майката, нито за детето. Единствено може да разтревожи детето още повече, да събуди страх у него и да му даде послание, че плачът (единственият му досега познат начин да предаде на родителя, че изпитва дискомфорт) е нещо лошо и то може да бъде отнето от най-близкия му човек. 

Това, че ние не знаем какво се е случило преди детето да започне да плаче, е от изключително значение. Няма как да се прецени дали родителят има нужда от помощ и вие способни ли сте да му я дадете. Той въобще търси ли я? Родител не се ражда, родител се става! И като всяко ново нещо се изисква време, търпение (с което не всеки разполага винаги и по всяко време) опити и мноооого грешки! 

Слава Богу, че ги има грешките, най-хубавото нещо в живота! 

Радвайте се на грешките, които правите, защото това е шанс да учите нови неща непрекъснато! Майката от примера по-горе може да е попаднала в добре позната за нея ежедневна ситуация. Може би знае причината за тръшкането и как да се справи с него. Но е възможно да е нова и все още непозната емоция. Ако е така, това е чудесна възможност родител и дете да научат нов начин на комуникация, да се опитат да се разберат и да се справят САМИ. 

Хайде, сега да си представим една друга ситуация, хипотетична (ама не съвсем). Разхожда се една майка с дете, което започва да плаче и да се тръшка на улицата. Тя го хваща за ръката, изправя го рязко, издърпва му ухото така че да се отлепи от земята поне с 10 см и накрая му „лепва“ един шамар. Вече няма викове и писъци от страна на детето, защото унижението и обидата са прекалено големи и то иска да се скрие от погледите на всички хора наоколо, затова навежда надолу главата си и започва тихо да рони сълзи. Питам аз, къде е сега леля Гичка? Къде е тази твърдост и увереност? Защо не застава така гордо изправена до майката и не ѝ каже: “Я да видим сега, кой посяга на детето си?“ или „Ооо, ти продължаваш и да му теглиш ухото, хайде с мен да те водя при социалните?“ 

Не възпитавам детето си по "метода на тоягата"

40567361 m

 

Няма я. 

Или пък, не, чакай! Аааааа, ето я там – тази, която подминава и цъка, ама какво точно си мърмори под носа не знам, защото не говори така високо и ясно, както преди малко. Аз може да се опитам да предположа, например: “Ццц, то пък бива, бива…ама не се спря“ или „Ами, то като не става с добро“, „Няма друг начин, по който да имат уважение децата. Като малка (лятото на 1944) един учител ни биеше с пръчките през ръцете, но на всички ни беше любимият учител – имахме респект!“.  

Не, лельо Гиче, не сте имали респект, имали сте си чист страх, защото и на вас ви е бил мил животът! И вие сте се чувствали унизени и обидени, огорчени и потиснати, но са ви казали, че това се нарича респект… ама не е! 

Опитах се да си обясня тази ситуация и през погледа и преживяванията на леля Гичка. Най-вероятно нейните чувства никога не са били приемани и зачитани от нейните родители. Тя се е научила да ги потиска, така че никога да не видят бял свят. Това е тъжно, несправедливо и обяснява поведението на цели поколения. Когато леля Гичка е била разстроена и си е позволявала да плаче, майка ѝ може би ѝ е казала „Ооо, я не ми се лигави“ или „Еее, ти пък за това ли ще плачеш, то поне да беше за нещо сериозно“ или така известната фраза „Ще те набия най-накрая, за да знаеш поне защо ревеш“. Да изразяваш чувствата си е било неприемливо, просто защото родителите не са знаели как да го направят и как да партнират на децата си. Така леля Гичка получава посланието, че за да бъде приета и обичана в семейството си, не трябва да бъде чувствителна, не трябва да плаче, трябва да търпи, да не се лигави и винаги да „се стяга“. И, така, тя израства с непоносимост към тези чувства и когато и където ги разпознае, макар и в другите, има необходимост да ги спре. Това би могло да обясни и поведението на много хора, които спират и започват да говорят на децата или на майките им, които „много са ги разпуснали тия деца“. 

Но въпреки това – недейте! Оставете децата да плачат, да се тръшкат и да тропат с крак. Това е важно за тях и е част от себеотстояване и себеизразяването им. Родителите им знаят най-добре какво се случва с тях в този момент, защото те имат изградена връзка. Ако срещат затруднения, те сами ще потърсят помощ, когато преценят, че имат нужда от такава. Или ако все пак решите да се намесите, то нека поне да бъде тогава, когато наистина е необходимо. Когато трябва да прекратите насилие или злоупотреба, упражнявани върху деца. 

Защото не тези, които плачат се превръщат в насилници, когато пораснат, а именно тези, на които е отнет „гласът“.

За автора:

Screenshot 2019 07 02 at 10.02.45 AM

 

 

 Валентина е дипломиран семеен консултант, завършила е обучение по семейна терапия към Институт по фамилна терапия. Терапевт и съосновател на център "Нюанси".

 

 

 

 

 

 

Препоръчваме ви тези идеи за справяне с тантрума.

 

Автор: Лени Рафаилова

Гледам вчера излезли резултатите от НВО-то на седмокласниците. Ууу, чудно, бравос. И нашата, и тя резултати има, точно такива, каквито очаквахме. Сега децата почиват, но не всички деца. С изместването на датите за външното оценяване с месец напред (напред ли е, назад ли е, аз все бъркам посоките) тази година, министерството и всичките там умни глави вкараха една не чак толкова малка група деца в тотално приключение.

Вероятно знаете, че в България има едни такива по-различни училища, в които български и математика не играят. Това са училищата, които се водят под опеката на министерството на културата. За цялата страна те са точно 23 на брой- училища по изкуства и култура. За тези от вас, които не са наясно, това са училища като художествените гимназии, музикалните училища, хореографските. В тях се кандидатства с отделен изпит и този изпит/изпити никак, ама наистина никак не са от лесните. Децата, които имат желание и дарба за някое от изброените изкуства, се подготвят през годината и за тях, едновременно с подготовка по задължителните български и математика. Сещате се, че след 9-10 месеца такова усилие, тия деца са изтощени до припадък и единственото, което им се иска, е всичко да свърши, на родителите им също. Представете си, примерно, дете, което иска да учи в някое музикално училище ( за справка- в най-големия и пренаселен град в България- София, то е е едно-единствено с общ прием по-малко от 80 деца). Та това дете освен, че ходи на уроци по БЕЛ и МАТ (така сега удобно ги съкращаваме, че чак ми се догадва от тях ), детето ходи поне 2 пъти седмично на уроци по пеене или по съответен инструмент и минимум веднъж по солфеж, което си е висша математика, както и да го погледнем. Хубаво, ще кажете, сами го искат - да се оправят. Така, донякъде е така, но не съвсем. До миналата година, когато седмокласниците се явяваха на НВО през май, всичко свързано със задължителната им подготовка в училище приключваше точно до края на май. Изпитите в училищата по изкуствата традиционно се провеждат в края на юни. Така тези деца имат около месец да отдъхнат и да се съсредоточат върху останалите си изпити. И така е редно, и така е правилно.

Но не! Умните министерски глави решиха, че ще си правят НВО-то, когато си искат, щото много материал имало за учене. Това е безсмислено и го видяхме, че е такова. Нито децата учиха повече, нито по-различен материал им се предаваше. Губене на време, създаване на допълнително напрежение и то в жегите. В повечето български училища се забранява на децата да отварят прозорци, с презумпцията някой да не реши да се метне. Ясно е, че климатизация има сигурно единствено в някои частни училища, в държавните такова чудо няма, вероятно няма и да има. Задухата в класните стаи е нетърпима. През юни става още по-зле. Но вероятно в министерските кабинети има и вентилация и климатизация, та ги е надухало хубаво та седели-седели, па решили да съберат де що има изпит - в края на юни.

Та, да се върнем на ония деца, дето имат и други изпити. Тяхното усилие е наистина много сериозно и заслужава вниманието на обществеността. Редно е да има време между изпитите, за да може децата хем да поемат глътка въздух, хем да завършат подготовката си спокойно. Така и те са по-уверени, и резултатите им са по-добри. 

Пожелавам на децата, които още не могат да отдъхнат от натоварване и притеснение, които още не могат да заминат на почивка или поне да излязат да се забавляват с приятели, без душите им да дълбае тревога, желая им да бъдат здрави и да устоят на това изпитание, което някакви стари хора в някакви кабинети са им спретнали. Тия хора, че са за бой, за бой са, ама децата са велики и са смели, и са силни. Те ще издържат, напук на глупостта човеческа. Малките ни творци няма да спрат да свирят, да пеят, да рисуват и да танцуват. Няма бе! А министерството да си вземе бележка, да се самосезира или както там му викат, абе да мислят бе, да мислят, не да се въртят на столовете. 

Успех на всички деца и после щастливо лято, милички! Забавлявайте се с всичка сила, заслужили сте си го!

Прочетете още:

Летният лагер - плюсове и минуси

50 свежи идеи за летни забавления

НБО - невероятна и велика онтогенеза*

Автор: Мария Пеева

Ако бях писала тези думи късно снощи, щяха да звучат по съвсем друг начин - много по-гневно. Даже си бях намислила как да започна - с онази стара приказка:

Не се дръжте с хората така, както те се държат с вас. Ще вземат да се обидят.

Но тъй като е ранно понеделнишко утро с дъх на роса и морето пред очите ми е гладко и красиво, и птичките наоколо чуруликат, все едно краят на света никога няма да дойде, колкото и да се опитвам, не мога да извикам и грам гняв в душата си. Чисто ми е едно такова, и ми ухае на изпрани чаршафи и кафе. Как да се ядосам?

Имам си една приятелка, която също ухае на чисто. Душата й е като на дете. Храни бездомните котки пред блока и дава стотинка на всеки срещнат просяк. Наскоро тръгна да носи дрехи на една жена в нужда и “забрави” в джоба на дънките 50 лв. Ей такива неща прави. Може би е малко наивна, може би е твърде усмихната, твърде откровена, незлоблива и прощаваща? Такава е. Но аз затова си я обичам.

Е, онзи ден някоя си майка от детската площадка й казала на ушенцето:

- Ама ти стига си се раздавала на хора, които не заслужават. Знаеш ли какво говорят за теб другите майки? Знаеш ли как те наричат? Измислили са ти прякор - викат ти Лудата.

И тя ме попита, моята приятелка. 

- Кажи ми честно, луда ли съм наистина?

Ядосах се много. Затова ви казвам, че ако снощи бях писала тези думи, щях да изригвам огън и жупел. Щях да кажа тежки думи за “доброжелателните приятелки”, които бързат да споделят всяка грозна обида, която някой е изрекъл за теб. Вместо просто да те защитят, защото това правят истинските приятели - опълчват се за теб, дори когато не знаеш, че го правят. Щях да кажа тежки думи и за онези, с “чувството за хумор”, които измислят толкова забавни прякори, за да се посмеят на чуждата невинност и доброта.

Но в това прекрасно утро нямам сърце за лоши думи. Мога само да се усмихвам, защото утрото е същото като моята приятелка - чисто, слънчево и ведро.

Да, мила моя, луда си. Луда си, защото се раздаваш в един свят, който предпочита да взима. Луда си, защото не си се научила да нараняваш, когато те обиждат. Луда си, защото обичаш хората,  дори когато се присмиват на невиността ти. Луда си, защото не умееш да се защитаваш, защото душата ти е на дете и злобата се плъзга по нея и пада долу, в калта, без да я изцапа. Луда си и слава богу!

Добре, че ги има лудите.

Те със сигурност няма да направят онези - обръгналите, мнителните и коравосърдечните - по-добри хора. Сред тях ще останеш неразбрана и може би дори отхвърлена. 

Но ако ги нямаше лудите като теб, светът щеше да е много по-неприветлив, а животът - още по-жесток. И със сигурност усмивките щяха да са много по-малко. Щяха да са изчезващ вид, застрашено цвете като еделвайса.

Носи си с гордост прякора. Ще ти поръчам тениска, на която да го изпишат с големи алени букви. И на мен ще си поръчам такава, защото искам да съм като теб.

Да са живи и здрави лудите! 

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа 

Как да се предпазим от токсични връзки

Автор: Лора Райчева

Това е една случка, за която винаги ще говоря трудно. Случилото се остави голяма рана в мен, голям страх... не минава ден без да се сетя. А щом се сетя, собственият ми глас започва да крещи в спомените ми “губя го, мамо, губя го”Отдавна искам да ви го разкажа. Не, защото имам нужда да го казвам, напротив, предпочитам да го смачкам в спомените си. Но това е реален риск, реална опасност и, ако историята ми помогне на само една майка в подобна ситуация да запази самообладание и да не прави моите грешки, ще си е струвало.

Нужна е малко предистория. Когато родих първото си дете, макар да бях на 34 години, се чувствах като малко дете, неспособно да се справи с голямата отговорност. Мислех си как човек, кола за да кара, на курсове ходи, изпит държи, а да гледаш дете е толкова по-сложно. Как да стане без подготовка? И започнах да се подготвям - четях, говорех, питах, пак четях. Специално ходих да питам педиатърката на детето какво да правя, ако се задави. Жената ми показа първо с бебето на коляното и, ако това не помогне, как да го стисна като по филмите. 

Усърдно си припомнях всеки ден този урок. Щом започнах да захранвам детето, като го сложа да яде, си мислех: сега, ако се задави, правя това и това.

Само че ми се падна дете, което се хранеше бавно, деликатно, безопасно. Освен това се оказа, че за него собственото му тяло е свещено като храм - нищо никога не лапна, освен храна. Може да разпилееш около него монети, копчета, лего... нищо няма никога да отиде в устата му (нито в носа, ушите и т.н.). И тази негова силна любов към себе си и инстинкт за самосъхранение, започнаха бавно да приспиват страховете ми.

Мина малко време и се роди малчо. Аз бях сигурна, че дете със същите гени, гледано и възпитавано по същия начин, ще бъде и със същото поведение. Колко глупава съм била... Съответно не си правех труда да прибирам дребните неща много усърдно.

Беше на около годинка, приспивам го в количката, на обед, насред кухнята. Пързалям я напред-назад и съм пуснала абсорбатора да му шуми. Аз не го виждам, спуснала съм му капака колкото може надолу, да му е тъмно и като хралупка. Не знам какво ме усъмни, какво стана или не. Просто нещо ме притесни и погледнах в количката. И го видях как се дави. В този миг съзрях в ръчичката му монети и се сетих, че е глътнал някоя. Извадих го от количката, стиснах му рязко коремчето, изкарах му въздуха, а с него излетя и монетата. 1 лев. Огромна монета, за това е заседнала, а не е успял да я глътне. После педиатърката, ренген за други монети и така.

За рефлукса с любов

Минават още две години, през които нямам подобни истории и напълно се отпускам, че всичко е отминало. Една хубава, слънчева сутрин на вилата им правя закуска, а те са седнали на кухненския плот. По принцип така си седят вкъщи, но на вилата, щом се събудят, излизат на двора и им нося там закуската. Ядат, тичат, смеят се. Бяха вече на 3 и 4 и имаха малко свобода, никой не им висеше на главата непрекъснато. Но тази сутрин решават да са при мен.

Моите деца много обичат кренвирши. Колкото и да не харесвам този продукт, реших да вярвам, че Стара планина са от месо, и им купувам. Въпросната сутрин искат яйца на очи, маслинки и кренвирш. В хладилника има два броя, но нещо ме усъмняват, че са стари и решавам да им дам само единия. За целта го нарязвам на шайби, да им изглежда повече. 

Момчетата са захранвани с парчета храна, не с пюрета и винаги сервирам като за големи хора, само по-твърди неща режех на хапки. Кренвиршите ги давах цели, те си ги ръфкаха. Този ден ги режа...

Малкият ми син е много лаком. Не само яде много, ами яде бързо и тъпче много храна в устата, като бобър складира в бузите. И като мен не дъвче много-много, на две, на три и гълта. Започват да ядат, както си седят на плота, не искат да излизат на двора, а аз с гръб към тях си правя закуска на мен.

Изведнъж чувам странен шум и се обръщам. Малчо отворил уста и сумти все едно повръща. Отивам до него и го питам какво става, лошо ли му е, повръща ли му се. Не ми отговаря, само прави кххх, кххх. И започва да реве. Ама не силно - като второ дете, което трябва да надвиква, пищеше пронизително по принцип, а сега промрънква. Прави кххх и плаче, хлипа едновремено. Аз го гушкам и питам “какво ти е?”

В някакъв момент разбирам, че той всъщност не си поема въздух, а само издиша. Реве, хрипти, издиша много въздух, но не вдишва. И осъзнавам, че се е задавил. Свалям го долу. Крещя “мамоооо, мамооо, елаааа” и детето в мен се мол,и майка му да дойде и да реши проблема, както е решавала всичко трудно в живота ми. Мама дотичва, казвам ѝ, че се е задавил и тя се парализира. Нищо не може да направи. Мълчи и гледа. Аз се опитвам пак, както с монетата да му изкарам въздуха. Първи опит, не успявам. Втори опит ... нищо. Изпадам в паника, не знам какво да правя. Казвам му “не плачи, не си издишвай въздуха” и си мисля, че линейка няма как да дойде бързо, а до Пирогов, дори да карам с двеста, си е минимум 25 минути (извън София сме при тази случка). Пробвам трети път да му изкарам въздуха, но дали вече няма какво да се изкарва или просто не го правя както трябва, защото не съм си го повтаряла две години... Нищо не се получава. Започвам да крещя “Губя го! Мамо, губя го! Мамоооо, губя гоооо!”.

Обръщам го към мен. За милисекунда ми минава мисълта, че може да бъркам и да не се е задавил, а да си е глътнал езика. Отварям му устата и бъркам вътре. И в този миг усещам как пръстите ми бутнаха нещо в гърлото му ОЩЕ ПО-НАВЪТРЕ. Не знам как разбрах, че това нещо е кръгче кренвирш. Кръгло, хлъзгаво, голямо, колкото гърлото му, парче. Само с върха на пръстите го докоснах, не го видях, но разбрах, че е това и че му запушва цялото гърло.

Детето вече започваше да посинява. Нямаше въздух повече, за да плаче. Гледаше с широко отворени, уплашени очи, пълни със зълзи и се надяваше да го спася. Имах части от секундата за решение какво да правя. Вече нямах време, свърши ми. Имах секунди, преди да загуби съзнание. Отворих му устата и с разтворени пръсти бръкнах, докъдето самите ми пръсти можеха да стигнат, рязко ги затворих и се оказа, че хванах кренвирша. Издърпах го бързо. Не беше дъвкал въобще, нямаше и от едно зъбче следа. Тъпото, идеално кръгло парче, което сама му отрязах и което почти го уби....

Гушнах го. Плакахме всички - и другото дете, и майка ми... След две-три минути, аз изпаднах в шок. Започнаха първо ръцете ми да треперят много силно, после цялото ми тяло. Пуснах детето навън да играе, защото той за секунди забрави лошото и ревах, ревах, ревах... Пих някакъв алкохол и малко ме отпусна. Мама ми обясни, че не е знаела какво да направи. Че като майка винаги е била спокойна и е действала инстинктивно, но като баба умира от страх и се парализира от опасността. Природата явно дава нещо на майките... не на жените по принцип, а само на майката към собственото ѝ дете дава специална интуиция и неподозирани сили и умения.

Детето беше весело и спокойно. Но щом дойде следващото хранене, още на първата хапка каза: “не искам да ям, ще се задавя”. Аз казах “няма да се задавиш, ще си дъвчеш добре, но щом не си гладен, ок”. Осъзнавах, че не трябва да го притискам и се държах супер небрежно, неглижирах нарочно пред него всичко случило се. На другия ден отказа закуската. Той яде много и до ден днешен, но е доста слаб. Няма никакви запаси и не може да изкара и ден без храна. И като бебе беше като връв, нямаше гривнички. Като е болен, за ден отслабва видимо и то при положение, че яде, просто по-малко. Абсурд да пропуска хранене. Въпреки това пак не настоях. Дадох му време да превъзмогне случката.

Но не. Не я превъзмогна. Мина денят без да е ял. Пи малко сок и това беше. На следващия ден същото. Казах му, че не може така, храната му е нужна да е здрав. Помолих го пак да пийне сок. На първата глътка каза “не искам, ще се задавя” и го остави. И се започна - казва гладен съм, нося храна, на първата хапка се разплаква, казва, че ще се задави и я плюе. Опитва се да пие. Същото. 

Минаха три дни. Какво ли не пробвах - обяснявах, молих, разсейвах, карах му се... нищо. Отказва да яде. Само по малко вода.

Започнах да чета. Оказа се, че страх от задавяне е често срещан проблем, повече при зрели хора. Влизах във форуми (на английски бяха, май в сащ), в които хората с този проблем си споделяха един на друг какво чувстват. Мислех, че пропадам в бездна, от която няма излизане. Още не бях преживяла задавянето, а сега щеше да умре от глад. Или да се мъчи цял живот с този проблем...

Започнах да търся детски психолог, при който да го водя. Четях, ровех се, звънях на приятели. Харесах няколко човека. Звъннах тук-там. Един не бил в Бг, друг имал час след 3 дни чак, трети не знам какво.... Бяха минали вече 5-6 дни и детето беше почти невидимо. Някакви дрешки се разхождаха, без човече в тях. Тогава ми се обади един приятел и ми каза “уредил съм шефа на една болница да ти ходатайства, където поискаш, за да ви вземат веднага”.

Точно затворих телефона с него, карах кола, отивах към София. Помня точното място, на което бях при този разговор. Държах телефона в ръка и се чудех къде най-много искам да отидем, за да ползвам ходатайството за там и в този момент баща ми се обади и каза: “дишай, бръмбърчето изяде половин картоф”.

Боже, колко плаках и повтарях “благодаря ти, Господи!”. Обърнах колата, зарязах всички ангажименти и се прибрах. Гушках го, целувах го, цял ден ми беше в прегръдките. До вечерта изяде и една бисквита и разбрах, че всичко е вече зад гърба ни.

Това, което не знаех е, че никога няма да го забравим. Той започна пак да си тъпче устата и да яде бързо, но все още понякога, ако парче месо или колбас му се проточи малко в гърлото, се уплашва и плюе. Виждам страхът в очите му в тези моменти. И се моля да са само епизоди и никога да не се връщат като сериозен, дългосрочен проблем.

А, аз... аз всяка нощ, докато спи, го целувам и му казвам, че не мога да живея без него, че ми е по-ценен от моя живот и от всичко. Но знам, че от онзи миг насам и завинаги, аз ще съм увредена, защото страховете ми станаха огромни за всичко. И не спирам да си мисля “Те никога не ядяха при мен, а на двора. Ако и този ден беше така, нямаше и да разбера, че се е задавил... как ще съм спокойна като се храни в градината, в училище.. цял живот в чинията му ли ще вися...”. 

Аз него и от дъното на басейн съм го вадила, и от пред коли съм го дърпала, и други опасности сме преживели... много е палав и все си причинява опасни ситуации. Но тази случка ме извади от равновесие вероятно завинаги.

Скоро след случката, карах извън града, в един момент чух същите хрипове. Поглеждам в огледалото за обратно виждане и го виждам как се дави!!! Аз храна в колата не съм позволявала никога да се яде. Само вода и то трябва да ми кажат, за да намаля скороста и да предупреждавам за дупки. 

Набивам спирачки насред пътя, въобще без да осъзнавам как колата отзад може да ни отнесе, излитам от колата, треперя и заеквам. Отварям задната врата и го питам какво има. Той си отваря устата и виждам, че повръща. Но понеже от 6-месечен, това му е първото повръщане, не знае какво да прави и си го гълта обратно. В резултат на което се е задавил. Изплю, гушнах го, люлях го. Отместих колата и седяхме половин час гушнати, да спра да треперя и да ми е възможно да продължа да карам. Защото в мигът, в който чух ТОЗИ звук, сърцето ми пропусна два удара, а то мойто сърце и без това ги прави тези номера, та се притеснявам да не пукна някъде и децата да останат сами насред пътя.... 

Още са само на 6 и на 7, а вече имам белези и товари, които вероятно ми пречат да съм по-добър родител... И, бога ми, всеки ден я преживявам тази случка, всеки ден се сещам и сърцето ми спира, а очите ми се пълнят със сълзи. Защото видях как детето ми беше на ръба на смъртта и то в моите ръце...

Прочетете още:

Какво може и какво не бива да прави детето преди и след хранене

Хранителни умения при малкото дете

 

Автор: Ана Цанева

Всеки родител иска най-доброто за децата си. Често обаче отношенията между братята и сестрите се изразяват в борба за надмощие и родителско внимание. Има ли решение за трудните отношения между децата в семейството? Можем ли да спрем кавгите и да отгледаме приятели за цял живот?

Експертът по въпросите на родителството д-р Лора Маркам предлага практични и доказани стратегии, които всеки родител може да използва, за да покаже на децата си как да разрешават конфликтите помежду си с емпатия, осъзнатост и спокойствие. Посредством ясни примери и практични съвети книгата представя изпитани техники, които да помогнат на децата да се справят с емоциите си, да изразяват нуждите си и да изглаждат сами несъгласията помежду си. Не е нужно да се превръщате в звероукротители, достатъчно е да покажете на децата си пътя към успешното и хармонично общуване. Стъпка по стъпка, следвайки похватите в тази книга, ще сте в състояние да трансформирате враждебността и съперничеството между децата си в приятелство, уважение и любов.

„Пълна с реалистични ситуации и предложения как родителите да превърнат конфликтите във възможности за изграждане на умения, а родителския страх в пълноценна намеса, „Спокойни родители – щастливи братя и сестри“ изкусно насочва родителите как да уважават преживяванията на всяко от децата си, да поставят граници, да сведат до минимум конфликтите и да изградят умения за цял живот.“ – д-р Тина Пейн Брайсън, съавтор на книгите „Осъзнатото дете“ и „Дисциплина без драма“

 

320 с., 18 лв., ISBN: 978-619-01-0470-4

 

Откъс:

 

КАК ДА ПОМОГНЕМ НА ВСЯКО ОТ ДЕЦАТА СИ  С ЕМОЦИИТЕ МУ, КОГАТО ИМАМЕ ПОВЕЧЕ ОТ ЕДНО РАЗСТРОЕНО ДЕТЕ В ЕДИН И СЪЩИ МОМЕНТ

Открих, че когато друго дете наблюдава процеса на помощ с емоциите, то започва да разбира и да умее да помага. Моите деца често имитират това, което ме виждат да правя, и дори могат да си помагат сами едно на друго, когато са разстроени, чрез проява на емпатия и разбиране. – Сийсин

Най-трудното в това да имаш повече от едно дете, са онези моменти, когато и двете едновременно имат нужда от теб. Любовта ви може и да е безгранична, но все пак имате само две ръце.

Ето защо предварителната подготовка е толкова важна, така децата няма да изпадат в емоционални сривове толкова често.

Но неминуемо ще има моменти, когато ще сте единственият възрастен с тях, ще трябва да се грижите за повече от едно дете и те всички ще се нуждаят от вас едновременно или едното ще изисква цялото ви внимание за десет минути, но няма да можете да му го дадете, защото и другото е там. Какво можете да направите?

  1. Когато и двете деца се нуждаят едновременно от вас, се опитайте да обърнете внимание и на двете. (Ако си изберете едното, те ще решат, че имате предпочитания или вземате страна.) Съобщете им какво става: Имам две разстроени деца и двете в момента са обидени! И двамата имате нужда от тате сега, нали... Елате тук, милите ми, в обятията ми винаги има много място... Ти отдясно, а ти отляво, и двамата в прегръдката ми... Точно така, можете да си поплачете колкото искате... после ще се изясним и ще оправим всичко... каквото и да стане, винаги намираме решение. Това не е лесно, но е възможно. Просто ги дръжте от двете си страни, за да са физически разделени.
  2. Ако се налага да отидете при едното дете, поговорете с това, при което няма да отидете. Така че когато например едното дете (Брайън) се е ударило физически, а другото (Кейли) е наранено емоционално, можете да вдигнете Брайън и същевременно да кажете: Кейли, чувам, че си наранена и имаш нужда от мен, и веднага ще дойда. Просто помагам на Брайън за раната му и после ще ти помогна с това, което чувстваш.
  3. Занимайте с нещо детето, което няма чак такава нужда от вас, докато се погрижите за онова, което е по-разстроено. Ако едното дете не изглежда особено разстроено, обърнете му малко внимание, за да се убедите, че е добре. Дайте му голяма прегръдка и му кажете: Имам една специална задача за теб в следващите минути, докато утеша сестра ти. После го занимайте с нещо, което знаете, че обича, като аудиокнига или кутия със занимания, която сте подготвили да ангажирате с нещо детето си, докато храните бебето например (вж. девета глава). Притеснявате се, че няма да е безопасно шестнайсетмесечното ви бебе да се занимава само? Потърсете в интернет сензорни торбички за тепърва прохождащи бебета и използвайте много тиксо, за да няма вероятност то да я разкъса. Нека е в полезрението ви в другия край на стаята, докато помагате на другото си дете да преодолее емоционалния си срив.
  4. Когато другото ви дете е притеснено за плачещото си сестриче, покажете, че приемате чувствата му, и го уверете, че: Сестра ти е тъжна и ядосана... Помагам ѝ да преживее чувствата си... Скоро ще бъде по-добре.
  5. Ако другото дете настоява да се приближи, седнете на пода и ги дръжте от двете си страни. Ще се наложи да прехвърляте вниманието си между тях, но можете да уважите чувствата и на двете деца.
  6. Детето, което има емоционален срив, често ще се ядосва от това, че другото се намесва. Просто му покажете, че разбирате тъгата му: Не искаш сестра ти да е тук... И без нея ти е достатъчно трудно... Понякога е трудно, когато има някой наоколо. След това възстановете чувството му за сигурност: Сестра ти просто се притеснява за теб... Тя ще стои ей там, далеч от теб. Аз съм тук при теб.
  7. Запазете чувството си за хумор. Две плачещи деца изглеждат като критична ситуация. Но ако успеете да запазите спокойствие, ще им помогнете и те да обърнат енергията си. Когато децата са превъзбудени, те имат нужда от вас, за да разберат защо са разстроени. (Ти си ядосан и тъжен... брат ти блъсна кулата ти и тя се разпадна.) Но също толкова важно е, че те имат нужда да им покажете с поведението си, че са в безопасност; наистина не е краят на света, макар че те мислят така. Затова поемете дълбоко въздух и излезте от състоянието „бий се или бягай“. Просто продължете да дишате и да си напомняте, че те ще се почувстват (и ще се държат) по-добре, след като хубаво се наплачат.
  8. Опитайте се да не ги поучавате. Когато сме разтревожени, често се опитваме да решим проблема, като търсим кого да обвиним за него. (Ако не беше направил това на сестра си, всичко щеше да е наред. Другия път ме слушай, като ти говоря...) Но когато емоциите се нажежат, центровете за учене в мозъка се изключват, така че детето ви не може да възприема. Да не говорим, че когато сме разстроени, често казваме най-погрешното нещо, защото то произтича от собствените ни страхове. Просто се въздържайте да говорите, освен за да се сближите и да проявите състрадание. „Съжалявам, че ти е толкова трудно, миличко.“
  9. Ами ако и на вас ви се доплаче? Давайте! Просто му обяснете, че вината за това не е негова и не трябва то да ви утешава и че всеки има нужда да поплаче понякога и вие ще се почувствате по-добре, ако си поплачете малко. Вие давате пример, че емоциите не са нещо извънредно, а това е първата стъпка към здравословната саморегулация. (Разбира се, ако се разридавате всеки път, когато детето ви е разстроено, не можете да му бъдете от помощ, значи е време да потърсите помощ за самите себе си.)

Няма лесни отговори, когато всички се нуждаят от вас в един и същи момент. Затова предварителната подготовка е толкова необходима; тя наистина намалява непредвидените сривове. А да помагаш на децата си с техните трудни емоции си е тежка работа, защото трябва да регулираш и своите собствени. Но когато детето ви наблюдава как помагате на неговото братче или сестриче да се справи с разочарованието си, то се научава как да използва емпатия и да помага на този, който страда, урок, който ще му служи цял живот. Не е зле като за половин час усилен труд!

Препоръчваме ви още:

Емпатията - вродена ли е способността ни да съчувстваме?

Спокойни родители - щастливи деца

Автор: Надя Колева & Нинджите

Част 2 – нещата, които ще запомня 

и ще предам и на своите деца

Това е втората част на "Мама все казваше". Лично на мен, тази ми е много по-присърце и искрено се радвам, че след многото коментари за нещата, които са ни дразнили в поведението и начина на изказване на родителите ни, се появиха и много положителни примери. Събрали сме ги в тази статия – пожелаваме ви приятно четене и може би някои от тях ще ни допаднат.

И така: Кое е онова нещо - фраза, идея, начин на мислене, на възпитание - което ще пренесете от вашето собствено детство в ролята си на родители? Кое ще запомните от родителите си и ще го предадете на децата си?

Много майки отговориха:

1. Да не се предавам и да разчитам на себе си. – Наистина, много полезен съвет. Светът не е приказка на Андерсен и вече е някак демоде да си „безпомощна принцеса“, много по-добре е да хванеш нещата в свои ръце и да се бориш за мечтите си, от колкото все да очакваш някой да те „спасява“ и да взима трудните решения вместо теб. Определено много полезен съвет.

2. "Понеже са момичета, ще се опитам да им предам нещо, което научих от моя баща. Той казваше, че ако нямам 50 стотинки за кафе е по-добре да си остана вкъщи, вместо да чакам да ме черпят. Тази фраза ми се е запаметила много на дълбоко и е основа за мисленето ми по много финансови въпроси. И до сега не обичам някой да плаща за нещо, което ям, пия, ползвам вместо мен." 

3. "Поисках съвет от баща ми веднъж и той просто ми каза да казвам истината. Няма да забравя тази случка.  От майка ми нещо хубаво - убеждение, че една жена трябва да има собствени пари и да е независима.  И двамата ме научиха да съм работлива."

4. "Уважението. Родителите ни ни уважаваха. Приемаха ни за хора, не за деца. Разговорите с детето като възрастен, доверието и даването на избор... И показването на любовта - да гушкаш, да целуваш, да казваш “обичам те”." – Отново много полезен съвет! Уважавайте децата си, мили родители, уважавайте ги така, както вие очаквате те да уважават вас! Връзката родител – дете е двупосочна! Освен да ги уважавате, подкрепяйте ги да изразяват чувствата си! Така те ще се научат, че няма нищо страшно в това да показваш какво мислиш и чувстваш! Ще бъдат много по-уверени в действията и мислите си!

5. "Мама и до днес казва - само с гроб не мога да се справя, докато си жив и дишаш няма начин да няма начин! От баба - една жена кога има един чифт ботуши е като без ботуши, кога има едно палто - е като без палто!"Права е  тази майка, докато сме живи, начини и варианти много! А бабата сигурно е била кипра жена и е също толкова права – така де, за къде сме само с един чифт обувки!

Попитай майка си 

6. "Хората ще те свързват с името ти, пази го”!  Или както беше казал един мъдър човек, най-хубавото нещо, което може да оставиш на децата си, е доброто име.

7."Любовта и загриженоста на родителите си я предавам на децата си. Страшно ми липсва сега това внимание от татко, милите думи, как ми казваше, че като ме види, слънцето изгрява." – Мили родители, именно такива моменти децата ни ще помнят. Нека бъдат повече!

8. От майка - ако ти направят добро, да отвърнеш с добро, на злото да обърнеш гръб!

9. Искам да пренеса усещането, което аз винаги съм имала - че винаги и за всичко мога да споделя и да говоря без да имам грам притеснение и без да си мисля, че ще се чувствам неразбрана, отритната или наказана. Майка ми е свършила добра работа в това да ми обясни всичко, което е трябвало да знам - вкл. за педофилите, ексхибиционистите (още като бях дете), после като по-голяма и за секса -  това е най-важното, за което се сещам и което ми е дало увереност и яснота относно неприкосновеността на тялото ми. Понякога някои теми са трудни за обсъждане с децата, особено в определена възраст, но и аз подкрепям идеята, че с децата трябва да сме максимално откровени, особено що се отнася до сериозните теми, за да знаят, че в наше лице имат доверен човек, на когото могат да разчитат. Всъщност, голяма част от децата не смеят да споделят с родителите си нещата, които ги тревожат и притесняват и това се оказва доста сериозен проблем. Родители, не се страхувайте да говорите с децата си за важните неща от живота. Обяснете им как стоят нещата просто и ясно и нека знаят, че вие сте тяхната опора.

10. "Когато съм била бебе, баща ми е казал, че най-важното нещо за него е да бъда добър човек, искам същото и за дъщеря ми. От майка ми съм се научила как да се грижа за хората, независимо дали са ми близки или не." – Още един много добър съвет. Нека учим децата си, че действията им си имат последствия. Нека станат отговорни към другите хора. Само така ще бъдат отговорни и към себе си.

11. "От баба ми по майчина линия и от дядо ми по бащина - много неща.  При баба ми всичко беше общо. Когато има, има за всички. Когато няма - няма. Парите всички знаехме къде са. Така беше и с работата. Всички вършим каквото се налага, после почиваме. Няма женски или мъжки задължения. И свободата да бъдеш себе си. Самостоятелността. Никога да не се срамувам, а да питам и да се уча. Да бъда различна и да го отстоявам. Да работя едновременно на няколко фронта. Може и цяла нощ да не се мигне, но всичко да е свършено в срок. Все ми казваше: "Казвай Добре! и после прави каквото ти си знаеш." И да правя малки жестове към околните. Едно букетче от градината да е, ама да го вържа с червен конец и да го поднеса с мила дума.  Други нейни реплики - "Прави се хубава! Носи си само новите дрехи и не излизай без червило" или "Остави ги да говорят. Завиждат. Ти си гони целите, пък те нека се пукнат от яд". 

От дядо ми - да разказвам с чувство за хумор дори най-трагичното си преживяване. И че нищо не е фатално освен смъртта. Другото е поправимо. Да преследвам целите си и да съм добър организатор. Все ме вземаше с него двамата да работим. И винаги се държеше с мен като с възрастен. Научи ме как със селския човек да говоря като селянин и как да се държа пред големия учен човек. 

И двамата бяха много дейни и много сръчни. От тях съм се научила, че като искам нещо, мога да си го направя и сама."

Не се извинявай, не се страхувай, не крий сълзите си

12. "Научили са ме да бъда мъжко момиче и да се справям сама. Мога да ползвам винтоверт, мога и да нося високи токчета. Никога не са ми висяли на главата докато си пиша домашните и са ми давали свобода на избор с кого да излизам, какво да уча и тн. От баща ми съм взела любопитството да уча нови неща, а от майка ми - това, че никога не е късно да започнеш да правиш това, което искаш. А, и най-важното - майка ми все ми се караше никога да не нося грозно и старо бельо."

13. "Майка ми има една много хубава черта на характера -  да не обвинява и да търси и другата страна. Иначе имам си няколко фрази, които ми помогнаха много пъти в живота. От тати: "Винаги слушай хората и от най-глупавия може да чуеш нещо умно". От мама: "Всяка жабка да си знае гьола". И от баба: "С хубост на чело се не живее".

14. Мойте родители ми дадоха криле, подкрепяха ме и продължават да ме подкрепят във всяко мое решение. Доверието, уважението, отговорността към семейството...

15. "Баба ми казваше “За едната чест живеем.” Абсолютно пасва на моята житейска философия. А родителите ми са ме научили на труд и дисциплина." – В наши дни, се наблюдава едно „изключване“ на децата от семейните задължения, лично мен този коментар ме накара да се замисля, че всъщност това да научим децата си на труд и дисциплина, си е чисто наша отговорност. Един ден тези деца вече нямат да бъдат деца и ще трябва да се справят сами с много неща, за това семейната среда е идеален „инкубатор“ за способности, които ще им бъдат много полезни за в бъдеще!

16. "Че винаги са “там”- за мен! Независимо на колко години съм и в коя част на вселената съм, независимо колко нетърпима и нервна мога да бъда с годините, зная че те винаги ще бъдат зад мен във всичко и винаги ще има кой да ми помогне и къде да се прибера."

17. "От майка ми: не причинявай на другите това, което не искаш те да ти причинят! Винаги, винаги ми е в главата това. Не винаги е за добро, но ми е кодирано, не мога да му избягам. 

От баща ми: златото е презрян метал, кървав. И не понасям злато, нито то мен.

От дядо ми: не късай цветята, така ги убиваш - е, късам си, но някак ми е гузно. И: вечер си сгъвай дрехите и ги подреждай, ако стане земетресение, да ги грабнеш набързо. Сгъвам и подреждам." 

18. "Искам всичко да пренеса.... добротата, търпението, безграничната обич, усещането за семейство, споделянето, доверието!"

19. "От майка ми -  да помагам и с думи и с дела на децата си. Да се стремя да ги събирам и сближавам, дори когато имат свои семейства."

20. "Да държат на думата си... Това съм научила от баща си и на това искам да науча синовете си!"

21. Размах на мечтите и свобода във всичките ѝ форми, но с поемане на отговорност и действие, чест, духовност, винаги при трудност да се усмихнем и да скроим с настроение план за действие. Това беше за мен дядо ми и това искам да пренеса към децата.

22. "Ако мога да пренеса цялата ми майка в моя стил на родителство, с удоволствие ще го направя. От нея се научих на любов, такт, толерантност, доброта, уважение."

Събрахме тези прекрасни мисли, фрази, начин на възпитание, за да бъдат пътеводна светлина по пътя на родителството ни. Нека греят като звезди за нас, родителите, които понякога се лутаме между това кое е правилно и кое – не. 

Споделяйте и вашите положителни спомени от собственото ви детсво, споделяйте ги с любов с децата си! Децата са като гъбки – наистина попиват всичко, което им казваме, всичко, което правим, те го запомнят! От нас зависи да им даваме частица светла родителка мъдрост, която те на свой ред, да предадат нататък, когато един ден самите те станат родители....

Прочетете още:

38 въпроса, с които ще опознаеш майка си

Автор: Калоян Явашев

Кога мина една година и пак стана време да ходим на плаж?! Росица оправя багажа още предната вечер, за да не губим време сутринта и към 8:00 да сме опънали хавлиите на пясъка. Сутринта се събуждаме в 6:00 и по най-бързия начин храним и обличаме децата. Към 9:30 успяваме да излезем от входа на блока и звуковата вълна удря съседните тераси, а на първите етажи им събаря прането и щорите. Всички си крещим, но понеже сме нечетно число понякога си крещя сам на себе си. Товарим децата, раниците, торбичките с играчки, басейните, харпуните, извънбордовите двигатели… и потегляме към бургаския плаж. Докато шофирам, с умиление си спомням времето, когато ходех само с хавлия на плажа. Паркирам до капаните и по инерция тръгвам да си поръчам бира и калмари. Росица ми крещи да извадя Габриел изпод едно такси, щото подгонил котка и се заклещил. Хаотично се замъкваме до пясъка и произволно разхвърляме всичко в широка окръжност. След нас идват съседите и аз подло съм замислил общо мъжко слънчасване, което да ни отведе до най-близкия капан, където да си починем и съвземем от опасното заболяване. Поръчваме си по едно фрапе от барчето и започваме да изпълняваме мощно и акапелно трагичната оперета "С деца на плаж":

- Габриелееее, къде отиваш бе, шемет?! 
- Боримиреееее, отивай да върнеш брат ти тука! 
- Боримиреее, това не нашето бебе! Върни го това детенце откъдето си го взел и намери Габриел бе, слепок! 
- Микаелооооо, отиди да намериш братята ти! 

Съседите се настаняват до нас и аз с ужас установявам, че мъжете липсват. Робърт трябвало "спешно" да отскочи до работа, а на Владо му "станало лошо"! Т'ва на хората в днешно време вяра не можеш да имаш! Жените си поръчват мохито и ми заповядват да гледам децата. Знам кога съм малцинство и кога да си замълча! След една седмица започва Уимбълдън и е хубаво жена ми да натрупа дългове, които да осребря по-късно. Гледам децата строго, но и те ме гледат така. Хвърлям им един пакет бисквити и за секунди изчезва барабар с половин кубик пясък. Пираните ядат по-възпитано и са по-гнусливи от тия деца! Сядам под чадъра и овчарският ми инстинкт се пробужда, за да ми помогне да държа всички в компактна група:

- Р-р-р-р-р, бря, бря, бря! Върете тука ваш'ти майки замаени ТПРУУУ, ТПРУУУУ бе! Микаело, стига си са дръгела кат крастава! Боримире, чумо ниедна, слез от Кристин бе, че ще играе гегата! Кристияне, не бий Микаела между рогите, щото ще те острижа! Габриеле, стига дъвка тая торбичка, че ако я глътнеш ще се запечеш! 

След шест минути установявам, че съм загубил бебето, но се успокоявам, че едно от шест е добър резултат, макар че Росито едва ли ще го оцени. Една възедра лелка надава възмутени крясъци, а на мен не ми е нужно шесто чувство, за да разбера, че причината вероятно е Габриел, който се оказва, че й рови в чантата и се опитва да й изяде тампоните. Жената ме поглежда сърдито и пита:

- Това дете ваше ли е?! 

С физиономията на случайно натъкнал се на ловна дружинка чакал, отговарям:

- Не! 
- Как така не?! 
- Познавам само майка му. 
- Тя къде е? 
- Пие - издавам подло жена си и я посочвам с нескрита злоба. 
- Ще пие ами! Да дойде горката на плаж сама с децата, а мъжът й кой знае къде спи и хърка! 
- Аз само им бях кръстник на сватбата - уверявам я, докато вадя Габриел от чантата й.

Обичам лятото по ред причини

65078757 1121348058212182 2459658861963902976 n

Илюстрация: Неда Малчева


Връщам се на поста си и броя децата. Станали са девет и аз връщам три на две руски семейства, въпреки че лапетата крещяха нещо на немски. Сядам под чадъра и Боримир се дере откъм морето:

- Татеееееее, пикае ми се! 

Сещам се за отговора на баща ми, когато аз бях малък - "Ми пикай бе, цяло море имаш, да те еВа и в шопа превзет!" Разбира се, аз бях много по-добър родител от него и отговорът ми беше изпълнен с любов и разбиране:

- Ми пикай бе, туй море за к'во е! 

Росито крещи от съседния шезлонг:

- Не го учи да пикае в морето! 
- Що? 
- Щото е гнусно и има тоалетни! 

Тая пък! Да обясниш на бургазлия, че трябва да пикае в тоалетна на плажа е същото като да обясниш на рапан нуждата от ютия. Дори в момента не съм сигурен какво е това кафяво нещо, с което Габриел си играе. На български плаж може да е умряло попче, салам или лайно, а тя ми говори за хигиена! 
Боримир заема недвусмислена поза и се заема с регулирането на нивото на морето. Микаела гледа и му казва:

- Боре, чурката ти е станала голяма! 


Големият ми син отговаря равнодушно:


- Да. 


Дъщеря ми взима една лопатка и произнася думи, от които на всеки мъж би му призляло:


- Чакай да я ударя и ще стане пак малка! 


Очевидно Боримир все още не е мъж и затова с ентусиазъм се съгласява:


- Добре, давай! 


Конфискувах лопати, кофички и камиони, за да произнеса стегната лекция по непреходната ценност на мъжките атрибути. Прибрах децата под чадъра и трябваше да ги баламосам с нещо. Започнах импровизиран урок по биология:

- Тате, вие знаете ли кое е плод и кое е зеленчук? - сам се учудвам защо си го причинявам, а първа отговаря Микаела:
- Амииии, ябълката е плод, а морковът е зеленчук. 
- Браво, Мики! Боре, я кажи един плод и ти! 
- Ябълка. 
- Добре де, друг плод знаеш ли? 
- Знам
- Кажи де!
- Какво? 
- Плод, бе! 
- Ябълка. 

Туй лапе май слънчаса. Питам го внимателно:

- Тате, кажи един зеленчук!
- Зелен чук.
- Не чук, бе тате! Зеленчук кажи, като марулка, лук, краставица, репичка…- май ми се яде зелена салата и спрях преди да добавя варено яйце.
- Ябълка.
- Росо, ставай да си ходим, че Боримир слънчаса!

Прибираме се уморени, обезверени и мръсни. Следва почистване на децата, на площадката пред апартамента, на самия апартамент, хранене, пак апартамента и накрая лягане за следобеден сън. За последен път пробвам Боримир:

- Тате, сега знаеш ли някой зеленчук?
- Рак!

Е, поне се успокоих, че явно ще спестим от университетски такси!

Не разбирам кой ненормалник ходи с деца на плаж и му харесва. А, сетих се! Жена ми, която щом заспаха децата започна да се уговаря със съседките за следващия ден и да гледа рецепти за мохито. 

Не обичам да ходя на плаж!

Прочетете още:

Явашеви на почивка

Когато жена ти е делфин

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам