logomamaninjashop

На вкус и на цвет, тавариши нет

Автор: Пролет Николаевич

Когато се запознах с мъжа си, тежах точно 65 кг. На моите 176 сантиметра, тези килограми бяха предпоставка за мерките на манекенка. Не че имам визията на моделите от списанията, но като върна сега лентата назад – е, не бях зле… ама хич не бях зле. Едно такова дългокосо, русо (естествено русо, от тате ми е – украинец), с високи скули, слабичко, ама не хилаво, с дупе, крачета, абе… елфче. Ех, да ми беше казал някой тогава – „мацка, след едно дете тялото никога няма да бъде същото, след две - абсурд“. Ама нали си бях глупавичко, младичко, вярвах си аз, че можеш да натиснеш undo и всичко пак да си е същото, ама с добавка – чаве. Да, ама не.

Срещнах го аз моя мъж в този си елфски вид и той се влюби. И аз де, ама той… голяма любов, голямо нещо. Бързо се развиха нещата и на третата седмица вече се изнесох при него, след като настоятелно ми повтаряше „виж, тук има достатъчно свободни шкафове за нещата ти“. То и беше едно пренасяне – от едната страна на улицата - на другата, но това в друга история.

Три месеца връзката ни беше цветя и рози и секс, секс, секс… От вратата, за краката и навън даже не излизахме. На четвъртия се събудих една сутрин, след безпаметна, пиянска вечер и повръщайки в тоалетната, реших да си направя тест за бременност. Като видях двете черти, изпаднах в паника. „Ама как, защо, какво по дяволите…“ отидох до леглото и залитайки, му показах теста. Още се чудя как отчете тогава лакмуса, толкова алкохол имах в кръвта. Той го погледна, погледна мен и ми каза с онази негова усмивка: „Най-накрая да има нещо смислено в живота ми, с което да си измервам времето“. Изтрезнях за секунди.

Цял ден след това, на работа, мислех за неговите думи. Страхът ми от това, че бях само на 25 и бременна, започна да се изпарява и на негово място, трайно и настоятелно, започна да се намества онази розова радост, която те връхлита, щом разбереш, че носиш живот. Приех го. Бях бременна, щяхме да си имаме дете, бебе. Розово, сладко, спящо и ядящо бебе. Мечти, мечти…

След като казахме на родителските тела, едните почти получиха инфаркт - от три месеца се познавахме все пак - а другите изпаднаха в паника, защото нямахме намерение да се женим. И така започна моята история с бременността.

Баща ми намери страхотен лекар, негов познат. Наистина докторът си го биваше, но беше гей и на всеки преглед обръщаше повече внимание на мъжа ми, отколкото на мен. Майка ми помогна с всички документи за болнични, майчинство и всичко необходимо, което трябваше да знам от счетоводна гледна точка, а свекърва ми се зае да ме храни и облича както „трябва“.

Казах си – какво толкова, една бременност. Ще си я изкарам като стой, та гледай и всичко ще е наред. Ще си остана все същата мацка и ще си имам бебче. Мечти, мечти.

Отказах цигарите от раз. Още първото тримесечие качих 15 килограма и нямаше дреха от гардероба ми, която да ми става. Влязох във втория триместър и си казах, добре де, сега по-бавно ще качвам. Да ги направя до 20, 22 кила отгоре и ще съм супер. Незнайно защо, обаче, килограмите продължаваха да се трупат. А не ядях толкова, бе Господи, не ядях. Киселини ме мъчиха, безсъние, газове. В петия месец бях с корем като в осмия и задник като в десетия. Нямаше дреха, торба, чувал, които да ми стават. Мъкнех се само с анцузите на мъжа ми, но скоро и те не ми ставаха вече. Лицето ми приличаше на топка, нямаше скули вече и дръпнатите ми очи изчезваха над румените бузки, които се настаниха за постоянно.

Трагедия. Като се погледнех в огледалото, вече не виждах елф, виждах тюлен. Един охранен кръгъл тюлен. Станах 80 кила преди да започна шестия месец. Отидохме на море по това време и вярвайте ми, не потъвах! Не се бъзикам, и за мен беше шок. Същата вечер се разревах толкова истерично, че мъжът ми помисли, че нещо става с детето и с мен. Докато му обясня, вече ме беше качил в колата и караше с бясна скорост към Бургас. Когато най-сетне му разказах как се чуствам и какво ми е, той спря в първата отбивка и се смя с глас. От това не ми стана по-леко, даже напротив. Завих на умряло. Накрая мъжът ми се успокои, погледна ме, сложи ръката си на охраненото ми краче и ми каза „слънце, колкото повече има от теб, толкова повече ще има какво да обичам“. Е как да не го обичаш тоя човек, кажи ми?

До осмия месец отказах да се тегля, освен на прегледите. По-бавно се качваха килата, но всички ме предупреждаваха, че в деветия е най-интензивно. А и тогава отичаш най-много. Подготвях се за шок. Но нищо не можеше да ме подготви за моя лекар гей.

Влязох при него за стандартния преглед в началото на деветия и той ме качи на кантара. Не погледнах надолу, молех се да не ми казва колко кила съм, но вместо това той плесна с ръце и изчурулика: „О, чудесно, 95, сега ше станеш и сто“

Ад… ад се изсипа над главата ми. Как сто бе ,докторе, как сто. Аз съм в началото на деветия. Как ще стана сто!?!?

Не сто, сто и осем станах. Тюлен бе, хора, тюлен! Аз се гледах и се мразех, даже не се и виждах в огледалото. Не ме побираше горкото, тънко огледалце на вратата на банята. Чаках да свърши тоя ад и си навивах на пръста „Излизай бе, зверче златно, излизай. За месец, два ще си върна формата.“

Е, излезе бебе. Едно 4 килограмово, бяло сладко, домашно родено, прясно, прясно зверче. Като ме видя мъжа ми след като тръгвахме от болницата, вече с ЕГН и всички необходими документи, ми каза „Леле, имаш талия отново.“ Литнах. Първото нещо, което направих, щом се прибрах, беше да отида до кантара. 92. Цели 16 килограма надолу само с раждането. Литнах още повече. Но после отидох до огледалото и се приземих веднага. От там не ме гледаше елф, гледаше ме току-що родил тюлен. С дупки под очите и отпуснат корем.

Мина време и покрай грижите за дзвера не ми оставаше много свобода да мисля как изглеждам. Вълнуваха ме неща като дали ще успея да се изкъпя и да изчистя преди да е ревнал и дали евентуално ще спя тази вечер или не. Мислех, че колкото по-малко мисля за тялото си, толкова по-бързо то ще се възстанови.

Но стана топло и тръгнахме по разходки. Успявах да се намъкна в някакви къси гащи на мъжа си и широки блузи и тръгвах да вървя до него с количката, а хората най-нахално се обръщаха след нас.

Помня веднъж, бях умряла от глад. Цял ден не ми остана време да си направя нещо за ядене в къщи, а звярът не издържаше вече на затворено, затова излязохме и си взех парче пица. Не бях яла такова нещо от много време и по законите на Мърфи точно тогава ще се случи нещо кофти. Подминах две нацепени батки, които най-нагло ме зяпаха и коментираха на глас – „ Хапни си пица, имаш нужда“. Призля ми. И пак, по законите на Мърфи, същата вечер имахме гости и мацката, с честната си, водолейска уста, се изцепи по повод плоския, натрениран корем на мъжа ми „То хубаво Тоше твоя корем, ами с на Пролет корема какво ще правим?“. Разревах се.

Гледах ги всички тия мамчета с малки дупенца и тънки крачета да си бутат малките бебчета, а аз се тътрих с тюленския си бут, а дзвери растеше ли, растеше. Тежко беше, несправедливо. Защо бе, Боже, правиш тъй. Дай на всички тялото на Скарлет Йохансон и да приключим с казуса.

Зарекох се, че второ дете няма да родя, докато не си върна елфската форма. Много време ми отне, много усилия, но го постигнах. Ей, вярвайте ми, една година си изкарах егати живота. Каквото и да чопнех от гардероба не само, че ми ставаше, но даже ми беше и свободно. Ставаха ми даже и дрехите на кльощавата ми сестра (която влиза в графата на мамите с малките дупета). С това чувство даже и раждането не може да се сравни. Тогава се чувстваш най-силният човек на земята, но с елфския си вид и силна, и непобедима се чувствах. И секс ми се правеше, и пак ми се танцуваше, и ми се спортуваше, и какво ли още не.

Купих си рокля за нова година. Една такава късичка, с бюстие – елфска рокля. Купих си я още края на октомври. Подготвяхме се да отпразнуваме една страхотна нова година с приятели, всички вече с големи деца (които да оставим за първи път от 5 години на бабите и дядовците). Врътках се пред онова тъничко, мъничко огледало на вратата на банята и се фръцках на мъжа ми, който ме гледаше с все същия жаден поглед, с който ме гледаше и когато бях тюлен. Хубаво ми беше, лекичко. И на сутринта ми олекна още повече като се появиха две черти на теста и повърнах.

Отиде ми елфската рокля, отиде ми новата година, отиде ми тялото, пак ще ставам тюлен. Зарекох се, този път 108 кила няма да стана!

Станах 98. Родих го това малко момиченце, пак 4 килограмово и след три дни на кантара бях 82 кила. Сега, девет месеца след раждането съм 80. Като имам опита с баткото, след 5 години елфските ми дрехи вече ще са демоде, а и аз ще съм почти на 40. А целулита си го отглеждам с любов.

Тъжна перспектива за самочувствието на един елф, но пък за тия 8 години и двете брутални трансформации с тялото ми научих едно.

На вкус и на цвет, тавариши нет. Моят мъж си ме харесва и като елф, и като тюлен, с целулит и без, с дрехи и без дрехи, за него аз съм си Пролетта на живота му!

Препоръчваме ви да прочетете и този текст на Пролет.

 

Последно променена в Сряда, 19 Април 2017 09:35
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам