Кейт Мичъл е журналист, блогър и самотна майка. Преди три години, съпругът й я напуска и създава семейство с по-млада жена. Тогава тя стартира блог, в който описва емоциите и ежедневието си. Разказът за раздялата със мъжа й става първата история споделена в него.

Преминавайки през болката, безсънните нощи и самобичуването, можеш да опознаеш отблизо най-важния за теб човек – себе си. Това е възможност да се приемеш и да се обикнеш.

„Ти си много по-красива от нея!“ – заяви приятелката ми, когато за първи път се престраших да й покажа снимка на онова момиче. – „Не че тя е грозна, но ти, с твоите разкошни коси, просто я засенчваш.“

Приятелката ми се опитваше да ме ободри. Това беше нашата вечеря преди Рождество, на която традиционно се събирахме четири бивши състудентки. Не исках да докосвам темата, но не издържах, разплаках се и им разказах всичко.

Мъжът, с когото живях 13 години, ме остави заради друга жена. Последните месеци от съвместния ни живот бяха отровени от подозрение и отрицание на това, което се случва. В крайна сметка открих тяхна кореспонденция. Човекът, когото обичах, беше написал на другата жена: „Ако любовта е способна на жертви, аз съм готов на всякаква жертва, за да бъда с теб.“ Това ме парализира.

Трябваше да приема новата реалност. Мъжът ми се оказа „човек на честта“ и постъпи точно както беше написал. Пожертва дома ни, шумните вечери с децата ни, които толкова обича, семейните пътешествия с кола, за които с нетърпение се готвехме. Пожертва сутрините на Коледа, когато се усмихваме един на друг, гледайки с какво нетърпение децата разопаковат подаръците си. Всичко това той замени за друга жена, с 15 години по-млада от мен.

Разказвах на приятелките си, а сълзите ми капеха в чинията с паста. „Но ти си толкова красива!“ – тази утешителна безсмислена фраза чувах по време на женската ни среща и в следващите няколко месеца. И трябва да призная, понякога ми помагаше. Беше ми приятно, че някой, както преди, вижда в мен привлекателна и желана жена, дори това да не успя да задържи мъжа ми.

Приятелките ми изтъкваха и други мои достойнства, които добавяха точки в собствените ми очи. „Ти си толкова добра кулинарка, дори хляба си печеш сама“. Дамите с наднормено тегло около мен ми припомняха как героично отслабнах след раждането на двете си деца и сега нося джинси с размера, който имах в тийнейджърските си години. „Да не е ослепял?“- недоумяваха те. „Ти му роди две деца!“ – възмущаваха се по-младите, които още не са раждали.

Всичко това беше казано с желанието да ме подкрепят, окуражат и аз винаги ще съм им благодарна. Сега разбирам, че преди те са виждали в мен преди всичко онези качества и житейски обстоятелства, които не притежават лично. Това се оказаха моите силни, печеливши страни. Но напомнянето какво имам, не ме спасяваше от усещането за пустота.

Спомням си онази събота, когато изпратихме децата при мама, за да поговорим. Струваше ми се, че все още има шанс да останем заедно. Заблуждавах се, това беше краят. Той ми обясни всичко хладно и равнодушно, гледайки някъде над рамото ми: „Преди ми се струваше, че ти си отговорът на всички мои въпроси. С нея обаче открих нови страни на живота, различни от тези, с които съм свикнал. Аз вече не мога да живея с всичко познато, което ме радваше, преди да я срещна.“

Той си замина. Стана време за обяд, но аз естествено не можех да сложа и хапка.  Напълних си гореща вана, ръцете ми трепереха, имах чувството, че всеки мой вътрешен орган се тресе. Гледах корема си изпъстрен със стриите от двете трудни бременности. Той вече никога няма да бъде стегнат като във времето, когато се срещнахме и не можехме да се отлепим един от друг. Мислех за това, че тялото на една 24-годишна жена е по-съблазнително и желано.

Или причината не е в променената ми външност? Може би неправилно подреждах приоритетите си и не му отделях достатъчно внимание? Не бях интересна нито в общуването, нито в леглото ни. Той се връщаше след командировки уморен, а го посрещаха шумните ни деца, които не ни даваха възможност да останем насаме. Може би трябваше да организирам живота ни така, че да имаме повече време един за друг. За секунди се замислих за самотния живот, който ме очаква и ме обзе паника.

Следващите четири месеца бяха изтощителни: продажба на дома, подялба на имуществото ни, възстановяване на предишната ми фамилия, смяна на документите ми за самоличност... Но всичко това беше нищо в сравнение с болката, която изпитах, когато узнах, че само две седмици след приключването на развода ни, той се е сгодил за нея.

Сега тя идваше с него да вземат децата ни за почивните дни. Присъстваше на всички съвместни вечери при неговите родители. И през цялото време не можех да спра негласно да се състезавам с нея, укрепвайки позициите си с доводите, на които бяха щедри приятелите ми: „Ти си красива. Ти си добра и внимателна. Ти му беше прекрасна жена.“

Макар че повтарянето на техните думи не ми помагаше особено. Веднъж един мой приятел, с когото си говорех по телефона, каза нещо, което ме разтърси и „събуди“:

„Както и да постъпи партньорът ти – това е само негов избор, който не определя теб. Раздялата не е свързана лично с теб и това какво си направила или не си могла да направиш за отношенията ви.“

Тези думи дойдоха в момент, когато ми бяха силно необходими. След месеци на безкрайни сравнения и претенции към себе си чувството за вина и безсилие започна да ме напуска. Аз заспивах отново и отново връщайки се към тези думи, постепенно прониквайки в истината, която съдържат.

Неговото заминаване не е свързано с това какво съм била или не съм била за него. И дори да си представим, че съществува съвършената жена, на която аз съответствам на 150%, последствията за брака ни отново щяха да бъдат същите.

Аз съм нормален човек, имам право на лошо настроение, на умора, на това да се чувствам незащитена и да искам помощ. Аз приех и заобичах собственото си несъвършенство. Това беше повратен момент, след който ми стана по-леко.

Да, имам периоди на униние и самобичуване,като преди, но не позволявам това състояние да ме завладее. Болката, през която ми се наложи да премина, ми откри една моя нова страна – тази, която не зависи от оценките на околните и дори на най-близките ми хора. Това ми дава сили и любопитство да продължа своето пътешествие.

Ако темата за отношенията в семейството ви интересува, препоръчваме ви тази история, в която раздялата е единственият вариант.