Разгледахте ли брошурата на Lidl този месец? Онази с есенните продукти и текстил? Това чудесно семейство, което ги представя, вероятно ви се е сторило познато. Причината далеч не е, че всички многодетни семейства си приличат. Да, има общо между нас - щури сме, весели сме, умеем да обръщаме дефектите в ефекти, да се радваме на най-малкото и да решаваме битовите проблеми със замах. Но специално това семейство го познавате отлично и защото майката - Весела - разказва толкова много за техните приключения в социалните мрежи, че няма как да не сте попадали на тяхна история.

Кои са те?

Весела се определя като безсмъртната майка на четири момчета, оцеляваща във всякакви обстоятелства, но освен това се занимава с фотография и е автор на детски индивидуални приказки. Поддържа блог в социалните мрежи, в който разказва за веселото ежедневие на щурото семейство. Венцислав е отдаден татко и инженер в един от големите ТЕЦ-ове в региона. Най-големият син Бранимир е търпелив батко и горд ученик в 9-ти клас в Езиковата гимназия в Стара Загора. Велизар е 6-годишно природно бедствие, а Ростислав - 4-годишен тих, но опасен индивид. Борис е най-малкото щураче в семейството – той е само на 2 и е весел, щастлив и винаги усмихнат. Не казвайте на Весела моята малка тайна - най-малкият  изглежда така, докато навърши три и открие, че тези батковци трябва да бъдат сложени на мястото им. 

Ето и една от последните им истории, за да се посмеем заедно.

Зарко и Роско имат непреодолима мания да наблюдават асфалта с голямо приближение. Чудеса са способни да постигнат само за да се пребият от място или да изчегъртат два метра спирачен път по абсолютно равния, чисто нов асфалт. Велизар пъшка, охка тихичко под носа си и фучи, ядосан на себе си, а Роско квичи като настъпано кученце. Нищо не може да ги спре в рамките на 30 метра и 5 минути да се пребият по 3 пъти. От време на време към отборът камикадзета се присъединява и Борето. Той не е толкова умел все още, но се старае. Краката и ръцете им мязат на продупчени от шрапнели още през Втората Световна Война, с незараснали до днес кратери и бойни рани. Докато ходим по улиците, все някой реве. Дали тихо, дали като сирена – реват. Хлипат, мажат сополи и гледат тъжно. Интересното е, че срещаме други хора малко след като са се пребили. Тоест, съседите и непознатите не виждат, че те собственоръчно са се пречукали, а виждат скимтящи деца в окаян вид и една майка, гледаща лошо или безкрайно апатично, която все потупва някой по дупето, без да подозират, че просто се опитвам да им сваля калта, бурените и бабините зъби от панталонките. Манията им за самоунищожение продължава и вкъщи. Крака летят извън 15-метровата права и гладка бетонова пътека, ръце се огъват между прътите на оградата и носове се спират в клетите асмички. Не мога да не отбележа и че непрекъснато се бият за играчки, салфетки и за опашката на котката Кире. Все някой е ударен, бутнат или останал с празни ръце. Към плача от болката им се прибавя и неудържимата ярост от загубата на някоя битка. Музикалното оформление е пълно и с продължителност средно по 12 часа на ден – както за нас, така и за съседните къщи. Онзи ден на улицата ни спря възрастна съседка, която живее през шест къщи от нас. Тогава никой не се беше пребил и никой не плачеше. 

- Вие защо толкова много ревете? – попита уж тях, но с едно укоряващо око гледаше майка им.  Вече бях сигурна, че се чуваме из цялата махала и мнението на съседите за нас като родители не е никак високо. Затова на въпроса „Прочухте ли се вече?“ мога да отговоря далеч по-уверено: „Стараем се и даваме всичко от себе си!“. А синовете ми отлично доказват твърдението. И точно 3 минути след разговора със съседката се сбиха на двора за един счупен камион и разчленена фадрома. Зарко дръпна камиона от ръцете на Роско, Роско се ядоса и го замери с всичка сила с фадромата. Велизар изпищя и ревна и за отмъщение центрира брат си между очите с първата лопатка, която му попадна. Роско се пльосна на пътеката като шаран в рибарска мрежа, а батко им се заливаше отстрани от смях. - Виж го Роско, прилича на риба! – изкиска се Бранимир, докато утешаваше Борето, който винаги е съпричастен със страданията на братята си и започва да реве с тях просто от солидарност. Зарко се укроти, Борко се укроти, Роско обаче не само, че не намали децибелите, а звуците от гласните му струни напукаха стъклото на фара на Шабла. 

- Сега защо още ревеш? – попитах го, чоплейки да му изровя устата под сълзите, сополите и изядената пръст. 

- Защото бате каза, че съм рибаааааааааааа…

И продължи да се дере.

Върви после и обяснявай на съседите, че децата ти не реват, защото ги налагаш с точилката, макар че много, много, ама много ти се иска понякога. 

******

Това е животът с четири момчета. Не чукайте на дърво! Препатили майки ми казват, че същото се случва с две, а понякога и с едно дете, и няма никакво значение момче или момиче. Някои просто се раждат палави и щури. Само да са живи и здрави, да пораснат, да станат родители, а ние да стоим отстрани и да се подсмихваме. И нашият ред ще дойде, както се казва. Тук можете да прочетете историите и на предишните посланици на Lidl - най-различни семейства от всички краища на България, обединени от ведрия си поглед към живота: 

Семейството природолюбители и добротворции - Глория и Ян от Русе, Лили от Пловдив с нейните пет лайфхака за многодетни родители, Соня и Ромео от Благоевград с историята им за любовта като старо вино,  Илиана и Николай от Якоруда, Стела и Слави от Велико Търново, семейството на Стефи и Сашо Дуцови, които сбъднаха мечтата си и заживяха в китното село Бусинци, талантливата Неда Малчева от Русе, сръчната Христина Хаджийска от Пловдив, минишеф Ивет от Варна и веселата женска тайфа на Вики, Мира, Яна и Милена, семейство Явашеви от Бургас, Лора, Никола и Емил Райчеви от София, както и Елеонора и Калоян от Видин, и  Вася и Пламен от Дупница.