Автор: Ина Зарева

Великденската седмица завършва с неделята, наречена на св. Тома, който единствен от Дванадесетте апостоли се усъмнил и искал доказателства за Възкресението на Христос.

Св. Тома е моят човек! Искаш да повярвам в нещо – докажи ми. Искаш да съм до теб – убеди ме. Никакви слепи последвания и невежи захласвания. Доказателства и факти. Дела и документи, както тръбеше радиото в близкото минало.

Обаче животът не винаги е Христос, който да ти каже – ела, виж, убеди се и да я караме напред. Животът много по-често е Юда, който толкова много и толкова евтино те е продавал, че все по-трудно могат да те убедят в каквото и да е.

Изграждаш си един дълбок и сигурен окоп на вечното съмнение и подозрителност. Чувстваш се сигурно и удобно. Скептицизмът ти прави сянка, а иронията отблъсква небивалиците, които някои се опитват да ти пробутат. Живееш си мирно и спокойно, когато изведнъж се оказва, че трябва да излезеш от комфорта си и да се сражаваш. Със собственото си неверие и с това на другите. Защото те имат нужда точно от твоята вяра, за да излязат от собствените си окопи и на свой ред да започнат да се сражават.

И се сблъскваш с истории като тази за нечии родители, на които каквото и да им се случвало – природни стихии, болести, житейски трагедии и огромни загуби – жената поглеждала съпруга си и казвала само едно простичко:

- Не бой се, Ангеле!

И Ангел спирал да се бои, поизтупвал се от праха на съдбата, и двамата продължавали напред да го доизкарат този живот, извън окопа му.

Или историята за двама млади, които се обичали още от училище, обичали се и после в университета, обичали се и в малките, полупразни квартири, обичали се и докато работили на по две места. И двамата искали голямо семейство с много деца и продължавали още повече да се обичат, но той не можел да направи нито стъпка в тази посока, преди да осигури дом и сигурност. Защото бил мъж и не можел да прескочи архетипното в себе си. А не можел да осигури дом и сигурност, защото бил съвсем сам на този свят още от малък, а илюзиите, че от едната работа ще живеят, а от другата ще пестят, се стопили, заедно с инфлацията. Колкото повече си представял какви ще бъдат и на кого точно ще приличат децата им, толкова повече се плашел да не им предложи живот, какъвто често бил неговият – изпълнен с лишения и липси.

Тя чакала, чакала, пък един ден на връщане от работа, се отбила до строежа в края на улицата и поискала от майсторите да си купи една тухла.

- Тухла?! Една?! – изумили се те.

- Да, една тухла - повторило момичето на смеещите се работници.

Избрали най-хубавата и най-червената тухла-четворка, увили я във вестник и я продали срещу 2 лева. Тя се втурнала щастлива към квартирата им, стоварила тухлата в скута на смаяния си любим и му казала:

– Ето, нашият дом е започнат. Вече вярваш ли колко вярвам в теб?

Оженили се през лятото. А няколко години по-късно имали две деца и прекрасно, голямо жилище. В стената, която издигнали към детската стая, вградили тяхната двулевова вяра - тухлата-четворка.

Вярвам в теб е победният гол, който синът ти вкарва, макар да е най-малък и неопитен в отбора.

Вярвам в теб е мощният тайфун, в който се събира, разпадналата се на съставните си части тийнейджърка.

Вярвам в теб е това, което кара обездвиженият да ходи, болният да оздравее, отчаяният да се усмихне.

Вярвам в теб е намигването в огледалото, което предизвиква да изумиш себе си.

Вярвам в теб е това „Не бой се, Ангеле“, което стига да се изгради цял един живот.

Вярвам в теб е тухлата, която прави от строежа – дом.

Вярвам в теб е това, което чета в коментарите ви.

Вярвам в теб е моят начин да благодаря.

Вярвам в теб!

Препоръчваме ви и разказа на Ина за майките, които са тук.