Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Богомил Димитров

Чаках за ехографско изследване в Гастроентерологията. Имах записан час от преди два дни за някой си д-р Хоровиц. Представях си го: висок, кокалест мъж с изпити скули, прошарена коса и рогови очила. Надявах се да е съвършен диагностик. На листчето, което ми бяха дали от рецепцията, пишеше:

„Кабинет 3, ет.2, д-р Хоровиц, 09.10.2018, 8,30 ч.“

Към 7,30 вече седях пред кабинета. Към 8 без 4 се дотътри един дядка, който държеше подобно листче. След това и една жена - в  8,12. Не съм от пасивните и полюбопитствах какво пише на техните листчета, най-вече като час. Съмненията ми се потвърдиха: И там - 8,30! Ти да видиш! Към 8,27 две жени отключиха кабинета и влязоха - може би сестрите на д-р Хоровиц. Имам предвид медицинските му сестри. Още по-добре, че са две! Към 9 без 21 в кабинета влезе без да почука, мъж, когото първоначално счетох за д-р Хоровиц. Отвътре започнаха да се дочуват разговори, съвсем неделови, а хахо-хихи.

Когато си пред лекарски кабинет, мислиш не толкова за прегледа, колкото някой да не се шмугне преди теб. Към 9 без 10 интуицията ми подсказваше, че влезлият бе май пациент-връзкар. А и при този кикот отвътре, бе по-добре да не е докторът. След 9 вече бях убеден, че е пациент. От кабинета чат-пат излизаше някоя от сестрите, в престилка. Гледаше напред, сякаш подобно на кучетата, бе лишена от периферно зрение и не забелязваше какво брожение предизвикваше на пейката. Походката на сестрите бе доста различна. Чернокосата ходеше много бързо. Влизаше в някои кабинети и се връщаше почти веднага. Русата крачеше ситно с обувчици най-много номер 33. През 9 минути посещаваше тоалетната. Според мен мястото ѝ бе в урологията. Тук отварям една скоба, че на вратата на тоалетната пишеше „персонал“ и се заключваше. Тези похождения на Русата подбуждаха и нашите нужди. Но всеки се стискаше - да не е луд да пропусне реда си заради някакво си пикане. Явно знаейки това, в лечебните заведения не предвиждат друга тоалетна освен „персонал“. В 9,11, на нас, множащите се пациенти, адреналинът ни бе на макс - кой би влязъл, кога и ако е друг - откъде-накъде. Аз на равни интервали поглеждах часовника си и изпусках въздишка в смисъл: „Господи, ако до 5 минути не вляза, може да се случи непоправимото!“ Други залагаха на измъчен външен вид и едва сподавена болка. Заприлича ми на приемен изпит в НАТФИЗ. Като пърформанс всички бяхме на високо ниво и се раздавахме на 100%.

Точно тогава „пациентът“ излезе. Видът му не бе като на болен.

Ако при такъв външен вид прегледът отнемаше 32 минути, щях да вляза може би надвечер. И това ако е работеща здравна система!–цъках си наум. Чакащите се размърдахме и станахме. Опитвахме се да заемем удобни позиции пред вратата. Ситуацията наподобяваше предстоящо изпълнение на корнер във футбола. Разликата бе само, че центрирането щеше да дойде от самата врата. Един остана на пейката. Заподозряхме го, че и той е връзкар. Така и се оказа - след  малко извикаха именно него. Чернокосата сестра ни нареди строго да си  изчакаме търпеливо реда. Понечих да вметна, че всички ние съвсем търпеливо си бяхме изчакали часовете за 8,30, ха-ха, но се въздържах. Когато тя се прибра, болката се оттече веднага от лицата ни. Реагирах пръв и седнах на най-близкото до вратата място. Надявах се реферът на невидимия мач да не ми свири „засада“. Другите почти се сборичкаха кой да седне до мен. Върнахме се към досегашните си занимания – оглед на коридора, ослушване и артистични миниатюрки. Сестрите направиха по още няколко курса. Ние скачахме прави, готови и да им отдадем чест по военному. Физиономиите ни бяха някаква смесица от болка, раболепие и надежда.

Преброих плочките по пода и по  стените, пейките, кабинетите, пациентите и лампите. Заех се да прогнозирам колко време и крачки ще са необходими на Русата сестра да отиде до и да се върне от тоалетната. Не бе сложна задача - крачка под 30 см, разстояние около 22 метра. Първият път прогнозата ми бе с грешка под 7%, но на втория бях точен.

Връзкарят излезе след само 22 минути. Изправих се пред вратата и свих показалеца си във формата на чук-чук, но не се решавах. Душевната ми борба доведе до още няколко свивания и отпускания на пръста ми, в който бяха фокусирани погледите на всички. Точно така прави снайперистът, малко преди да натисне спусъка. След 153 безкрайно дълги секунди, Чернокосата сестра  отвори. Главата ми вече бе цъфнала като буца сирене пред нея и тя леко се стресна. Бях я поставил в „цуг-цванг“ и ми каза някакси примирено:

- Ами влезте Вие!

Топла вълна ме обля. Ама и ние, българите, сме едни! Какво толкова сме недоволни от здравната ни система? Влязох в кабинета и затворих хубаво вратата. Плебеите останаха отвън да си се тровкат. Вляво имаше ехограф с екран. До него – легло. Русата сестра стоеше зад бюро и пишеше. Вдясно имаше параван. Дали пък зад него не се спотайваше д-р Хоровиц? Наруших тишината:

- Добър ден! Аз съм за преглед при доктор Хоровиц.

Натъртих на името.

- Да, да - каза тя, без да вдигне поглед. Ей сега!

Черничката сестра я попита, гледайки я в очите:

- Д-р Хоровиц, да повикам ли стажанта?

- Да, извикай го! И му кажи да не се мотае! А Вие легнете и свалете блузата си!

Тук оркестърът трябваше да засвири „Туш“. И таз хубава, оказваше се, че именно Русата бе д-р Хоровиц! Цели два дни напразно си бях представял доктора като висок, кокалест мъж, с очила с рогови рамки.

Screen Shot 2019 11 05 at 20.10.52

- Да си събуя ли обувките? - бавех топката, смилайки новата ситуация.

- Не! Лягайте по гръб!

Ето този израз никак не го обичах. Когато ти кажат това на плаж, май искат да си попечеш гърба. Лежа по гръб или на гръб? Според мен да лежиш по гърба си е неясно. Такова изказване винаги ми е лазело по нервите и никога - на тях. Съобразих, че ако гърбът ми е отдолу, ще мога да гледам нагоре, а не да съм забил нос в чаршафа и да гадая какво ли ми правят в момента.

Следващото ми двоумение бе свързано с една найлонова лента, широка около две педи, която бе поставена перпендикулярно на леглото. Явно бе предпазна, но кое предпазваше - главата на пациента - за да не се изцапа от чаршафа или чаршафа, за да не бъде нацапан от обувките? В другия дълъг край на леглото имаше широка салфетка, също с неясна функция.

Чернокосата сякаш усети колебанието ми и каза учтиво:

- Легнете с главата на север!

Бих се ориентирал лесно накъде е север, ако някъде по леглото имаше мъхове и лишеи, бил съм скаут. Или ако си носех компас. Легнах по мой вкус. Гърбът ми бе върху кревата, главата ми бе върху лентата и можех да виждам екрана на ехографа някъде зад салфетката, ако си раздалечех обувките.

В този момент влезе стажантът и ми нареди да легна наопаки.

Това също ми бе неясен израз – да сменя местата на корема и гърба си или на краката и главата? Забавих се малко, за да взема решение.

- Наопаки, бе, дядо! Аа, изцапал си с обувките салфетката! -Сестра, смени салфетката на дядото!

Каза го, сякаш да ми смени памперса! Преди малко не трябваше да се събувам, което бях предложил все пак. Ама кой командваше тук, аджеба? А и на този мухльо не му бях дядо!

Лежах вече на гърба си, но не виждах екрана. Нищо, казах си. И без това си бях забравил очилата. Както и недочувам, ще им бъда идеалният пациент - нещо като учебно пособие. Оставям се в ръцете им! По-добре да се упражняват върху мен, отколкото върху млад човек! И дано след някой час да не извикат жена ми да ме разпознае! Прекръстих се.

Стажантът седна до мен и намаза доста немарливо коремната ми област с гел. Някои зони останаха съвсем сухи. Не му казах нищо, въпреки че хората на моята възраст обичат да правят забележки от рода на:

- Не така, бе, дядо - още малко тук! – Не-не-по-горе /долу/!–А така, дядовото!

Стажантът докладва, че е готов. Готов-трънки, тук-там нямах гел, а на места бе в излишък. Видях това и без очила.

По време на ехографското изследване докторката му посочваше къде да постави сондата върху мен. След това му обясняваше нещо, но твърде тихо, сочейки му екрана, който бе вдясно от главата ми. Отвреме-навреме май искаха да се обърна настрани. Чаках нещо по-ясно - наляво или надясно, на Изток или на Запад. Те се усетиха и взеха да ме въртят несръчно с ръце - като кебапче на скара. Тревожех се, че понякога пак ме връщаха на старото място. Явно нещо на  екрана ги караше да не вярват на очите си. Чат-пат ми казваха - вече силно - да не дишам. Излишно - бях така затаил дъх, че вече берях душа.

Първоначалното ми очакване бе “трък-трък” със сондата – след което докторката обявява тържествено, така че да чуе ясно дори и стажантът:

- Б.О.– Без Особености.

Но те продължаваха неравномерно вече над 3 минути. Понякога прекъсваха гладенето с „ютията“ /сондата/ по корема ми. Точно както правеха и внучетата ми с джойстика, когато играеха на „Плейстейшън“. Спираха да ръчкат, докато чакаха да „отидат на следващо ниво“. Поне си викаха: „Йес“! и „Гив ми файв!“ ! А лекарката и стажантът продължаваха да си шепнат, според мен все по-съзаклятнически. След малко и това престана. Пълна тишина. Още по-лошо.

Разтревожих се не на шега. Диагнозата /присъдата/ явно бе заплетена. Точно сега Хю Лори /от „Д-р Хаус“/ трябваше да докуцука отнякъде.    Успокоих се, когато предположих какво дай-боже бе сега в главите им:

„На пациента му няма нищо, но трябва да изровим подходящо скъпи пътеки за лечение според каноните на здравната каса“. Ама наистина имаше нещо много гнило в здравната ни система!

- Салфетки, трийсе – чух властния глас на докторката Хоровиц.

Това ме стресна. Погледът ѝ сочеше вляво от главата ми. Не бях сигурен дали съм чул правилно, а и дали се отнася за мен. Изчаках, нали съм дядо.

Тя повтори:

- Салфетки, трийсе.

Погледнах пак вляво от главата ми. Да, там-върху шкафчето, наистина имаше голяма купчина салфетки. Бяха поне 80. Да ѝ подам, но чак пък 30? А може би пък ставаше въпрос за „формат 30“? Ама салфетките бяха 20х20, дори 15х15. Къде бе логиката? Дойде ми спасителната мисъл да ѝ подам 3-4. На нея наистина ѝ бяха далече. Не посмях - бях сигурен, че ще ми се скара. Доскоро мечтаех да вляза в пустия му кабинет, а сега - да изляза.

Докторката, след още няколко наброски по бланката вдигна поглед, изгледа ме като артефакт и потрети:

- Салфетки, трийсе!

След което подшушна нещо на ухото на чернокосата сестра. Тя излезе видимо разтревожена. Стажантът пое също навън, вероятно да се помотае, мухльото му с мухльовците.

Зарових се отново в салфетките. Броях напрегнато. Тъкмо бях стигнал до двайсе, държах ги все още в лявата си ръка, когато докторката вдигна поглед към мен:

- Трийсе, де!

Изглежда с опитното си око бързо прецени, че салфетките са само двайсе и за всеки случай добавих върху корема си с треперещи ръце още 10-на, ей така на око. Тя продължи да си пише нещо в бланката-ребус.

Screen Shot 2019 11 05 at 20.11.34

Отстрани погледнато, може и да ми се подхилквате, но аз тогава разсъждавах тревожно:

Чернокосата сестра бе изпратена от докторката спешно нанякъде, може би за скалпел. Следващото изследване или операция евентуално изискваше докторката да отвори коремната ми кухина. Ще рукне кръв. Явно докторката бе много печена. Кой знае откога отваря коремни кухини и знае точния брой необходими салфетки за спиране на кръвотечението. Нямах право на грешка и се заех да преброя по-прецизно дали салфетките върху корема ми са точно трийсет, а не така - на око. Подредих ги върху себе си успоредно, след като върнах двете излишни на мястото им. Тя продължаваше да си пише. Вече върху лява и дясна бланка - според мен за интензивното /ако издържа интервенцията/ и за моргата. Казах си наум молитвата - цялата, точно три пъти. Подготвих се психически за упойка и евентуално-заупокойна, тунел със светлина и пр. 

Докторката най-сетне вдигна отново поглед към мен и срещна смирения ми овчи поглед. Стана, взе ядосано салфетките от корема ми, който в момента бе наистина коремна кухина и ги тури върху другите - на шкафчето, без да ги преброи. Оттам взе една и понечи да разтрие стомаха ми - доста гнусливо, но се отказа и я остави. Разстреля ме с поглед и заповяда с ненужно силен глас:

- Изтрий се, де! Какво чакаш - изтрий този гел!  И след това ставай, обличай се и си заминавай!

- Ама, докторе...

- Няма ти нищо!

Още от Богомил:

Женската интуиция

Жена в колата

Бърборкото                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                           

Автор: Мария Пеева

"Как ги правите тези момчета?" ме попита една жена.

В първия момент не го приех сериозно. И аз понякога се шегувам така, когато се запозная с майка на две или повече момичета. 

После обаче се разговорихме повече и се оказа, че точно тази майка си има болка. Целият род на съпруга ѝ начело със свекървата очаквали и настоявали за внук. Към децата на брат му, две момченца, отношението било различно.

“Все едно дъщерите ми не са техни внуци”, ми каза младата жена. “Уж на шега, но постоянно нещо се подхвърля по темата. Малката още не разбира, но голямата ме попита след последното гостуване “Мамо, защо баба не ме обича?”

Оказа се, че жената съвсем сериозно проучва има ли начин, схема за забременяване, режим на хранене, който да гарантира, че детето ще е момче. “Не ме интересува чак толкова какво мислят те, но знам, че съпругът ми наистина иска да има син. И ако има такъв начин, ще опитам още веднъж, заради него.”

Тайни рецепти за момче не знам и тайни рецепти за момиче не съм търсила, но си спомних една история, на която попаднах преди време. Не знам кой е авторът, може да е притча или народна приказка.

Мъж и жена се задомили с много любов. Младото семейство решило, че за да не им се месят роднините, в началото няма да допускат никого в дома си. Уговорили се позвъни ли някой на вратата, да не му отварят, дори да се обиди или разсърди.

Първи дошли родителите на момчето. Звъняли, тропали, хлопали, а младоженците се затворили вътре и нито звук не издали. Родителите си тръгнали наскърбени, без да видят сина си.

На следващия ден пристигнали родителите на девойката. Звъннали веднъж, втори път, потропали. На момичето така ѝ домъчняло за тях, че очите ѝ са напълнили със сълзи. Не издържала, изтичала, отворила вратата и се хвърлила в прегръдките им.

Мъжът ѝ простил, но запомнил тази случка.

Минало време, невястата забременяла, родила момче. Младият баща се зарадвал много, почерпил приятели и роднини. После родила още едно момченце, и още едно, че и още едно. И четиримата таткото посрещнал с обич. Но когато родила пето дете и то било момиченце, направил такова увеселение, че цялото село разбрало, че в този дом има дъщеря.

- Добре де, попитали го хората. - Всички искат да имат син, а ти се зарадва най-много на момичето. Защо така?

А той отговорил с едно изречение.

- Защото един ден тя ще ми отвори вратата.

Хареса ли ви тази притча? А мен ме натъжава, макар да осъзнавам, че това са стереотипи. Някъде, в някои семейства тези стереотипи все още са живи и продължават да носят болка и огорчение. Както на женските майки, от които семейството очаква на всяка цена “мъжка рожба, за да се продължи рода”, така и на мъжките майки като мен, които понякога чуват, че ако си нямат дъщеря, “един ден няма кой да ги погледне”. 

Защото нищо от това не е вярно.

Когато прегърнахте новороденото си дете, коя беше първата ви мисъл? “Ех, какво хубаво момченце, което ще продължи рода”? Или “Я, ето едно момиченце, което ще ме гледа на стари години”? Сигурна съм, че не сте имали нищо друго в главата си освен чиста обич и щастие, и може би малко тревога “дано да е живо и здраво”. И всъщност кой от нас създава дете, за да “продължи рода” или “да има кой да го гледа на старини”? Не ги ли раждаме тези деца, просто защото имаме вътрешна потребност да създадем нов живот, да му дарим любов и грижи, да му посветим чувства, време, труд, усилия, средства абсолютно безвъзмездно и всеотдайно? Не е ли това родителството - изборът да даваш, без да очакваш? Не е ли това щастието?

Не знам дали дъщерята от притчата е отворила вратата, защото е момиче. 

А може би я е отворила, защото родителите ѝ са я възпитали в дух на обич и уважение.

Със сигурност това ми се вижда по-добра рецепта за семейно щастие от всички тайни методи за зачеване на момче или момиче. И ако ме питате за моята тайна рецепта за момчета - това е тя и е съвсем проста:

Грижи - на око,

щипка смях,

щипка мъдрост

и обич - колкото поеме. 

Кой знае защо имам чувството, че със съвсем същата рецепта и момичетата ще ви се получат доста добре. Пробвайте!

Още по темата със стереотипите: 

8 истини, които майките на синове ще разберат

25 ценни съвета от един "женски" татко

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

Автор: Ралица Георгиева

Отново е краят на октомври и идва ужасният, страшен, смъртоносен за българските традиции ХЕЛОУИН. Тази година той, за пореден път, ще застраши нашият хубав празник, посветен на народните будители, и ще втълпи в главите на нашите деца езически мисли и представи.

Стига толкова, мили хора! Спрете да се страхувате от всичко „чуждо”, а вместо това запознайте децата си с българските празници и обичаи. Заведете ги на някой фолклорен събор и им покажете нашите носии, нашите танци, нашите песни. Разходете ги из България, запознайте ги с нашите храмове и история. Спрете да разчитате за всичко това на „некадърните” (както често чувам да ги наричат и много ме е яд) учители и спрете да обвинявате някой друг, че прави или не прави нещо.

ЗАПОЧНЕТЕ ВИЕ ДА ПРАВИТЕ НЕЩАТА, КОИТО ОЧАКВАТЕ НЯКОЙ ДРУГ ДА НАПРАВИ ЗА ВАШЕТО ДЕТЕ!

Моите деца (три на брой, момичета на 14,13 и 7 години) се забавляват страшно много на Хелоуин. Заедно измисляме костюми, дълбаем тиква, правим тиквеник, приготвяме разни страшни домашни храни и се смеем, смеем се много и заедно. Заедно боядисваме и яйца за Великден и месим козунаци, заедно ще пригодвим постните ястия за Бъдни вечер и богатата трапеза за Коледа. И трите спрямо възрастта си могат да ви разкажат какви са традициите и обредите за тези празници.

Знаят също така и за големите празници на мюсюлманите - Рамазан байрам (миналата година правихме заедно баклава за първи път) и Курбан байрам. Знаят също и за Пасха и Ханука. Семейството ни е обиколило много църкви и манастири в България и Синайския манастир в Румъния. Момичетата знаят как да са облечени, какво да правят и да не правят, палят свещи за здраве и за помен и ги поставят на правилното място, прекръстват се според канона, а голямата прочете това лято от любопитство и Библията.

Смятам скоро да ги заведа да разгледат и невероятно красивата Томбул Джамия, която е в града ни и ме е срам, че не съм ги завела досега. Надявам се при някое от следващите ни пътувания да отидем да разгледаме и Синагогата в Пловдив и древните езически храмове и капища из нашата страна. Ако сме живи и здрави, ще отидем и до Гърци да разгледаме и техните езически храмове.

Искам децата ми да познават всички религии, празници, обичаи, да видят различни начини на живот и препитание, да познават България, но и света, защото само така могат да бъдат добри хора, добри приятели, добри родители и да отгледат деца, които няма да делят хората по външен вид, вяра, материално състояние, сексуална ориентация.

Отглеждайте децата си така, че да не се срамувате и страхувате някой ден, че са сторили зло на някого.

На всички родители-будители препоръчваме рубрика Българи, където публикуваме истории на великите ни сънародници. 

Автор: Мая Цанева

Всеки път на 31 октомври и на 1 ноември се заформя една и съща дискусия - „за“ и „против“ католическия празник Вси светии и за Деня на будителите.

Аз нямам против Вси светии и почитам Деня на будителите. Даже смятам, че той трябва да бъде осъзнато национален празник със същия статут и значение като 24 май например, а не просто национална опозиция на Хелуин. Фактът, че двата дни са един до друг може дори да служи като трамплин за осъзнаването на значението на Деня на будителите, стига да намерим отговор на въпроса: „Кой се страхува от духове?“.

Имам силно въображение и изострена интуиция. Не знам кое от двете преобладава, но имам много ясен детски спомен за присъствие на дух в дома на баба ми. По онова време сестра ми ходеше на пиано и в хола имаше... пиано. Спомням си, че една нощ чух как някой прокарва пръсти по клавишите, също както аматьор се опитва да нацели мелодия. Дядо ни Димитър е починал, когато моята майка и леля ми са били деца. Той е бил добър човек, който си е отишъл млад. Аз съм и бях убедена, че той се е завърнал за кратко в дома си с добро и не се уплаших нито за миг. Сутринта разказах историята и не помня дали някой друг потвърди спомена ми от нощта, но и никой не го отрече. 

54005987 m

Защо разказвам това? Като изключим подобен тип няколко преживявания в живота ми, аз се страхувам от отворен капак на тоалетната нощем, от отворена врата на гардероб, мразя извити стълби и не обичам психотрилъри и филми на ужасите. Дори и да са литературно и кинематографски изпипани, те ме напрягат. Съвсем друго са лични духовни преживявания, които усещам като връзка с мои близки или с някого, когото знам, че се появяват с цел да ми подскажат посока ли да ми дадат отговор на въпроси.

На 31 октомври, също както и на 2 ноември - Архангелова задушница по православния календар, получаваме шанс да се свържем с духовете и демоните, които ни населяват или определят. В това няма нищо лошо, а е дори полезно, защото има много тела без дух, а духовността понякога има нужда от силен грим и страшен костюм, за да я разпознаем.

На 31 октомври част от децата ще викат: „Беля или лакомство“, а ние ще пълним торбичките им със шоколади, отчасти, за да изкупим греховете си като родители. Честноста изисква да признаем, че най-големите кошмари на децата се материализират в съзнанието ни, благодарение на нашите страхове.

Но това е шанс да им поговорим за духовете, които ни населяват – за доброто и злото, което създава будителите. А Денят на будителите е на 1 ноември, ден след вакханалията с лакомства и ритуалното гонене на лошото. В този ден може освен да говорим за история, да покажем на децата си, че сме ДУХовни и БУДНИ -  да отидем на театър, в музея, да направим добро някому, да пазим чисто не само вкъщи. И така ще бъдем будители поне за ден.

После, в неделя, може да запалим свещ в почит на семейните духове и да хапнем жито. Или просто да приемем осъзнато миналото и да продължим напред. Очакват ни много дни, в които да храним своите духове и демони с „Беля или лакомство“. Но, за да знаем по колко, е важно да знаем отговора на въпроса „Кой се страхува от духове?“. Идва зима. Студено е и имаме време за Дикенсовата „Коледна песен“ или за приказките на Николай Райнов. Идва време да бъдем ДУХовни, за да заслужим своята Коледа.

Ето и една добра идея как да направим будителите интересни за децата.

А ако много държите децата ви да намразят Хелоуин - в тази статия ще откриете начина. :)

Автор: Мария Пеева

Здравей, сестрице по съдба,

Много ми се искаше да ти кажа нещо вчера, докато крещеше на сина си пред Лидл в Младост. Усмихнах ти се, не знам дали ме забеляза, беше толкова притеснена и гневна, и засрамена. 

Защо?

Защото на сина ти му се допишка и нямаше къде да отиде, и се наложи да си свърши работата на жълтата трева зад кофата. И ти му се развика колко е лош, и проклет, и как вече си му напомнила у дома, а той не е искал, и как сега всички ще го видят, и колко е срамно и грозно да се пикае на улицата.

Права си, и е срамно, и е грозно, но не и когато си малко момченце на 4-5 годинки.

Знаеш ли какво си мисля? Че се засрами не толкова заради него, а заради укоризнените погледи на хората, които минаха покрай вас. Защото те ще си помислят, че си лоша майка, която учи сина си да пикае на улицата.

Аз не си го помислих. И съм почти убедена, че и те не си го помислиха. А ако са си го помислили, най-вероятно не са имали деца или са забравили какво е да имаш малки деца.

Не си лоша майка, защото синът ти се е изпикал на улицата, или е повърнал, или се е тръшнал, или е хукнал, или се е държал невъзпитано. Това се случва понякога.

Не си лоша майка и защото си му се накрещяла. Това също се случва. Всички сме просто хора, и както на детето може да му се допишка, така и на теб може да ти се докрещи. Не вярвам да има някъде по света майка, която никога, НИКОГА да не си е изпускала нервите. Не вярвам да има и дете, което никога, НИКОГА да не е пишкало на обществено място.

Знаеш ли какво ми каза веднъж едно от моите момчета?

"Мамо, когато крещиш, не те чувам."

Вече не помня защо му крещях тогава и сигурно е имало сериозна причина. Но помня усещането да се видиш отстрани през неговите очи. Не се харесах.

Знаеш ли какво правя оттогава, когато съм изтощена, и изнервена, и ми се струва, че целият свят е срещу мен, и когато си изпусна нервите и се разкрещя на детето?

Извинявам се.

Прегръщам го и се извинявам. Казвам му, че мама е човек, а хората понякога грешат. И мама сгреши, че се развика.

После му казвам, че следващия път ще се опитам да не крещя, а да обясня какво не е хубаво и защо не е хубаво.

А после наистина се опитвам.

И знаеш ли, успявам.

Все повече и повече.

Защото не съм лоша майка.

И ти също не си.

Прегръщам те!

От жената с дънки и тъмносиньо яке, която пушеше цигара вчера пред Лидл в Младост и събираше сили за поредното изтощително пазаруване и поредното приготвяне на поредната вечеря за едно безкрайно шумно, весело, каращо се и сдобряващо се, и също така ужасно изнервящо я семейство. Семейство, за което във всеки един миг би дала живота си.

Още по темата:

Крещите ли на детето?

Всичко знам, сестро 

Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

От малък подготвям децата за "нещата от живота" и затуй реших да проведа избори вкъщи, та да разберат те откъде идва ляба, асфалта и финансовата стабилност. Участниците бяха повече от електората и затова ще се занимаем първо с тях, а абревиатурите са напълно произволни сборове на букви, вервайте ми!

Следва пълния списък на кандидатите за кмет на 9-ти среден в бл.53 на кв. Изгрев:

Калоян Явашев ( Голям Ентилигентен Рошав Българин, накратко - ГЕРБ). Този самодържец се счита за непобедим в изборите и вече няколко години управлява абсолютно тоталитарно апартамента и не дава шанс на новите лица. Обсебил е медиите (телевизора), земеделието и храните (хладилника), спорта и отбраната (и за двете използва тенис ракета). Изпъква сред другите кандидати с физическа сила, избухлив нрав и прекрасно мнение за себе си.

Росица Явашева ( Бургаска Сливова ( Кърджалийска) Пущина - БС(К)П). Тази партия е втората по сила в региона, но нерядко е определяща в решенията и управлението, тъй като е завзела финансите, външните работи (постоянно говори по телефона) и комуникациите (продължава да говори по телефона), здравеопазването и инхалациите, образованието (чете приказки) и правосъдието(опитва се да контролира ГЕРБ).

Микаела Явашева ( Досадна Бърборана - ДБ). На нея винаги някой й е виновен, макар че никога не успява да се организира сама. Постоянно мрънка на ГЕРБ, че е лош и не й осигурява достъп до медиите и храните, а на БС(К)П, че постоянно не й обръща достатъчно внимание и я наказва, когато не си изяде супата. Предпочита подмолни ходове и гледа малко надменнно на другите кандидати.

Боримир Явашев (Ненормален Фанатик за Спасение на Бургас, България, Балкански полуостров, Бавария и т.н - НФСБ). Тук нещата са извън контрол и наподобяват цирков трагикомичен монолог на бясна катерица със зъбобол. Огромното желание да се намеси в политиката на апартамента, а и на блока, го прави абсолютно непредвидим и склонен на крайности. За да му обърнат внимание е готов да се изхожда на публични места, върху публични личности, срещу вентилатор и да нарича цялото това сране - патриотизъм!

Габриел Явашев - гласоподавател, избирател, народ, а също така наричан и електорат. Като най-немощен физически и напълно зависим от другите, Габи остана прост човек и въпреки, че се кандидатира, останалите го отрязахме, тъй като нямаше да остане кой да гласува. ГЕРБ му подхвърли бисквити в кошарата, БСП го арестува и осъди, а НФСБ го заключи в спалнята, за да си изтърпи наказанието.

Гласувайте за Надя

 

Борбата на четирите партии в нашия апартамент щеше да се проведе за единствения глас, който беше на Габриел. ГЕРБ му обясни, че ако не гласува за него, ще му насини задника и ще му спре киселото мляко. В крайна сметка той е управлявал този апартамент толкова дълго време и не е честно да го измества някой друг. Тия плочки, фаянси и шпакловки сами ли се направиха, а? Тия килими сами ли се купиха? Входната врата стана ли по европейски образец? Напълно естествено е Габи да плаща данъци и винетки, за да ходи от детската в хола, нали?! БСП контрира, че с тия пари за ремонти и килими сме щели да купим още три апартамента, две прасета, да сменим маслото на колата и да санираме северната тераса. Поиска разписка за всички изразходвани материали и труд, но ГЕРБ каза, че сяда да гледа мач и после ще ги даде ( ши го фанете за…фалшивата девятка!). ДБ се разрева, защото никой не й обръща внимание. НФСБ тъкмо реши да й вкара един ритник, но реши, че ще е по-жестоко, ако я игнорира и отиде да се изходи в шкафа за обувки. Предизборната кампания течеше рутинно и накрая дойде денят за размисъл. ГЕРБ дръпна електората настрани и му обеща торта и нова топка. БСП открехна леко вратата на гардероба и там се показа чисто нов джип с дистанционно. ДБ се разплака, че никой не я обича и отиде в другата стая да се сърди, докато пее " Слагам край" от Леденото кралство. НФСБ спря да бие Габи за десет минути и дори му даде да види една от неговите колички Макуин отблизо.

Електоратът беше втрещен от цялото това внимание и светлото бъдеще, което го очакваше. Всички му кимаха с любов и го пратиха рано в леглото, за да си помисли добре преди важния ден, който го очакваше. Когато всички заспаха, ГЕРБ започна да опипва БСП, а тя с охота прие предложението за преговори, но го предупреди да внимава, за да не се появи още някоя партия след девет месеца. Дискусиите продължиха достатъчно, за да задоволят желанията и на двете страни, а накрая бе постигнато споразумение за взаимопомощ и добра воля.

На сутринта Габриел каза, че е готов с избора си и е решил на кого ще даде своя глас. Той си мислеше, че ако гласува за ГЕРБ, нищо няма да се промени. Горе-долу такова беше положението и с БСП. Ако гласуваше за ДБ, го очакваха четири години сълзи и оплаквания, че е станала чак сега кмет, че ГЕРБ са сложили грозни тапети, че Елза и Ана трябва да станат общински съветници… Четвърти вариант беше НФСБ, но там беше убеден, че го очаква едно доста интересно бъдеще, макар и доста кафяво.

Габриел застана пред бюлетините и въздъхна дълбокомислено. Всъщност, това не бяха истински бюлетини, а плодове и зеленчуци (първо пробвахме с ядки, но ГЕРБ си отвори бира и ги изяде). ГЕРБ - банан, БСП - слива, ДБ - лук, а НФСБ - лайно. Той протегна ръка към сергията, наричана за по-удобно избирателна секция и погледна кандидатите, за да види за последен път техните любвеобилни погледи. ГЕРБ вече звънеше на банката за нов заем, за да смени теракота и да купи на БСП нови обувки, че да не мрънка. ДБ плачеше, защото изобщо не е искала да участва в никакви избори, а фактът, че няма да я изберат само доказва, че всички са нещастници. НФСБ сереше в пералнята и нагласяше центрофугата. Народът посегна да гласува, но се подхлъзна на банана, тупна върху лайното и ритна сливата. Примирено наведе глава, изправи се колебливо и тръгна към стаята си.

Отново никой не забеляза лука!

Още от Калоян: 

В предишния живот съм бил генерал

Тъмни сили

Автор: Цветелина Янева

Важни "открития" и съвети за всички, чиито близки се сблъскват с онко диагноза.

Ще бъдат изведени най-долу, ако нямате желание да четете всичко.

Няма как да не започна с малко предистория, като всичко написано е видяно, преживяно и все още неразбираемо от мен.

На 01.03.2017г. майка ми (тогава на 61 години) е приета в СБАЛО, клиника по УНГ болести, където е поставена трахеостома (тръбичка в гърлото, през която да диша) и е взет хистологичен материал, който показва доста страшна диагноза (стадиране T4N3Mx)*. Изписана на 06.03 с решение на обща клинична онкологична комисия за симптоматично и палиативно лечение.*

Няма да пиша подробности за личните неволи, само ще кажа, че сами откривахме всичко за новата придобивка - как да се справяме с новата "джаджа", това от къде се поръчва, кога се заменя (бяха ни казали, че не се, ама това явно било, защото не очаквали да живее толкоз)... И така, започваме да четем, да питаме - минаваме през хомеопатични продукти, добавки, буболечки срещу рака, ежемесечно самосиндикално пускаме ПКК, за да следим хемоглобин и други важни неща. Организираме (уреждаме с молби) кръвопреливане, обезболяваме както намерим - с бебешки сиропчета с ибупрофен и аналгини... Отиваме и в Областен диспансер за онкологични заболявания, за да научим, че най-важното занапред ще е да се справим с адските болки, които ни предстоят през оставащите 6 месеца.*

Минахме и през други екстри - с челен сблъсък! Оказа се, че състоянието на майка ми може и ще провокира кръвоизливи, някои по-обилни (от носа, устата, ушите, тръбата, през която диша), но някак си не бяхме предупредени за това! Случва се и започваш да обикаляш най-близките болници за помощ - поредна грешка от незнание... Единствената болница (в няколкомилионния град София) с денонощен кабинет УНГ е ИСУЛ.*

Минахме и през друго - пневмония, перфорирана язва от обезболяващите с операция по спешност и сега 2019 г.се наложи и поставяне на гастростома (тръба в стомаха, през която да се храни със специализирана храна). От юни месец 2018 г. обезболяващи се изписват от посочения диспансер, където се изписват обезболяващи на база епикризи, а не личен досег с болния!*

Сега съветите, за нещата, които все още недоумявам:

*стадиране* - Едва този месец след разговор с доктор от спешен кабинет разбрах, че не е редно да се "стадира" само чрез хистология, както е в нашия случай... Трябвало е да се направят допълнителни изследвания - скенер и т.н., за да се види кое до къде е стигнало и какви щети са нанесени! Сега, две години и половина след диагнозата от двама различни доктора научавам, че най-вероятно самата диагноза е грешна, защото тя не предполагала такава преживяемост!

Извод: не се доверявайте напълно - независимо от шока, през който минавате, изисквайте допълнителни (пълни) изследвания независимо кой доцент стои пред вас!

*палиативно лечение* - такова нещо няма! Има клинична пътека, но не и отделения! В цяла София има хосписи (платени), което е нещо крайно различно от палиативно отделение, което би трябвало да има почти във всяка болница. Уви парите там са малко и няма как да се "усвоят" повече, та за това болниците ги нямат (защо държавата не ги задължи не разбирам)...?

Извод: ще се наложи да се справяте сами! Хосписите са около 75-100 лв на ден, така че заделяйте... "Грижите", които се полагат там са една по-голяма тема...

Ние обаче стигнахме до гр. Враца - там има отделение за палиативно лечение, ръководено от доц. Йорданов. Та там, в този най-беден край, в малко отделение едни истински Човеци се мъчат да правят чудеса от храброст. Условията са меко казано подтискащи (снимките отдолу), но там под лекарски контрол (!) се наблюдават и обезболяват тези отхвърлени и изоставени хора. Там прекарахме почти две седмици и когато ни изписаха освен епикриза получих и "Препоръки за продължаване на лечението у дома на ..." – написано за и спрямо моментното състояние на майка ми, съобразено с всичките и допълнителни усложнения при нея…

Снимка на Мама Нинджа.

*оставащите ? месеца живот* - това може да го чуете от много доктори (ние го чувахме периодично), но както се казва, е божа работа (ако докторите, на които попаднете си свършат работата съвестно, без да се вживяват в ролята на господ и без да се извиняват с диагнози и обреченост).

*към кого да се обърнете при спешна нужда* - проверете и попитайте къде да се насочите при нужда. На 112 ще се опитат да ви отложат, щом разберат, че става въпрос за онко болен. Друг е въпроса, че можете да нямате и избор, а и да не ви желаят на мястото където трябва да отидете... В ИСУЛ отиваме в краен случай, но там винаги ти се показва и казва колко незначителен е болния и ти самия... От там буквално ни изхвърлиха след сутрешна визитация в понеделник (приети в събота) с кръвоизлив и “стабилизирана” за прехвърляне на майка ми в Раковата болница по незнайно какви причини...

*обезболяване и ...* - това наистина ще е най-важното, за което ще трябва да се погрижите. Емоционално, физически, психически и финансово ще сте на ръба, но вашия близък може да изпитва болки, които е трудно да се понесат. Ще ви изписват опиати, на които ще е отбелязано, че трябва да се прилагат под лекарски контрол, но този контрол ще сте Вие! Ще се наложи, да се научите да биете инжекции (мускулно, подкожно), да следите дихателна честота, кръвно и кръвни показатели... Ще трябва да търчите за опиати и да се молите да не са свършили, защото тогава ще трябва отново да търчите и да търсите аптека, която да работи с този вид цветни рецепти и да плащате доста за неща, които уж се полагат... Да се молите, доктора, който изписва тези опиати да е наясно какво прави, защото и вие "ще берете плодовете" от действието на медикаментите...

В нашия случай, след като се върнахме от КОЦ Враца - ОПГ и имахме назначено обезболяване, което е назначено след престой и наблюдение там, се оказва, че софийските доктори от диспансера не можело така да дават лекарства (нищо, че получаваме такива от тях от 06.2018г), че трябва да подпишем документ, че те ни насочват към хоспис или болница (?!), не можело вкъщи! Че те ще свиквали комисия (сега), която отново по документи без да е виждала болния (майка ми) ще изписват и назначават обезболяване! Питаме ги/се в коя болница да отидем (?), като няма такава (навсякъде ни казват "съжаляваме, но", или "тук лекуваме активно, вие какво искате", или "за такива хора има евтаназия в развитите страни" и тн.). Какъв хоспис, като нямаме почти 3000 лв на месец (?), в които не се включват храна и лекарства? Как до сега са давали медикаменти, и как ще решат сега, какво и колко и кога да обезболяват без да я видят дори?

За какво здравеопазване, за какво, по дяволите, става въпрос?

Майка ми е човек с висше образование (не че има някакво значение), отгледала три деца, работила до последно! Всички операции сме си заплащали, медикаменти, специални храни, носим си бележки от кръводарители и тн. и тн. Не заслужава да я подхвърлят и гонят като ненужна досадница точеща и хабяща солидарната ни здравна система! Никой не го заслужава! Колко хора в България гаснат в мъки пред обезумелите, безпомощни погледи на близките си? Колко болници има само в София, но няма нито едно такова отделение за палиативни грижи? Защо се изписват обезболяващи ей така, на чия отговорност? Защо и кой позволява да свършват обезболяващите за раково болните? Какво се случва с тези болни, които са сами – без близки, които да поемат лутането по болници, телкове, диспансери, социални и тн. Колко семейства точно в този момент минават през същото – сами, ужасени и побъркващи се от безсилие, четящи и търсещи помощ и съвети по форуми? И колко са минали или ще минат?

Тези въпроси ме мъчат... А колко хора точно сега се буквално се мъчат?

Автор: Мария Пеева

Вчера изпратихме нашия чичо Митко на летището след два незабравими месеца.

Аз нямам брат, нито сестра, но дори за мен е трудно да си представя какво е да си израснал с един човек, да си делил с него дом, стая, майка и баща, игри и сладолед, шамари и награди, Коледи и рождени дни, сватби и погребения. И после да се разделите на двата края на света и да се виждате веднъж на десетилетие, за по няколко дни. Болка е това и липса, голяма празнота в душата.

И изведнъж, след трийсетина години, този човек се появява и ти казва:

- Знаеш ли какво, брат ми, осъзнах, че не те познавам - истински, като зрял, възрастен човек. И реших да прекарам с теб няколко месеца и да те опозная. Защото ти, както и да го мисля, си ми най-близкият човек на света. Що за живот съм живял, ако не познавам най-близкия си?

И за тези месеци, освен че опозна нас, Митко опозна и България, защото и нея беше позабравил. Светът е толкова голям, казваше, когато го канехме през годините. Искам да видя повече и повече от него, България си я знам, какво да ѝ гледам.

Не, Митко, не си познал, има какво! И още много ще има да видиш.

Струва ми се, че България го изненада повече отколкото очакваше. И смея да кажа, че го изненада по-скоро положително, отколкото отрицателно. Влюби се в Пловдив отново, особено в Стария град, който буквално цъфти. Обиколи всички софийски потайности, катери се по планини и разпусна на спа, разходихме се и до Гърция няколко пъти (вече не броя гръцкото море за чуждо, то там повече българска реч се чува отколкото гръцка). Изобщо раздадохме се, за да му покажем каквото можем, но и добре си изкарахме с него.

Много ми беше интересно как вижда България сега - не с нашия поглед, но не и с очите на турист или летовник. А още по-хубаво е, че базата му за сравнение е много широка, не само защото е обиколил света, а по-скоро, защото е живял дълги години в Канада и няколко години в Доминикана - тоест, може да ни сравни и с най-социалното общество на земята, но и с Третия свят.

Наблюденията му ми дадоха добра основа за размисъл.

- Много сте дръпнали. - каза веднъж. Толкова нови сгради, пътища, паркове, заведения, бизнеси. Нищо общо с онази бедна България, която помня. Хората, обаче, много не са се променили. Лицата по улиците са все така мрачни, както преди 30 години.

- Добре, де. - отговорих му аз. - За Канада знам, че хората се усмихват и поздравяват, и са много любезни. Но в Доминикана, в тази беднотия, пак ли са усмихнати?

- О, да. - каза той. - Даже повече от Канада. Там е вечен купон. Живеят в едни барачки, цял ден в жегата клечат по тротоарите, работа няма, един човек вади хляба за цялата фамилия. Да притежаваш хладилник там трябва да си богат човек! Но вечерта, щом слънцето се скрие, барбекюто се пали, пилешките крилца се пекат, вадят бирите, музиката да свири и така до сутринта. Няма по-шумен и весел народ, колкото и да са бедни. А вие защо така не се радвате на живота?

Не можах да му отговоря.

Една случка в мола обаче може би обяснява донякъде защо не се радваме на живота. Връщат на Митко с левче по-малко. Той си гледа рестото и показва на касиерката.

- И тя... - разказа ни Митака после - като се разфуча, като се начумери, извади един лев от касата и ми го хвърли на щанда.

- Защо така? - й казал той. - В случая аз би трябвало да фуча, а вие да се извините. Как стана така, че вие се разсърдихте, а аз трябва да се чувствам виновен? Я сега да ми дадете една усмивка.

- Изгуби ума и дума женицата. - заключи той. - Май никой не беше искал от нея усмивка. Толкова млада и симпатична, а сърдита на света.

Казах му, че може би тази сбъркана реакция на момичето има нещо общо и с умението ни да се радваме на живота. Може би просто не сме се научили да търсим вината за нещастието и обидата си на правилното място. Не сме се научили да се извиняваме и да поемаме отговорност, но за сметка на това много добре умеем да обвиняваме. Трудно е да се усмихваш на хората, когато все някой за нещо ти е виновен.

С огромна наслада Митко издирваше в интернет разни паметници, галерии и музеи, а после ги обикаляха със свекърва ми, а понякога и с момчетата. От някои беше много доволен, а други го разочароваха.

Сякаш най-впечатлен беше обаче от Камбаните.

IMG 3267

- Как е възможно, - се чудеше, един паметник с такъв огромен потенциал и интересна история, да бъде оставен на произвола? Та тук може да се правят събития, които ще водят деца и туристи от целия свят. Пропускате много, че това, което е останало от комунизма, не го ползвате да вади пари, а сте го заличили. И в най-голямото зло има нещо добро и то трябва да се извлече за полза на всички.

В Кавала видяхме паметник на гръцки войник с изпочупени ръце и крака. Статуята е потрошена и захвърлена от българските окупатори по време на Втората световна пишеше на мраморна плоча, а след Освобождението е върната на мястото си с този поруган вид. Надписът завършва с тези думи.

“Помни, за да забравиш.”

- Виж ти - каза Митко - тези неща ние не сме ги учили по история. Но надписът е много интересен. За да продължиш напред, трябва да простиш. А за да простиш, трябва да знаеш какво ти е причинил, трябва да има признание на вината. Иначе огорчението остава. Излиза, че за да забравиш, наистина трябва да помниш. Но това обяснява защо сега гърците не ни мразят. Защото помнят миналото, но са го оставили зад гърба си, не се връщат към него отново и отново с гняв. Ето, сега ни посрещат с усмивка, че даже и менютата в ресторантите им са на български.

IMG 3266 

Впрочем храната в България много му хареса. Изглежда това е нещо, което роднините ни емигранти наистина оценяват високо. Нашенските подправки, салатите, млякото, сиренето, печивата, кюфтетата, гювечът, пълнените чушки, тиквата, с огромна наслада си похапваше от всичко и на тръгване се оплака, че е качил два килограма и е развалил плочките на корема.

Не му харесаха обаче пазарите.

- Що за пазар е това, след като никой не иска да се пазари. - каза. - Пазарите са оживени и богати като в Доминикана, но там можеш да направиш добра сделка за всичко, а тук те гледат лошо, не ти дават да си избереш и ако успеят, ще те излъжат. Това не ми хареса.

Кондукторите в градския транспорт също не му харесаха. Една от тях се скарала на свекърва ми, че билетчето й, макар надлежно продупчено, било смачкано. Опитала се да я изнуди да плати глоба, заплашвала, говорила на “ти”, ругала и викала. Свекърва ми отказала категорично, а Димитър поискал да ги заведат при началника й, за да подаде оплакване. Чак тогава кондукторката се отказала.

- Ако в Канада служебно лице държи такъв тон на гражданин, ще има санкция. - заключи той. - В това отношение май сте по-близо до Третия свят отколкото до Канада.

От една страна му харесваше, че у нас правилата не се спазват чак толкова строго, но от друга го дразнеше. През септември му разказах за този проект "Да почистим България заедно" и че участваме в него, за да дадем пример на децата да пазят улиците, и парковете, и изобщо природата.

- Когато отидох в Канада - разказа той - в началото правех като в България. Изям си банана или вафлата и хвърля боклука на улицата. Не са ме глобили, но хората ме гледаха с изумление. Да си гледат работата, си мислех, ще правя каквото си знам. Но един ден се улових, че се оглеждам за кофа. Просто вече спря ДА МИ ХАРЕСВА да хвърлям по улицата. И тук ще стане така, но си трябва време.

Време трябва за всичко, Мите, помислих си, но някак ми се ще да го доживеем това време, не да го отлагаме за децата си.

73533188 2371723066415435 8758038963425378304 n

Изпратихме го вчера с цял куфар, пълен с българска натурална козметика, розови масла и сапуни. Ще липсва на всички ни, но на племенниците му най-много. С всичките игри и трикове, които научиха от него, мисля, че на света няма по-обичан чичо от Митичния Митко.

- Кога ще дойдеш, чичо? - попитаха го момчетата. - Нали няма да чакаш до 2034?

- Ще дойде, ще дойде. - каза Иван. - Нали вече се опознахме, ще идва по-често.

- Още догодина. - усмихна се Митко. - Защото този път само се запознахме. А тепърва ще се опознаваме.

Прозвуча като обещание.

За нашия канадско-доминикански гост ви разказах за първи път в Митичният чичо Митко. Тук ви разказвам за уикенда ни в Банско през есента, а тук - за Пловдив

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

В предишния живот съм бил генерал

В предишния живот съм бил генерал

21 Окт, 2019 Татко Калоян

Жена и багаж

Жена и багаж

19 Окт, 2019 Забавно

Мамо, защо?

Мамо, защо?

23 Окт, 2019 Възпитание

Изборите вкратце

Изборите вкратце

29 Окт, 2019 Татко Калоян

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам