Автор: Мария Пеева

За Ото или Уве може да се говори с часове и винаги ще има какво да се каже, без никакво значение дали сте чели само книгата или сте гледали само филма, или и двете. Ако питате мен, най-добре и двете, по няколко пъти. Защото поне в този случай преносът на действието в съвременна Америка с нищо не е навредило на сюжета, да не кажа, че дори го е обогатило, особено с подбора на Том Ханкс за ролята, за която сякаш е роден. Впрочем той май изглежда сякаш е роден за всяка за ролите си, но то е друга тема.

Защото това, което бих искала да обсъдим, не са достойнствата на филма или книгата. Искам да поговорим за самия Ото (или Уве, или може би дядо Ончо, който живее срещу нас). Така че това ще е ревю на Ото (или Уве, или дядо Ончо). Това няма да е ревю на филма. За сметка на това ще има много спойлери, но в този филм (и книга) не е толкова важно какво става, а как става и най-вече защо става каквото става. 

Да се върнем на Ото. Харесвате ли го? Наистина ли го харесвате? Погледнете го само. Той е един изключително досаден възрастен човек. Ако ни беше съсед, най-вероятно щеше да ни дразни с постоянните си забележки. Ако го срещнем в магазина, можеше дори да се скараме с него, защото бави цялата опашка с безумни претенции. На пътя щеше да си изяде боя някъде, защото скача да се разправя с млади момчета с големи джипове. Щеше да ни се струва стиснат, дребнав и неприятен за общуване. Щяхме да правим физиономии зад гърба му, да въртим очи и да поклащаме съжалително глава – ами да, той затова е и самотен, защото няма кой да го търпи такъв.

И колко от нас щяха да си направят труда да разберат, че в живота на Ото са се случили ужасни неща? Ото е изгубил нероденото си дете, изгубил е любимата си съпруга Соня, единственият човек, който го разбира и цени. Изгубил е приятелите си, почувствал се е предаден и изоставен от тях. Домът му е празен, животът му е празен, няма нищо, което да осмисля дните му, няма смисъл и цел. Колко от нас на негово място щяха да са очарователни, мили и да се радват на живота?

В реалния живот такива хора като Ото има, и те не са малко. Разбира се, не всички мислят за самоубийство, а още по-малко се опитват и реално да го извършат. Повечето от тях прекарват времето си в тихо отчаяние или с малкото хора, които са успели да надникнат зад черупката на необщителност, която са си нахлузили. Но това е, ако са имали късмет, защото не всеки Ото намира някоя Соня. Понякога Соня няма книга, която да изпусне, друг път – предпочита да подмине и да занесе цвят в нечий друг живот. Невинаги филмите и книгите свършват щастливо, а в живота това се случва още по-рядко. Но едно от наистина прекрасните неща в него е, че дори да не сме Соня за някой Ото, винаги можем да бъдем неговата Марисол – смешната и малко нелепа съседка, която тропа на вратата, докато й отвориш. И колкото и да е досадна, в крайна сметка отваря и вратата на голямото ти и толкова болно сърце. Отваря вратата към живота. Защото Марисол вижда и знае, че „дребнав“ може да означава „прецизен“. А „старомоден“ е синоним на „надежден“. И много, много често човек, който е изстрадал твърде много, се крие зад студено, недружелюбно поведение.

За мен най-ценното на този филм е, че ще стигне до десетки хиляди хора, които срещат някой Ото всеки ден. Или Уве, или дядо Ончо, който живее срещу нас. Ще накара стотици да се вгледат в своя Ото. Да го заговорят и да му подосаждат. Да му занесат кутия с бисквити или да го помолят да им заеме някой инструмент.

Това ми хареса най-много – и във филма, и в книгата. И това исках да ви кажа. Ако трябва да посоча любим герой в тази история, аз избирам Марисол.

А „непотърсеното добро“? Всеки Ото много харесва тази притча и веднага би я цитирал, защото най-много от всичко иска да го оставите на мира да си пръсне главата или да скочи под влака.

Обаче „непотърсеното добро“ не спасява нито котки, нито Отовци. Спасява ги Марисол, малко нахална, вечно усмихната, изискваща внимание и изпълнена с високи очаквания към света и всички хора в него.

И накрая. Не забравяйте, че ако Ото използваше социалните мрежи, той би бил онзи неприятен случаен човек, който слага намръщени човечета на снимката ви на сладко коте или пише „глупости!“ там, където си изливате душата.

Дайте им бисквитка на тези Отовци, потърсете пътя към тях.

Може би точно те имат най-голямото сърце на света. Може би точно вие можете да ги спасите, преди да си нахлузят въжето.

Може би си струва да опитате.

Или пък не.

Но човек няма как да знае, докато не потропа на вратата. 

Трейлърът за "Човек на име Ото" и всички кадри от филма са ми предоставени любезно от "Александра Филмс".