Нова поредица за малки и големи момичета излиза на българския книжен пазар. Първата книга на Ана Мериано от поредицата "Любов, захар и магия" вече е факт, благодарение на съвсем новото, но многообещаващо издателство "Лютиче". Семейството на единайсетгодишната Лио притежава най-обичаната пекарна в Роуз Хил, Тексас. „Любов и захар“ предлага вкусни изкушения за всякакви случаи. А никой повод не е по-важен от годишния фестивал. Лио се надява тази година да ѝ позволят да участва в подготовката за големия празник. Все пак всичките ѝ сестри вече помагат. Но когато майка ѝ отново ѝ отказва с довода, че е твърде малка, тя решава да разбере истинската причина. Затова се промъква тайно в пекарната, където открива, че майка ѝ, леля ѝ и четирите ѝ по-големи сестри притежават магически способности. Те са brujas – вещици от мексиканско потекло, които влагат по малко сладка магия във всичко, което приготвят. 

Сега, когато Лио знае, че и тя притежава магически способности, е повече от решена да се присъедини към семейния бизнес. Дори и все още да не може да го разкрие на майка си и сестрите си. 

И когато най-добрата ѝ приятелка Керълайн има проблем, който трябва да бъде разрешен, Лио получава идеалната възможност да изпита способностите си. Нужно е само едно малко заклинание. Какво толкова може да се обърка?

Ето и малък откъс от книгата за любопитните читатели:

Тайни на испански

Лио изтича до банята в коридора, затръшна вратата и се заключи точно навреме. Последва ядосано почукване.

- Хей, там вътре, побързай!

Лио издаде кикот, съвсем подходящ за хелоуинския ѝ костюм на вещица. Марисол, шестнайсетгодишната ѝ сестра, удряше по вратата. Но колкото и да заплашваше, Лио не възнамеряваше да я пусне вътре. С четири по-големи сестри, беше свикнала със сутрешната надпревара и беше хубаво поне веднъж да е от другата страна на заключената врата. Майка им винаги казваше на баща им, че една баня за пет момичета трябва да се счита за жестоко и необичайно наказание. Къщата е твърде малка, повтаряше тя, само на един етаж и с повече тревна площ, отколкото пространство за живеене. Баща им просто обгръщаше с ръце жена си и прошепваше: „Ти също си малка, Елена, но си перфектна за това семейство“. 

- Лио, ти ли си вътре? – Марисол натисна дръжката на вратата. – Какво правиш?

Лио се наклони над напуканата мивка, която винаги беше задръстена с фъндъци тъмна коса. Натопи пръст в зелената боя за лице, оцвети челото си и втри боя и в бузите си.

- Хайде, cucaracha – извика Марисол. 

Наричаше Лио „хлебарка“ винаги когато искаше да бъде гадна, но без да рискува да я накажат, че използва неприлични думи. 

- Обличам си костюма – извика в отговор Лио. 

- Не си ли малко голяма за костюми? 

- На единайсет не си чак толкова голяма.

Освен това, с черните си кожени якета и протрити дънки, Марисол се обличаше така, сякаш всеки ден е Хелоуин. 

Лио размърда злокобно пръсти към вратата, както във филмите вещиците правят заклинания. Змии в косата ти, помисли си колкото може по-повелително, но от другата страна чу единствено въздишката на Марисол. Нямаше викове, значи, нямаше и змии, а явно нямаше и вещерска магия. Колко жалко. 

- Марисол – разнесе се гласът на майка им, – остави сестра си. Ела да използваш моята баня, ако имаш нужда. 

- Очната ми линия е вътре – отвърна Марисол, но стъпките ѝ отекнаха към банята на родителите им в другия край на коридора. 

Последва ново потропване. По-леко.

- Лио, моля те, побързай. – Беше Изабел, най-голямата ѝ сестра. – Мога да ти помогна с косата, ако искаш. 

Изабел беше единствената в семейството, която имаше търпението да укроти буйната грива от тъмни къдрици на Лио. Другите ѝ сестри бяха наследили лъскавата гладка коса на семейството на татко, но косата на Лио никога не се предаваше без борба. 

Огледа се за последен път и се усмихна. Костюмът ѝ на вещица беше част от плана ѝ за идеален Хелоуин. Сега оставаше само да намери майка си и да успее да я убеди. Дръпна силно дръжката, за да отвори скърцащата врата. 

- Буу! – извика. 

- Благодаря, малка Лио – отвърна Изабел, без дори да потръпне. – Честит Хелоуин! 

Носеше пола, риза с яка и само чифт обици във формата на малки тикви, с които да отбележи празника. Влезе в банята, като обувките ѝ на токчета потракваха по плочките. 

Лио не можеше да разбере защо Изабел не е по-развълнувана. Хелоуин беше най-хубавият от всички празници. Не заради бонбоните или костюмите, въпреки че тя обичаше и двете. Не, Хелоуин бе особено специален, защото точно след него идваше най-любимият ѝ празник – Денят на мъртвите. Трийсет и първи октомври беше като Бъдни вечер. 

За секунда Лио се притесни, че може би трябваше да се облече като Изабел. Щеше ли да изглежда по-пораснала, ако беше без костюм? После поклати глава, потърка зелените си ръце и тръгна да търси майка си. 

Сутрешните шумове изпълваха къщата – семейство Логроньо се приготвяше за деня. Лио тръгна по коридора, а чорапите ѝ на оранжеви и черни черти скърцаха по дървения под. 

Влетя в кухнята. През щорите се изливаше сноп слънчева светлина и падаше върху перваза, където бе малката градинка на майка ѝ. Босилекът, риганът и кориандърът блестяха ярко. Лио може и да имаше зелено лице, но майка ѝ притежаваше талант за отглеждане на зелении. 

- Муахахаха – изкрещя зловещо зад гърба на баща си, който тъкмо поръсваше с парченца тортила бърканите яйца в тигана. 

- Добро утро, Леонора – усмихна ѝ се той. – Надявам се, че си гладна. 

Баща ѝ беше добър в много неща, като четенето на приказки за приспиване и свиренето на китара, но можеше да готви само две ястия: мигас^∗ – бъркани яйца с тортила, поръсени обилно със сирене; и кесадия^∗∗, със стичащо се отвсякъде сирене. Лио вдиша аромата и се усмихна. Вкусотия със сирене присъстваше на всяка закуска на семейство Логроньо.

Алма и Белен, четиринайсетгодишните близначки, сестри на Лио, влязоха забързано в кухнята, а майка им ги следваше по петите. Истинско хелоуинско чудо бе, че изобщо са станали преди седем и половина, особено след като миналата нощ бяха стояли до късно. С часове бяха окупирали банята да си боядисат бретоните в яркосиньо, за да се маскират като някакви аниме герои, за които Лио дори не беше чувала. 

- Някой виждал ли ми е списъка? – попита майка им, побутвайки настрани близначките със сини коси. 

- Какъв списък?

Лио огледа отрупаната маса и рафтовете. Може би ако успееше да го намери, майка ѝ щеше да оцени колко ѝ е полезна. И да се съгласи с предложението ѝ.

- Имаш предвид списъка със специални… 

Белен спря по средата на изречението, защото Алма я смушка с лакът. 

Лио примигна към сестрите си.

- „Специални“ какво?

- О, нищо.

Майка ѝ разбута купчина листове на плота. Лио изпъна врат, за да погледне.

- Не съм го виждал – отговори татко, с глава надвесена над тигана. – Почти е време да тръгваме, Лио. Яж! 

Той раздели храната в няколко чинии – всичките в червено и синьо, с голяма бяла тексаска звезда по средата. 

Лио отвори уста, за да каже идеята си на майка си. Телефонът звънна. 

- Здравейте! Amor y Azúcar Panadería. 

Майка ѝ отговаряше на всяко телефонно обаждане с испанското име на тяхната пекарна, „Любов и захар“. Татко винаги се опитваше да ѝ каже, че трябва да държи бизнеса настрана от домашния им телефон, но нямаше смисъл. Всички в Роуз Хил, Тексас, знаеха на кого да се обадят, ако искаха да се свържат с пекарната. И половината от тях помнеха домашния им номер наизуст. 

- Ето.

Изабел влезе в стаята, размахвайки лист хартия. 

- О, благодаря, скъпа – прошепна майка ѝ, покривайки слушалката на телефона. Погледна листа, после извади молив от кока в косата си и дописа нещо в списъка. Намръщи се. – Да, отивам – отвърна и след това заговори на испански твърде бързо, че Лио да може да разбере за какво става въпрос. 

Изабел стоеше наблизо, гледайки над рамото на майка си, и кимаше. Тя говореше испански. Както и Марисол. И двете бяха пораснали с баба им, която им беше пяла песни, беше им разказвала истории и се беше грижила за тях, когато майка им трябвало да работи. Когато се родили Алма и Белен, баба вече била твърде стара, за да гледа бебета, но дори и те се справяха по-добре след една година часове по испански в училище. 

Лио, която беше твърде малка, за да си спомня баба си и за да посещава часове по испански, не можеше да каже повече от няколко думи. 

Майка ѝ затвори телефона. 

- Otro hechizo – каза тихо. 

Изабел кимна. 

Лио наклони глава и се намръщи. Майка ѝ говореше на испански само с клиентите или ако не искаше Лио да разбере. Но сега това нямаше значение. Тя имаше по-важна цел. 

Фестивалът за Деня на мъртвите не беше просто най-хубавият празник в годината или една от любимите традиции на Роуз Хил. Беше и най-голямото събитие за „Любов и захар“. Те разпродаваха всичките си курабии, кейкове и сладки хлябове, тъй като целият град отбелязваше паметта на своите предци. Семейството на майка ѝ организираше фестивала за Деня на мъртвите, откакто Роуз Хил съществуваше, или поне така твърдеше навремето баба им. За да са готови за фестивала, имаха нужда от цял ден приготовления. 

Цяла седмица Лио беше настоявала да пропусне училище като по-големите си сестри, за да участва в подготовката на пекарната за фестивала. Но без успех. Това обаче щеше да се промени. 

- Мамо, знам защо трябва да ми позволиш да дойда днес в пекарната. 

- Jita^∗, вече говорихме – отвърна майка ѝ, без дори да вдигне поглед от листа, върху който пишеше. – Не искам да чувам поредната реч, моля те. 

Лио отвори уста, за да спори, но майка ѝ вдигна предупредително пръст.

- Достатъчно.

- Не е честно.

Метна вилицата си в чинията. Крайчетата на устата ѝ се извиха и Лио усети, че ще се разхленчи.

- Много добре знаеш, че това не е почивка – каза Изабел и ѝ се усмихна. – Мама има нужда от допълнителна помощ. Ще бъдем заети цял ден. 

- Лио би могла да е от помощ – обади се Белен. Близначките винаги бяха най-добрият ѝ съюзник. – Имам предвид с обикновената част…

Алма я сръчка. 

– Забрави! – отсече Белен. 

Марисол подръпна косата на Лио отзад. 

- И без това мама и леля Палома се занимават с цялото готвене, cucaracha. Ние сме по скучната част, като приемането на поръчки от клиенти. Повярвай ми, училището е далеч по-забавно.

- Мамо – каза Лио, обръщайки се към нея. – Обичам да вземам поръчки. Знам, че мога… 

Телефонът иззвъня отново. 

- Лио, ще можеш да помогнеш утре на фестивала – отговори майка ѝ, докато вдигаше телефона. – Сега, моля те, отивай към спирката на автобуса. Аз и сестрите ти трябва да тръгваме за пекарната. 

Татко се опита да целуне Лио за довиждане, но тя му се изплъзна, скочи от барплота и изхвърли остатъка от закуската си в кошчето. Гняв беше заменил глада ѝ и ръмжеше в стомаха ѝ. Излезе в коридора. Домашната котка, Сеньор Гато, драскаше с лапа по входната врата. 

- И ти ли ще ходиш в пекарната? – попита го.

Сеньор Гато примигна с жълтите си очи. 

- Буу – изсъска тя към него. 

Той се прозя, изви гръб и бързо се понесе към кухнята, при останалата част от нейното семейство. Лио излезе сама.

*****