Откъс от “Шантавия до шия”, Радостина Николова

Глава 3

За една чиния с мекици и едно съседско запознанство, а също и за дървото на раздора

Лина се събуди от страшна шумотевица. Някой режеше с трион или косеше трева, или забиваше гвоздеи. Тя се надигна от леглото. Насреща ѝ часовникът показваше десет без малко, а слънцето силно напичаше през отворения прозорец. Като видя, че преходната врата към стаята на брат ѝ зееше отворена, стана и набута едно габърче в леглото му.

- Предупредих те да не ми отваряш прозореца сутринта! - промърмори, след което се надвеси отгоре и видя, че баща ѝ косеше тревата, а брат ѝ забиваше пирони в някаква дъска... сигурно за някой от експериментите си – Две от три! Пф, бива си ме.

-Добро утро, Лина! - извика ѝ Нико отдолу и вдигна лице към нея, като заслони очите си с ръка.

Слънцето се пързаляше по русата му коса, от което тя изглеждаше още по-лъскава. Кафявите му очи топло се смееха, докато ѝ махаше все едно нищо не беше станало и животът беше прекрасен.

-Добро друг път, събудихте ме! - отговори Лина.

- Слизай вече. Искам нещо да ти покажа – извика брат ѝ. Въпреки че бяха близнаци, двамата значително се различаваха не само по характер, но и по външност. Лина имаше огромни сини очи, а косата ѝ беше по-тъмно русо от неговата. Приятелката ѝ Мони твърдеше, че Лина била по-хубавата от двамата, но всъщност винаги питаше дали Нико няма да слезе да играе с тях.

„Искам нещо да ти покажа“ – повтори Лина с подигравка. И тогава го видя:

– Егати грозния заек!

Той хрупаше трева в двора зад оградата на тяхната къща и сякаш чу, че го споменават, защото моментално спря да дъвче и погледна към Лина:

– Какво има, Пфръц? – разнесе се дрезгав глас и зад вратата на бараката се подаде някаква...

– Ти пък какво си! – Лина ококори очи и се вторачи в градината. От втория етаж съседният двор се разстилаше като на длан.

– Гладна ли си, момичето ми? Хапни, а после ще излезем на разходка. Знам, знам, но там не може вече – продължи да нарежда фигурата в съседния двор и току хвърляше скришни погледи към момичето.

Надвесена над перваза със зяпнала уста, Лина въобще не се прикриваше. Най-накрая фигурата рязко се изправи и се обърна към нея:

– Ало, какво си ме зяпнала, а? Така ли ви учат в града! Никакви обноски нямате! – изкрещя жената (да, макар и да подлежеше на съмнение, все пак се оказа жена) и размаха триона, който държеше в ръка. След това грабна заека под мишница и изчезна с него в бараката.

Едва тогава Лина се окопити:

– Аха! Ето го и трионът! Три от три! Браво на мен!

Тя нахлузи дрехите си и изхвърча от стаята, но след по-малко от пет примигвания се върна и претърси леглото на брат си за габърчето. Щеше да си го запази за друг път. Точно сега не му беше толкова ядосана.

Долу миришеше на мекици с пудра захар.

– Мням – Лина се облиза. – Мамо, знаеш ли каква е тази жена, дето живее до нас?

– Да, госпожа Стефания Шиева. Доколкото чух от другите съседи, се преместила тук преди десетина години. Изглежда като човек, който си има много грижи на главата. Не искам да ѝ създаваме проблеми.

– Мен ако питаш, изглежда по-скоро като човек, който създава проблеми. Шантава една такава Стефания-Шантавѝя Ха-ха!

– Лина!

– Добре, добре! Какво ще кажеш с Нико да ѝ занесем някол- ко мекици и да се представим? – Лина се усмихна, а майка ѝ се намръщи.

– Сигурна ли си, че нямаш нещо наум?

– Честна дума.

– Добре, но да не ни изложите, моля те.

Лина грабна чинията с мекиците и изхвърча навън:

– Хайде, Нико! Ела да се запознаем със Стефания-Шантавѝя!

– С кого?

– Ще видиш. – отговори му, след което изхвърчаха на улицата.

– Почукай, де! – изкомандва тя, като застанаха пред дъсчената вратичка.

– Е, защо аз!

– Почукай, почукай! Ти, ти А пък аз ще говоря.

Нико почука, а Лина моментално отстъпи крачка назад и захапа мекица. Когато Стефания отвори, Нико не беше подготвен за външния ѝ вид и извика толкова силно, все едно бе видял най-големия си кошмар. Отблизо съседката им изглеждаше още по-зловеща. Очите ѝ – малки и сиви, едва се забелязваха, но пък огромен орлов нос заемаше половината ѝ лице. От долния му край се спускаха дълбоки бръчки, които кръстосваха пътища с няколко завити черни косъма. Облеклото ѝ перфектно допълваше цялостното първо впечатление.

Беше обута в два различни плетени чорапа (през лято-то!), налъми като на бабата и дядото на близнаците, отрязани дънки до под коляното, огромна избеляла тениска с някаква щампа отпред, синя манта и шапка с козирка, под която се развяваха сплъстените ѝ прошарени коси. Лина се разсмя и парчета мекица се разхвърчаха от устата ѝ.

– Да ми се подигравате ли дойдохте?

– Всъщност да се запознаем – каза Лина и подаде чинията на брат си, захапа своята мекица в уста, избърса мазните си ръце в панталонките си, взе си отново мекицата и подаде другата си ръка. – Аз съм Лина.

– Аз съм Нико Вчера се нанесохме. – присъедини се и брат ѝ.

– Знам. Идвате от града. Скоро ще се напълни с такива като вас – изсъска. – Има ли друго? – попита госпожата.

– Всъщност да. Тази череша вкусна ли е? – попита Лина и кимна към дървото, което растеше пред оградата между двете къщи и по горните клони черешите вече апетитно червенееха.

– Какво те засяга? – отговори Стефания. – Това е МОЯТА череша. Аз се грижа за нея, откак съм тук.

– Хм – каза Лина. – На мен ми изглежда да е точно толкова пред нашата ограда, колкото и пред вашата.

Стефания се обърна към Нико:

– Само да съм ви видяла да се катерите или да ядете от дървото А сте припарили до него, а съм ви видяла сметката.

След това понечи да затвори вратата.

– А, чакайте, чакайте – каза Лина и тикна чинията в ръцете ѝ. – Всъщност ние дойдохме за мекиците. Хапнете, пък ще ни върнете чинията после.

Госпожата само ги изгледа, взе чинията и изсумтя. След това тръшна вратата под носа им.

– Аз няма да ям повече от тая чиния! – каза Нико. – Защо си толкова гадна, искаш да сънувам кошмари ли?

– Добре де, трябваше да те предупредя колко е ужасна, ама имам идея, почакай да видиш! – ухили се Лина, погледна към черешата, прецени, че е идеална за катерене, и заподскача към къщата, а от недоизядената ѝ мекица щедро се сипеше пудра захар по пътя.

За книгата:

Авторката на успешната поредица "Приключенията на мотовете" Радостина Николова зарадва своите верни читатели с нова книга - „Шантавѝя до шия“, която вече е в книжарниците. Първият роман на детската писателка поставя началото на приключенията на близнаците Лина и Нико, чието очертаващо се да бъде скучно лято, тотално се преобръща след срещата със съседката им Стефания. Предизвикателството към двамата герои е съвсем ясно - стиска ли им да се изправят лице в лице със Стефания-Шантавѝя, която може (или не може) да превръща хората в зайци, бухали, кози и гъсеници! Към шеметното надлъгване, превърнало се в история за приятелството и заличаването на пропастта между поколенията, се присъединяват и един куц заек, един луд детектив, една шарена коза, един щастлив доктор и много, много смях.

За авторката:

Радостина Николова е автор на поредицата „Приключенията на мотовете“, „Моите красиви рога“ и картинната книга „Кико без крила“. Писателката е трикратен носител на наградата „Бисерче вълшебно“, която се връчва след гласуване на деца в цяла България. Завършила е английска филология и творческо писане в Софийския университет. Книгите ѝ от поредицата „Приключенията на мотовете“ са продадени в над 50 000 екземпляра в Китай.

Препоръчваме още:

"Тайната на "Небюла" излезе и в България

Спестете си уморението

Магични мистерии