Автор: Валентина Вълчева

Учили са ме да бъда състрадателна. „Малките чавдарчета са добри другарчета.” А аз в това отношение съм поне двойно обременена, защото съм била не само чавдарче, но и пионерче, преди да ми се натресе демокрацията, която да ме уведоми, че това са пълни дивотии. По-лошо – социалистически дивотии. Срам значи!

Все едно. Казват, че е похвално да си състрадателен и бях съвсем доскоро. Тоест, докато не изчислих, че тази ми остатъчна соц-добродетел не е започнала да ми влияе зле, да не кажа пагубно дори. Във финансов аспект имам предвид. Една простичка сметка показва, че ако преди излизането „на кафе” ми е струвало около 3 лева, то днес същото това излизане плюс необходимостта да съм състрадателна ме вкарват понякога в двойно по-голям разход. А цените на кафето и кóлата не са се повишили особено.

Какво имам предвид? Излизам на кафе. Разбира се, останалите 2/3 от „Тройната коалиция” закъсняват. Не много – само с някакви си 15-ина минути, – но това време е напълно достатъчно да се пробват трима социално по-слаби от мен да ме уверят, че просто съм длъжна да подпомогна житието-битието им с 20 до 50 стотинки и/или цигара („не пуша” не е оправдание, ако правилно разчитам невербалните сигнали), и/или вафла (?). Веднъж са ми искали и яйце.

Последна си пробва късмета една бабка, която познавам почти като член от семейството си, защото от има-няма десет години все събира от хората по улиците пари за риванол за един порязан пръст. И винаги показва въпросния пръст, дебело бинтован. Подчертавам – от десет години! Правилно сте прочели.

Общо взето за това време отношенията ни са навлезли в някаква рутина, която и двете сме довели до съвършенство – тя се пробва, аз я отсвирвам. Без драми, без обвинения и неизяснени аспекти… Простичко и ясно. (Иска ми се и отношенията ми с някои други хора да бяха също толкова изчистени, но… няма пълно щастие.)

На няколко маси зад тази дебне следващата, която (ако не ме лъже паметта) е наред здравословно и обикновено предпочита цигари вместо пари. С добре отработена физиономия, някъде между зверския поглед и неизречената закана за физическа саморазправа, ако наруши границите на личното ми пространство, я отказвам от идеята за милионен път да ме пита дали все пак не съм пропушила междувременно и дали няма да ѝ услужа с една цигара. А на онази с перманентно пострадалия пръст давам непоискан съвет – да отиде най-накрая да го ампутира. Така и двете ще мирнем… Евентуално… Може би… Всъщност едва ли. Може и да съм лошо чавдарче, но съм добър реалист.

Умора на съчувствието

Не ме разбирайте погрешно! Мисля си, че все пак съм добър човек. (И ако чуя нещо друго, ще грабна тризъбеца!) Нямам нищо против да жертвам някой лев в полза на някой наистина закъсал. Нито аз ще обеднея, нито той ще забогатее. Но когато виждам, че го очакват, просто защото така е по-лесно… Хайде, нЕма нужда! В тези географски ширини за почти никого не е лесно, в това число и за мен. На когото това му се струва непоносимо, може да потърси обяснение на жълтите павета. Според родните дипломати в България всъщност не е чак толкова зле като цяло… (Не знам с какво се друсат тия хора, но искам от същото!)

Докато аз удържам позициите, „Тройната коалиция” пристига, плътно следвана от три рошави и необяснимо мърляви хлапета на видима възраст между 5 и 8 години. И тези ги знам. Те са гърмяни зайци вече. Никога нищо не искат в прав текст – просто застават на метър-два от теб и те зяпват дружно с погледа на изпаднал Гаврош. Особено гаврошовски става погледът, ако случайно държиш нещо за ядене. Идеята явно е да се почувстваш като последната презряна буржоазна въшка и да прежалиш някаква скромна лепта в замяна на чиста съвест.

Тц! Не на мене тия! Аз когато съм се учила да гледам така, тези са били още в Планов отдел. И аз го мога, бе. Царица съм! Особено пред таксиметрови шофьори, инкасатори и продавачите на съботния пазар. Нямате представа какви отстъпки можете да си изпросите, ако се научите да докарвате достоверно влажния поглед на видра, пипнала тежък грип.

Една от „коалицията” ни не издържа на психоатаката и посяга към чантата си. Знам как да я спра.

- Нали помниш! Ако имаш за тях, плащаш сметката!

Неписано правило, което сме наложили отскоро в опит да спасим една на друга бюджета поне отчасти.

- Ама те са…

- Пие ми се бърбън!

Не ми се пие, ама ако се изръси пред гаврошовците, ще си го викна, пък каквото ще да става!

Тя обаче преценява, че чистата съвест не струва чак колкото двоен бъбрън. Не точно днес де. Умно момиче!

Усетили, че им спъвам бизнеса, тримата рошльовци започват едно интензивно ръчкане в ребрата едно на друго. Явно вариант А не сработва. Минават на вариант Б. Излъчват най-голямото (момче ли момиче?!) за говорител на групата и то ни атакува фронтално. Изглежда гони ефекта на изненадата.

- Како ма, гладни сме!

Какво съвпадение! Аз също. Но предпочитам да само да попитам:

- И аз какво да направя?

- Ми… дай дваЕсЕ ст`инки, к`во! – свива рамене то, все едно ми казва: „Абе ти наистина ли си толкова тъпа, или го постигаш с тренировки?!”

- Защо не ви дадат майка ви и баща ви?

- `Щото нЕмат.

- А защо нямат?

- `Щото нЕмат работа.

- А защо нямат работа?

Шах и мат!

Явно съм задала безкрайно сложен въпрос, защото отговор няма. Следва нова серия ръчкане в ребрата и шушукане, след което ме обливат още по-влажни погледи. Със сигурност в тях се е давила безславно съвестта на далеч по-състрадателни от мен бивши чавдарчета.

Добре де. Объркана съм. Аз имам ли вина за положението на тези хора? Длъжна ли съм по някакъв начин да си купувам чиста съвест от тях на цени от 20 до 50 „ст`инки”? Една по-лоша част от мен твърди, че не съм задължена, освен ако не изпитвам необходимостта да го правя. Казва ми, че дължа съчувствие, но не и пари. Че чистата съвест няма цена или поне не в „ст`инки” и левчета, които да раздавам по улиците на хора, които просто така са свикнали да съществуват.

Не, далеч не е същото като да дадеш за благотворителност – за болен човек, за добра кауза, за нещо полезно и градивно, за нечие здраве и бъдеще, но истинско бъдеще, човешко. А да просиш си е бизнес, при това доходоносен, ако са верни градските легенди. И ако предметът на този бизнес е чистата съвест, аз определено не мисля, че имам нужда от нея на такава цена.

Препоръчваме ви още:

Райчо, който не стана мой