Автор: Николай Янков

Около рождения си ден винаги изпадам в някакъв предрожденски синдром, май Сатурнова дупка му се вика. В такива моменти някои ги хващат лудите и започват да пренареждат или ремонтират дома си, други да си правят нови прически и процедури, трети просто се отдават на безпокойство и раздразнителност. Мен пък ме наляга една дълбока умисленост. Обикновено преди рождения си ден, в края на месец март, изпитвам задух, като че ме стиска за гърлото някаква невидима вратовръзка. Имам нужда да подишам въздух, да изляза и да се разтъпча. И аз, като земята, имам нужда да се отърся от сковаващия лед, да шурнат в мен потоците с живот.

Тази година навършвам 34. Какво са 34 години, просто някаква си цифра. Припомням си в този момент оная мисъл от Малкият принц: „И аз мога да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго освен от цифри.“ Така е. Мога, но не искам. Да гледаш на света в цифри, в години, в точки и заврънкулки е гадна работа. Децата не мислят в такива понятия като „вчера“, „утре“, „в края на седмицата“ или „през уикенда“. При тях е едно непрестанно, вечно, разтегнато „днес“. Децата са като пеперудата, която не отброява времето с дни и часове, а с броя пърхания и вдишвания, защото животът й е един миг, но миг, изпълнен с полет и красота. Искам и аз да съм дете. Да съществувам в онова състояние, в което сме двамата – Аз и Светът, будни, отворени един за друг, търсещи се.

И както си размишлявам така, се сещам за две древногръцки божества. Хронос и Кайрос – божества, усукани като в мартеница с идеята за „време“, ала съдържащи го по два напълно различни начина.

Хронос е първенец сред титаните, всевластен. Нему се подчиняват и богове, и хора. Хронос бута колелото на линейното време. Той е времето в неговата измеримост, количественост. Единиците, които засичаме със своите часовници – секунди, минути, часове. Това са собствените му деца, които според преданията богът не се поколебал да изяде (да, титанът никак не се славел с добър нрав). Хронос е тиктакането, чийто устрем никоя твар не може да възпре. С всяко „тик“ губим моменти. Моменти, които цамбурват в кладенеца на миналото, за да се превърнат в застинала течност. Хронос е времето като изтекъл пясък, като струпани истории, преживявания, грешки и победи, които ни правят такива, каквито сме, но и времето като заличител на мигове, дихания, живот. Хронос са бръчките по лицето, сребърните нишки в косите, болките в ставите, разбитите любови заглъхнали в сърцето. Хронос е тежестта, която изпитваме сутрин след ставане, запъхтяването в края на деня, все по-често спохождащите ни състояния на носталгично блуждаене. Нищо чудно, че Богът-Време е изобразяван като белобрад старец, стиснал ножица в ръце и подрязващ крилата на Купидон. Любовта и вечността много често не се римуват. Само истинската, стойностна обич е неподвластна на времето.

Всички живеем в потока на Хронос. Той определя границите, ала освен него древните гърци почитали и едно друго божество – Кайрос. Кайрос не е времето като количествено натрупване, а като качествена стойност. Кайрос е точният момент, щастливият миг. Часът на истината, озарението. Времето на сбъдването и осъществяването. За разлика от Хронос, който е просто поредица от събития, графици, срокове, Кайрос е времето като съдържание и смисъл. Но най-вече като благодат.

Кайрос е моментът на пускането на стрелата, изстреляна с точната сила и прецизност така, че да пробие мишената.

Кайрос е да се наведеш, преди топката да те халоса по главата.

Кайрос е идеално опечената с леко кафеникав загар палачинка, миг преди да си я загорил на тигана.

Кайрос е секундата, в която се спъваш в паважа, но вместо да паднеш по очи, като по чудо в последния момент се задържаш на крака.

Кайрос е да положиш длан, миг преди главата на детето ти да срещне ръба на шкафа.

Кайрос е да извиеш волана, миг преди да се блъснеш в блеещ шофьор на такси.

Кайрос е да кажеш точната дума, без да съзнаваш дори, че точно тя съдържа в себе си искра, способна да запали фитила на избавлението за твоя изпаднал в криза приятел.

Кайрос е да поднесеш извинение на човека, когото обичаш, миг преди надигащият се гняв или разочарование да прокарат нож между вас.

Кайрос е да внесеш ред в работата, миг преди колегите ти да са направили скъпоструващ на всички ви гаф.

Кайрос е да кажеш „да“ и да тръгнеш, преди да е станало късно.

Кайрос е да кажеш „не“ и да останеш, преди да си прибързал и да сгрешиш.

Кайрос е не толкова шансът да бъдеш в точния момент на точното място, а умението да правиш точни преценки и да взимаш правилните решения, дори когато не си имал подготовка за това. Затова и когато се изправиш пред статуята на божеството, в някой гръцки музей, ще видиш насреща си един красив младеж, застанал на пръсти, а-ха да отлети. Понякога държи бръснач, друг път везни, подпрени на остър ръб. При Кайрос всичко е на кантар, едно напомняне за фините граници между успех и провал. Най-характерната част от образа му е косата. Той има перчем само отпред. Бдителният, този, който успее да съзре навреме появата на Кайрос, може да се пресегне и да улови божеството за неговия перчем. Всеки път, когато кажем точната дума, когато реагираме своевременно, когато сторим най-правилното в дадена ситуация или изпълним мига със смисъл, ние правим точно това, улавяме бога за перчема. Забавим ли се със секунда дори, губим възможността да го уловим, защото тилът на бога е плешив...

Човек няма как винаги да е перфектен в действията си. Не е и нужно. Опитът е точно това – сборът от всичките ни провали. Не желая да съм постоянно на стража за улавяне на божествени перчеми, но Кайрос напомня за нещо много по-важно от това. Напомня ми как искам да живея. А аз не желая да живея в сянката на Хронос и да оставям понеделниците и неделите да се сливат в една обща неразличима консистенция, която условно наричам „живот“. Не желая да измервам времето в пари, когато никое богатство на света не би ми върнало нито един изгубен миг. Не желая да прекарвам повече от няколко минути на ден в плач, гняв или апатия, защото всяка непълноценна минута се равнява на 60 секунди изгубено щастие.

„Всичко тече и нищо не остава“, казва Хераклит. И времето тече, но по различен начин. Могат ли петте минути, прекарани с любимия човек, петте минути, прекарани в това да следвам страстта си, да обичам, да рискувам, да се уча, да разговарям с децата си, да се равнят на петте минути, в които пиша имейл, лавирам през софийския трафик, говоря с клиент или се нервирам за глупости? Не, не могат.

Мога да гледам на времето като на изсипващи се зрънца в пясъчен часовник, ала мога и да го съзра като съвкупност от бързо прелитащи възможности. Мога да избера да броя минутите, да се взирам в натрупания през годините опит, но какво ще постигна с това, след като дори и най-шарената купчина от спомени е толкова потребна, колкото и грамадата от износени дрехи.

Мнозина могат да се похвалят с това, че са управители на фирми, ръководители на отдели, мениджъри и специалисти в професиите си, но малцина са тези, които умеят да управляват собственото си време. Това може да стане само като си дадем сметка за важните неща в живота.

Един човек, който цени времето си, намира начин да го посвети на истински стойностните неща – онези, които му носят удовлетворение, покой, сила и щастие. Един човек, който цени времето си, следва своето предназначение и прави нещата, които обича, с хората, които обича. Един човек, който цени времето си, процъфтява в своята същност и не се оставя да бъде впрегнат като добиче в ралото на Хронос. Един човек, който цени времето си, знае, че най-голямата и тлъста печалба, която можеш да спечелиш на тоя свят, е до дъно изживеният миг.

„Всичко в живота са спомени, с изключение на един настоящ момент, който преминава покрай нас толкова бързо, че едва го улавяме“, казва Тенеси Уилямс. Това именно е перчемът на Кайрос. Богът, който ни напомня за стойността на мига. За златните възможности, които не бива да пропускаш, защото никога не знаеш колко скоро ще стане твърде късно.

Днес, на рождения си ден, не желая да броя годините, не желая да се ровя в стари купчини. Просто си казвам: „Чао, Хронос! Сега имам по-важни от теб неща. Детето в мен ме вика за нови приключения и игри. Ти може да си голямата работа, може да си титан и баща на Зевс, но в крайна сметка изборът си е мой. Затова ме чуй, няма да повтарям. Аз живея времето, а не то мен.“

*Николай Янков е индолог, съавтор на книгите „Прах в нозете“ и „Химикал, шоколад и две рупии“.

Препоръчваме ви още:

Изповедта на един "татичко"

Този много кратък и много сладък живот...

За трохите по пътя