Автор: Ина Зарева 

Когато Мария била на три годинки, родителите й я завели в храма: "Поставена на първото стъпало, малката Мария сама изкачила петнадесетте стъпала до входа на храма." Същите тези родители – Йоаким и Ана, които според преданията, са я чакали над 20 години. Не са я носили или държали за ръце, не са стъпвали зад гърба й, не са й викали на всяка крачка „Внимавай да не паднеш!“. Оставили са я. Но и не съвсем в началото и на земята, а точно на първото стъпало. И тя е поела нагоре, сама и смела към живота си напред. Сигурно така се възпитават майки на богове и се създават светици.

Дали като родители успяваме да уцелим всеки път първото стъпало във възпитанието на децата си? Предпочитаме ли да ги носим на ръце до самия връх, или пък ги оставяме съвсем долу? Не ги ли гледаме от високия си пиедестал и не ги ли влачим бясно нагоре, докъдето сме решили ние? Имаме ли достатъчно търпение и кураж да наблюдаваме, без да се намесваме, преодоляването на препятствия и покоряването на висоти, както са направили родителите на Мария? Не е много сигурно. Но със сигурност всеки път, когато децата ни са имали сериозни страдания и изпитания, почти всички ние сме се обръщали към същата тази Мария.

Дали тя е била съвършена майка? Вероятно, за да я изберат за майка на Бог. Или пък не съвсем, щом е изгубила малкия Иисус за цели три дни. Друг път, съвсем по майчински, така както ние караме синовете си да изхвърлят боклука, му е казала да се погрижи за хората на онази сватба, на която Той превърнал водата във вино.

Може би малкият Иисус като всяко дете е копнеел да има божествени сили и да сътворява чудеса, с които да радва майка си. Може би са имали съвсем нормални отношения между майка и син и само едно смътно, майчинско чувство я е преследвало през цялото време. Същото чувство, което всяка майка неизменно получава, заедно с току-що роденото си дете – за дебнещото разпятие по пътя към съвършенството.

А може би така е само с жените, носещи името Мария. Може би само те имат тази харизма, която ги прави любими, желани, твърди, упорити, постоянни, каквото е и значението на самото име в превод от древноеврейското Мириам (Miriam).

Човек, каквото и да прави, неизменно среща поне една Мария в живота си, за която и без да има богословски познания, е убеден, че не е каквато и да е жена. Тя винаги се помни. Дали те е родила, или те е учила, обичала, възпитавала, сприятелявала със себе си, дали ти е рисувала, пяла, разказвала, или просто е оцветила живота ти с харизмата си – не е важно как, а че си я срещнал.

Тя може да е светица или царица.

Тя може да е химик или психолог.

Тя може да е млада революционерка, вдъхновила самия Вазов.

Тя може да е 15-годишно момиче, което успява да спаси човешки живот,

Тя може да е 85-годишна математичка, която огласява София със звъна на 12-те камбани от големия храм.

Тя може да е творец и да реди думите, както никой друг – може да ги сплита на плитки, да ги украсява с панделки, после да ги разрошва и да започва всичко отначало.

Тя може да е настръхващо талантлива, нахъсващо успяваща, наситено прелестна.

Може да е прекрасна приятелка, възхитителна жена, отдадена майка.

Може да е баба с ореол от брашно и младенец от тесто в ръцете си.

Може да е малко, нежно момиченце с пеперуда на челото.

Тя може да е всичко, нали е Мария!

И ние можем. Стига да започваме всичко от първото стъпало, да следваме нашето собствено темпо и размах, да не бързаме да се качваме на ескалатора...

И да имаме поне една Мария за пример и поне една молба към Богородица.