На 24 юни, най-дългият ден от годината, народът ни почита Йоан Предтеча и неговото рождание.

Еньовден е.

Поверието гласи, че на този ден – „навръх лято” – небесните тела „полудяват”, Еньо намята ямурлука си, яхва белия си кон и отива да „забере земата”. Дните започват да се скъсяват. Оттук нататък Еньо носи отговорност за снега и в него търсят вина, ако завали прекалено рано или прекалено късно, ако е твърде малко или изобщо не завали. Но и това има начин да се предвиди. Кучето както заспи на Еньовден, такава ще е зимата. Ако спи свито на топка, идва люта и снежна зима. Ако се е поопънало, ще е мека.

Някога и на Еньовден са се палели и прескачали огньове за здраве, подобно на Сирни Заговезни, но точно тази традиция не се е съхранила при нас. Останала е традицията за гадаене по сянката. Сутрин, когато слънцето изгрява, цялата рода – от най-малкото до най-възрастния се нареждат пред „дувара” и си гледат сенките. Онзи, чиято сянка се вижда цялата, ще е здрав през годината. Онзи, чиято глава не се види цялата на сянката, ще се разболее. А онзи, чиято сянка остане без глава, няма да жъне догодина, защото ще е мъртъв.

На този ден стават големи чудеса, магиите са най-силни, билките – най-лековити. В полунощ срещу празника небето се отваря. Светът на живите и царството на мъртвите стават едно. В нощта преди Еньовден се носи „мълчана вода”, по която момите да гадаят какъв жених ще им се падне, а Еньовата Буля на сутринта обикаля чешми и кладенци, носена от момите, за да не стъпва нито на гола земя, нито на постлано. Рано сутрин на празника тръгват житомамници и бродници, които „обират” нивите на хората, за да останат те слаби, а житото отива в собстветите им нивя.

Еньовден е празникът на билкарите и знахарите. Затова и Йоан Предтеча често е наричан Иван Бильобер. За хората оцеляването на светеца в пустинята, животът му сред вълшебните треви на природата е чудо. Затова и познаването им е чудно познание, а всяка трева и цвете, набрани на неговия ден, са лековити. В нощта преди Еньовден се берат седемдесет и седем билки и половина, за да се направят китки, като половинката е билката, способна да излекува болестта, която няма име. С тези китки цяла година се лекували болни и лехуси. На много места къпят малките деца с вода, в която е престояла еньовска китка. Пак за здраве.

Еньовден е и един от най-тачените празници сред нестинарите – българските шамани-огнеиграчи.

Въпреки приемането на християнството, народът ни пази неизброимо много поверия от езическото си минало и някак е успял да ги вплете в християнската си вяра, да ги вкара в църквата, да ги пригоди към религията. Вяра, легенди и приказки някак са се вплели в един пъстър венец, който ни формира като българи. Може би не сме по-добри, нито по-велики от останалите народи, но сме си ние. Такива, каквито сме. Почитта към слънцето се е преродила в почит към Йоан Кръстител. Денят на лятното слънцестоене е станал ден на раждането на светеца. Който успее да зърне изгрева на небесното светило в този ден, ще е здрав и честит цяла година, а водата, в която се е окъпало, има лечебни, магични свойства. От Еньовден слънцето започва да „умира”, а дните – да се скъсяват. Българинът казва, че „кукувицата кука до Еньовден и после онемява”.

В поверията хората търсели отговорите, които не намирали никъде другаде.

Например лек за страстта. Страстта, която замъглява погледа, заглушава гласа на разума, разболява те почти, подлудява те, а понякога дори убива. Страстта, добила образа на прекрасен момък-змей. Изкушението, което макар и желано, било греховно и пагубно и момите търсели начин да му устоят, берейки дъхави билки в нощта срещу Еньовден. Защото страстта руши прегради, норми и правила. Страстта заплашва устоите на морала и честта. Страстта руши всичко по пътя си подобно на внезапно придошла черешова вода. Страстта може да подпали света ти. Не случайно и в песните идването на змейовете, на страстта е описано почти като природно бедствие:

...Като през гора ще вървят,

гора без вятър ще легне;

като през поле минуват,

поле без огън ще трепти;

като у дома ще дойдат,

къщата, мамо, ще пламне,

от четирите кюшета...*

И за да се спаси момата от Змея, в нощта преди Еньовден излизала да бере билки – вратига, комунига, перуника, синя тинтява и чемерика. Да ги запали в огън и с димът им да прогони онзи тъжен, но и страшен самотник, който от греховна страст е готов да я отдели от род и приятели, да я принуди да загърби чест и свян.

Странен празник е Еньовден. Празник на слънцето и огъня, но и на водата и пречистването. Къпането в еньовската утрин е полезно, защото носи здраве, но и опасно, защото водата иска жертвоприношение. Особено морето. На този ден то иска жертва и си я взема. Водата може да е и добра, и лоша. Водата е жива, пълна с магични същества, които нощем я населяват. Затова и на Еньовден не се пере. Има поверие за жена, която прала на този ден. „Заболяла от болест в ръцете и нямало лек.”

Празникът на лятното слънцестоене все така е един от най-почитаните. Днес вероятно голяма част от обредността му е забравена и изчезнала, но дори и само заради традицията пак го отбелязваме с вода, огън и билки. Тези три магически елемента още от древността давали на човека усещането, че донякъде е по силите му да си осигури благодeнствие, добра реколта, здраве и късмет. И може би все пак тази вяра не е чак толкова далеч от нас днес.

Автор: Валентина Вълчева

*Откъсът е от народната песен "Радка и змей"