Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Елена Конова

Попаднах на една статия, в която пишеше, че след 40-тата година в жената започват потресаващи промени. Бръчки и паласки, увиснала кожа, но най-вече на 40 започва менопаузата с всичките ѝ ужаси и до 50-те е довършила, дъвкала, мачкала 10 години и накрая изплюла. Чета и си викам кошмар, кошмар, шок, шок, как ще го живеем тоз живот, докато не се сетих на колко съм и че вече трябва да съм в края на този ад от изпотяване и неволно напикаване.

Авторът се беше изказал и за мъжете в тази тежка възраст. И изведнъж разбирам, че те в друг свят живеят и имат инструмент - пушка, с който стрелят по сърнички, тоест, радват се на живота и си купонясват.

Да ме пита човек как стигнах до тази статия, че сега да съм ядосана. Чак станах права, ритах си чехълчето с пух из стаята и се чудих как да се добера до автора и да го удуша със сатенените връзки на сатененото ми халатче.

Много се изнервям на тема дискриминация по възраст. Още когато бях на двайсет, ме подлудяваха епитети - каки, лели, баби. В цивилизования свят на жените след 60 години им казват дами, госпожи. При нас "баба" задължително. Баба Пенка, пишат, скочила с парашут. Баба, ама друг път. Смел човек, ентусиаст е тя.

Как си го представят тези хора? 
 
"Вчера тя навърши 40 и вече нищо не е същото. Тъй както си подскачаше весело по улиците на града, старостта я издебна, разтърси я с топли и студени вълни, подкосени капачки заради  изтънелите кости, несигурност, световъртеж, увиснала кожа и повреден контур. Даа, въздъхна тежко пред огледалото... Каква съдба! Леля стана баба! Започна с изтръпнали и изкривени от старостта пръсти да пренарежда довчерашния си гардероб. Ще трябва да се живее достойно, каза си и с тъга погали една лятна рокличка от онзи живот преди. Чуваше как пукат старите ѝ кости, едва се дотътри до кухнята за чаша вода и аспирин..." 

Какво се случва всъщност?
 
"Тогава се звънна на вратата. Два часа по-късно беше забравила, че е стара, много стара жена и без да ѝ дреме от старческото напикаване. цвилеше от смях с приятелите си. Къса памет на възрастна 40-годишна жена или истината за живота? Докато душата ни е в нас, ние сме това, което сме."  
 
Нека не бъдем прасета, а хора с усет към живота. Клишето умря, да живее живият живот!
 
Бел.ред: Без никакво намерение да омаловажавам менопаузата и напредването на годините, нека не забравяме, че това не е нищо повече от период в живота на жената, тоест в живота на половината човечество. И е нормален период. Може да има неприятни странични ефекти, но такива обикновено има всяка промяна, през която преминаваме. Важното е да си обръщаме внимание и да потърсим помощ, когато се налага. Животът не свършва с менопаузата, мили дами. Жените, които на 30 са умеели да живеят добре и да се чувстват щастливи в кожата си, го могат и на 50+. А ако не умеят на 30, поне имат достатъчно време до 50 да се научат :) 
 
Прочетете още:

Автор: Люси Елеазар

Всички хора сме различни, всички жени сме различни и търсим различни качества у един мъж. Това е безспорно. Ентъртейнмънт индустрията обаче отдавна е открила, че има определени мъжки образи, които се харесват на всички жени и то не само в Америка, а и по целия свят. Свикнали сме да ги гледаме в холивудските филми, в американските романи, в рекламите... добре познати са ни дори и от турските сериали.

Сега обаче няма да говоря нито за Ален Делон, нито за Джейсън Момоа, нито дори за Къванч. А ще говоря за Игнат.

Игнат се казва главният герой от новия ми роман, „Предсказанието“. Игнат е столичен архитект, приближаващ четиридесетте. Неженен, но с красива приятелка. Има собствено проектантско бюро и е доволен от живота, който води. Не е чудно, че когато случайно се озова при една врачка, той приема скептично думите й, че е избран да бъде мъжът за „нейното момиче“. Всичко обаче се променя, когато по пътя на връщане джипът му връхлита върху малка кола. В сблъсъка няма ранени, но последиците му ще се окажат много по-сериозни, отколкото някой е предполагал...

Но всъщност, не за историята му искам да говоря сега – който иска, ще се запознае с нея в книгата - а по-скоро за предизвикателствата да изградиш положителния герой в едно общество с променящи се ценности. Докато развивах образа му, на няколко пъти изпадах в противоречия. Как би следвало да реагира един положителен и все пак, реалистичен герой в ежедневните житейски ситуации, в които попада?

Идеалните мъже реагират идеално в американската действителност на холивудските филми. Нашият свят обаче някак се различава от него. Тук идеализмът води към нереалистичност. „Идеалният“ мъж ще се откаже ли да участва в нечиста схема, ако неговото участие в нея все пак е законно? „Идеалният“ мъж ще скъса ли веднага с приятелката си, ако усети внезапно влечение към друга жена? „Идеалният“ мъж ще налети ли на бой на друг мъж, ако другият е наранил жена пред очите му?

Всъщност, като че ли жените си падаме по „лошите момчета“. Спомням си един разговор с редактора на английската версия на предишния ми роман, „За една нощ“. „Не е честно,“ каза ми той. „Аз съм толкова мил и внимателен с жените, а те не ми обръщат никакво внимание. Андрей на моменти се държи ужасно с Ева, а тя се влюбва в него. А жените, които четат книгата, се влюбват в Андрей.“ Посмяхме се. „За една нощ“ се задържа в Топ 10 на най-продаваните книги на „БГ книга“ вече шест месеца от издаването си до сега. Може и да има нещо вярно...

Дали моите герои са идеални или реални, ще кажете вие. И дали ви харесва моя подход към търсенето на красивото в нашата реалност. Нашата не-идеална реалност.

"Предсказанието", откъс: 

"Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.

– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?

Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.

След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:

– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.

– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.

– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.

– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!

Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. 

Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.

– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.

Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:

– Къде е той? Защо се крие?

– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...

– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!

Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?

– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.

– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!

– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?

– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.

Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:

– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...

– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. 

Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. 

– Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.

– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!

Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.

– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!

Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.

– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...

– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.

– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.

– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му."

Прочетете още:

Какво ще четем през лятото

Автор: Лора Райчева

Като млада моята баба е била много красива. Тънък глезен, крак до небето, малка талия, огромен бюст, зелено око и тъмна коса. Тип София Лорен във всеки детайл. Абе, мадама след която всеки се обръща.

По време на войната дядо и майка му си събират багажа и изчезват от София, защото тук падат бомби. Прабаба ми е била много фина дама с природен талант за хубавото - обожавала е коприната, шапките, ръкавиците, дантелите.... и изведнъж се озовава в едно село близо до границата. Не стига това, ами на един мост дядо среща баба и след войната прабаба се прибира вкъщи със снаха!

Баба казваше: “Като го видях на онзи мост, хубав, хубав! В униформата на прост войник. А мен полковници ме искаха. Ама се влюбих в него от пръв поглед.” И тази любов продължи повече от 60 години.

Обожавахме баба да ни разказва. Каквото и да е. Толкова беше сладкодумна, така редеше думите, че ние с часове я слушахме, цялата фамилия, и ту плачем, ту се смеем. Пък тя, във всеки разказ, всяка история, ще вмъкне нещо за дядо: какво объркал, къде сгрешил, за какво бил виновен. А, той седи до нея и я гледа, усмихнат с най-широката и топла усмивка на света. Сърцето му се смее. И току я гушне и каже: “Обичам те, бе бабе, много те обичам!”. И тя се засмее и каже “Дай една бира и една цигара!" Тя нито пиеше, нито пушеше, ама като ѝ станеше кеф искаше три глътки бира от бутилката и пуфкаше една цигарка “за фасон”.

Дядо беше добър и прелестен в своето верую, че всички са добри. Душа-човек, готов на всеки, по всяко време и с всичко да помогне. Обожаваше купони и много обичаше да се вижда с хора. Беше човек, който не можеше да помни лошото дори и пет секунди. Почти не помня да съм го виждала ядосан.

Баба си отиде в началото на един смразяващ февруари, когато големият ми син беше на 5 месеца. В края на същия този февруари си отиде и дядо. Беше вечер, дядо не вдигаше телефона от няколко часа и татко отиде да види какво става. Знаехме какво ще каже, когато звънна телефонът...

Лежах в тъмното, гушнала малкото бебе и си мислих как, когато баба почина, татко се чуваше по пет пъти на ден със сестра си. Припомняха си хубави моменти, страдаха си заедно. Ние бяхме плътно до него, но той гледаше мен да ме щади, че кърмя. Пък и тя е тяхна майка, еднакво чувстват. Друго е да ти е баба или свекърва. И когато дядо почина, той ни звънна, просто да ни каже. Две думи и толкоз, защото сълзите го заглушаваха. Но със сестра си пак си е отпуснал душата....

Та, лежа в тъмното и си мисля: “Няма да го оставя това дете само на този свят. Няма да допусна един ден като си отида, да е сам в мъката си. Човек не знае ще попадне ли на свестно момиче, ще има ли любящо семейство.. Ми, ако е самичък!? Пред кой ще изплаче две сълзи да му олекне?! Веднага трябва да му родя братче или сестриче!”.

"Я да ни родиш две сестрички!"

Взех твърдото решение, ама аз кърмеща майка, скоро родила, нямах цикъл още и нямаше как да знам кога това бебе ще е възможно. Около 40 дни по-късно цикълът ми дойде. Беше началото на април. Две седмици по-късно забременях. На Великден. Бебето трябваше да се роди на 17-и януари. Но си избра да дойде на този свят на Коледа. Моето Великденско-Коледно бебе! Дядо беше роден декември...

Малчо е копие на дядо. В жестове, в мислене, в думи и действия, в жертвоготовността си, в огромната доброта, с която е пълно сърцето му, в желанието на всеки да помогне и услужи, в истинската му потребност другите да са добре, в нуждата да казва “обичам те”.

В момента това малко съкровище лежи до мен в леглото. Аз си чета разни неща във фейсбук, той си играе нещо на таблета. Поглежда ме и казва: “Мамо, много те обичам. Дай да ти подържа ръката”. И ми стиска ръката с неговата мъничка ръчичка, а усещането е все едно ме държи голям човек и ми обещава, че ще ме пази от лошото в този свят. После ме гали и ми се усмихва. И казва: “Много си хубава!”. Чудя се кой е родителят и кой детето. И аз, която съм толкова здраво стъпила на земята и не вярвам в нищо, което не може да се пипне, се питам “Дядо, тук ли си? Пазиш ли ме? Пазиш ли и детето ми от бедите” (Това е детето със задавянето, басейните и прочее опасни случки, за което съм разказвала в Губя го, мамо).

Животът понякога подрежда събитията така, че като се обърнеш назад към собственото си минало, ти се струва че животът ти е нарочно реден пъзел, а не поредица от случайности. Ако баба и дядо не си бяха отишли толкова скоро един след друг, не знам дали щях да имам второ дете и, ако да, кога. А днес не мога да си представя живота без точно това дете. Не просто без второ дете, а без Него. Той ме балансира, той ме учи ежедневно на доброта, той ми дава толкова любов, колкото никой друг, той е толкова ценен и важен за мен като човек, не като дете, че се хващам как най-важното ми в отношенията ми с него е да не се издъня и да не прецакам приятелството ни. Той ме научи, че когато някой е много добър към теб, ценността да имаш този човек в живота си, те кара да се променяш колкото нищо и никой друг не биха могли.

От къде започнах и къде свърших, а исках само да кажа: ако имате физическата възможност да имате второ дете, направете го. Не знаете това второ дете колко ще е специално и прекрасно. И не оставяйте детето, което вече имате само на този свят.

Тук може да прочетете и моята история с четиримата ми сина.

Препоръчваме ви и този прекрасен текст на Лора:

Най-щастливите ми нощи

Автор: Яна Пеева

Признайте си, но честно - колко снимки имате на бебетата си? Аз имам на телефона си 12 179 (словом: ДВАНАЙСЕТ ХИЛЯДИ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТ!!!) снимки и със сигурност поне половината от тях, да не кажа повече, са на Борис. Не са особено добри снимки, но аз си ги харесвам, разглеждам си ги и се умилявам от тях. Обещавам - рядко тормозя околните! Онзи ден обаче с нас се свърза една майка, чиито снимки определено си заслужава да бъдат разгледани! Дияна снима дъщеря си Ванеса в най-различни чудесни сюжети още от първия й месец. Не само че снимките са прекрасни, но са и направени с подръчни материали, вкъщи. 

Показваме ви ги, за да ви дадем идеи как да запечатате страхотни приказни моменти с децата си, а и да се позабавлявате малко - все пак първите месеци са главно ядене, спане и разходки, хубаво е да имаме какво да правим и в дъждовните дни! Дияна пък може да отговори на въпросите ви и да ви даде насоки как и вие да направите подобни кадри на бебетата си. 

 

Една много специална фотосесия

А вие имате ли подобни интересни снимки на децата си? Ще се радваме да ги споделите в коментарите. 

Дияна и Ванеса можете да следите във Facebook и в Instagram.

Разгледайте още:

Помощ! Баща ни е фотограф!

Динозавърът и момиченцето

 

 

Автор: Елица Сиракова

Днес спонтанно решихме да се качим до Белинташ - древно тракийско светилище в сърцето на Родопите. Взехме хладилната раница, манджа, инсулин, бонбони, ранички с вода, якенце и по една тениска за преобличане и малко след обяда вече бяхме паркирали колата и се катерехме нагоре из гората. Приказни гледки, цветя, билки, гъби, пеперуди, диви ягоди и всякакви аромати! Разкош!

След около 1 час ходене вече бяхме на върха! Каква гледка! Величествени зелени върхове, грамадни лъскави скали, небе, китни селца и ДЪЖД!

Като ни запука тоя ми ти летен дъждец, заслизахме на бегом по металната стълба, а над нас гърми и трещи... Такъв порой... Непромокаемите ни якета се предадоха още след 3-ата минутка дъждец. А гръмотевиците...

И представете си, тичаме в галоп надолу по горските пътечки, вали, трещи, стават ручеи... Боги пищи, "това ми е най-лошият ден", след пет минути: "урааа, приключения, аз съм като Лили Чудото"... Дени припка под дъжда и се оплаква, "мокра съм, мокричка съм, и маратонките, и бельото"..А аз си ходя и си псувам, нося жеУезен термос, 3 телефона, ключове като за 5 царства... Само остава да ме тресне някоя мълния!

Е, не ни тресна. Стигнахме до заслон, свалих на децата мокрите блузи, облякоха сухи тениски и с мокри дупета, седнахме да чакаме баща им. Той - нашият татко герой, спринтира из дъжда към колата, близо 2 км по-надолу, за да ни спести още мокрене... Накрая спря да вали, колата дойде, седнахме - децата по гащи и завити с чаршафи, усилихме парното на 25'С и щастливи потеглихме към Пловдив.

В подножието на Белинташ (преди да завали имахме време да разглеждаме и да посядваме) имаше едно красиво, голямо, разклонено дърво - кухо, но живо. Около и в дървото имаше монетки, дадохме на децата да си пожелаят нещо - тайно.

Боги си пожела да му минат пъпките от комарите. Не можете да си представите колко щастлива бях! Разбирате ли, той не си пожела да е без диабет! Даже не се сети! Пожела си да му минат пъпките от комарите...

За пореден път победихме диабета, качихме се до Белинташ, тичахме из дъжда, трещяха гръмотевици, беше върховно! Сега сме си вкъщи на сухо и топло и пием чай!

Освен всичко - Дени въпреки, че леко я наболяваше крачето (разтегна си сухожилието преди 1 месец), се изкачи, без да се откаже и без да се предаде!

Днес беше разкошен ден!

Победихме! 

Бел.ред: Тази история на Елица изглежда съвсем обикновена на пръв поглед. Весело семейство планинари, буря, бягство и спасение от дъжда и гръмотевиците - какво толкова, какво необичайно има тук?

Истинският връх в историята на Елица не е планински. Малкият Боги е диагностицирам с диабет 1 тип. Той е едно мило и умно момченце, което вярва в Дядо Коледа, в пожелания, в сбъдване на мечти. Забелязахте ли какво си пожела? Да му минат пъпките от комари, не диабета. Какво ви говори това? Животът продължава и Боги му се радва като всяко друго момченце. Много семейства се сблъскват с тази диагноза всеки ден и отчаянието е страшно - ми написа майката на Боги. Да видят, че деца с диабет могат да бъдат щастливи, да правят такива обикновени неща, и даже не се сещат за болестта си, е окуражаващо за всички тях. Не знаем дали някой ден ще има лечение за това заболяване, но в главицата на малкия Боги то вече е победено. Пожелаваме му щастлив живот - на него и на всички деца.

Прочетете още:

Диабетът - тихият завоевател

Апелът на една майка

 

Автор: Невена Басарова-Дичева

Холивуд казва, че 40 е новото 20 и когато става дума за мода и лайфстайл, не бихме могли да спорим с тях. Но така ли е, когато става дума за майчинство?

През май заедно с малкия ми син Кристиан бяхме поканени да позираме за корицата на списание “Моето бебе и аз”. Тази корица стана повод за поредица от въпроси и коментари, които вече бях чула по време на бременността си. Но, за разлика от тогава, този път реших да не ги подминавам. 

Родих първото си дете - Александър - през 2009 година. Тогава също имаше коментари, но като че ли бяха по-меки. Едва на 30 години, не им обърнах особено внимание, а се отдадох на това да откривам и да се наслаждавам на своята нова роля - тази на майка, и на връзката със сина ми. 

Вторият ми син, Кристиан, беше планиран дълго. Чаках онзи момент, когато аз, моите инстинкти, емоции и тяло ще пожелаят да имам бебе, а няма да се поддавам на натиска и очакванията на другите - били те част от семейството и приятелския ни кръг, или пък обществото. Вярвам, че детето е една малка вселена и трябва да бъде създадено с любов, желание, мисъл и най-вече с осъзнатост. Когато решим да станем родители, ние поемаме отговорност не само за здравето и живота на това дете, но и за неговото бъдеще. Към всички емоции, които новият живот поражда, трябва да добавим и осъзнаването, че нашето дете един ден ще е възрастен и ние сме отговорни той или тя да бъде достоен човек, приятел и партньор. Тези размисли може и да звучат наивно или шаблонно, но искрено вярвам, че осъзнатото родителство може да предотврати много травми, които веднъж нанесени в детството, бележат целия ни живот. 

Когато през 2018 г. забременях с Кристиан, бременността ми предизвика у моите познати, че дори и у някои непознати, по-голямо вълнение, отколкото в самата мен. Като експерт по етикет и добри обноски, мога да споделя, че коментирането и обсъждането на бременността на една жена е изключително невъзпитано. Това обаче не можа да спре близки и далечни познати да споделят с мен мнението си за моята бременност. Коментарите и въпросите, които ми отправяха, варираха от загрижени, през абсурдни до откровено злобни. 

Ще ви дам само няколко примера, за да добиете представа на какво е подложена една жена, ако реши да стане майка на 40 (пък било то и за втори път). Оказа се, че за да имам дете на 40, "задължително” трябва да се е случило някое от следните неща:

- Със съпруга ми сме имали сериозни репродуктивни проблеми, затова се е наложило да изчакаме десет години между двете деца. Кристиан беше заченат нормално, но и да не беше, намирам за навлизане в твърде лично пространство и нередно да се коментират въпроси, свързани с репродуктивното здраве, освен ако майката или бащата изрично не повдигнат темата. Добре е да бъдем чувствителни и да се замисляме дали думите ни няма да наранят човека отсреща.

- Друга теория включваше раздяла между мен и съпруга ми и нов мъж в живота ми. Защо иначе бих се подложила на втора бременност, ако не за да задържа новата си половинка. Аз с усмивка отговарях, че съм старомодна и съм родила две деца от един и същ мъж с голяма разлика. Тази бременност беше съвсем планирана.

- Някои мислеха, че е станала грешка и се притесняваха какво ще се случи с моя бизнес и хубавото ми тяло. А аз им отговарях, че и едното, и другото смятам да продължавам да имам и развивам, с едно или друго темпо.

Признавам, че част от тези коментари успяха да ме възмутят и дори натъжат. Но много по-важно от личните ми чувства ми се струва да говорим по тази тема заради жените, които ме потърсиха, за да си поговорим за предизвикателствата, пред които се изправя една жена, която реши да забременее на 40. От страха да “си останеш вкъщи”, през умората, която носи денонощната грижа за едно малко човече, до опасенията за здравето както на детето, така и на бъдещата майка. 

Бременна сте - спрете чушките!

Последният такъв случай беше съвсем наскоро. Алекс се явява на тест, с който да се определи нивото му за лятна езикова академия. Докато го чаках, се забавлявах с Кристиан. Гукахме си, гушкахме се, изобщо всичко, което мама и бебе могат да правят заедно. С мен чакаше една дама, която много се радваше на бебето. Пожелах ѝ тя също да изпита такава радост. За съжаление, тя ми отвърна, че вече е твърде стара и не иска да рискува своето здраве и това на бебето. 

Признавам си, че аз се чувствам изключително удобно в кожата си – както по време бременност и раждане, така и докато кърмех. Нито в един момент не съм се чувствала стара или уплашена, нито съм смятала, че възрастта ми може да навреди на бебето. Разбира се, аз съм безкрайно отговорна към здравето си и още в началото на бременността се консултирах с лекар, който не само ме увери, че нося едно съвсем здраво бебче, но и ме насърчи да не се залежавам по време на бременността. Когато изрично не противоречи на лекарските предписания, активността по време на този житейски период е изключително важна, както за здравето на майката, така и на детето. 

Благодарна съм на Господ и Вселената, изкарах нормална, бих казала, лека бременност. Пътувах за обучения в чужбина, семейни почивки и дори имах няколко трансатлантически полета, а почти всеки летен уикенд прекарвахме в Гърция, за да се радваме на морската прохлада. Няколко пъти приятели и доброжелатели са ме нападали, при това доста остро, че си позволявам да пътувам толкова в моето “състояние”. Според тях това е проява на безотговорно поведение на възрастна жена!

Бременността не е болест, даже напротив. Точно това е моментът, в който да живееш щастливо и пълноценно, да работиш над себе си и да споделяш миговете на щастие с най-близките си - в моя случай това са съпругът ми и първородният ни син. 

Очевидно обществото ни има нужда да се отвори за разговор на тази тема, която е колкото хубава и позитивна, толкова и деликатна. Откакто родих, съм водила подобни разговори с поне дузина жени. Много от тях споделят, че не биха се решили да имат дете на тази възраст. Лично за мен годините не са от значение, даже вярвам, че днес съм по-добър родител. Станала съм по-търпелива и толерантна, а и през тези десет години между двете раждания имах възможност да осъзная и науча много за родителството, докато като по-млада се притеснявах много повече и реагирах по друг начин. Колкото до безсънните нощи… не мисля, че на 40 имаш по-голяма нужда от сън, отколкото на 30. 

Пиша и споделям личния си опит, защото знам, че много жени биха искали да имат деца и след 40 - отново или за първи път, но не смеят заради различни страхове - от такива, свързани със здравето, до такива, родени от коментари като “какво ще кажат хората”. Докато първите може и да са донякъде основателни, срещу втория вид трябва да борим. Днес медицината е достатъчно напреднала и ни позволява да имаме деца на каквато възраст почувстваме за правилно. Това, което не е напреднало достатъчно, е нашето общество, което все още осъжда и обсъжда изборите на една жена. 

Вярвам, че именно в нас, жените, е силата да се подкрепяме взаимно. Надявам се, че с този текст поставям началото на една дискусия и ще се радвам да чуя вашето мнение за “късното” майчинство. Много бих се радвала и искам всяка жена да намери подкрепата, от която има нужда, за да се чувства спокойна и щастлива - както по време на бременността си, така и след нея. 

За автора:

nevena okНевена Басарова-Дичева е признат и обичан специалист по добри обноски, сертифициран експерт по бизнес етикет и основател и управител на Първа Детска Академия, където деца, тийнейджъри и техните родители се обучават как подрастващите да се държат в обществото, как да спазват добрите маниери и правилата на общуване.

 

 

 

 Прочетете още: 

Случайно да вярвате в "случайности"?

За раждането и бременеенето (не) по план

 Сбогуване с майчинството

 

Автор: Траяна Кайракова

Драги зрители и уважаеми радиослушатели!

Ако си въобразявате, че след като минаха Великите изпити по Национално външно оценяване, одисеята приключи, много се лъжете! Нищо като подобно! Още на другия ден мен ме удари вертижен синдром. Нито мога да стана, нито да погледна, камо ли да халосам детето, ако ме ядоса, по простата причина, че не мога да го уцеля. В някакъв сън ми е изпращането му на лагер, щото направо се е преуморил, и се тръшнах за 5 дни на креват. Аз съм оптимист човек. Тъкмо след толкоз дни излязоха и точките от пустите му изпити. Поне не ги мислих толкоз. Работата стана „Ай да сме живи и здрави!“Пролежах ги тия дни сред лекарства и твърд алкохол и се изправих като феникс таман за подаването на заявления. Пече си скъпият наследник баджака на Слънчака, пък мен корем ме свива, не за друго, ами да не объркам нещо. Дали ми се обади за 10 дни? Точно веднъж, та да ми каже, че е зверски изгорял и шокирал лекарката. Тя искала да го намаже с нещо, а той я питал няма ли ракия, щото мама с нея го оправя. (Майтапът настрана, ракията върши чудеса при изгаряне, но външно, да не се объркате нещо!) Мислех да му пратя ракия за мазило, ама рекох, че никой няма да повярва, че е за мазане и се отказах. Още ме е яд ще знайте!

В първия ден на подаване на заявления вече съм яко ошашкана. Има два избора за нормалните хора – или с детето на място в училище, или по интернет. Аз нямам избор, щото дете подръка нямам. Поредната простотия. Като го няма лично детето, не може да го запишеш в училище гнездо. То пък щото, като го запиша у нас, много ще знае някой дали е до мен на компа. Сядам, ръцете ми треперят, свят ми се вие, таз бележка с желания, дето още в родилно съм го питала, вече е вир-вода, взе да се замазва и се задействах, докато не се е стопила. Човекът има само едно желание, ама понаредихме още 4, да не е без хич. То и системата не пускала само с едно. Половин час влизах. А-ха да вляза и ме изплюе. Накрая си плюх в пазвата, прекръстих се три пъти отляво надясно и отдясно наляво, напръсках монитора със светена вода, целунах свити три пръста, рекох едно „Боже, помози! Ти напреде, аз след тебе!“ и щурмувах сайта. Със сетни сили се добрах до заветната бланка и започнах да кълва, ама много внимааааателно желанията. 25 пъти ги проверих, сверявах с бележката или каквото бе останало от нея и около час се каних да натисна бутона „Изпрати“. Накрая се прежалих, цъкнах и излязоха номер и честитка за подаването. Снимах я с телефона, преписах я на ръка и накрая я отпечатах. Ще вземат да ми объркат нещо, ще умра завинаги, честен кръст. После цял ден проверявах дали седят същите желания. Седяха си, слава тебе, Господи!

В това време ми звънна друга клета майка на лагерник. И тя не може без него да подаде. Я идвай тука, ей ся ще го измагерим. Кой като мене, печена съм аз веке! Идва жената и тя вади една хартия и почвам да се пуля. Виждам 6 училища.

- Давай да видим кои са паралелките?

- Кои паралелки? Нали ги пише?

- Тъй де, пише училищата, кажи ми в кои паралелки иска детето.

- Че то и паралелки ли има?!

Значи, убедена съм, че колкото по-малко знае човек, толкова по-добре живее, та даже до 100 години. Разбрахме се криво-ляво и щракнахме и тяхното заявление.

После се почна великото чакане за майки и бащи. Децата ли? Не показаха грам нетърпение и въодушевление. Седим ние пред комповете и лека – полека откачаме. Има сгрешени оценки при нанасяне в системата, не излизат хич оценки, медицински не се прикачат и какво ли още не. Имаме страшна група в нета. Обсъждаме, даваме си къде акъли, къде кураж и накрая решихме, че можем дружно да се гръмнем. В един момент някой реши да попита кой колко паралелки е посочил. Тия софиянци ми събраха очите, казвам ви! Кой 28, кой 35, кой 62, къде съм тръгнала аз с моите пършиви 5 желания бе? Бре! Че не мога вече да коригирам нищо, направо си умрях на мъка. Хич не посмях да кажа, че без малко да напишем само едно. Оскубах си веждите от яд, мустакът сам беше окапал. 

На една от майките педиатърката й поискала всички училища, в които ще кандидатства детето, щото по закон трябвало да ги впише в медицинското. Сериозно? Ми те имали като желания 36 училища, вестник ли ще издават да му се не знае! Само дето не се били, ама накрая стиснали ръцете. Друга майка си направи екселска таблица, маха, три, слага и накрая къде какво писа не разбрах. Аз толкоз сложни компютърни умения нямам. Срам ме е, ама туй е на мегданя. Поради някои не толкова издържани въпроси, админката на групата направи пътна карта за кандидатстване в групата. Бе мафия сме, казвам ви. Аз две раждания имам, такъв зор не съм виждала, нищо, че и двамата ги докарах по 6 кила чисто тегло!

Как я докарах до заветния 10-и юли само аз си знам. Предната вечер си навих будилник (специално го купих от левчето) и го сложих в тенджерата на баба, дето вареше петела. Не за друго, ами по принцип спя до обед, пък и така хъркам, че заглушавам алармата на часовника. Като задрънча сабахлям, раздигнах града и околностите. А защо на 10-и юли ли? Щото точките излязоха един ден по-рано. По нашата велика майчинска логика и класиранията щяха да излязат така. Кой ще ти чака до 11-и юли? Няма майка! Цялата група е заредена с кафета, ядене и пиене на мониторите. Към 10 часа ударих първата ракия. Като погледнеш, таман ми беше навреме. Системата се бъгна от влизане и излизане на нервни родители. Цъкна, изляза, цъкна, изляза. Няма и няма пусто класиране. От морето звънят познати.

- Виж туй класиране, моля ти се!

- Че нямате ли там нет бе?

- Имаме, ама тука Вифито на морето може да не ни показва вярно.

- Споко, няма още нищо. Цамбуркайте се, ще ви звънна.

НБО - невероятна и велика онтогенеза*

На масата в кухнята седи отворен компът, аз държа телефона и мажа. Към обед вече имах пришка на пръста. След час ми се схвана лакътят, а след третата ракия 28 желание на първо класиране ми се стори доста добра алтернатива. Реших и да понаготвя, че да минава времето. Мусака и пица. Сложих лука и рекох пак да цъкна. По едно време ми замириса на пушек. Еееей страшна напаст тия родители, викам си, направо гръмнаха нета, гледай как замириса. Изхвърлих първата доза мусака и заредих втора. И пицата я докарах криво-ляво. 

15:00 часа

Завърналият се наследник се надига от кревата и маже по телефона.

- Класирането ли гледаш, майче?

Поглежда ме с гурливо око и изграчва:

- Кво класиране? Викат ме да ритам.

На туй му викам спокойствие! Ти пукай, мри, пий антифриз, ако щеш!

- Дай пицата, че целият вход мирише.

- Каква пица? 

- Дето мирише де!

Аз се зверя и на компа и не чувам.

- Ми ти си я изяла бееее! Нали си на диета?!

Поглеждам вляво до мен. Празна тава с хартия за печене. Кога съм я оплющяла нямам никакви спомени.

- На ти, мама, пари, иди си купи, че имам работа. Не ме занимавай, че ако станаааааааа!

Да ме прощава Господ, ама от утре ще мина на пост и молитва само да мине туй класиране!

16:00 часа

Излязоха баловете! Да излизат, рокля имам, с гол гръб е, ще я надена, няма проблем. Излязоха, ама при нас, в другите градове няма. Всички от групата настървено ровим и подпалваме системата. Един баща с право съобщава, че колонката бал е трябвало да се попълни, след като приключи класирането. Поне тъй пише в сайта. Бе недей викам се шашка. То най-отгоре пише „Оценките от свидетелствата се прехвърлят при подаване на заявление или на по-късен етап, при синХорнизация, ти за такава дребна грешка ли ще мислиш. Една майка допълва, че тъз „синХорнизация“ стои от две години така, да не я мислим. И правилно! Таман, който влезе, ще се научи да редактира! 

После започваме с безумните въпроси, но това е от изфирясване, не от глупост!

„Като отидете в рубрика Класиране, какво Ви изписва? При нас изписва това: Не сте класиран на 1 етап на класиране“. Ми няма как да изписва друго, като не е излязло класиране.

„За всяко желание, а ние имаме 22, прикачих 22 пъти медицинското. Нали така?“ Така си е, нека да има повечко!

„Хора, бутонът „класиране“ го няма! Ужас!“

„Да ви попитам, ако не сме участвали в първо класиране, може ли да подадем за второ или чак за трето може, а?“ Туй и аз не го разбрах, честно.

„ Ще откача, казвам ви!“

Като чуя за матура, се хващам за кобура

20:00 часа 

Излезе колонката с балове във Варна! Софиянци вече нащрек са! Решаваме, че към полунощ ще има класиране. Нареждаме масите с мезета и почваме да си викаме „Наздраве“. Направо си станахме близки, няма такъв екшън. Вече гледам едно -седем, трудно натискам с гноясалия вече пръст, но не се отказвам тъпо и упорито. Вече усещам как съм се уморила за утре. Ама сърца нямат ли тия от туй пусто министерство бе! Изпукахме де що има, протези и перука трябва да слагам, те ми се мотат! Какво ти класиране, живо осиране! Ни смея да гъкна, ни до тоалетна да отида. Таман се наканя и телефонът издрънка. Айде пак обратно, че да не опущя нещо. Към 2 през нощта разтурих седянката. Но! Предупредих всички немедленно да ми се обадят, да пратят гълъб, дрон, самолет, каквото имат на чалъм, че да видя и аз. За всеки случай навих будилника да звъни през 15 минути. След второто издрънчаване мъжът ми ме изгони на терасата при овцата да си блеем двете. При изгрев слънце (все едно самодива ще ставам), рошава и страшна, седнах направо с ракията на компа. Чукнахме се виртуално с кой лягал, кой хич и зачакахме на финалната права. 

В 10:00 се почна трудно влизане в тая пуста система. Значи качват великото класиране! Урааааааааааааа! Тъй да вляза, иначе да вляза, не ще и не ще! Да взема да объркам нулите във входящия номер в тоз калабалък! Мойш ли ме забрай! То няма как да ме запомниш! Накрая влизам и леееекинко надзъртам с едно око. Заветният бутон „Класиране“ се пъчи гордо насреща ми. А да натисна, а се откажа. В крайна сметка престраших и изревах страшно! Младежът дотърча със залепнали очи да види дали не падам от терасата.

- Ко става, брат?

- Класиран си, майка, класиран си!

- Ааааа, туй ли било? И къде съм класиран?

- Хич не видях, ама си класиран! Утре в 6 часа да си станал и сме се строили пред училището, че да не изтървем мястото!

- Ти не си наред, нали знаеш? Аз си лягам.

И оттам подпалих телефона. Похвалих се на половината град, околията и чужбина. Постарах се и да видя къде аджеба сме класирани. Само баща му ме попари още с първото изречение:

- Честито, жена! Почвай да учиш за мястото, дето са ви приели със сина ти!

Овцата на терасата ме гледа жално, обаче няма връщане назад! Ще правим курбан, водосвет, кръщене, чардак и миропомазване. Попът е цанен, ресторантът запазен! Ако видите заря довечера и 300 души да пускат бели гълъби, да знайте - ний сме! Дайте ми вече тоя нож да се застрелям в коляното!

Прочетете още:

Не е още за ваканция!

Любов Даскалова и малките матури

 

Автор: Мая Цанева

Юли е, горещо, децата са във ваканция и всички искаме почивка! Да, но ако плащаш няколко кредита, ако дъщеря ти е в първи клас, ако 7-и клас е изцедил физическите, емоционални и финансови сили на семейството, много ти се иска морето да е не само почивка за душата и тялото, но и за портфейла.

Не мога да посоча точно момента, когато лятната ваканция се превърна в бреме за джоба и най-вече предизвикателство за въображението. Вероятно той е бил някъде след първите години в университета, когато съм се опитала напълно сама да организирам ваканцията си. Аз имах страхотния късмет първо да пътувам много с майка си, а освен това участвах активно в младежки конкурси и програми, които включваха и пътешествия. Тогава се научих, че ваканцията е повече от плаж, купон и банички с боза за закуска. Лятото е за приключения, които да те изгарят като искри от спомени. И не е задължително това да ти излезе през носа.

Ето и нашите пет идеи за добре прекарана почивка за "три гроша".

1. На село, при баба, на вилата

Аз съм дете без село. Моите родители са градски хора и като малка много завиждах на приятелите си, които изчезваха от площадката пред блока през юни и се връщаха през септември почернели, поумнели с нови думи, и с коси, непостригвани с месеци.

Затова, когато дядо ми, заедно с баща ми и чичо ми, построи вила в село близо до столицата, това промени правилата на играта. Първо те самите, а после и ние, се възползвахме от къщата за място за партита, за любовни бягства, за отпращане на внуците, когато са достатъчно големи, да вилнеят самостоятелно или с дядо си.

И, да, това е почивка! Независимо в какъв състав сме, щом влезем в хладната всекидневна, забавяме темпото. Аз се разполагам с книжка на терасата, мъжът ми и тъща му си подхващат сладки приказки на пивка ракийка, а дядо и внуци изчезват в гаража. И така... ваканцията започва! 

Ако дядо и внуци останат сами, настъпва още по-хубавото време за децата. Миенето на зъби е препоръчително, пижаменото парти не спира, а сладоледът свършва бързо. И децата откриват шкембе чорбата!

Бюджетът е същият, а и по-нисък от този за същото време в града, но възможностите за забавления са на един язовир или хълм разстояние, а музиката е на макс до много след 22 часа. Ако заедно с домакините си поделите домакинските задължения, а децата оставите под надзора на най-големите и на някой „дечко“ от компанията си, ще спестите и от аниматор. И така, кой заминава за село?

Има и втори вариант, с кауза, за тийнеджърите и младите хора, които търсят своите корени и най-вече приключения. Инициативата „Резиденция баба“ им позволява да си намерят приемни баба или дядо в обезлюдяващи се села и в рамките на до 6 седмици да поживеят с тях. Целта е възрастните хора да намерят своите изгубени внуци, да им предадат житейската си мъдрост, да ги научат на практични умения като това да месят хляб например. А младите да разберат, че Земята продължава да се вътри без wi-fi. В замяна възрастните хора ги будят с миризма на мекици и ги гощават с козе сирене от Пенка, с крушова ракия „ей от оня дядо, отвъд дувара“. Младите разчитат на помощта на младежите да постегнат къщата, да се подготвят за зимата. А после внуците често се завръщат, без специална покана и заради света без wi-fi.

Има и вариант номер 3 за ваканция на село почти без пари. В платформата „Без наем“ можете да намерите своя дом сред природата, срещу ангажимент за стопанисване на имота. По този начин можете и да откриете стопани на къщата на баба си в селото, което рядко посещавате. Това е бюджетен, почти без пари вариант на услугата, която се предлага  в чужбина – да размените дома си с друго семейство за няколко седмици или месеци. Иска се само малко смелост.

Летният лагер - плюсове и минуси

2.Градска ваканция

По мое впечатление бабите и дядовците, които имат възможност и желание да отглеждат внуците си цяло лято, са рядкост. Бабата в едно приятелско семейство на шега каза, че е готова да приеме всичките 5 приятелчета на внука си за ваканцията, и се отказа, когато видя гората от ръце на желаещи родители.

Всъщност, като градско дете не помня да ми е било скучно през лятото. Играехме много навън, родителите ни проверяваха единствено да не си изгубим ключовете за вкъщи. Днес, като родител с дете, което не може да избяга от града за повече от две-три седмици през лятото, изпитвам много повече трудности да му осигуря ваканция, която да помни. Още през май изключих възможността да го изпратя на занималня за повече от седмица. Затова потърсих алтернативи и ги намерих. Разчитам много на играта в парка, на площадката, но има и други бюджетни алтернативи.

Фестивали и спортни събития има всяка събота и неделя – миналия уикенд прекарахме вечерите на джаз фестивал. Преди това бяхме на Игриада, а по-рано и на спортен празник в парка.

Опитвали ли сте графити тура на столицата, или литературната обиколка? Оказа се, че можем да опознаем града си от няколко различни ъгъла, и това е семейна градска ваканция!

През седмицата се организират достатъчно безплатни или с малка такса детски работилници, представления, литературни четения... Разбира се, има и уловка - част от събитията да са промоционални, но като цяло има къде да заведа сина си.

Музеите винаги са отличен начин да забавлявам и образовам сина си. Предлага се и  възможност за намаление. „Карта София“ на Центъра за градска мобилност ще предоставя възможността за тридневно пътуване в цялата мрежа на градския транспорт в София с намаление за вход в музеите и с по-ниски цени в над 50 обекта из столицата.

Има и лятна програма на Столична библиотека . Включително и библиотека на колела. Така че лятото в града не означава единствено безкрайни часове „Фортнайт“, „защото навън е горещо и няма никого“. Горкото ми дете, май очакваше да си почине това лято...

3. Къмпинг ваканция

Аз имам спомени от ваканция на къмпинг само от детството ми. След това станах еснафка и открих, че много държа на топлата вода и стандартната тоалетна. Но брат ми е провъзгласен за „кмет“ на един от все ще дивите къмпинги в България, а чичо ми пътува със семейството си с каравана из Европа. И поради по-малките разходи могат да си позволят по-дълги ваканции и повече приключения.

Когато бях по-идеалистична, аз също веднъж планирах да отидем на къмпинг. Намерихме откъде да вземем назаем, или да наемем палатка, но установихме, че ни липсват базови умения – например да опънем палатка, да се справим с надуването на дюшеците, да изкопаем ров за хигиенни нужди и други подробности. И така, с мъка признах, че само ще четем фейлетони за славните дни на къмпинг.

Но имам достатъчно приятели, които товарят палатката, домакинството си, децата и бебето и прекарват седмици далеч от цивилизацията. И искрено им завиждам, защото преживяванията им са безценни.

4. На планина

Аз предпочитам планината пред морето. И макар че това е по-евтиният от финансова гледна точка избор в разгара на летния сезон, за мен той е по-богатият на възможности за активна и пасивна почивка, кулинарен, културен, СПА туризъм.

През последните години ние ходим в къща на гости, която открих напълно случайно. Не е „къща за тъщи“, а дом на възрастна двойка в подножието на планината. Градчето стана туристическа дестинация и поизгуби от чара си, но все още в него сутрин се чуват звънците на животните, които отиват на паша, будим се с чай от билки, който е по-силен от кафе, а по пътя към басейна се разминаваме с баби със забрадки и престилки, които гледат осъдително късите ни панталони. Именно на това място за първи път опитах летен тиквеник, там ядем и картофи, които са сладки.

Такива места все още съществуват и се намират и чрез препоръка. Когато са извън силния си зимен сезон, те предлагат грижа и уют, които трудно могат да се сравни с морския „лукс“, особено по българското Черноморие.

Една година, по време на почивката си там, срещнахме двойка, която правеше няколкодневни преходи с преспиване в хижи. Присъединихме се за кратко към тях и се оказа, че планинските домове са скрито съкровище за туристите с въображение. Те са евтини, спалното помещение е общо, но горе, сред дърветата и сред непознатите горски шумове, се срещнахме с автентични и щедри хора, които градът обикновено претопява или убива. Разбрах го, защото бях с гуменки. Препоръчвам ви да се опиете от лятната магия на планината, но не с гуменки като мен, разбира се. Мазолите, но и хубавите спомени са гарантирани.

10 идеи за забавление с децата през лятото

5. Лятно добротворчество

Вече ви казах за инициативата „Резиденция баба“. Ако не ви се излиза от града за дълго време, но искате да запомните лятото с нещо хубаво, потърсете доброволческа акция, обучение или кауза. Българският Червен кръст набира доброволци целогодишно. Младежите му освен че знаят как да направят масаж за изкуствено дишане и как да се справят при бедствие, участват и в много събития, включително корпоративни партита. А това е купон, нали?

Също така почти всеки уикенд се организират различни доброволчески акции – от боядисване на детски площадки, през почистване на дере, до разходки на кучета в приюти или срещи и четене на книжки с деца в домове. За това добротворчество, което може да осмисли дългите летни дни, рядко има изисквания за възраст и пол и цялото семейството може да се забавлява „за три гроша“, но да остави следа като за милион усмивки.

С известни ограничения на възрастта има и много възможности за доброволчески дейности и обучения и в страната, и в чужбина по актуални социални теми. Моя приятелка прекара 3 месеца в Гърция, през лятото, по екологичен проект. 

Понякога такива възможности изникват буквално в последния момент, затова винаги очаквайте неочакваното! Това е същото като с офертите в последната минута за почивка – кой не е тръгвал на неочаквана ваканция внепознат град с чифт дънки и бельо в сряда сутрин в хотел, който дава пет дни на цената на три заради отказана резервация в понеделник? Аз -да! А вие? Използвайте своите „три гроша“ за лято, което струва милион усмивки!

Препоръчваме ви още:

Летни лагери 2019

 50 свежи идеи за летни забавления

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Губя го, мамо!

Губя го, мамо!

28 Юни, 2019 Хранене

Татко Калоян отново на плаж

Татко Калоян отново на плаж

27 Юни, 2019 Татко Калоян

Смелостта да си нормална

Смелостта да си нормална

03 Юли, 2019 Добра форма

Децата с трудна съдба

Децата с трудна съдба

02 Юли, 2019 Истории

Мъж в магазин

Мъж в магазин

28 Юни, 2019 Забавно

Не го оставяйте само...

Не го оставяйте само...

15 Юли, 2019 Деца

Чудни бебешки сюжети

Чудни бебешки сюжети

14 Юли, 2019 Хоби

Ден за победи!

Ден за победи!

14 Юли, 2019 Здраве

Едно въже за снахата, моля!

Едно въже за снахата, моля!

13 Юли, 2019 Отношения

Стига присъди!

Стига присъди!

13 Юли, 2019 Отношения

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам