Автори: Мария Пеева и Люси Рикспуун

Наскоро една майка сподели с мен следната ситуация. Три приятелки с три момиченца на възраст около 6 години. Едното дете, властно по характер, си играе само с второто и упорито пренебрегва третото. Второто дете е добронамерено и когато първото го няма, всичко е наред, но когато са трите заедно, слуша първото. Третото дете остава излишно и страда, и плаче, защото се чувства отхвърлено. Майките на другите две деца виждат ситуацията и се опитват да помогнат. Но първото дете е "малко тиранче" и не слуша никого. Майката на третото детенце се измъчва, макар че спазва добрия тон и се усмихва. Не обвинява другите майки, защото те се опитват да решат проблема, но я боли, че детето й страда.

Всъщност и аз съм изпадала в сходна ситуация и предполагам, че не са малко майките, които са се сблъсквали с „деца-тирани“ дори и на тази крехка възраст, когато хлапетата все още се социализират под родителския поглед. Но на тази възраст се залага основата на самочувствието на детето ни и го учим как да реагира при проблемни ситуации, затова е важно да намерим правилната реакция. А положението се усложнява още повече, защото в повечето случаи родителите на такива деца са семейни приятели или компания от детската площадка и са съвсем добронамерени, опитват се да се намесят и да тушират постъпката на детето си. В моя случай синът ми беше на десет, а родителите на тиранчето бяха мило, приятелско семейство, с което прекарвахме много време заедно и се забавлявахме. Проблемът стана видим, когато започнаха да оставят детето често у нас на гости само. Забелязах, че докато пред майка си то се старае да спазва поведение, когато нея я няма, се държи различно. Моите момчета започнаха да се карат много лошо, докато то е на гости и играта винаги завършваше с плач и негативни емоции. Поставих си за цел да наблюдавам внимателно, но ненатрапчиво какво се случва и ми направи впечатление, че хлапето действа на принципа „разделяй и владей“ и прави всичко възможно да скара братята, като пренебрегва големият, който всъщност му е връстник и приятел, и умишлено поощрява малкият да го дразни. В резултат на което по-големият се сърдеше на брат си и търсеше вниманието на госта. Споделих с майката ситуацията възможно най-тактично и съм сигурна, че тя се е опитала да направи нещо по въпроса, но промяна не се забеляза. В присъствието на родител всичко изглеждаше наред, но в момента, в който ги оставим да играят сами, започваха караниците и сълзите. Всяко гостуване приключваше с напрежение и горчив вкус за нас, домакините, и за децата ни.

Признавам си, че се колебаех кое е правилното решение в случая. От една страна си казах, че това е полезен опит за момчетата, нека се научат, че не всички са добронамерени, че някои обичат да интригантстват и да развалят отношения между други хора без никаква причина. Но после се поставих на мястото на децата си. Аз поддържам ли приятелски отношения с хора, които ме тормозят, развалят настроението ми и дори ме правят нещастна, само защото това е „полезен социален опит“? Социалният опит така или иначе ще се натрупа и през живота си всички ние ще срещнем десетки хора, които няма да са ни особено приятни. Ще срещаме и тирани, и вампири, и всякакви типажи, които не са годни за истинска връзка и приятелство. Трябва ли да се сближаваме с тях, само и единствено с целта да им „свикнем“ и да се научим да се „справяме“ с тях? Защото едно е да срещаш такъв човек в училище или на работното място и да го подминаваш с безразличие, и съвсем друго да го допуснеш в живота си и да се стараеш да го зарадваш, да му се харесаш, да допуснеш да определя как се чувстваш ти. Реших, че ако уча децата си на всяка цена да поддържат добри отношения с „тирани“, им давам лошо послание. И някой ден, когато попаднат на такъв агресор в училище, вместо да го игнорират, те отново ще се стараят да са в добри отношения с него и да му се харесват, дори с цената на собствените си чувства. В крайна сметка се дистанцирахме от това семейство и не мисля, че изгубихме много. Децата ми си имат един куп приятели, с които се разбират чудесно и когато някой ги тормози, просто го игнорират. Нищо не обезкуражава малките тиранчета толкова успешно, колкото липсата на внимание.

Друг аспект, на който обърнах внимание в случая е повишаването на самооценката. Забелязах, че „приятелчето“ им много успешно успява да улучи всички техни „слаби места“, всичко, което ги прави различни и да ги дразни с тях. Едното ми момче, например, е доста амбициозно, математик е, обича да се изявява и да постига успехи. Приятелчето му постоянно му натякваше, че е зубър и нърд. В този период започнахме повече да разговаряме вкъщи на теми, свързани с математиката, за Космоса, за интересните професии на математиците, за големи учени и откриватели. Записахме детето на няколко математически и на един космически лагер, където то намери сродни души с подобни интереси. Вече никой не може да го обиди на тази тема. Все едно да засегнеш някой футболист, като му кажеш, че е спортист. Само ще те изгледа с недоумение и ще каже: „Ми много ясно.“ С което тормозът автоматично приключва.

Тъй като тези съвети са от чисто родителска гледна точка, помолих и Люси Рикспуун, моя приятелка, съавтор и доктор по клинична психология да даде професионално мнение как да реагираме, когато детето ни е жертва на тормоз. Ето какво сподели тя.

Воденето на разговори за приятелството с децата е невероятно приключение. Когато аз се опитах да доведа моето дете (на 9 години тогава) до заключението, че един негов "приятел" е агресор, той ми обясни, че Х се държи така, защото не е имал истински приятели и не знае какво означава концепцията за приятелство. Ужас! Как да реагира човек в такъв случай!? Аз реших да му обясня, че вероятно е прав, но неговата роля е на приятел, а не на психотерапевт.

Родителският ни инстинкт ни кара да предпазим децата си от колкото е възможно повече опасности. За съжаление обаче, това отнема възможността на децата да се учат сами да решават проблемите си. В горния случай разговор на тема кой е добър приятел и кой не е, би могъл да накара детето да се замисли кое от децата в коя графа попада. Естествено, важно е детето само да стигне до този извод, вместо "правилният отговор" да му бъде предоставен. Следващият въпрос е какво правим с хората около нас, които не са наши добри приятели. То само ще реши какво решение да приложи. Също ще даде на родителя възможност да го опознае по-добре и да разбере начинът му на мислене и потребностите. Ако детето настоява да остане приятел с "тиранчето", имате много по-голям проблем от тази връзка. Може би детето се идентифицира с жертва, може да има потребност да се харесва на всички, може да усеща влечение към агресори, защото самото то усеща нужда от закрила и какви ли още не варианти. Нормално е за третото дете в каквато и да е ситуация да търси инстинктивно начин да се вмести във вече съществуваща система. Били ли сте приятели с момиче, което има сестра на близка възраст? Неизбежно в тази връзка се формира завист от нечия страна, защото дефиницията на ревността е страх от загуба. Когато хората се страхуват, че ще загубят някого, са склонни на крайности, защото всъщност губят собственото си чувство, че имат значение и са важни за някого.

При децата не е по-различно. Просто често те не са усъвършенствали изкуството на прикритите чувства, и нещата са по-очевидни, пък и социалният им опит е ограничен.

Логиката е малко като в приказката, че мога да ти дам риба, за да те нахраня, но по-добре е да те науча да ловиш риба, за да можеш да храниш себе си за в бъдеще.

Ако родителят разреши проблема, той потушава проблема временно, но ако научи детето как само да реши проблема, също учи детето си на увереност и независимост.

По темата може да прочетете още:

Вербалната агресия 

Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник 

Как да си отгледаме жертва