Танцът

Автор: Юлита Гърбева

Беше само на 6 години, малко, слабо момиченце, с кестенява непокорна коса, която не можеше да се събере в плитка или опашка и будни, сияещи очи.

Много пъти бе идвало в голямата сграда, баба работеше там и това бе неговият дворец – голямото фоайе на читалището ухаеше на история, библиотеката го приласкаваше и там можеше да се загуби, да избяга в един друг, вълшебен свят. Малката къдрокоска обичаше книгите. Тъкмо се научи да чете и вече бе завинаги влюбена в тях. Библиотеката бе светът на чудесата, само една книга и можеше да отидеш, където си поискаш, да се пренесеш в джунглата, в пустинята или хилядолетия назад във времето. До библиотеката се извиваше красивото стълбище към киносалонът.

Празен, той изглеждаше страшен, но грейнеха ли прожекторите сцената, сцената беше онова, което като магнит я теглеше всеки път...

В дългият коридор се чуваше красивият глас на пианото, неуверена цигулка или равният глас на учителя по живопис. Там, в дъното беше Залата за танци – огромна в детските очи, а всъщност съвсем прилична по размер.

Там, момиченцето влезе тихо, страхливо, почти на пръсти. Беше пълно с гимназистки, онези големите, които бяха забравили трепета на начинаещия... Изрядната репетиционна униформа, цвичките, всичко беше ново, чакащо да му вдъхнат живот музиката и танца.

Екзерсисът – кончета, косички, пръсти-пета, все едно летеше, толкова трепет влагаше в своя ексерсис. Забеляза я – хореографът на групата я забеляза, в паузата я извика и я сложи напред, там, при напредналите. “Браво, чудесно се справяш”. Сърцето й литна, толкова важно бе това признание. Усмивката й грееше, което най-много докосна сърцето на старата жена. Стара, всъщност тя не беше стара, но се чувстваше така..Твърде рано се раздели с жизнеността и безгрижието на младостта и сега нейната радост бе внучката й. Това будно и любопитно дете попиваше всеки миг от делника, все едно беше чудо, а за нея – то бе чудото. Когато видя колко е отдадена на танците, й поръча носия. Истинска – с гайтани и пайети, с дантела и сърмена бродерия. Малката къдрокоска цяла нощ гледа омагьосана отблясъците на лъскавите нишки и си представяше как танцува под прожектори, онези, които я плашеха.

Танцува, но само веднъж. Никога нямаше да забрави трепета на детското си сърчице, когато музиката засвири и хорото се люшна, като безкрайност...

После дойде училище, новите задължения не се вместваха в графика на репетициите и учителката й отсече – или ученичка, или танцьорка...Глупави и млади бяха нейните родители, а баба й нищичко не успя да направи. Има време за танци, й казваха и тя повярва. Може би и липсваше амбиция, не знам...После дойдоха други неща и добри, и лоши, изпрати и баба в последния й път и прибра носията. Дойдоха други времена, други интереси и занимания, някак забрави за танците и прожекторите...

Те обаче не я забравиха и често я викаха, като магично заклинание, както пълна луна вика самодивата, така и танците я викаха – когато застяга сватба, когато празнуваше величието на майчинството, танцът я викаше... и този повик надделя над грижите, делниците, липсата на време. И тя се върна в залата. Отново прекрачи прага с трепет и мъничко страх, за кратко, после дойде удоволствието, енергията в хванатите ръце, любовта, магията на хорото, безкрайността. Музиката я съживяваше всеки път, всеки път я понасяше към онова време, когато беше на шест и когато нямаше липси в сърцето й. Вече нямаше какво да я спре, защото разбра – танцът я правеше жива...

 

Ако тази нежна история ви трогна, можете да прочетете още от прекрасните текстове на Юлита.

Последно променена в Петък, 17 Март 2017 17:50
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам