За моя голяма радост и изненада получих покана от „Моето бебе и аз“, любимото ми детско списание, да пиша за тях. За мен те са част от детството на моите хлапета, следя ги от самото начало и дори сме пращали снимки за конкурсите им. Когато редактор Янка Петкова ми писа, изобщо не знаеше, че се среща с истински фен. Благодаря ви, чудесно списание!

В юнския брой излезе първата ми публикация „Работим за спомени“. Ето част от нея:

Изумително е колко различно може да бъде запомнена една и съща преживелица. Когато седнем на вечеря, понякога се сещаме за някоя ситуация от близкото минало, и всички сме на различно мнение какво точно се е случило. Спомените на всеки минават през призмата на собствените му емоции. Веднъж си говорехме за една семейна почивка на море, на която валя безспирно, ако щете вярвайте, цели две седмици. Беше толкова гадно и студено, че нито един-единствен път не успяхме да влезем във водата. На всичкото отгоре бяхме наели едно доста скромно бунгало, потънало в гъста зеленина, което изглеждаше толкова романтично на снимките, но на живо се оказа… как да се изразя… така си представям колибата на някой сериен убиец – с тесни, неудобни легла с железни рамки, мръсни матраци със съмнителни петна по тях, масичка, застлана с изтъркана мушама, и огромни кървави петна от размазани комари по стените. Кракът на единия стол постоянно падаше и момчетата си умираха да си го подлагат един на друг, при което двама се заливаха от смях, третият ревеше, а ние с баща им крещяхме до бога. Та заприказвахме се за въпросната почивка и аз изохках:
– Кошмарно беше! Помня как на третия ден вече бяхме изцапали всички дебели дрехи и се наложи да си купуваме анцузи и суечъри от пазарчето в близкото село.
При което децата гракнаха в един глас:
– Излагаш се, мамо! Това беше най-яката почивка! Скъсахме се да играем карти, шах и монопол по цял ден! И ви РАЗБИХМЕ!
Излиза, че дори когато сме толкова далеч от съвършенството, децата пак са щастливи. Малко им трябва на тях – мама да се засмее, татко да ги похвали. И най-вече да сме всички заедно.
И сега, винаги когато се случи някоя щуротия, когато нещо не потръгне според очакванията и надеждите ни, се споглеждаме и се засмиваме: „Няма нищо, работим за спомени.“ Изработили сме им невероятни, неповторими спомени – как татко стъпи в новогодишната баклава, как лепихме тапети на тавана, как Коко повърна на главата на батко си, как веднъж забравихме да вземем Теди от училище, как ми размениха Косьо в родилния дом, само че аз веднага си го познах, как теглихме чоп, за да изберем името на Алекс, как кучето ни си осинови коте, как паднах и си разбих зъбите, бременна в петия месец, но спасихме бебето… десетки, стотици запечатани усмивки и сълзи. С Иван си имаме един принцип – не се плашим от нищо, което някой ден можем да разкажем със смях на семейната вечеря. Защото спомените са нашата най-голяма инвестиция в бъдещето. Всеки забавен гаф, всяка споделена радост, грижа, болка, всеки миг запечатан в съзнанието на децата ни остават в тях сега и завинаги. Те ще им вдъхват утеха в тежки моменти, ще връщат усмивката на лицата им и лекотата в сърцата им. Спомените са основата, върху която ще изградят дома на собствения си живот. Дай Боже да ги положим здрави и солидни, с малко смях, малко мъдрост и много любов.

Благодаря на „Моето бебе и аз“, че ме намериха. Аз съм ги намерила отдавна  Успех, мило списание! Обещавам да не издавам какво написах за юлския ви брой. Ще кажа само, че има деца, любов и още нещо.