Когато прочетох ревюто на Мария Кирова в любимата ми бутикова група за кино Синема Лавърс, още преди да го гледам, веднага разбрах, че този филм е моят филм. Оказа се, че е не само мой, но и на Академията за филмови изкуства и науки. Тази година изборът им не ме разочарова. 

Ако ви разкажа за нея, за “Формата на водата”, какво ли да ви кажа? Чудя се… дали това е филм за различното, дали е приказка за любовта и загубата, или пък е разказ за нещо друго? И докато някои се влюбват във властта, то други, ох, тези другите, намират любовта в даването и получаване на разбиране и принадлежност.
За мен филмът е меко казано приказен, но от онези, красивите приказки, които са визуално зашеметяващи. За пореден път Гилермо дел Торо развива идеите на старите филми, комикси, митични архетипи и собственото си неспокойно визуално въображение, за да създаде филм, който изглежда по-малко направен и по-скоро носи вкуса на откритие, сякаш го е изтръгнал от културния етер и му е дал цвят, глас и форма.
Елиза (главната героиня) живее буквално над киното, апартаментът ѝ е в зелени и сини тонове като океана, а препратките към класическото кино, песента You’ll Never Know напомня на публиката колко много филмът обича киното. Гилермо без усилие, с няколко подходящи декора, костюма и тона, успява да ни пренесе някъде там, в мрачните години на Студената война и в рутинното ежедневие на невзрачно нямо, почти невидимо, момиче с обикновен дом и още по-обикновена професия, което се оказва, че е създадено да преживее чудеса!
В тайна лаборатория на Службите е пленено дивно водно същество, считано от примитивните амазонски племена за божество, но пък военните го третират като интересен тест обект, способен да даде тъй бленувана крачка преднина пред Червения враг. И както всяка приказка ни учи, че ако искаш невъзможното, трябва да си готов да направиш нещо дръзко, нещо нечувано и непомисляно преди, трябва да пожертваш всичко, което си бил и да вярваш, че ще се превърнеш във всичко, за което си мечтал! А мечтите на всеки човек са различни - един иска да лети в космоса, друг иска да кара кадилак, а някой трети търси просто своето място под слънцето. И средствата за постигането на изконните американски “Живот, свобода и стремеж” са различни. Филмът така умело поставя разни въпроси за различното! Дали само различният може да разбере и почувства различното? Дали ще протегнеш ръка да докоснеш чудото, ако различното наистина те застигне? Дали всеки различен е способен да разбере всяко различие или пък ще осъди сам събратята от друга категория? Дали има по-тъжна гледка от различния, страхуващ се да бъде себе си? Има ли място за различните в обществото?
В последните години си има явна тенденция да се правят творби за маргиналните екземпляри, които трудно се вписват в общоприетия калъп, за индивидите, определяни като неудачници и често тези творения са крайно досадни с нравоученето си и с явния си мерак да са част от модното течение по подмяна на ценностите на обществото. “Формата на водата” някак успява да избяга от клишетата в жанра и по доста деликатен начин да ни разкаже за любовната история между Човека и предубежденията му, а с любопитен похват да ни обрисува страха от различното и пътя към преоткриването и приемането.

Способни ли сме да приемаме и разбираме, виждайки околните такива каквито са, а не такива каквито на нас ни се иска да бъдат?

И всичко това е облечено в ярки цветове и дълбоки сенки, леко глуповато като мюзикъл (и за кратко се превръща в такъв), ярко като анимационно филмче и мрачно като филм ноар. Не знам дали ще получи награди от критиката, но от мен със сигурност.

“Формата на водата” беше номиниран в 13 категории и получи четири “Оскар”-а - за най-добър филм, най-добра режисура на Гилермо дел Торо, най-добър дизайн и музика. Повече за наградите "Оскар" тази година може да прочетете тук.

Прочетете и ревюто ни за "Чудо".