От списание „Моето бебе и аз“ ме помолиха да споделя мнението си по този въпрос. Ще е една от темите на новия им брой и искат коментар от няколко мами с опит. Ужасно много ми се искаше да им кажа нещо безкрайно мъдро, разумно и вдъхновяващо, но истината е съвсем различна. А винаги когато се опитам да заменя истината с измислени чужди житейски прозрения, ми идва мъничко да си повърна в устата. И на вас предполагам. Затова просто си я признах, с риск да ви шокирам.

Никое от моите четири момчета не е планирано.

С най-големия ми син забременях на първия месец след спонтанен аборт, противно на препоръките на всички лекари. Предупредиха ме, че има огромен риск да изгубя и това бебе, защото не съм изчакала да минат 6 месеца. Е, Теди се роди жив и здрав. Кръстих го Теодор – Божи Дар, защото така се бях зарекла да направя, ако не го изгубя.

На втората година от раждането му решихме, че искаме второ дете, за да растат заедно, да имат общи игри и интереси. Забременях веднага и… Отново спонтанен аборт. Много тежко го преживях, обвинявах се. Лекарят ми обясни, че природата си знае работата и понякога отхвърля плода, защото нещо не е наред. И до днес не знам дали наистина е така или ми го каза, за да ме утеши. Но подейства. Успокоих се и реших, че ще си останем с едничко. Не можех да се подлагам повече на това ужасно очакване и треперене.

Обаче забременях отново, когато Теди беше голямо момченце, второкласник. Както вече ви казах – не по план. По онова време ни беше тежък период. Таткото ни, моят любим Иван, беше останал без работа вече няколко месеца, а аз работех по десет, дванайсет часа на ден, живеехме на квартира, без баба и дядо да помагат, с всички екстри на младото семейство в чужд град. Да видите колко бързо се раздейства Иван и работа си намери, и бизнес направи, и започна да вади истински пари. Не се съмнявам, че щеше да се справи и без такава мотивация, но до известна степен новината, че съм бременна, ни подейства като ритник за начално ускорение. А оттам като набрахме скорост и двамата – появиха се и третото, и четвъртото, през пет години като по поръчка. И което е най-интересно – с всички съм се предпазвала. Надявам се вече да нямам такива изненади, но човек никога не знае. Както Иван казва – ние с теб все последни разбираме.

Между най-малкият и най-големият ми син има 19 години разлика. Много е. Но и това си има плюсове. Снаха ми помага да гледам бебето – за нея полезен опит, а за мен – дълг, който ще връщам някой ден с удоволствие.

Не знам кой е най-подходящият момент за второ дете. На мен ми го прати Непознатия отгоре. Може би Неговият избор е най-правилният.