Автор: Траяна Кайракова

Вълнува се тоя народ за новата учебна година, че се вълнува. Аз се кръстя, че преживях два пъти първолаци, два пъти седмокласници, два пъти НВО( не е военно обучение, а национално външно оценяване), един път ДЗИ( матури в 12. клас)  и един път кандидат-студентски прием в чужденеция. Не само се кръстя, ами ми иде да правя курбан през три дена. И аз се вълнувам, ама само отстрани. Днес пред банкоматите беше панаир. Бе няма пенсии, няма кой знае какви прИмоции, какво е туй чудо? Свивам към пазара и виждам една хубава опашка пред кварталната книжарница. Ааааааа....ей го дей ключът за палатката. Тъй се завъртях, иначе се завъртях, не намалява пустият му народ, ами се и увеличава. Пошматках се, понапазарувах и пак се върнах. Шмугнах се с половин око и половин крак:

- Аз...такова, ученически карти дали имате?

- Дааааа!

- Добре.

Наредих се зад всичките 125 човека да чакам. Не ми беше дошло времето за лягане, тъй че реших да убия малко часове. След две минути продавачът излезе.

- Госпожа, ето Ви една карта, дайте 20 стотинки.

Така жално ме изгледа останалият народ, пък аз тъй се възгордях, че не е истина. Тая година с това приключих купуването на всички учебни и задължителни материали. #Остъйманашеснайсетсъм не дава никакви признаци на вълнение относно училищен живот или първи учебен ден. 

- Тая година няма да ти купувам тетрадки, майка.

- Що?

- Щото ти купих нова пижама и лаптоп.

- Ай бе, брат! Ще ми трябват!

- Колкото учебниците миналата година ли?

- Какво за тях?

- Ми те залепнали за кориците бе, майка. От издателството няма да познаят, че въобще са излизали оттам.

- Стига бе, майка ми. Поне 5-6 тетрадки вземи.

- Вземи си ти! Аз да не съм куриер!

Хората се вълнуват за тетрадки и химикалки. Половината пазаруват в див и тих ужас, другата половина се чудят :“ Ся, да купуваме ли нещо за училище, че да сме като хората, или да изчакаме онлайна?“. Аз лично смятам да изчакам онлайна. И не, не си мислете, че не се вълнувам, напротив! Таман за първия учебен ден се вълнувам всяка година и то все за едно и също нещо. Само дето не е твърде свързано с учебни пособия, моля ви се. Тоя период го минах и оживях, слава Богу! Всяка година се случва следното. В деня, преди 15-ти, винаги вадя роклята за сабахлян на празника. И как винаги се оказва, че е с цип! Тъй не се научих да гледам, като купувам. Мен, хареса ли ми някой парцал, вземам и много не мисля. Мисленето идва вечерта на 14-ти. Кой аджеба рано сабахлям ще ми закопчее роклята? Щото винаги се пада цип отзад – отгоре до долу, или отстрани пак някакъв такъв. С други думи – сама, и да умра, няма закопчаване! Бащата излиза рано, каката я е в чужденеция, я спи до обед, малкият е по-късно на празника, щото живее таман на 2 минути от училище, което  означава, че става 3 минути преди тръгване. До тази година той минаваше под ножа. Хънка, мънка, ама върши работа. Пък ...ако се наложи и колие някое да ми закопчае, вече ужасът е пълен. Нали се сещате как се закопчава мънзърка закопчалка със залепнали очи и омекнали пръсти? Тая година категорично ми отказа.

- Без мене, майка ми! Облечи си нещо друго! Тебе кой ще те гледа!

- Ма моля ти се, де!

- Вдигни кака!

По този повод да ви разкажа за моите перипетии с ципове и рокли, ама лятно време. Отиваме на вечерна сватба с колегите. Голяма тумба, наша колежка жени сина си, чудна сватба изкарахме. Роклята ми е и тя  чудна – с цип отзад, отгоре до долу, разбира се! Каква да е! Иху-аху, стана 3 часа посреди нощи и трябва вече да се прибираме. Натоварваме се ние 100 човека в една кола. Първа ще слизам аз. Точно преди да сляза, ми иде на акъла, че вкъщи всичко живо хърка и няма кой да ме разкопчае. Или ще спя като в скафандър, или някой вече ще ме бие, щото тия мои рокли от години са все такива и на всички им е писнало отдавна. Съдба, какво да се прави. Моля колежката до мен да ми свали ципа до долу. Имам 20-30 крачки до входа и съм вкъщи. Кой ще ме види в тая тъмница? Разкопчава ме жената и поемам. Уж близо, близо, ма ха де! Смъква се тая рокля отпред, оголвам се хубаво отзад, не ми се мисли каква гледка съм. Пък и шал стискам, и чанта крепя, че и на високи обувки съм похендрена. Абе...мила, родна картинка. Вече в асансьора се качих полугола от кръста нагоре отпред и от кръста надолу отзад. Отварям тихичко входната врата, светвам...и в тоя момент мъжът ми излиза сънен от тоалетната. Поглежда ме с едно око и пита:

- Жена, ти не беше ли на сватба? Откъде се връщаш?!

Върви разправяй, че нямаш сестра сетне! 

Миналата година пък, след тържествата на 15-ти септември звъних по всички комшийки някой все пак да ме разкопчае, щото нямаше жив човек вкъщи. Та...така. Седя и се блъскам с акъл. Сутринта все някого ще изнудя да ме закопчае, ми сетне? Не ми се мисли, не ми се мисли! Май щеше да е по-лесно да напазарувам за първолак, а?

Траяна може да откриете и на страницата й във фейсбук. Ето и още една нейна смешна история: 

Искам да живея в Барселона!