Обещах ви откъс от книгата "Трети шанс" на Валентина Мизийска. Догато го изгълтвах, страница след страница, си мислех за семейната жена - като мен, като вас - която, улисана в битките да изхрани и обгрижи семейството, понякога губи войната за любовта. И не само я губи, но и се самообвинява за това. Мислех си още за неизговорената болка и изговорените празни обещания, за вечното ни бързане от кухнята през градината към офиса, за нещата, които можем да видим, но не искаме, докато не ни избодат очите. Хубава книга е. Прочетете я.
Докато децата са край нас по време на вечерята, говорим за работата ми. Когато се разпръсват из апартамента, разговорът ни изчезва с тях и телевизорът запълва тишината.
Плаче ми се. Ако ме попита за какво, не знам какво ще кажа. Плаче ми се, че не се държи като виновен. Че в момента седи чак от другата страна на масата и мълчи. Че днес е петък вечерта, а още не обсъждаме какво ще правим утре.
– Аз… – Спирам. Той не реагира. После продължавам: – Аз ще напусна работа.
Вдига очи към мен. Не разбирам дали е шокиран, или просто не вярва, че наистина го мисля.
– Е, то е ясно – казва. – Там си временно.
– Нямам търпение да свърши всичко!
– Как върви търсенето на човек?
– Никак не върви!
– Е, ще подновиш обявата, ще избереш човек, ще го обучиш…
– Няма да обучавам никого – казвам и вирвам брадичка. – Искам да се върна у дома.
Посрещам изненадата му в този вид. Дори не трепвам.
– Е, знаеш… – Той се спира. – Знаеш, че е по-добре първо да си намериш работа…
Мъчи се да проумее яростта ми. А схваща ли, че всъщност аз работя, а той стои у дома?
– Няма да работя – продължавам и усещам как се стяга гърлото ми и гласът напуска устните ми с трептене. – Не знам как, но ще живеем все някак. Ще теглим от заделените пари, ще я караме по-пестеливо…
– Но…
– Не ме интересува! – пак викам, а дори не съм усетила, че плача. – Започнах работа, за да се чувстваш по-спокоен. Два месеца съм се прибирала вкъщи колкото да спя. Търпях капризите и неуважението на кретен и си повтарях, че това ще свърши скоро! Че имам теб и че децата ми са здрави! Че ще взема хубави пари, които да похарчим заедно! И сега какво? Прибрах се у дома, а теб те няма!
Тишина, прорязана от звук на започващи реклами.
– Защо мама плаче?
Стискам очи и скривам с длани лицето си
– Мамо… Тате? Тате, защо мама плаче?
Отивам да си купя бира – казва той. – Искаш ли нещо от магазина?
Не отговарям. Усещам преминаването му край тялото ми, липсата на допир. Само повей.
– Усетихте ли, че той е в депресия?
Въздъхвам отегчено. Не отвръщам нищо.
– Въобще – започва пак тя – усетихте ли нещо?
– Вижте – казвам. – Не! Знаех, че ще се потисне, знаех го още в момента, в който казаха, че след три седмици предаването им спира, но…
– Друг път изпадал ли е в подобно състояние?
– Предния път, когато остана без работа. Два месеца, единият от които даже водеше активни преговори, подготвяхме му договора, уговаряхме ангажимента, мислехме с какво да е различен в новото участие…
– Аха…
– И, да, тогава беше депресиран – продължавам. – Затова сега още в началото положих всякакви усилия да го задържа на повърхността.
– Какво правехте?
– Извеждах го навън, както преди. Разходки, кафенета, кино. И много разговори. Много. Исках да го убедя, че всичко ще се подреди, че имаме достатъчно пари.
Тя се усмихва. Мисля, че от одобрението ѝ не ми става по-добре.
– А не смятате ли, че сте прекалили? – пита тя.
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам