Автор: Весела Георгиева

Една лятна сутрин се събудих озарена от гениална идея. Поредният грандиозен проект, с който Георгиев да не скучае поне три седмици и да свали 20 излишни килограма. Още преди да съм си направила кафето, му развалих настроението дългосрочно.

- Гоги, мисля, че е редно този огромен гараж да бъде превърнат в нещо практично.

Изплю обратно първата си глътка кафе. Настаних го удобно на близкия стол, да не вземе да се катурне, че работна ръка щеше да трябва. И обясних. Крайно време беше творческият ми гений да си има местенце, където да се излива, без опасност да наводни къщата. Гаражът беше идеален да се превърне в ателие, студио, работилничка или място, където да врътна ключа като ме ядосват и да ги зарежа да се избиват по мъжки.

Да уточня. Гаражът ни беше огромен. Строен някъде преди 326 години, вероятно с идеята да побира два боклукчийски камиона, прицеп с ремарке, кацата с кисело зеле, щайгите с домати и казанчето за ракия. Подът беше от пръст, в която къртиците си бяха направили публичен дом, а по ръждясалите ферми на покрива паяците преди месец уловиха половин прасе. Огромните железни врати така бяха клеясали, че се отваряха само с фадрома.  А в голите тухли гъсениците слушаха до безкрай една надраскана плоча на Лили Иванова. Иначе беше уютно. И подходящо за целите ми.

- Е, какво толкова сега – опитах да го успокоя. – Малко цимент и гипсокартон и сме готови. Даже не е нужно да боядисваш, по-арт ще го караме.

Георгиев ме погледа, погледа… Обеси ме мислено на пътната врата, закла ме вместо прасето на съседите, върза камък на глезена ми и ме метна в близкото езеро. Но нищо не каза. Глътна два валидола и хапче за рефлукс преди да допие кафето си, стана и рече:

- Хубаво, ще го направим.

И се захвана. Без дума да каже, без веднъж да измрънка. Три бетоновоза цимент прекара. Без пясък и камъни остави Марица наблизо. Бърка, изсипва, вари. В железарията храм му издигнаха, в завода за гипсокартон го посрещаха с песен, а заводът за бои предложи да боядиса колата безплатно. От сутрин до вечер се трудеше неуморно. Без гласа му да чуя. Само смирено отвръщаше:

- Да, Гоги. Добре, Гоги. Така ще е, Гоги.

Дори не измрънка, когато три пъти смених местата на контактите, след като беше прекарал жиците и сложил конзолите. Тихичко, мирничко, кротичко извади, замаза, проби. Стана идеално. И наистина свали 20 кила!

Обаче нещичко тънко ме глождеше. Викам си, брех, в тоз хрисим човечец мирише ми нещо на гнило. Сигурно си е мислел, че като сгази лука, вече няма да спи при котела, а на топло и чистичко в студиото. Не е познал. Вратата още не беше сложена, ама аз държах ключа на врата си.

Край! Свърши го! Резнахме лентата. Чисто ново! Точно както си го представях. Беличко, спретнато, топличко. Четири лампи сложи, всяка на отстояние точно 1,523545 м от всичко наоколо. И там седем пъти пробива и маза, щото светлината е много важна за правилното протичане на гениалната ми мисъл, да знаете.

След като душевният ми оргазъм отмина, Георгиев се зае да ме въведе в тайните на управлението на така важната светлина.

- Като натиснеш големия ключ, светва първата лампа. Нейното дистанционно е с номер едно. Вторият ключ светва ей онази там, най-крайната. Третият – средната, а четвъртият трябва да светне ей тая над тебе. Само че дистанционните малко си бъркат работните честоти. И номер 2 управлява лампа номер 4, номер 3 – 2, а дистанционно номер 4 май нищо не управлява. А, снощи включи микровълновата, но то беше инцидентно.

Цъкам аз дистанционни наред, а срещу мен – дискотека. Натискам ключове на стената – „Звук и светлина“!

- Ама, Георгиев…

- Виж сега, нищо не мога да направя за дистанционните. Ще им свикнеш. Бели кахъри са това. Най-важното е да запомниш как да ги гасиш. По единично – божа работа. Натискаш там, все някога ще угаснат. Всичките наведнъж – натискаш три пъти първия ключ 1 или всички дистанционни, докато някое не захапе. Ако пак не стане – ляв ключ, десен ключ, среден, десен – три пъти. И вече ще станат работите. Проверено е!

И ми просветна цялата таз добрина и смиреност. Всичко изпипано по конец, ама на дърти години да се уча Бетовен да свиря на дистанционни и ключове. Няма да стане. Домъкнах си аз един 250-ватов прожектор и ми е ден! Вярно, че светна от шестия път, че и контактите замаскирани, ама тръгна!

Викам си, браво бе, моето момче, аз се грижа за твоята фигура, ти ми отвръщаш с ребуси и загадки.

Така че, мили мои, изобщо не се лъжете. И най-добрият съпруг ще намери начин да ви върне тормоза.

Още от Весела:

Петото ще е момиче