Автор: Ина Зарева

Влюбванията на дъщеря ми се равняват точно на броя на вдишванията ѝ. В деня, в който проходи, хукна по момчета. Всякакви момчета. На цвят, на ръст, на вид и на възраст от 0 до 100.

В началото ги маркираше с шамари. Изплющи ли някого – неин е до живот. После реши да се прави на дама – спря да ги бие и само забърсваше небрежно всичкото им движимо и недвижимо имущество – това солети, вафли, топки, коли, оръжие... Вечер обикалях площадката да утешавам ридаещи малки мъже и да им връщам каквото съм успяла да спася след развода им с моята фурия.

В училище се преоткри като орлица – закрилница и изхранваше избраниците си срок след срок. Бях акуратно инструктирана какви закуски и обеди да приготвям. Кой каква алергия има, какви вкусове и предпочитания. Еманацията на майчинството, готварството, домакинството и цялата ми женска сила изобщо, настъпи един следобед в училищния двор, в образа на високо, слабо момченце, което делово се изправи пред мен и предложи:

- Дъщеря Ви редовно ми носи от вашите кифлички. Може ли да правите всеки ден, аз ще ги купувам по лев и двайсе? Толкова ми дават за закуска.

През следващите седмици изпращах всяка сутрин по една тава (безплатно, разбира се!), че да стигнат за целия клас, освен за прекрасното момче, което единствено ме оцени правилно в този живот.

По някое време ѝ писна само да ги храни и реши да ги наказва. Това футбол, баскетбол, шах, стрелба – оставяше засрамени младежите след себе си след поредната победа, и отиваше да се записва на ново занимание. Кое е най-тегавото нещо от родителството ли? С него не могат да се сравнят дори безсънието, памперсите, храненето, гърнето, прохождането и пубертетът взети заедно. Това е чакането с часове, няколко пъти седмично, докато отрочето открива сферата на своята гениалност. Зад всички велики спортисти, музиканти, математици и полиглоти стои по един родител, който виси и ги чака, тракайки със зъби върху седемнадесетата чаша кафе за деня.

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

После започнаха различните стилове на обличане, живеене и дори дишане, в зависимост от обектите на любовта. Те се сменяха толкова често, че в рамките само на един ден, се сблъсквах ту с хипи, ту с балерина, ту с рок звезда, ту с бъдеща послушница в коридора си. Никога няма да успея да преброя всички актьори, певци, спортисти, съседи, съученици, разносвачи на пица, сервитьори или продавачи в магазини... Заради последните, семейният бюджет доста пострада, но кои сме ние да пречим на любовта. В повечето случаи, любовният плам на младата сърцеразбивачка беше краткотраен като реда в стаята ѝ, затова не се притеснявах особено. Но към едни момчета чувствата ѝ бяха вечни и непреходни – майсторите.

Дойдеше ли време за ремонт вкъщи, очите ѝ се разширяваха, косите ѝ се завихряха и нищо не успяваше да я спре да поломи още половината покъщнина, за да останат тези чаровни свещенодейци колкото се може по-дълго. Като беше на 3 ги строяваше от вратата да ме целуват:

- Всеки, който влезе в тая къща, първо целува мама - се изрепчи веднъж на един смутен човечец, а моето лице се превърна в крем брюле. В горелката на крем брюлето, по-точно. Ама не от целувки, де.

После си смаза пръста с един чук, защото искала да кове като онзи майстор с големите, сини очи. Скоро след това заяви, че ще става овчарка, защото поредният светлоок работяга имал и семейна ферма, освен че строял къщи. Нали все с това съм я заплашвала – ето, не ѝ трябват никакви математики и чужди езици. Тя с едни овце и един майстор все ще се разбере.

Добре, че и в автосервизите работят светлооки момчета. Нищо, че за една нищо и никаква чистачка ми взеха сто лева. Поне на мама детето ще остане в града, не по някакви си овчарници. Но като разбра, че и за механици е нужна математика, набързо ги разлюби и сега няма кой да ми оправя колата.

С времето вкъщи започнаха да се появяват и момчета, които нямаха никакви супер способности - не дояха овце, не боядисваха, не лепяха и не изчукваха нищо. Симпатични младежи, с някои от които връзките ѝ продължиха дори месеци. Успокоих се, че с майсторите се е приключило веднъж завинаги. Не за друго, ама хората нали казват – „Пази Боже да ти влезе майстор вкъщи!“ – Е, представяте ли си, ако остане за постоянно?!

Тийнейджърът се влюби - какво да правим?

Но спокойствието ми продължи едва до днес.

Рано сутринта бойлерът плисна топъл дъжд, ръждив дъжд и взе, че умря. Август, в града, без топла вода. Дамата от сервиза веднага улови вибрациите в гласа ми - толкова умолителни и сърцераздирателни, че биха накарали катаджия да ми отстъпи палката си за час, шотландец да ми даде безлихвен заем и български младеж в метрото да ми освободи мястото си. Само няколко часа по-късно, вкъщи влетяха млади, спретнати техници и се заеха да спасяват живота ми. Ровех в гаранционни карти и документация, когато край мен профучаха познатия манганов поглед и завихрящата се буря в косите. Повелителката на майсторите даде някакъв таен знак на кучето и то се втурна да обсипва с любов единия от младежите. Докато момчето любезно отвръщаше на косматите прегръдки, тя го гледаше така замечтано, както аз чисто новия си бойлер. Добре че колегата му работеше бързо и моят ад, наречен „живот без топла вода, с влюбено куче и бясна тийнейджърка“, беше към края си. Връщах се с радост в чистилището.

- Мога ли да ползвам чешмата в банята? – попита лакмусът на любовното цунами.

- Разбира се! Ако искате и... – щях да предложа кафе или студена напитка, но той със смях ме прекъсна:

- И да се изкъпя ли?

Засмях се любезно, представяйки си как аз бих издържала на негово място, предвид обикалянето на десетки обекти в нетърпимата жега. Когато се обърнах обаче, усмивката ми замръзна като бойлер на минус 20.

Дъщеря ми, с изражение на куче пред лакомство, вече ровеше за хавлия.

Прочетохте ли

За любовния живот на една тийнейджърка
и други психопатии