Този гаден, гаден футбол!

Автор: Ина Зарева

Държа да се знае, че изпитвам огромен респект към всички спортисти. За мен те са не-човеци. Възхищавам се на желязната им воля, дисциплина и последователност. Винаги плача на победи или загуби. Защото няма друго нещо в света, в което толкова дълги години лишения, огромен труд и изключителни усилия се решават за някакви си секунди или минути. Дори в операционната има втори шанс и можеш да поправиш нещата, ако си забил скалпелът погрешно например. Но в спорта няма връщане назад. Всеки, който е минал през това, за мен е истински герой, достоен за уважение. Дори и само заради това, че на една тренировка се правят толкова коремни преси, колкото аз не съм направила за целия си живот.

Обаче има спортове, които органично не понасям. Ако не споменавам кървавите безсмислености, моят най-голям кошмар винаги е бил футболът.

Това, че някакви момчета, избягали от час, тичат напосоки, за да покажат прически като спагети или прясно окосена трева – както и да е. Това, че от трибуните се носи непрестанен шум, който се забива в мозъка като жужене от всички кошери на света взети заедно – също се преживява. Това, че някакви непознати с лекота предизвикват моя тих, уравновесен и възпитан баща да избухва и крещи кански, а аз никога не успях – нито с бележник с шестици, нито със счупена глава – и с тази травма от детството някак се живее. Това, че тези момчета с манджи на главите си, само за да се разходят на терена получават толкова пари, колкото сигурно е външният ни дълг, също някак се преглъща. Но най-ужасяващото, дразнещо, изнервящо, предизвикващо, влудяващо и непреодолимо нещо на един мач са неговите коментатори. Първо, не може някой да говори повече от мен! Второ, да знае толкова подробности за всеки на терена. Трето, да не спира да говори!

Коментарите на всеки мач се леят като непрестанно дуднене от най-лютите свекърви на света, с което тъкмо да свикнеш и те внезапно преминават в кресчендо, което се забива в мозъка ти с името на поредното избягало от час момче и гарнирани с неизменните възгласи: „Каква възможност! Ах, каква драма!“, „И сегаааааа подааааване!“, „Топката е в еди-кой сии, еди-кой сиии!, еди-кой сииииии!!!, еди-кой сииииииииииииииии и гоооооооооооооооооооооол!“

Ако мъжете можеха да имитират оргазъм, вероятно щяха да звучат точно така.

Да! Футболът отключва най-тъмното от душата ми, ужасява ме, отвращава ме и ме вбесява едновременно. Всичко свързано с него е деградиращо, унижаващо личността, романтиката, любовта и живота изобщо – като започнем с прическите на футболистите, самите футболисти, манекенките на футболистите и, разбира се, тези легенди на всеки футболен мач – коментаторите и техните оргазми.

Бях решена да отмъстя на тази омразна игра. Да ѝ покажа, че не всички са влудени нейни фенове, не целият свят ѝ принадлежи и съвсем спокойно може да се живее и без нея.

Първо започнах да издавам резултатите на баща ми. Прибира се той от работа, наглася се ритуално пред телевизора, за да гледа повторението на мача, който е пропуснал. Заема напрегната поза, вената на челото му пулсира, бърше потни ръце, а аз минавам лежерно пред екрана и подхвърлям:

- Баща ми, хайде на кино! Тия завършиха 0:0 няма смисъл да ги гледаш.

Мисля, че толкова покрусено изражение нямаше да му докарам, дори ако се бях оженила за дервиш, кришнар и футболист от противниковия отбор едновременно.

После започнах да пресявам гаджетата си, според степента им на обвързаност с футбола. Ще ме кани да гледаме мач с приятелите му? Ще ме сравнява с любимия си отбор – обичал само мен и него? Ще ми говори 3 часа с няк`ви термини, които звучат като части на космически кораб – дузпа, корнер, стена, бетон, греда, финт, задна ножица и не знам си още какво...

Сбогом и да не сте ме потърсили повече!

И така заживях, прегърнала Джейн Остин и примирена, че футболът ме води с 1:0, защото няма нормален мъж на света, който да не е негов фен и няма шанс за мен в този живот, няма шанс.

И тогава срещнах Него!

- От кой отбор си? – попитах с треперещ глас, докато слушахме музика.

- Нямам любим отбор – небрежно отговори той и пусна следващото парче, но фанфарите в главата ми го заглушиха изцяло. И това беше само началото. Годината беше 94-та. Улиците са пълни с екзалтиран народ. Крещят, пеят, пак крещят, пак пеят. Моето момче ме гледа право в очите и само лек тремор на левия клепач издава огромната жертва, която прави.

Видя ли, гаден футбол, такъв! Доказах ли ти, а?! Не всички мъже са луди по теб. Има и такъв, който е луд по мен!

1:0 за мен!

И после – прекрасната ни дъщеря!

Видя ли, гаден футбол, такъв! Един фен по-малко!

2:0 за мен!

И после прекрасният ни син!

Време за мама и син

mama i sin

Футбол в детската градина. Футбол в парка. Футбол вкъщи. Футбол в навсякъде.

- Мамо, хайде ритай, де! Никакъв нападател не си!

Не само ритах, ами се научих да падам за дузпа, не само падах, но и бях вратар. Не само бях вратар, но и ме караше да гледам как играе с баща си и какво мислите – да коментирам!!!

- Ама, хайде де, мамо! Преправи си малко гласа и с повече вълнение, когато отбелязвам гол!

После дойдоха първите турнири. Малкото ми момченце играеше с всички сили, устремен, решителен, отдаден. Гледах го, плаках, пак го гледах, пак плаках. Какво пък, можеха да са барабани, казах си и започнах да крещя в несвяст, когато дори само докоснеше топката.

После в училище.

После в отбора.

Трябваше да се досетя още през 9-те месеца, че в утробата ми всъщност се тренира, а не нося тризнаци.

Баща му все повече потъваше в облак от доволност и блаженство – беше овъзмезден за жертвата си преди време. Сигурно още тогава е планирал така да стане.

И така аз постепенно се сприятелих с моя най-голям враг. Термините вече не ми звучаха като фантастика, всички футболисти всъщност бяха много добри момчета, начело с моето. Екзалтирано купувах екипи, бутонки, капитански ленти, а футболните топки вкъщи станаха повече и от обувките ми.

За поредното „Светът е футбол“ се чувствах истински експерт. Имах любим отбор, любими футболисти и треньор, дори любим... коментатор.

И когато моите любимци играеха своя решаващ мач, най-тъмното от душата ми не само се отключи, но се изля като всемирен потоп. Толкова много крещях, толкова много плачех, толкова люто се ядосвах, толкова много се радвах и пак крещях, и пак плачех. Представях си сина си във всяка инфарктна ситуация. Ами ако контузят него така? Ами ако пропусне най-важния миг? Ами ако вкара най-решаващия и красив гол и стане героят на десетилетието?

Палех се, подскачах и крещях все повече, докато не осъзнах, че момчетата са застинали безмълвно, вперени в мен, както се гледа пияна мечка гризли, на която си взел десерта, и дори не смееха да погледнат екрана.

Тъкмо реших, че съм ги сразила с такава футболна страст и познания, че вече са ме признали за една от тях, когато синът ми тихо проговори:

- Мамо, искам да ти кажа нещо много сериозно. Когато един ден стана голям футболист и дойде най-решителният ми мач, ще те помоля да не присъстваш. Ти или ще плачеш непрекъснато, или ще скочиш на терена да биеш тези, които ме спъват. И аз трябва непрекъснато да те успокоявам. Не, не мога да рискувам бъдещето на отбора си с теб. Съжалявам, мамо!

Ах ти, гаден, отвратителен, футбол такъв!

1000 000 000:0 за теб!


Препоръчваме ви още:

Футболът - този омразен спорт

Последно променена в Вторник, 03 Юли 2018 11:12
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам