Качеството на здравеопазването в България е постоянна тема в медиите. И обикновено отношението е критично. Да, проблеми има, и лекарски грешки има. Не е като да не сме се сблъсквали с такива и в моето семейство. Достатъчно е да ви напомня историята с хернията на най-големия ми син, която се оказа възпаление на пъпа и се излекува с йодасепт. Или как обявиха най-малкия за “мъртъв плод”. Но срещу всяка такава грешка има и стотици успехи, които не са толкова интересни и не пишем за тях. Пациентът благодари на лекаря и се прибира щастлив у дома. Кой ще се заинтересува от това освен близките? Сещаме се да им благодарим само на празника на лекарите. Иначе ги споменаваме, само когато искаме да ги наругаем.

Наскоро обсъждахме българското здравеопазване с приятел - лекар с дългогодишен опит, голям капацитет в областта си. Той спомена един тревожен факт.  Всяка година от България се изнасят точно толкова лекари, колкото се дипломират. Приблизително 90 процента от напускащите страната лекари са току-що завършили, а 10 процента са специалисти със стаж. С медицинските сестри положението е още по-тежко. Каза още, че засега проблемът не е явен, но с годините ще се задълбочи, защото останалите лекари постепенно ще се пенсионират и няма кой да ги замени. Вярвам му. Детската ни градина от доста време не може да си намери медицинска сестра.

Причините за това са преди всичко финансови, ясно е. Но и отношението ни към лекарите не помага особено. Постоянно четем за случаи с пребити медици, а коментарите не са много ласкави. Когато над някого има физическо посегателство, правилната реакция на обществото не може да бъде “всичките са за бой”.

Помислете си само - ако “всичките са за бой”, кой ще ни лекува, когато ни се възпали апендицита, връхлети ни пневмония, счупим ръка или направим алергичен шок? Добре е да си го спомним следващия път, когато се нахвърлим върху целокупното лекарско съсловие заради грешката на един от тях. Била тя доказана, или не.

Такива мисли ми се въртят в главата след разговора с нашия приятел с бяла престилка. (Впрочем, неговата е зелена и е спасил стотици животи, да не кажа и хиляди.) И писмото на Силвена Денева дойде точно навреме. Моля ви да го прочетете. Моля ви също да кажете по една добра дума и за някой лекар, който е помогнал на вас. Ако няма финансово удовлетворение, поне да има морално. По-добре е от нищо.

Едва ли съм предполагала, че като многодетна майка, ще се запозная отблизо със спешната помощ и ще прекарам часове, борейки се с всякакви емоции пред различни кабинети, макар че е логично. Един със счупена ръка, девойка със сцепено чело, но все бързо минава и заминава и се забравя. До една слънчева неделя, когато с дребен посещавам частна болница със съмнения за пневмония. Изследвания, ренген, но уви ме отпращат, не могат да се погрижат за детето, защото нещата са зле и е животоспасяващо да бъде опериран, а в частната болница не правят подобни манипулации, въпреки наличието на детска хирургия. И отново попадам в коридорите на "Пирогов", слава богу е неделя и ни приемат бързо, или на мен този момент малко ми се губи. Дни наред, сестри и доктори го обикалят на 10 минути/буквално/, няколко оперативни намеси и през цялото това време, няма някой, който да се е отнесъл зле и да не е бил внимателен към малкия човек, и не само с него, с всички пациенти в отделението, и с придружителите им, които не винаги са много адекватни. Та, изведнъж осъзнавам, че аз живея в отделението, че тези хора са ми „семейството”, че на тях разчитам за всичко в този момент, вдъхват сигурност и спокойствие, че всичко ще е наред и то е наред, към днешна дата! Аз, която роди четири пъти в частни клиники, защото умирах от ужас и мисли, че си купувам спокойствие, попаднах в паралелната реалност и не, не се връщам там със съмнение и притеснения, а сигурна, че правят всичко необходимо за детето ми и че лечението е адекватно! Мисълта ми е, че все още има добри лекари и вместо само да недоволстваме, да споделяме когато сме доволни. Хора са, това ги мотивира да учат, да се развиват и да са тук! Защото ако всичко напуснат България, кой ще ни лекува?

Малкият пациент беше черпен, целуван, гушкан и обгрижван все едно си е вкъщи! Той няма страх от хора в бели престилки! 

Признателна съм на доцент Шивачев, доктор Пъхнев, доктор Опаранова, старшата сестра Росица Райкова, която поставя абокати отраз и без болка, на сестрите Диди, Катето, Нели, Вики и на другите, чиито имена не помня. Благодаря и моля, останете в България и ни лекувайте, моля.

На снимките виждате сина на Силвена. А часовникът е на... лекаря. Позволявам си тук да изразя и моята благодарност към д-р Масларски, нашия педиатър, който ми лекува децата от 10 години насам. Също и на д-р Масларска, която ги пое в ръцете си и се грижеше за тях в първите месеци. На доцент Минчев, който лекуваше бронхитите и пневмониите ни. Както и на сприхавата лекарка, чието име дори не помня, но която видя, че Алекс не е мъртъв плод и спаси живота му. И на още много, много. Благодаря ви!

Прочетете още: 

Препоръките на доктор Масларски

5 детски състояния, които изискват незабавна медицинска помощ

Един най-обикновен общопрактикуващ ден