Автор: Татко Калоян/Калоян Явашев

Професионалният спорт е една безсмислица и ако погледнем по-практично, ще осъзнаем, че на Вселената ѝ е все тая кой е шампион, рекордьор или хомосексуалист (в спорта това е съдията, който освен наличието на компрометиран сексуален вкус, притежава и роднини с мощен сексапил, който неудържимо привлича феновете). Въпреки това, аз обикнах тениса и започнах да откривам интересни аналогии. Знам, че ничий живот не зависи от това дали малката зелена топка ще попадне в разчертана ивица земя, която наричаме корт, но дали това е всичко?! Наистина ли тенисът е само една глупава игра и загуба на време, или можем да научим нещо от аристократичния спорт?

1-ви закон: В момента, в който си помислиш, че победата ти е сигурна и няма какво да те спре, обезателно ще загубиш мача!

Уимбълдън е в разгара си, следобед е и аз разполагам с бира, голям телевизор и диван само за мен. Последното, което искам е ревящи, серящи и трошащи човекоподобни да ме смущават докато гледам предстоящия мач и затова казвам на Росито да изкара децата навън. Половин час преди срещата започва коментарното студио и всичко около мен губи значение, а говорът на жена ми наподобява монотонен вой на умираща скоростна кутия. Кимам на всеки 20 секунди, за да не се усети, че не я слушам, но тя не е от вчера и ме издебва на една реклама, за да ми кресне в ухото - " Чу ли какво ти говоря?". Стряскам се и мигам като морзов код. Изтърсвам едно "К'во?" и я гледам невинно в очите. Тя започва да ми говори бавно и с отчетливи паузи между думите, защото знае, че по-скоро би научила зебра да вари лютеница, отколкото аз да чуя нещо, което не е свързано с тенис. На мен ми звучеше така:
- Слушай ме внимателно! Вън заваля и не мога дър, дър, дър с мен. Аз трябва да изляза и да се видя с дър, дър, дър, дър, дър, която се е върнала от дър, дър, дър, дър, дър и после ще дър, дър, дър, дър, дър! Разбра ли?!
Изтърсвам още едно "К'во?!" и гледам още по-невинно и объркано. Тя вдига децибелите:
- Абе ти слушаш ли ме какво ти казвам?! ДЪР, ДЪР, ДЪР, ДЪР, ДЪР разбра ли? Има супа ДЪР, ДЪР, ДЪР и после им дай бисквити. Ако не се върна до ДЪР, ДЪР, ДЪР можеш да ДЪР, ДЪР, ДЪР и после БЪР, БЪР, БЪР и ги слагаш да спят. ДЪР?
Отговарям стегнато:
- Дър!
- К'во?
- А? - мисля, че съвсем изпуснах нишката на разговора.

2-ри закон: Не си изпускай нервите и не показвай на противника какво чувстваш, защото това ще му вдъхне увереност, а тебе ще те направи слаб! Ще замъгли преценката ти и ще спреш да контролираш играта!

Разбирам, че Росито е излязла и ме е оставила с децата, когато пристига Боримир и крещи(нашите деца ненавиждат тишината), че е гладен. Двамата тенисисти загряват и аз му крещя(като цяло никой вкъщи не обича тишината)да отправи кулинарните си претенции към майка му. Тогава чувам думите, които промениха всичко:
- Мама я няма!
Онемях. Причерня ми, видях тунел, тръгнах към него и докоснах светлината в края му. Животът ми мина на лента, а вледеняващия му завършек бе близо. С последни сили продумах:
- Как я няма, бе?!
- Няма я, излезе. Каза, че ще ни дадеш супа.
- К'ва супа?! - отроних немощно, понеже не вярвах какво ми е причинила Росито.
- Жълтааааа! - крещи като папагал пред кастрация.
Въздъхвам, концентрирам се и започвам да сипвам жълта супа, докато първия гейм завършва в полза на сервиращия Рафаел Надал. Ето, може да съм останал сам с децата, но ако запазя спокойствие ще мога да гледам едновременно и мача и тях! Всичко зависи от хладнокръвието ми и сядам на дивана с каменна физиономия. Започва втория гейм, трябва да нахраня и бебето, затова действам решително и без излишни движения.
Слагам две чинии пред Боримир и Микаела и чевръсто сипвам трета порция за Габриел. Боримир си разбърква подозрително съдържанието на чинията и пита:
- Тате, ти моркови ли сложи в супата?
- Да бе, точно с моркови реших да те отровя - опитвам саркастично да го финтирам, но гласът ми потреперва от прокрадващата се паника.
- Тате, какво има в супата?
Понеже е убеден, че витамините са смъртоносни и ще го убият, нашият голям син е твърдо против храненето с какъвто и да е вид плодове и зеленчуци, а в неговите очи ние сме радикални вегански сепаратисти. Пламенно вярва, че всички витамини са смъртоносни, растенията не се ползват за ядене, а за украса или нападение (краставиците, тиквичките и по-едрия праз ги ползва като хладно оръжие, а доматите, картофите и зеления боб са артилерийски заряди). Остава да го видя на някой "Поход за семейството" , за да го върна на ин-витро клиниката за рекламация! Обаче вече знам как да го прилъжа да яде:
- Значи, в супата има силиций, уран, малко бетон, неръждавейка и съм добавил карбон за вкус!
- Картофи има ли? - подозрително присвива очи. 
- Абсурд, тате, аз да не съм садист!

3- ти закон: Бъдете хладнокръвни и вярвайте в успеха!

Боримир и Микаела започват да се хранят на масата, с добро и равномерно темпо храня Габриел, а сетът достига до развръзката си. Противникът на Надал е играл по-концентрирано и сервира за спечелването на първата част. Сервиз по диагонала, бърз ретур в краката, остър бекхенд по обратния диагонал и съперникът на испанеца се вижда победител, когато Рафа с последни сили достига до топката и с топовен форхенд я забива в ъгъла на полето. VAMOOOOOOOOOOOS! Ето затова говоря! Смачкай го! Адреналинът направо цвърчи от мен! В далечината чувам детски плач и се оглеждам. Добре де, как купата със супата от ръката ми се озова на главата на бебето? Къде се е дянала лъжицата? Габриел реве и храната се стича от него, но точно в решаващия гейм не мога да го измия и преоблека, затова му обяснявам, че ще трябва да изчака. Той излезе свестен и ме разбра, щото млъкна и взе да събира фиде от косата и ушите си и да яде. 
Надал изравнява геймовете , а сетът продължава и напрежението се покачва. Шумен скандал откъм хранещите се близнаци ме кара да отклоня поглед и да се опитам да потуша кавгата. Детски близнашки скандал се спира с метеоритен взрив, земетресение или едра градушка. Остър недостиг на природни катаклизми ме накара да използвам друг вид бедствие и гласът ми закънтя:
- ЗАЩО КРЕЩИТЕ БЕЕЕЕЕ, ГОВЕДА ТАКИВА?! 
Боримир обвинява сестра си в гнусно деяние:
- Тате, Микаела гледа небето!
Почвам да се задъхвам и през зъби ръмжа:
- И какъв ти е на тебе проблема?!
- Ами небето е мое!
Дишам дълбоко,стискам зъби и започвам да звуча като парен локомотив с огромни излишъци на пара. Трябва да извися духа над материята и да запазя спокойствие. Отивам до прозореца и тегля една линия с изолирбланд, която разделя прозореца на две. Взимам един тиган и спокойно ги уверявам, че ергономичната дръжка перфектно приляга в ръката ми и ще ми осигури хирургическа точност, ако се наложи да запозная задниците им с иновативното мраморно покритие. С овладян глас уточнявам новата кадастрална карта на висините ни:
- Тая половина небе е на Микаела, а тая е на Боримир, ясно ли е? Всеки да си гледа неговата!
Връщам се на дивана и почвам да бърша бебето с мокри кърпички, че супата взе да хваща коричка, където не е могъл да се оближе и осмуче ( само на челото и отзад на врата). Надал е постигнал пробив и с ас взима първия сет. Браво, със спокойствие и хладнокръвие няма как да не се получат нещата! Първият сет е взет, децата ядат спокойно и аз мога да си отворя бира.

4-ти закон: Това го пише на централния корт на Уимбълдън: "Посрещай Краха и Триумфа еднакво…" и е от поемата "Ако" на Киплинг.

Тъкмо сядам и близнаците пак се скарват за въздушното ни пространство. Единият твърди, че е зелено, а другият, че е море. Крещейки отсъждам, че е джендърнеутрално, вдигам заплашително тигана (ако сте се възбудили, значи има нещо норвежко у вас!) и обявявам край на храненето. Как да ми е интересен "Игра на тронове" с аматьорските им конфликтчета и войни! Разбирате ли, че ако Микаела имаше дракон, щеше да го кара да гони брат ѝ и да го пърли денонощно, докато не го превърне непознат вид скално образование?! Хайванчето щеше да се засили в някоя бензиностанция, за да се отърве! 
Свалям бебето от стола за хранене и ги оставям да си разпределят играчките посредством най-ефективния метод, който хората познават - хаотично групово меле! Пускам по-свободна игра и свиря нарушение само за рана над 4 см и фрактура на главен крайник. След 15 минути крещене, блъскане, замерване, дране, хапане и една атака с лайсна от ламината и обувалка, играчките бяха разпределени и се установи поносима обстановка като сравнително рядко възникваха малки регионални конфликти за единични бройки коли и парчета от конструктор. Успях да гледам 8 минути без прекъсване, да отпия 6 сладки глътки от бирата без да крещя и се чувствах щастлив като глист в тънко черво. Този успех не ме главозамая и стоях нащрек, но с овладяни нерви и бях готов за следващото предизвикателство.

5-ти закон: Колкото и да внимавате да не загубите концентрация, все някога ще се случи и просто приемете, че е нормално и човешко, за да се измъкнете бързо от кризата!

Обаче нищо не се случваше и аз си гледах спокойно мача. Надал изгуби втория сет и борбата бе изравнена. Сега беше времето да покаже характер и да... мамка му, какво е това?! Най-ужасното нещо, което можете да чуете, докато гледате децата си, е техния истеричен смях от тоалетната в другия край на апартамента. Веднага си представих още една изложба на фекален акварел и спринтирах като Рафа за къса топка. Абе Калояне, защо си такъв подозрителен песимист и винаги очакваш най-лошото?! Ето ги децата и никой не е рисувал по стените с лайна, а се смеят заради друга игра, която са измислили. Баткото пикае в тоалетната, бебето си мие ръцете до мишниците с урината му, а двамата се заливат от смях и си прекарват страхотно. Боримир се обръща към мен с блеснали очи и ентусиазирано крещи:
- Тате, да му измия ли и очите?
Ах, Калояне, диване такова! Как се остави да те приспят и да не забележиш, че липсват от стаята! Как реши, че ако не ги изпуснеш от поглед, те няма да свършат простотия?! Туй дребното к'во да го правя сега такова опикано? Изревах на големия:
- Я си дигай гащите и изчезвай, че ще ти скъсам пишката! - моментално осъзнах грешката си, която бе, че прекалено късно добавих "Първо спри да пикаеш!".
Измих малкия, подсуших коридора и стените и докато преоблека бебето, третият сет свърши. Надал вече водеше с 2:1, но поне щях да гледам остатъка на спокойствие. Малко ми беше гузно, че заплаших Боримир по този начин, така че скоро постъпих като всеки родител, който допуска грешки с детето си - забравих!

6-ти закон: Приближавайки края на мача, винаги има възможност противникът ви да ви изненада с нестандартен ход!

Отново бяхме всички заедно в стаята и аз зяпнах телевизора. По едно време усетих, че някой ме наблюдава и се обърнах. До мен стоеше Микаела и ме гледаше укорително и жално. Горчивият опит с жените ми подсказа да не питам нищо и най-добре да се направя, че не съм я видял. Втренчих се обратно в екрана, но откъм дъщеря ми се чу протяжен вой със зловещи тонални амплитуди:
- Татееееооооууууеееаааауууеее! - така звучат случайно падащите от небостъргач хора.
Погледнах я и казах:
- Какво?
С физиономията на дете от тридесет и третия свят, което цял ден е шило кожени топки, за да купи лекарство за болната си саката майка, моята дъщеря ме погледна и жално изцвили:
- Татееее, ти не ме обичаааааш!
Абе знаех си, че ще им причиня психически травми на децата, но очаквах да се проявят чак в пубертета! Стана ми малко гузно и попитах:
- Аз ли не те обичам? - уф, май вместо да уточнявам трябваше да ѝ кажа, че греши!
- Дааааа, ти не ме обичаш!
Малеееее, баш сега ли реши да ми изпадаш в емоционални кризи, Микаело?! Това само жена може да ми го причини и дори да не разбере, че аз самият преминавам през драма, защото е започнал тайбрекът на четвъртия сет! Опитвам се да разбера повече докато гледам с едно око разиграванията:
- Защо реши, че не те обичам?
Сред сълзи и сополи, дъщеря ми изхлипа:
- Защото не ме гушиш!
Пфу, тая е дъщеря на майка си! Същите тъпотии и малоум...ъъъ, справедливи претенции да покажа, че държа на някого и да докажа, че притежавам повече чувствителност от алуминиева кофа. Предпазливо питам:
- Ако те гушна, ще млъкнеш ли?
- Да!
Гушвам я и след 20 секунди започва с жизнерадостен глас и без следа от драма да води преговори:
- Тате, като свърши тениса, ще ми пуснеш ли Елза и Ана?
- Да, млъкни сега!
- Ти знаеш ли, че имам рокля на Елза?
- Да!
- Те са сестри с Ана.
- Да, тихо!
- А пък принцът има кон и Ана падна и конят я хвана и после снежният човек имаше морков. Тате и аз съм принцеса!
- Добре!
- Тате, аз принцеса ли съм?!
- Млъкни!
- Тате, тука защо имаш пъпка?
- Щот съм крастав!
- Защото ядеш краставици ли?
- Да!
Надал губи тайбрека и мачът отива в пети сет. Стискам зъби и юмруци, докато преценям физическия запас и на двамата играчи. По принцип петия сет е... 
- Абе тате, нали съм принцеса?!
- Не, тате! Ти не си принцеса, ясно ли ти е?! - бесен съм и изобщо не ми се говори за родословието ни - Аз крал ли съм?! Майката ти кралица ли е? Баба ти кралица ли е (пази боже, щяхте да видите какво е тоталитаризъм!)? Не сме, значи и ти не си принцеса! Принцесите са лигави дрисли, а ти си спартанка!
- Путанка съм?
- Спартанка бе, Микаело! Путанка е майка ти, дето ме остави с вас! Айде остави тати да гледа поне петия сет, а?! Ще ти пусна после и Елза и Ана и каквото искаш!
- Искам торта.
- Бе я да се махаш оттука, че ще ти отортя задника! Да вадя ли тигана? 
Дъщеря ми самодоволно се отегля на масата да рисува. Боримир си кръщава колите от автопарка, а малкият си е махнал памперса и понеже е чул, че някой спомена нещо за торта сега с пълно гърло пее "Happy Birthday" и се опитва да си духне чурката вместо свещичка. По-нормална обстановка от това не мога да си представя, за да гледам последния решаващ сет и почти виждам как Джон Макенроу нахлува в нашия хол и с облещен поглед възкликва "YOU CANNOT BE SERIOUS!".

Илюстратор: Неда Малчева

Отдавна престанах да имам идоли и преодолях нуждата да следвам или имитирам някого. Виждам добрите примери във всеки достоен човек без значение от популярността му. В един свят, където трудът, скромността и саможертвата са засенчвани от съмнителните качества на търсещи слава примадони, се чувствам длъжен да възпитам децата си на нещо стойностно. Рафаел Надал показва на всички, че здравият труд бие таланта, че винаги има надежда, че трябва да се бориш до последно и никога да не забравяш, че въпреки всичко ти си обикновен човек, който дължи уважение на всички останали хора. Ще бъда щастлив, ако децата ми разберат и се ръководят от тези житейски принципи, които смятам да им натяквам постоянно. Е, ако някога, някой от тях реши да спечели Уимбълдън или Ролан Гарос, ще ме направи още съвсем мъничко по-щастлив!

Още велики истории от Татко Калоян: 

Да случиш на съседи

Тъмни сили

Стокхолмски синдром