Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Ели Рибова

Чакам вчера мъжа ми след работа, както всяка вечер. Ето го, слиза от автобуса, усмихва се, целува ме и задава дежурния въпрос.

„Какво ще вечеряме?"

Брррр.... не съм мастър шеф, не обичам много да готвя, още по-малко пък през лятото. Ако зависи от мен ще ядем осново салати и плодове, ама не би! 

- Хайде да купим пъстърва. Ще я направя с масло във фурната.

Предложението ми радушно се приема и тръгваме към магазина. Там обаче съпружеското тяло фиксира и едни изкусителни пилешки дробчета, които също заминават в торбата с покупки. Прибираме се вкъщи. Дъщеря ни е окупирала масата и ще прави течен шоколад по любимата рецепта на баба си. 

- Какво ще вечеряме, мамче?

- Риба.

- Защо пусна фурната?

- Ами ще я пека.

- Офффффф! Ама не я искам така! Не може ли на скарата да я изпечем? 

Поглеждам западната ни тераса, приятно огряна от жаркото слънце, а термометъра сочещ 35 градуса бързо ме отказва. 

- Не, Гери. Няма да е на скара. Във фурната ще е, с масло!

- Ми яжте си я така вие. Аз ще си я изпека пък.

Хубаво. Ще сипече тя нейната рибка. Няма проблем. Баща й се разполага на дивана, за да изчака да освободим фронта, да пържи той дробчетата. Аз започвам да чистя рибата, а Гери чете рецептата за шоколада и бъркаразни смеси. Виждам я как отнася цялото пакетче масло и разбирам, че ще ме прецака, защото друго нямаме. Нищо, ще направя пъстървата със зехтин. Пак ще е вкусна. Поливам си я, овкусявам я, и заминава във фурната да се пече. През това време, Гери е разтопила масълцето и ме моли да го изливам на бавна струйка към какаото, а тя да бърка. Изливам, изливам, изливам... още доста има, а сместа придобива странна форма и цвят, твърде далечни от познатия вид на течен шоколад. Питам я:

- Да не си объркала нещо? Що така мазно стана, бе човек?

Почесва се по главата, гледа пак рецептата, пак се почесва ... След малко се плесва по челото:

- Ами да! То пакетчето е голямо, на мен ми трябваше малко... Съжалявaм! Това дето остана, няма да го слагаме.

Хвърлям ѝ един убийствен поглед, първо на нея – после на пъстървата във фурната и след 3 секунди ме осенява гениалната идея, че това масло, така разтопеничко, няма да стане зян, дет‘ се вика, ами ей сега ще залеярибката с него! Отварям смело и почвам щастлива да поливам, а миг след това чувам изумената си дъщеря да крещи: 

- Абе, мамо, какво правиш бе?!!? Ама в това масло има захааааар!!!!

Ядохме карамелизирана пъстърва. Всъщност, в интерес на истината, само аз си я ядох. Мъжът ми каза, че ще хапне от дробчетата, и ако му остане място, ще яде и риба (познайте дали му остана място). Гери вечеря нейната риба, изпечена на скарата. 

В крайна сметка, обясних им, че нищо не разбират от кулинарно изкуство, а това е стара трънковска рецепта, която се предава от поколения.... Ако ви е нужна точната рецепта – пишете ми на лични ;) Ще ви я дам!

Вижте защо за децата е полезно да готвят или се посмейте с тази забавна история - От гурмето до кюфтето. А може и да разгледате някои интересни рецепти от нашата кулинарна рубрика.

Автор: Траяна Кайракова

19 юни 2019 година! Днес е велик празник за нашата семейна демокрация! Даже мисля да пиша до президента да го направи официален, национален, какъвто там му е по-лесно.

20:00 часа

Масата се огъва от кИфтета, Чибабчета, прЪжоли, половин мисирка, майонеза, мас, джумерки, суджуци, магарешки луканки, камилско месо и всичко, в което има месо. Сабахлям заклахме прасето и сме готови за празнуване, напиване, заря и каквото там сме приготвили. Съвсем по модата сме! Никакви въглехидрати, да не говорим за плодове! У дома караме по онази световноизвестна българска диета, при която първо се осираш, после се запичаш, безспорно отслабваш и накрая умираш с няколкостотин болести, озъбен или от щастие, или от слабост, тук въпросът е спорен. Но… да се върна в началото – 14 години преди това.

Още когато реших да имам второ дете, веднага се обадих на госпожа Делева – уважаван учител по БЕЛ.

- Тъй и тъй, дай да запишем, моля ти се едно дете на уроци за изпита в 7 клас.

- Как се казва?

- Ми не съм решила още.

- Ми кое е детето?

Жената направо не ме разбра. Ма не е ли чувала тя, че първо запазваш дата за сватба, сетне място в ясла, после в градина, първи клас и най-вече, натвърдвам ви, място за уроци по математика и БЕЛ за НВО. Добре, че не се налага да се запазва час за естествено раждане, щото, или ще си ръсим децата из къщи, или ще стискаме, докато ни дойдатуречените ден и час.

- Майтапиш се!

- Хич не се майтапя, моля ти се, не ме връщай!

- Абе, жена, аз може да не съм жива дотогава!

- Нищо де, ти го запиши, пък ако решиш да мреш, ще те споменавам с добро! Ти си ми на първо желание, за първо класиране. Ако не дай си, Боже, не доживееш, имам и други желания, на други класирания!

Разгеле, свястна жена излезе, разбрахме се. С математиката мина по-лесно, на първа дума стиснахме ръцете!

И дойде заветният седми клас! Почнаха се едни кандърми, саздърми спрямо скъпия наследник номер 2. „Няма да ходяяяяяяяяяяя!“. „Ще ходиш, майка, ще ходиш, умиране има, отърване няма!“. „ Що да ходя, като всички влизат даже и с тройки, даже и с двойки!“ Ама откъде е толкоз информирано туй хлапе бе? Туй си е живата истина, ама много рано я е разбрал. „Ще ходиш, че да си грамотен барем“. Да не говоря, че сме заложили апартамента и бая време ще го изплащаме още! 

По БЕЛ как да е. Ходи, пише там, загражда верни, неверни, ама по математика зор. Там иска решаване, майка, няма лабаво! В 10 сутрин му било рано, не можел да се наспи. Следобед му било късно, нямало кога да играе с апапите. Две учителки разрева, двеста пъти срам брах, докато го отписвах и записвах. Хич не му е на акъля, че места няма никъде! Как не се молих на един другар по математика да го вмести нейде. Не ще и не ще чилякът, заето всичко отпреди балдър години. Не ще и да чуе, ако и да ме позна, че съм му готвила баница в Челопек! Накрая последната госпожа се кандърдиса, след като й обещах единия си бъбрек при нужда. Подписах нотариално заверена декларация, че ще го предоставя веднага щом се наложи, и ми олекна. Как го подхвана, какво го направи, ама тръгна, че и с песен. 

Цяла година ходи, кара-вара и наближи пустото му НВО. Косата ми побеля и зъбите ми опадаха, но туй са нищожни жертви в името на науката!

17.06.2019г., 07:10 

За 2586 път проверям служебната бележка/ даже съм я ламинирала, та да ми блести сутринта, да не я забравя!/, черните химикали – 25 на брой, да има детето, да е спокойно, че то навремето какви химикали имаше, туй сега химикали ли е! Ученическата карта, вода, кола, без малко ракия да му сложа в бързината, ама се усетих овреме, шоколад, суджук. Три часа са си това, не е майтап работа! Вадя големия леген, пълня го с вода и го лисвам с все сили пред входната врата. Само дето не удавих детето и на комшиите протече тавана под нас, ама туй да е. Все пак НВО е това, веднъж в живота, проблем ли ще правим за един ремонт на таван! Напръсквам го с китка здравец, топена в светена вода, удрям една благословия, една молитва, едно наричане, прекръствам се три пъти, плюя в неговата, сетне в мойта пазва, опъвам си ухото, хвърлям един камък подире му, та да не се върне, преди да изтече времето, ни минута по-рано! и с последни сили превъртам ключа.

После отварям мойта торба, дето съм си я приготвяла цяла година. Закусвам с мента, глог, валериан, два валидола, 100 грама първак и почвам нервно да ходя от тераса на тераса. Поне докарах първокласен тен. Изтеглили вариант номер 1. Голяма новина, голяма работа. И номер  2001 да изтеглят все тая, никой не знае какво има в него. Не минава пусто му време и не минава. Пък и детето знае, че ще стои, докато го изгонят. Никакво излизане! Ако свърши по-рано, да си приказва с квесторите и да им дава акъл кое как е, щото те бяха по-объркани и от децата, пък нашият беше научил инструктажа наизуст, барабар със запетаите. Разяснено е кое как да се тълкува, щото всичко там е многозначно, и да помогне все пак на тия бедни хорица, че както стана ясно сетне, всяко училище си имаше свой номер, беше разбрало каквото си иска и бая народ писа обяснения що аджеба се е случило туй или онуй на тоз изпит.

13:25

Телефонът ми звъни. Вече съм се изприщила, имам мехури от слънчево изгаряне и съм се дрогирала с половин стек цигари. Толкоз народ излезе от тоя изпит, моят наследник го няма никакъв. Добре, че се обади сестра му от Германия да ми каже, че й звъннал преди час и отива да се черпи. Какво ще полива не ми е ясно и в този момент иде дългожданното обаждане.

- Брат, разбих ги направо! Беше много лесно!

Още като ми каза така и само дето не припаднах в кочината при прасето!

Сега, ако не знаете, братът съм аз. Като излезе модата с джендърството и станах „брат“ вместо майка. Няма лошо, модата трябва да се следва!

Божкеееееееееее, жива да бях, щях да умра! Каже ли ми тъй, значи е огелпил нещо. Когато е най-сигурен в нещо, оня отгоре получава мускулна треска от смях. Тъй и стана. Върна се, излязоха задачи и отговори и се оказа, че тук-там прочел по диагонал и има грешки, но…положението засега е добро. Тази година даже и картинки имаха като за първи клас. Сляп да си, ще уцелиш чипровския килим. Щом аз го реших тоз въпрос, дето съм рядко неграмотна и вече бях на няколко първака, смятайте. После нетът избухна с пустата му дума „лесно преносима“.

- Кво написа ти бе, майка?

- Там няма грешка в изписването! Поправих „и“ на „е“ и това е.

- Ма как да няма? Я гледай какви светила се пънат тука да обясняват, даже една другарка само дето не се разрева, че отличниците щели да се окажат разочаровани и излъгани.

- Делева каза, че наречие и прилагателно се пишат отделно. Като не са ходили на уроци при нея, да не ми обясняват!

Примирих се, казах ви, че не съм по тая част, дано да е разбрало детето, че тука всяка точка ще реже глави!

Вторника някак го изкарах, като изключим ставането през пет минути през нощта, че да не изтървем изпита. А, да не забравяме и халюцинациите, които получих. Матуристът си би камшика и отиде да рита топка из квартала, а мен ме налегнаха тежки мисли. Ами ако си счупи ръката? Боже, ако счупи някоя, нека поне да е лявата, та да пише с дясната! Ако се простуди и вдигне температура? Майка да не си еееееееееееееей! Само простотии ми идват в акъла. Колкото и да съм проста, не мога да се съглася, че на този изпит няма право на грешка! Тук поправка няма. То ясно, че няма кой да се занимава с поправки, ама има извънредни ситуации – счупил си нещо, разболял си се, знам ли, трябва да има резервен вариант. В 7 клас се кандидатства веднъж бе, хора! Това не ти е ДЗИ, не ти е университет! Айде вземете малко да помислите. Ами пустите му кодове и входящи номера. На служебната бележка са разположени по един начин, на бланката в деня на изпита по друг. Че защо? При положение, че на всяко училище се дават само 2-3 комплекта при грешка/ от хартия ли пестим, що ли?/, какъв е смисълът да стресираме децата? Ха си объркал нещо, ха са те изяли с парцалите! Иди сетне се съсредоточавай върху теста!

Национално външно оценяване 7 клас 2019 година 

35429588 m

19.06.2019г., 07:10

В стаята прилежно са разхвърляни бански, хавлия за плаж, мазило, плувни очила. Седмокласникът сънува басейни. Раздигам го, почваме пак да пълним торби с храни, води, моливи, линии, пергели, бележки, черни химикали.

- Аз в 13 съм на басейн.

- Къв басейн? Днес си на изпит!

- Знам бееее, ай стига вече!

Повтарям процедурата с легените, хапчетата, молитвите и добре, че държах легена. В моя клет организъм си дадоха среща повръщане и разстройство едновременно! След около час се свестих и заех позиция на наблюдателницата на терасата. Първо си епилирах краката с нокти, че туй време пак не минава. После си изгризах ноктите до живеца, цигарите ги пуших по две с 2 литра кафе и малко повече твърд алкохол. По пладня наследникът звънна унил, но непоколебим за басейна.

Свърши се! Оживяхме! Благодаря ти, Боже! Че като се метнах, че като заредих тия ми ти софри, направо ми се отпуши душичката бедна. Пуснахме заря, гърмяхме с газови пистолети, снимахме се с дрон и се отрязахме здраво. НВО е туй бе, хабиби, да не ти е някакво си ДЗИ! Сега ще чакаме точки и класирания, пък, дет се вика „ …каквото сабя покаже…“. Като ме питат какво е направил, спокойно казвам: “Важното е да сме живи и здрави!“. Щото тоз кредит нас чака, бъбрекът ми пък него го чакат, тъй че ще се справим.

Към вас, клети и грешни родители на седмокласници, имам няколко съвета освен казаното по-горе. Стана ясно, че още щом получите съмнение, че някой сперматозоид се е насочил по правата, завършваща с оплождане, значи запазвате места в изброените заведения и курсове по предметите, нужни за НВО. Купувате си задължително синя лампа или сирена на линейка. Не се смейте! Една дружка в Перник така се спаси. Забравили служебната бележка, ама на нея пука ли й? Извадила синия буркан от жабката, шибнала го на капака и с мръсна газ донесла на детето, каквото са забравили, даже няколко суджука добавила, тъй и тъй се връща. Приготвяте си всякакви обезболяващи /аз бях забравила против разстройство и повръщане, затуй се подредих така/, повечко твърд алкохол и се въоръжавате с търпение. То туй е силно казано, щото на всеки търпилото му е различно, но все пак. Теглите някой друг кредит или продавате каквото можете, запасявате се с химикали, моливи и чертожни инструменти. Ако сте свършили всичко това, значи сте готови, смело напред!

- Мамо, сега що да ходя на училище?

- Майка, туй и министърът не го знае, да ти кажа. 

Бера им кахъра на клетите хорица как ще ги озаптват тези деца в тия жеги до края на месеца. Ама закон е туй, а прескочи го де!

*Много е модерно вече да се слагат звездички, затуй и аз ще сложа. Нали ви казах, че много тачим модата у нас.

Ако сте прочели всичко и даже сте ме разбрали, ще ви дам 1 точка.

Ако не сте чели, направо ви давам 2. Не са за всеки тези простотии!

90 процента от случките ги сънувах. Важното е, че няма да бъдете ощетени! Получавате точки при всички случаи и не забравяйте – ай да сме живи и здрави! Успех на всички бъдещи, настоящи и неродени седмокласници!

*Онтогенеза - Онтогенеза се нарича периодът, който започва от началото на оплождането на яйцеклетката от сперматозоида, преминава през всички етапи на развитието на зиготата и зародиша и завършва с раждането или излюпването на индивида.

А някои татковци ни разказаха как

като чуят за матура, се хващат за кобура. 

Прочетете още

Любов Даскалова и малките матури

Разказът на един психолог за срещите му с деца с трудна съдба

Ранната детска интервенция те поставя пред много предизвикателства, които трябва да преодолееш и въпроси, на които да си отговориш. Сблъсках се с доста ситуации в професионалния ми живот, които промениха моят светоглед и много често ме изправяха пред вътрешното ми безпокойство за незнание. Един от първите ми основни въпроси беше: Как говорят бебетата, как да разбера техния език? Струваше ми се доста сложно - е, нали те не говорят!

Една от първите ми срещи с бебета беше в Дом за медико-социални грижи за деца (ДМСГД) Шумен по проект на УНИЦЕФ ”Семейство за всяко дете”, където трябваше да правим оценка на децата, които бяха настанени в дома. Работата ми бе в приемното отделение, където се настаняваха децата, веднага след като бяха родени и оставени от родителите си. Влизайки в отделението, персоналът ми обясни, че при тях бебетата са много кротки и не плачат. Направи ми впечатление друго: липсата на играчки и това, че някои от бебетата бяха на по три-четири месеца, но стояха прекалено статично, като през цялото време ме следяха с поглед. След няколко дни забелязах, че колкото повече им говорих, толкова повече те се оживяваха и раздвижваха. Това ме окуражи и започнах да им разказвам, че имат ръчички, като им подавах играчки и им привличах вниманието, пеех им песнички. 

Скоро деца започнаха да се изненадват от факта, че могат да си движат сами ръцете, да ги „командват“. 

Не зная дали сте влизали на такова място, но искам да ви го опиша. Това са стаи, където се побират две или три легла. Всяка стая е разделена от другата със стъкло. На мен ми приличаха на аквариуми. Когато започвах работа от първата стая, пред мен беше тихо, децата не се движеха. Стигайки до средата на отделението, наблюдавах следното: там, където още не бях влизала, беше все така тихо, но от там, където бях минала, имаше „буря”, т.е. децата бяха оживени, гукаха, разглеждаха си ръчичките или играчките, които се научиха, че могат да държат сами. 

Един ден настаниха ново дете, което плачеше. Много плачеше първия ден, втория ден, на третия ден спря. Разбрах, че то спря да плаче, защото нямаше кого да вика. Бях цялата разтърсена от осъзнаването, че работех в депресията на тези бебета, и че те не бяха кротки, те бяха тъжни. Бебешката депресия освен симптомите, които се наблюдават, е нещо, което се усеща. Тя като че ли преминава през теб и те разтърсва, трудно е да се опише с думи. Да, най-малките деца не говорят, те се изразяват без думи и разбират.

Една друга ситуация обогати знанието ми за езика на децата. Отделението, в което работех, беше разделено на две, като на втория етаж децата бяха по-големи: над четири месеца - до година. В един от дните персоналът ми разказа как едно от децата - Пепи - отказвал да се храни с пюре. И понеже за него няма мляко, те събирали остатъците от другите деца и му ги давали, само за да го нахранят.  Запознах се с него. Той беше будно дете, не се спираше на едно място и очичките му шаваха. Беше по-различен от другите бебета, по-жив. Тогава отдадох това на факта, че майка му не се беше отказала от него, а го беше оставила за отглеждане поради тежкото си материално  положение.

Заставайки до неговото креватче, започнах да му говоря, обяснявах, че вече е пораснал и за това трябва да се храни с пюре. Говорих  му, че като се храни стази храна, която има друг вкус,ще стане силен и голям. Предложих да пробва малко и да си помисли, а аз след като нахраня другото бебе, ще се върна и ще очаквам той да си изяде храната. Така и направих: нахраних другото дете, върнах се при него и той се нахрани за първи път с пюре. След това той вече нямаше проблем с храненето. Това се случи пред персонала на отделението, който първо ме гледаха с насмешка, „какво толкова говоря на тези бебета“. След това останаха учудени, че това работеше, а накрая бяха се оплакали, че превъзбуждам децата. Но това вече нямаше никакво значение, защото аз прозрях, че отваряйки едно пространство за възможното слово на детето, то отговаря, макар и без думи. 

До тук, освен че трупах опит, трупах и много въпроси: Защо тези родители изоставят децата си? Как се формира желанието за дете? Как се е прекъснала връзката майка – дете и дали въобще я е имало?

Един друг от случаите в ранната детска интервенция ме предизвика да търся отговори на тези въпроси, както и да си задам нови. В Центъра се обадиха за консултация родители на дете, родено с аномалия. Заявката беше за разговор с родителите за това дали да си отглеждат детето или да го изоставят. Знаете ли, не знаех какво да правя и какво да говоря, със свито сърце отидох на тази среща. Там срещнах една млада жена, родила първата си рожба, уплашена и тревожна.

Седнах до нея и казах: ”Говори каквото искаш, аз просто искам да те чуя.” Тя сподели много неща, но най-вече тежестта от решението. Всичко беше в нейните ръце. За да облекча това положение, привлякох нейната майка в разговора, която явно я подкрепи за това да не изоставя детето си. Тогава си зададох въпроса: Къде е бащата и къде е мястото на бащите в тези ситуации? Защо решението да е изцяло на майката? /Бащата беше казал: “Както решиш, но можем да си имаме здраво дете!“/. След известен период от срещи тази майка взе решение да си гледа детето. Продължихме работа с нея и нейното момиченце в Центъра за ранна интервенция. Сега вече това бебе е голямо красиво дете, радва се на живота, развива се добре и расте със своите родители. Един ден тази майка поиска да говори с мен, каза ми: “Много искам да говориш с едни родители, които се чудят какво да правят. Можеш да им помогнеш, както помогна и на нас.“ 

Тогава разбрах, че съм помогнала. Знаете ли - това е наградата от нашата работа, това са плодовете, които събираме, когато заставаме до някого в неговото страдание. Когато не отиваме при него с готови отговори, оценки и препоръки, а просто го оставяме да говори. И заедно изобретяваме начина, чрез който майката да изживее траура по въображаемото си дете, за да може да продължи живота си с реалното.

Начинът на работа в Центъра за ранна интервенция и обученията, през които сме преминали, ме научи ясно да осъзнавам връзката родител-дете в ранното детство. Именно затова работата ни е насочена не само към децата, но и към техните родители. Чрез индивидуални  консултации на родителите им се предоставя възможността да си кажат притесненията, да разкажат историята около раждането, да им предоставим пространство, където да се изразят. 

Имахме случай на дете със синдром на Даун на 1.3 месеца, което всеки път преди да влезе в Центъра повръщаше, а влизайки вътре беше спокойна и си играеше. Имаше причина за този неин симптом, който притесняваше майката. Разбрахме от историята, която разказа, че след като се е родило детето, то веднага е било прехвърлено по спешност за лечение в друг град. Без да има възможност да се види или да докосне майка си. През това време на раздялата, майката докато все още е в болница, е била подложена на атаките на много хора - лекари и близки. Те са я убеждавали как трябва да се откаже от детето и да го даде в дом, защото няма да може да се грижи сама за него. Майката категорично отказва да чуе за изоставяне, но думите я нараняват и депресират. Спомена също, че детето повръща, когато види болница, а Центърът за ранна интервенция се намира в бившето ДМСГД - сграда, която на външен вид прилича на болница, сграда, където са били изоставяни нежеланите деца. Попитах дали е разказвала на детето си историята за нейното раждане. Естествено майката беше много учудена от въпроса ми. „Ама тя какво ще разбере!?” Казах й  да разкаже цялата история на момиченцето и да отбележи колко много се радва да я има в живота си. И познайте: ”чудо”. Детето спря да повръща. Думите наистина действат. 

Това чудо на говоренето с малките деца и резултатът от казаното се повтаряше с  годините. Знанието за това, че на малките деца трябва да се говори и да се обясни светът. Проумяването, че бебето е като теб и не бива да го подценяваш, защото е малко, ми помагаше да продължавам.

Но все пак в процеса на работа въпросите взеха да се задълбочават все повече. Всеки един нов случай предизвикваше нови и даваше различни отговори. Около работата с осиновените деца и техните осиновители нещата взеха да се усложняват. Виждах деца, които буквално се залепяха за майките си или майките се залепяха за децата. Виждах в прилепените за осиновителите си деца един огромен страх, да не би отново да бъдат изоставени. Наблюдавах етапите, през които преминаваха в изграждането на връзката родител-дете. Виждах поведение на скачени съдове, както колебанията и въпросите, които напираха в родителите и в децата. Наблюдавах вече последиците от изоставянето на децата и как в много случаи те са преодолими с помощта на родителите. Тогава осъзнах, че предизвикателствата пред мен никога няма да свършат, защото всяко дете и всеки случай са различни и неповторими. Но основното, което разбрах е, че не съм експерт за всяка ситуация и това ми доведе един покой в свободата да нямам готови отговори. Да чакам да ме поведе конкретното дете, родител, случай и заедно да изобретим едно решение, което да е уникално. Направих си един извод, които за мнозина може би ще бъде странен, а той е: ”В покоя на незнанието се крие най-голямото знание! 

Автор: Веселина Тончева 

Веселина Тончева е психолог, част от екипа на Център за ранна интервенция на Сдружение „Дете и пространство“ в гр. Русе. Тя работи повече от 10 години с деца и техните родители, за да им помогне да излязат от трудна ситуация, в която са попаднали – дали поради заболяване или увреждане на детето, затруднения в развитието или при друг проблем. Данните от световните изследвания показват, че когато на детето се помогне по адекватен и професионален начин в най-ранния възможен момент, в 70% от случаите то може да се възстанови и развитието му да се изравни с това на децата без увреждания или затруднения в развитието.

Още по темата: Игри с бебето през първата година 

Автор: Нора Ардашева

Да следваш жълтата стрелка, или как вървиш напред, а всъщност - навътре!

Когато реших да извървя Камино де Сантяго, не знам дали съм имала реална представа, какво всъщност ме очаква по Пътя. По принцип, при мен водеща роля играе винаги емоцията. Поради тази причина, нещата или са по-лесни отколкото съм ги мислила, или неимоверно по-трудни. Зависи от полета на въображението ми в момента. Свикнала съм с това и приех преекспонирането като реална част от живота си.

Дали другите около мен са свикнали? Това - не знам. 

Вчера се замислих над факта, че тръгвайки, си сложих бижуто, на което е изписано името ми и което имам от 50 години. Случайност? Съмнявам се. Явно подсъзнателно съм искала да имам нещо, по което биха ме разпознали, ако нещо... нали. Подсъзнанието е велика и неизследвана сила. 

Питали са ме, питах се и аз: Защо? 

Стигнах до извода, че човек тръгва по Пътя по три причини:

1. Страх от нещо

2. Неудовлетвореност от нещо

3. Липса на нещо

Аз мисля, че покривам две от три, но не това е важното. Сещам се как вечер на общата пилигримска маса, се смеехме всички, когато стигахме до това, как близките ни са задавали въпроса: Защо го правиш? Никой нямаше еднозначен отговор на този въпрос. Или може би, докато не знаеш отговора, не можеш да зададеш въпрос. Най-вече за важните неща. Сега си мисля, че причина не е необходима. Просто вътре в теб, нещо отдавна е тръгнало по този път и трябва само малко време, за да го последва и тялото ти. Да разбереш, че нямаш алтернатива и трябва да го направиш. И дори не те интересува защо.Тогава захвърляш страховете си, навиците си, загърбваш всички разумни доводи "за и против", разкъсваш зоната на комфорта си и стъпваш смело напред.

Моето Камино започна преди 4 години! През цялото време от тогава до момента на тръгването, минах през различни тестове, които животът ми постави. Психически, физически, финансови, социални, емоционални. Е, минах ги!

Ако ме питате, дали съм се променила - не съм! Ако ме питате дали съм същата - не съм! Беше интересно да остана със себе си, насаме. Не бях го правила от 35 години. Оказа се, че съм интересен спътник. Научих доста за другите в мен. И ги приех!

Ако приемем, че Камино е една проекция на живота, а аз мисля точно така, то нещата тук се случват много по-бързо и се приемат много по-лесно отколкото в живота.

Друго си е да туриш капелата

Три неща бяха важни за мен през цялото време: 

1. Как аз се чувствам на пътя

2. Как пътят, в смисъл - пейзажът се променя.

3. Хората, които срещам на пътя.

Няма да ви занимавам с първа точка, защото е доста субективно. Пейзаж и природата също няма да обсъждам - има снимки. Виж хората... това е друго. Имаше дни, в които те бяха най-важното условие, за да издържа. Ако отидеш в определена държава, ще си мислиш (само ще си мислиш), че горе-долу си поопознал нацията, нали? Е, на Камино виждаш хора от цял свят, наведнъж. Застават пред теб с всичките си странности, лежат в леглото до твоето, перат си дрехите с твоите, хапвате заедно, вървите и преодолявате трудности заедно, случват ви се неща за първи път в живота - заедно! Казахме вече, че по Пътя, нещата стават по-бързо, нали? Е, така се случва, че опознаваш тези хора в най-искрения им вид, в ситуации, в които нямат време да играят обичайните си роли в живота. Вървейки и наблюдавайки всеки, избирах по една черта от него и си правех събирателен образ на новата Нора - ето така искам да изглеждам, така искам да мисля, така искам да постъпвам, така искам да прощавам, така искам да преодолявам мъката... Докато правиш този дълъг и посвоему невъзможен списък, някой от колоната спира, обръща се и виква:

- Норнаааааааа, (така бяха решили, че се казвам, а аз не ги поправях) ела да видиш това цвете, ще ти хареса, ще го оцениш. Я дръпни тези колани на раницата, ще ти е по-леко. Ти си герой, ти си нашето слънце!

И тогава разбираш, че за другите ти си този, когото харесват и приемат. Че в техните очи си завършен по най-точния начин. Става ти леко на душата. Стъпваш по-сигурно и усмивката остава на измореното ти лице през целия ден.

Болката в мускулите на краката и гърба се оказаха полезни в много отношения. Изпразват мозъка от излишни дребнотемия. Съсредоточават те върху следващата крачка, а после - върху следващата. И тогава - изведнъж, сякаш от нищото, те връхлитат отдавна забравени спомени и незадавани въпроси. А накрая идват и отговорите.

Оказа се, че мога да преодолявам физиката си, че мога да се ориентирам прекрасно в нищото, че мога да оставам сама със себе си и да ми хареса, че мога да мълча и да слушам някого с часове, че довчера напълно непознати хора се интересуват от мнението ми след като са ми разказали най-тъжните моменти от живота си, че мога да живея без грим и голям гардероб, да спя в стая с 18 непознати, че мога да се разбера с всеки на този свят, стига и той да го иска (и да не ми вързват ръцете, нали), да ям малко без да го правя заради фигурата, а просто, защото всичко наоколо е толкова интересно, че яденето автоматично минава назад в списъка на важните неща, да ставам в 5, за да видя изгрева и да заспивам всяка вечер в 9 най-късно, нещо, което никога не се е случвало в реалното ми ежедневие...

Холандия - ниската земя с висок дух

Навярно картините от тези 17 дни още дълго ще витаят в сънищата и спомените ми. Навярно аз още не съм приключила моето Камино...

Възможно е да се върна някога пак на Пътя, но не това е важното за мен сега, а фактът, че посмях да го направя веднъж.

Няма невъзможна за постигане мечта!

Трябва само да умееш да мечтаеш!

Да посмееш...

Прочетете още: 

Пустиняци на път за Мадрид 

Ирландия - земята на Старките 

По следите на добрата бира - Братислава и Прага

 

Автор: Ваня Драголова

Малкото ниндже - столичанче в повече - ще гостува за уикенда на баба си, тоест на мен. Десетмесечно, в период между пъплене и прохождане. Това гостуване се очаква отдавна и от двете страни - и от родителите, и от мен. В апартамента е възтесничко и ограничения дебнат отвсякъде, от друга страна къщата на село е възширочка, стаите са големи и подходящи за едно неспиращо живачно топче.

Гостуването е планирано до последни подробности - холът е освободен от почти всичко, на чамовото дюшеме е застлан дебел персийски килим (смекчава падането - иначе не го търпим), книгите в библиотеката са заместени... и друго няма. Да си пъпли детето, да си прохожда, да се търкаля на широко. То и преди е идвало, ма бебе - седи си на леглото и гучи. Сега вече - човече, на крачета. 

Обсъждаме подробностите и изведнъж сканирам движение в коридора – голям зелен гущер навира глава и оглежда. Докато се наскачаме и напищим, той се шмугва къде мислите? - В холааа! Ами сега? Гумени ботуши, гумени ръкавици, ръжен и кофа и започва епична битка по обезвредяване. Първо, да го открия - местя дивана, гущерът претичва през краката ми, добре, че съм с ботуши, настъпвам му опашката, тя остава под ботуша ми, гърчи се зловещо, а той се изхлузва и изчезва. И го няма! Тук, там, ма къде да отиде в една затворена почти празна стая. Отговорът е на завесата, на метър и половина над пода. Атака, но той, макар и без опашка, се стрелва долу към пода и отново изчезва. Вдигам килима, местя книгите, гледам рамките на картините, два пъти разпъвам и свивам дивана, вдигам шум като стадо носорози, но не, няма го.

Към настоящия момент ситуацията изглежда така: на видно и удобно място са позиционирани ръкавици, ръжен и ботуши. В хола се влиза внимателно и на прибежки. Не изключвам варианта просто да се е измъкнал, както е влязъл, през вратата. Но не изключвам и варианта да ми гледа сеира отнякъде и отново да атакува. 

Гостенчето ми пристига утре. Казах на майка му за възникналата криза, а тя подходи леко несериозно:

- Ха, тъкмо ще си гони гущерче!!!

ПП: Ще се справим, къде ще идем, има и други стаи. Но ме измъчва екзистенциалният въпрос, ако на гущера ще му поникне нова опашка, дали на опашката ще ѝ поникне нов гущер... 

Още за бабите:

Една провалена баба

Какво представлява бабата 

За бабите с любов

 

Автор: Йоана Боянова
Една жена от къщата дом прави. С безброй усилия и енергия, с мечти за бъдеще и планове за всичко. Една жена в къщата музика създава, дори и в тишината на вечерта. Най-любимо ми е на вечеря, музика от тишина и само звука от преглъщане и тропота по чинията. Аромата в дома жената пак го прави. Тежи ми всичко - и готвенето, и прането, и чистенето, но всичко това има душа, мирис, звук. Много обичам моите хора да са спретнати, носи ми спокойствие, много обичам да ми мирише на чисто, на топла храна. Носи ми страхотно успокоение звукът на пералнята, мирисът на ютията и на чисто пране на простора.
37942362 m
 
Съпругът ми дати не помни, важни събития също, първа целувка да не говорим, не се и сеща, но винаги ако имам торба в ръката, я взима, а това е всичко. Когато ходи до магазина, ми носи дезодорант, не знае какво да ми купи, а иска да ме зарадва. За това имам 5, 6 броя флакончета, чакащи своя ред.
 
От всичко най-много обичам да се изкъпя и да си легна в чисти чаршафи, сменям ги през ден, по-често се къпя де, да не решите, че и това го правя през ден.
 
Преди години много-много исках съпругът ми да ми прави подаръци, може би от възрастта, още бях хлапе. Сега съм благодарна за всичко, което имам - за целувката за добро утро, за това, че когато заспя, прибира яденето в хладилника, за това, че винаги когато види, че ми е тъжно, пита защо, за това, че знае точно какво да ми каже, за да се усмихна.
 
Ще си разкажа една моя тайна... След десет години заедно аз му предложих брак. Беше декември, края на декември, времето, когато хората вярват, че стават чудеса. Нашето чудо аз го пожелах и го направих и още вярвам, че в това време от годината има магия.
НЕ съжалявам, че аз му предложих да се ожени за мен. Това си е моята тайна, НО дълги години ми беше мъчно, че не той направи крачката, а аз. Но пък аз съм била винаги много по-активната, той е пасивният във връзката ни. Беше ми неприятно да говоря по тази тема, защото коментарите бяха леко казано неприятни, от "ти си му отрязала топките", до "щом не ти е предложил той, защо ти се буташ".
 
Предложих му с 10 любовни картички. Всяка имаше послание и указание за мястото на следващата, а пръстенът беше в камерата на хладилника.
На картичката пишеше:
"Ако ме искаш, ела и ме вземи".
 
Не си нося пръстена, който сама си купих.
Не съжалявам, пак така бих направила. Романтично предложение за брак никога няма да получа, но имам страхотен човек до мен, човек, с когото и в мълчанието се разбираме, имам щастлив живот и съм благодарна, че си имам всичко.
 
 
38614791 10210215551185338 3469616611982311424 o 1
Още от същия автор може да прочетете тук.
  

Автор: Люси Баровска

Един въпрос ме мъчи напоследък. Къде е мястото на децата в съвременното ни градско общество?

Работя с деца и вече 12 години се сблъсквам с въпроса къде трябва да бъдат тези деца. Всеки от нас като родител иска училището/занималнята/школата да бъде близо до дома му, за да му е удобно да води детето там. В жилищните райони в София обаче има основно жилищни сгради. А там се сблъскваме с хората, които пък живеят на това място и не искат "деца да им пискат на главата". Нагледала съм се и съм се наслушала на истории - на един му пречели децата, които идвали с велосипеди и ги вкарвали (забележете ВЪВ школата), защото му било трудно да се разминават с тях по стълбите (1 път седмично за половин минута), на друг му пречел шумът, на трети му пречели родителите, които придружавали децата, четвърти са ми искали да им оставя невъзвръщаем депозит, за да си ремонтирали апартамента, след като ние напуснем (това преди да сме го наели още), защото децата щели да им го съсипят (!). Истории много, всеки прав за себе си. Започнах обаче много да се замислям, когато, празнувайки рождения ден на Боил, десетте деца гостенчета излязоха за 15 минути в малкото дворче (на кооперация в центъра на София) да поиграят. Не са пищяли, не са се колили, просто играеха и бяха шумни колкото нормални деца. Веднага се намери кой да изскочи и да им направи забележка. Друг родител обърна внимание тогава и аз се замислих много върху думите й:

30736197 m

"Хората са отвикнали

децата да играят

по улиците и по дворовете."

Децата са шумни, факт. Деца са. По време на учебната година този шум се концентрира в училище (питайте учителите какво им е!). Пращаме ги там, за да не ни шумят. Когато обаче училищата затворят врати през лятото, проблемът започва да набира скорост. Бях седнала преди малко в една мъничка градинка в квартала, за да свърша малко работа на компютъра, докато стане време за една среща. След има-няма пет минути в градинката - единствена за доста голям периметър наоколо - се изсипаха около 30-40 деца. Започнаха да играят на народна топка и аз и едно възрастно семейство, което седеше срещу мен, бяхме принудени да станем, за да не попаднем и ние под обстрела на топката.

Замислих се, че има нещо сбъркано в организацията ни. Явно децата бяха пратени на занималня - единствената опция за работещи родители, които нямат помощ от баба и дядо през лятото. Тази занималня се помещава някъде из блоковете и за да не вдигат шум там, те отиват в парка. Тъй като обаче са много деца, концентрирани на едно място, за малка междублокова градинка, това също става проблем.

Някога, когато ние бяхме деца, играехме пред блока. Събирахме се на групи по 10-15 деца от околните къщи и играехме. Сигурно сме вдигали шум. Караха ни се от време на време. Но не бяхме група от 40 деца в едно пространство с 10 пейки, а бяхме разпределени някак по-равномерно. Институцията "занималня" не помня да я е имало. Не мога да преценя недоволството на възрастните в какви размери е било. Но сега, струва ми се, нещо не е ок. Никак не е ок.

Къде се предполага, че трябва да пребивават децата през деня в съвременния голям град?

Напомняме на родителите да предупредят децата си да играят безопасно и да избягват игри с предизвикателства. Прочетохте ли Нова опасна игра? 

И една хубава статия за децата, които са вкъщи сами през ваканцията.

Автор: Ина Зарева

Те са избрали всичко. Каква зодия да бъде, в колко часа е нумерологично подходящо да се роди, кое име ще предопредели живота му на гений. Колко и какви езици ще владее, кои спортове ще тренира, в кое училище ще учи, в каква специалност ще се дипломира и разбира се - какво ще работи. 

Детето е едва тригодишно, но родителите вече са категорични за бъдещата му професия. Възможно е, ако са родили Моцарт. Но често пъти, в стремежа си да създадат най-съвършеното свое копие, родителите изобщо не забелязват, че са родили гений.

Как иначе ще се обяснят първоначалните професии, към които са били насочени едни от най-талантливи личности? Какъв би бил светът, ако Достоевски беше продължил да бъде военен инженер,Артър Конан Дойл – офталмолог, Лили Иванова - медицинска сестра, Вили Казасян – машинен инженер, Стоянка Мутафова – учителка, Шарън Стоун – адвокат, Уил Смит – програмист, Долф Лундгрен – химик, Джерард Бътлър – юрист, Брат Пит - журналист и т.н, и т.н. 

О, колко разочаровани родители е имало и колко много срам се е трупал, особено в българските домове, в които отдавна се знае, че „музикант къща не храни“ и „какво се лигави,ами не си хване занаят“.

Да, много се лигавят тези наши деца – никога не правят това, което искаме от тях. 

„Избрах да уча специалност, която не ми беше мерак, но силният глас на баща ми сви възможностите за каквото и да било друго. Правя всичко по силите си, да уча добре и да се справям, но това не съм аз, не искам да работя и ден по специалността си.“

„Родителите ми избраха какво да уча. Изкарах 4 години в университета, стигал съм до рев, че не съм щастлив там, където съм попаднал, но не смеех да им се противопоставя. Вече съм на 31г., семеен съм. От известно време се преквалифицирам и усилено уча това, което винаги съм искал. Щастлив съм.“

„Майка ми ме кара да уча нещо, което не харесвам. Записвам за втори път специалността и за втори път се убеждавам , че не ми доставя удоволствие. Работя с хора и самата професия е много отговорна, а аз не искам да си пропилявам бъдещето. Взимам си изпитите, но съм като сянка. Празно ми е.“

Това са разказите на деца, които не са се лигавили. Безропотно са приели решенията на родителите си, подчинили са се и дори са се опитали да харесат това, което никога не са искали.

Според анкета, проведена през 2018 г. в 15 европейски страни, всеки втори родителизбира професия различна от желанието и представите на своето дете. Цели 55 на сто от родителите имат точна представа към каква професия искат да се насочи тяхното дете.

Колко много деца ще се превърнат в нещастни и неудовлетворени възрастни! В хора, които не обичат професията си, и по тази причина никога няма да бъдат достатъчно отдадени на нея. Само, защото някой е гледал на тях като на продукт, който няма думата.

Учи, за да работиш

photo 1486002113024 43b2ce358eb0

Наскоро в български сайт бяха публикувани писма на родители, с молба децата им да бъдат приети в елитно и строго профилирано училище, въпреки че не са издържали изпитите за него. В повечето от тях мотивите бяха ужасяващи: „ще ми бъде по-удобно да прибирам детето си от вашето училище“; „давам дежурства и не мога да се грижа за сина си, затова трябва да го приемете“; „приятелката ѝ е приета, а те двете са неразделни“.

Представете си само за миг, че притежавате математически талант, а някой ви кара да станете боксьор. Или сте целеустремен спортист, когото принуждават да стане художник. И то само заради комфорта на близките ви. Без да ви питат. Без да имате думата. Какво е усещането?

Усещането е, че някой убива Моцарт, както някога написа Георги Данаилов. Убива го, защото не може да го разпознае, защото не разбира нищо от музика, защото всички в семейството са лекари и традицията трябва да продължи, защото музикалното училище е много далече от вкъщи, защото „докато те храня, ще правиш каквото кажа“... Все едно защо. Важното е, че Моцарт е мъртъв.

Само истински смелият родител може да положи повече грижи за щастието на детето си, отколкото за успехите му. А те успехите – няма начин да не дойдат, ако детето е щастливо на мястото си, чувства подкрепата и вижда одобрението в очите на родителите си. Същото се отнася и до престижа, парите и възможностите. Те идват само там, където човек може да разгърне целия си потенциал.

Децата ще се справят с всичко, което им поднесем. Защото за тях ние сме най-важните хора на света. Да сме щастливи ние е по-важно от собственото им щастие. Но в ето в какво може да се превърне едно такова пораснало дете, според ироничния разказ на Данаилов: Прословут концерт-майстор свирел чудесно, но непрекъснато гримасничел и въртял главата си на една страна. Веднъж някакъв гост-диригент, обезпокоен, го попитал: какво става, да не би да му е лошо? Отначало цигуларят упорито отричал, докато накрая под секрет му признал, че въобще не може да понася музиката. 

Детето чудо не може да бъде цел на възпитанието, защото самото дете винаги е чудо, завършва историята си авторът. 

Ако сте родили гений – то тогава открийте го. Ако не сте – не превръщайте детето си в това, което не е.Възпитавайте щастие, а не угодничество. Подкрепяйте усилията, а не наказвайте липсата на качества. 

Бъдете смели.

Не убивайте Моцарт.

Стискайте ми палци и аз да не го направя.

Прочетете още:

НБО - 2019 - Всичко за матурите

Родителите хеликоптери вече не са на мода

Пожелайте им лош късмет

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам