Автор: Мария Пеева

Събудих се в пет сутринта от молитвата на ходжата. Трябва много да обичаш своя Бог, за да го славиш неуморно преди да се зазори всяка нощ. И още няколко пъти през деня. В Истанбул сме.

Къщата, която наехме, се намира в Юскюдар (не съм сигурна за произношението на имената, които ще срещнете в текста, опитах се да ги запиша, както ги чувам). Юскюдар е в азиатската част. Около нас са все имения с високи огради и изглед към Босфора. Пред едното има въоръжена охрана и полиция. Държат се любезно с нас и ни се усмихват, но погледите им са преценяващи. А ние упорито си минаваме покрай тях всеки ден на път към крайбрежнaта улица на километър по-надолу, по стръмната павирана улица покрай невероятно елегантните гробища и прекрасния ресторант, който открихме. Но за него след малко. Да се върна на нашата вила.

Момчетата веднага я кръстиха Султанското имение. Не е чак султанско, но определено може да мине за везирско. Добре де, за адютанта на някой везир. Въпреки това със сигурност е най-богатата къща, която сме наемали от airbnb. Всичко е в мрамор, кристали и злато, спалните са колкото нашия хол, имаме си вътрешна сауна и малък фитнес, външен басейн и джакузи с отделен бар към тях, а най-прекрасното е, че имаме изглед към целия град и към Босфора, разбира се. Не мога да се отлепя от терасата. Те са три впрочем, на всеки етаж по една. Деля последната с един гларус, който нахално и упорито ме наглежда, докато се полюшвам в плетената люлка. Алекс го нарича нашия Орел и иска да си го носим в София. Къщата има високи огради с електричество отгоре, и за да влезеш, минаваш през две огромни железни порти с дистанционно, между които има алея - вероятно, за да те огледа добре охраната. Може би заради това не се чувствам кой знае колко уютно тук. Напомня ми някак на златна клетка. При все това е интересно да си на такова място, стига да е само за няколко дни. 

Истанбул… Някога Наполеон е казал за него, че ако светът беше една държава, Истанбул щеше да е столицата й. Това е най-живият, пъстър, многообразен и интересен град, в който някога съм била. Като всеки мегаполис ме кара да се чувствам едновременно нищожна и значима. Нищожна, заради огромните сгради и уханието на древност; значима поради простичкия факт, че дължи съществуването си на милиони такива обикновени и малотрайни същества като мен. Но в Истанбул има и още нещо, различно от другите европейски градове, и то е преливането на континенти, религии и раси. Синята ми капела се губи сред всевъзможни забрадки, бурки, бейзболни шапки, кърпи и расти наоколо, аз съм никоя. Действа смиряващо някак - да осъзнаеш колко малка част от света си всъщност ти, бялата християнка от съседна държава, която местните одобрително наричат “комши”. Но да не се отклонявам твърде много.

Градът е толкова е кипящ от енергия и разнообразие, че може да ви изтощи. Всеки път разглеждаме по нещо от забележителностите и все още не сме видели нищичко от него. Този път сме със съвсем малко бебе - внучето е с нас, и по тази причина се ограничаваме със забележителности, подходящи за него и за 6-годишния Алекс, който бързо се отегчава. След дълго избиране, се отказваме от дестинациите, които вече сме разглеждали като Синята джамия и “Света София” и дворците, и се спираме на приключения, подходящи за деца.

Разходка с лодка - избрахме за това първия ден и добре, че го направихме, защото впоследствие времето се поразвали. Наехме си гид, който ни качи на нещо като корабче - градски транспорт и ни разказа за вилите и дворците покрай брега на блестящ английски. Беше млад човек, завършил в Щатите, запален противник на Ердоган, който с еднаква страст ни говореше и за история, и за политика. Пак той ни заведе и на една малка уличка за закуски в Бешихташ, където преядохме с местни специалитети като лахмаджун, например - турската пица, която непременно ще се науча да приготвям. Бешихташ и Таксим са два квартала, които непременно трябва да посетите и да опитате от уличната храна, да пиете чай или турско кафе на малка масичка на самия тротоар, и може би да изиграете една табла или да пушите наргиле. Наргилета тук има навсякъде, а алкохол няма да откриете във всички ресторанти, може би само в туристическите. Но пък може да опитате шербета - наистина е невероятен. 

Следващото развлечение, на което се спряхме, е увеселителният парк “Виаленд”. Там вече сме били с Алекс в съвсем бебешка възраст, така че за него е съвсем ново. Паркът не може да се сравнява с Леголенд или Дисни, но си има своето очарование. Хлапетата и младите се впускат по люлки и пързалки, а ние с Бобчо се оттегляме на разходка в близкия открит мол, където има подходящи за по-малките забави като разходка с влакче, куп вкусотии и изобщо теренът е подходящ за количка.

Турците обичат деца, но не ги издигат в култ и никъде не дават предимство за майки (баби) с колички. Изобщо въпросът с предимствата в Истанбул никак не е уреден, при шофиране включително. Не ме разбирайте погрешно, пътни знаци има навсякъде, но личните ми впечатления след пет дни шофиране в града заслужават цяла отделна история. Добре е да имате предвид, че в Истанбул пешеходците тръгват да пресичат на червено толкова често, че на първия ден се зачудих да не би в Турция светофарът да сигнализира обратното на цял свят. Като някакъв закон е това - светва червено и групи хора се втурват да пресичат. При автомобилите важи абсолютно същото, когато трафикът е натоварен. В най-общи линии може да се каже, че предимството тук е на най-нахалния участник в пътното движение. А интересното е, че улиците са пълни с групички полицаи, които съвсем безучастно наблюдават какво се случва, докато си пушат цигарите и дори коментират най-забавните сюжети - примерно човек, теглещ нещо като каручка, който се изтъпанчва насред коли и камиони на светофара и тръгва да пресича диагонално. Пред колата ни изскачаха дори хора с бебешки колички, а велосипедистите и моторите дори не смея да коментирам, всяка вечер благодаря на бога, че противно на всяка логика, не сме убили никого. Всеки минава откъдето свари, обръща ти огледалото, маха с ръка и подвиква нещо, не знам дали е ругатня или извинение. В същото време, докато охкаш с облекчение, че навреме си ударил спирачка, те запушва камион, тръгнал да пресича на червено, и отвсякъде пищят клаксони, не, не към нас, а просто ей така, да се регистрират сякаш - ето, и аз съм тук, и аз искам да кажа нещо. Из центъра има улички, в които навигацията ви води и би трябвало да са еднопосочни, но някой изведнъж изниква в неправилната посока и ви качва на тротоара. Или пък стигате до края на улицата и откривате, че ВЕЧЕ е затворена - не с колчета или с нещо легитимно, а с кашони, чували и с 10-литрови бутилки вода, а по платното са наредени масички или сергии. Пътните правила в Истанбул са пожелателни, това мога да ви кажа. Мислете му, ако пътувате с кола и се въоръжете с огромно търпение.

Другата дестинация, която избираме заради децата, е Аквариумът. Дотам, слава богу, пътят е шестлентов и движението е съвсем различно. Но в Турция дори магистралите не са това, което са в познатия ми свят. Тук на магистралата продават гевреци, дини и пъпеши, и няма нищо необичайно в това човек да спре ей така, насред магистралата, дори не в отбивка, и да си купи нещо за подкрепа по пътя. За ужас на Иван, правим го и ние, още на идване. Като си в Рим, прави като римляните, нали така? Но да се върнем на Аквариума, който е прекрасен, наистина. С децата изчитаме малка част от описанията на морския живот, строежа на Суецкия канал, легендата за Гибралтарския проток, наслаждаваме се на безброй видове рибки, скатове, корали, невероятната капибара, която момчетата помолиха да им купим, пингвините, пираните, и разбира се, акулите, които изглеждат толкова симпатично усмихнати през стъклото.

Всъщност този път бяхме в Истанбул с конкретен повод - на футболен туризъм, както го наричам, а именно за мача за Суперкупата Ливърпул - Челси. Бешихташ, оказа се, подкрепят нашия отбор за този двубой и докато бяхме в квартала им, отнякъде изскочи екип на националната телевизия и, представете си, взеха интервю на Косьо като фен на Ливърпул. После го попитаха каква турска храна харесва, при което той много се смути и каза, че не обича баклава. Умряхме от смях всички, а интервюто най-вероятно не са го излъчили заради тази му реплика. Но беше забавно.

Косьо наистина не хареса баклавата, но за сметка на това в едно близко ресторантче, не туристическо, открихме страхотни десерти, с които си подсладихме душата след кебаба и кешкека и не знам още какво, защото не успях да запомня названията на всичко, което поръчахме и някак успяхме да погълнем. Оказа се, че ресторантът (дръжте се да не паднете, но проверих в интернет и наистина е така, управителят не ни е излъгал), е собственост на Нилхан Османоглу, внучка на султан Абдулхамид, който е бил на власт, когато България се е освободила от османско робство. Тази потомка на древния род днес прави бизнес и твори изкуство, има профил в социалните мрежи и пише книги. Не е ли парадоксално как се променя светът? Някога моите прадеди са треперили пред султана, а днес неговата потомка нахрани моето семейство в ресторанта си. Впрочем ресторантът е прекрасен и много го препоръчвам, а към него има и магазин с ръчно изработени бижута, бутикови есенции на баснословни цени и прекрасни занаятчийски творения за дома, на които трудно може да се устои. Ако имате път към тази част на Истанбул, може да се разходите и дотам. Джуджу, управителят, ще ви омае и ще си тръгнете с празни джобове и пълни сърца. Това турците наистина го умеят.

Което ми напомня за Капалъ Чаршъ, откъдето в друго магазинче, на име Сан Султан, си тръгнах с подправки, които вероятно ще ми стигнат да готвя и за правнуците. Не ме питайте за шафрана, моля ви. Ще ви кажа само НИКОГА да не пиете кафе с търговеца, колкото и упорито да настоява. Подозирам, че слагат нещо в това кафе, за да ви замае главата и да не се усетите изобщо какво купувате. Факт е - вадят ти душата, но я вадят с памук. И дори когато те излъжат, си тръгваш доволен, поне докато не видиш разпечатката от кредитната карта.

Изобщо, ако говорим за пазаруване, Истанбул е място, където всеки ще намери нещо за себе си. В малки магазинчета из Капалъ Чаршъ и целия град има ментета на скъпите марки, а в моловете са оригиналите. В моловете има и страхотни нечувани за мен турски брандове, впрочем, които по цени и елегантност не отстъпват на големите европейски марки. Най-фин порцелан, висококачествена кожа, скъпи бижута, редки подправки и памучни изделия от най-висок клас се продават на една улица с фалшивите стоки и имитациите. Турците са велики търговци, признавам им го. Брутният вътрешен продукт САМО на Истанбул е три пъти колкото този на цяла България. За мача на Ливърпул-Челси например се изчислява, че приходите им са 100 милиона евро. Не е зле, нали?

За мача не мога много да ви разказвам, защото го прекарахме с внучето в султанската вила. Останалите обаче се върнаха щастливи и превъзбудени. Хубаво е да побеждава твоят отбор.

Днес се прибираме в София, изморени, щастливи и пълни с емоции и покупки. След някоя година пак ще посетим Истанбул, списъкът ми със забележителности продължава да е все така пълен и все още не съм отметнала и една четвърт от него. Но в същото време съм видяла и всичко - човечеството в огромното му разнообразие. Защото тук целият свят е събран в един град, на един сокак, в едно кафене, където на масата до теб дългобрад достолепен турчин, сякаш излязъл от по-миналия век, вглъбено си реди броеницата, на отсрещната маса - кротка група блажено усмихнати азиатски туристи скролват хиляди снимки, а между тях ние, шумните европейци се радваме на пъстрите си покупки, ядем локум и кюнефе, докато баялдисаме и се чудим дали ние сме превзели Изтока или той - нас. Нима това не е светът?

Още от нашите семейни пътувания: 

Лондон - винил и караоке

Пустиняци на път за Мадрид

Виенски истории

Мюнхен - правете фалафел, а не война