Автор: Мария Пеева

Рано или късно всички се сблъскваме със смъртта. И преди нашата собствена идва тази на близък човек.

Първият човек, когото изгубих в живота си беше баба Славка, моята весела, червенобузеста бабичка с очи като сини копченца и мекички дебели колене, на които толкова удобно се седеше, ама почти като в кресло. Обичах я много тази баба, макар че не ми беше родна, а се падаше леля на майка ми. Но тъй като си нямаше нейни деца, баба Славка ме беше „осиновила“, аз бях нейното внуче и всичките й приказки, прегръдките й с дъх на карамфил и анасон, дървената й кутия със съкровища (напръстници, помади, мъниста и сребърни медальончета), захарните й курабийки и карамелените бонбони, които се криеха в чантата й, изобщо тя и всичко нейно бяха само за мен. Тя ме изслушваше. Всичките ми детски радости и тегоби я вълнуваха, защото ги чуваше за първи път. Друго детенце не беше споделяло на ушето й със старомодна обичка-треперушка как лошият Митко от съседната улица му дърпа косата или колко е тъжно, че Мечо вече няма оченце. Другите баби, кръвните, делях с цяла сюрия братовчеди, но тази баба си беше лично моя. Почина от онази гадна болест, дето не искаме дори името да й казваме с тайната надежда и тя да забрави за нас. Накрая се беше стопила до неузнаваемост, мама се грижеше за нея в последните й дни, а аз бях отпратена при другата ми баба.

Разбрах, че нещо е станало, когато леля и чичо си зашушукаха нещо и ме поглеждаха. Другата ми баба се забърза нанякъде с изопнато лице, после разбрах, че е отишла да помогне на мама за това, което трябва да се направи, когато един човек си отиде. А баба ги разбираше тези работи, защото вече беше погребала мнозина – като почнеш от син, та стигнеш до родители, сестра и съпруг. И на леля се падна тежката задача да ми каже. На пет годинки съм била, не повече.

Не плаках. Децата имат някаква вродена мъдрост, с която приемат смъртта като нещо естествено. Може би наистина е такава. Може би не е толкова страшно да си отиде човек, когато времето му е дошло. Може би смъртта идва като приятел, когато болката е твърде голяма. И децата някак го разбират това, когато са още съвсем мънички и невинни. За нас, големите е трудно.

Днес си отиде една колежка, за която плаках. И тя от същата тази гадна болест. Прекрасен, слънчев човек, винаги усмихната, винаги готова да помогне. И все се канехме да се видим на кафе, а може би и на винце, да си побъбрим и за нещо извън работата. Е, не успяхме. Някой ден, в някой друг живот, или в някой друг свят ще наваксаме. Млада си отиде, но има ли изобщо подходяща възраст за умиране?

На същия този ден преди две години си отиде и близко дете, което обичах. Днес и за него си поплаках. И се замислих за това, което се случва, когато някой напусне този свят. Какво остава след него? Липса, празно място. За най-близките – бездна. Имаше човек, който се смее, плаче, обича и е обичан, прави всякакви неща, върви напред, създава или руши, оставя следи. Имаше го и вече го няма. И никога няма да се върне, не тук и сега. Как изобщо можем да живеем с тази мисъл – че някой ден ще оставим бездна след себе си?

Може би смъртта ни учи на нещо. Може би трябва да живеем всеки ден, все едно е последен. Не в онзи лошия, разпиления, безхаберния смисъл. А ей така – да не оставяме неизречени думи, недовършени дела, несподелени чувства. Ако днес е последният ни ден на тази земя, да оставим след себе си повече обич, отколкото гняв или безразличие. Да раздаваме повече отколкото взимаме и да не се жалим твърде много. Дали това ще ни топли там, където всички сме запътили? Не знам. Но ще топли тези, които оставяме.

Плета си мост от спомени с всички хора, които срещам по пътя си – тези, с които го извървявам и тези, с които се разминавам. Най-плътните нишки са на Иван и момчетата ми. Те са основата. После идват родителите ми – тези мои стари деца, които помня и като здрави, силни млади хора. После приятелите, роднините, колегите, съседите. Всички са там – живите и мъртвите. Вплела съм в него и баба Славка с нейната голяма и топла прегръдка и захарните курабийки. Вплела съм и усмивката на Тони, моята колежка. Филип с обелените колене, който обичаше шоколадовите ми мъфини... Вплитам нишки за всеки, който е докоснал сърцето ми с добро или лошо. Слагам всички усмивки и хубави мигове, всяка приятелска ръка и всяка плесница, всеки смях и сълза, всяка история – смешна, затрогваща, тъжна или страшна, всяка дума – тежка или мила. Вплитам моята същност в този мост, целият ми живот. Става пъстър, здрав и плътен. Ще устои. Ще помогне на мен да прескоча някои бездни. В други по-скоро ще се изгубя и дано ми бъдат спестени. Но по-важното е, че някой ден ще помогне на тези, които обичам, да прескочат и моята бездна.

Защото животът продължава и без нас.

Слава Богу.

***********

ПС. Благодаря на всички ви за коментарите, просълзихте ме. 

Копирам тук този прекрасен стих на Албена Дамянлиева:

Мост от спомени тихо плета
и в сърцето основи наливам.
със усмивки и малко тъга,
да се връщам, когато заспивам.

Да прекрачвам прашния праг
на отдавна забравени стаи,
да дочувам тихия смях,
да го браня от вечни забрави.

Скъпи хора по него вървят,
обичта им отново усещам
и макар да са в другия свят,
често-често при мен ги посрещам.

Мост от спомени - път във нощта,
тъмнината далеч разпилява.
Мост от спомени - смях и сълза,
болка, мъка, но и обич и вяра.