Автор: Мария Пеева

Не ви разказвам тази история, защото е сърцераздирателна, макар че все още ми се свива сърцето от нея. Разказвам ви я, защото се радвам, че има все по-малко деца като онзи сладък, мургав и мръхляв Райчо, когото намерих в кофата за смет на площад Съединение в Пловдив преди цели 22 години. Ядеше мазно парче от вестник.

По онова време бяхме младо семейство, с бебе и живеехме на един тавански етаж в центъра на Пловдив. Не се оплаквам, напротив, спомням си онези времена с най-добри чувства, защото с моя Иван се обичахме повече от всичко на света, бяхме млади, силни, борбени и нищо не ни плашеше – нито работа, нито учене, нито постоянното безпаричие, а Теди беше най-сладкото малко човече на света.

Едно от любимите ни развлечения бяха ежедневните разходки по Главната в Пловдив, а квартални градинки ни бяха двата най-хубави парка на града – Градската градина и Цар Борисовата градина. Бяха бедни времена, задаваше се Виденовата зима и те далеч не изглеждаха толкова чисти и добре поддържани като днес, а освен това нямаше и толкова майки с бебета. По време на криза първото, което изчезва от улиците са бременните жени и майките с колички. Наборът на Теди бяха толкова малко деца точно по тази причина и все го разхождах самичка, така и не си намерих весела мамешка тайфа, каквито после имах с по-малките ми синове. На разходка обикновено правех една голяма обиколка, докато Теди заспи в количката, а после сядах на някоя пейка и си четях книжка. Идилия.

С Райчо се намерихме един слънчев ден, докато довършвах поредния трилър, а наоколо нямаше жива душа, освен може би някой пенсионер, който се влачи към Четвъртък пазара в жегата, за да си купи евтини домати или чушки за зимнина. Нещо прошумоля на метър от мен, стреснах се, вдигнах поглед и чак подскочих, когато от бетоненото кошче за смет видях да се подава рошава детска главица на съвсем малко хлапенце. Огледах се, не видях наоколо мургави роднини, малкият беше съвсем сам. Беше се настанил в кофата удобно, кръстосал крачета и дъвчеше замислено мазно парче вестник.

- Гладен ли си?

Хлапето ме погледна и нищо не каза. Големи будни черни очички, мръсно личице, уж детско, а като на възрастен, можете да си го представите. Какво да го правя? Краткият ми жизнен опит не включваше справяне с дечица в кофи за боклук. Купих му баничка. (Ех, какви баници продаваха на спирката на Четвъртък пазара, дали все още ги има?)

- Обаче искам да излезеш от кофата. Ела да седнеш на пейката при мен.

Малкият ме погледна изпитателно и паркира на скамейката с баница в ръка, която изчезваше за отрицателно време. Може би трябваше да купя две?

- Как се казваш?

Пак мълчание.

- Можеш ли да говориш?

Кимна с глава.

- Имаш ли семейство?

Мълчание.

- Татко?

Мълчание.

- Мама?

Мълчание.

След половин час се озовах в къщи, вече с две хлапета. Когато Иван се прибра, завари един изкъпан, сресан и добре нахранен малчуган с доволен поглед. Облякла му бях едно комплектче на Теди, представете си какъв малък клечо е бил, след като му станаха бебешките дрешки. След като му зададох куп въпроси, на които отговаряше предимно с кимане или въртене на глава, разбрах, че е на пет годинки (не изглеждаше на повече от три) и има мама. Как се беше озовал в кофата обаче и къде е тази мама, не стана ясно.

Иван естествено се ужаси, когато му заявих, че хлапето остава вкъщи. Не защото е лош човек, а защото е реалист, здраво стъпил на земята. Нарисува ми разни апокалиптични картини. Обясни ми колко е незаконно да го задържим просто ей така, не е бездомно коте все пак. После извика на помощ и баща ми и двамата ми дръпнаха още по-сериозна лекция. Наблегнаха на чувствата на майката, която сега обикаля някъде из града и безутешно си търси детето. През цялото време осъзнавах абсолютната невъзможност на цялата ситуация и как нищо не мога да направя за това дете по простата причина, че едва гледахме и себе си. Просто отлагах момента, в който ще си го призная на глас. В крайна сметка сложих в едно пликче две ябълки и една играчка на Теди, която малкият си беше харесал, а Иван тръгна да го води към районното заедно с баща ми.

На вратата приклекнах до него и го хванах за раменете.

- Сега ще те заведат в полицията, а оттам при мама. Всичко ще е наред, ще видиш. И никакви кофи повече, чу ли?

Хлапето ме погледна с тези огромни очи, още по-блеснали на чистата муцунка.

- И да си научиш името, обещаваш ли? Искам другия път да ми кажеш как се казваш.

Чак тогава се усмихна и за първи път заприлича на истинско дете, а не на миниатюрно копие на старец.

- Райчо.

Зарадвах се и го прегърнах.

- Видя ли сега? Ето че можеш да говориш. Виж какво хубаво име си имаш – Райчо! А аз съм Мария.

А той ми каза:

- Не Мария. Мама.

Не успях да ревна, баща ми и Иван набързо го отведоха. В полицията им казали, че не е първото дете, което някой намира в кофите, или да проси, или изоставено. Обикновено ги отвеждали в дом, ако не си знаят адреса.

Какво се случи с Райчо не знам. Би трябвало вече да е голям мъж, почти трийсетгодишен. Дали са намерили майка му, дали някой го е осиновил, дали е отраснал в дом, дали е завършил училище...

Дали е оцелял?

Нищо не направих тогава за хлапето. Вдъхнах му празни надежди, постъпих наивно, дори глупаво. Не помогнах.

Но сега имам тази възможност.

Поканиха ме в консултативния съвет на фондация „За нашите деца“. Не заради тази история, разбира се, на никого не съм я разказвала досега, освен на най-близките си приятели. Поканиха ме заради ангажираността на сайта ни с каузите на всички наши деца. Заради работата ни. Приех, защото вярвам, че мога да съм им полезна. Мога да направя нещо, което тогава не успях. Да помогна. По времето, когато аз се чудех какво да правя с Райчо, те вече са действали в България и са спасявали деца като него. Само че тогава не знаех за тях, за да ги потърся.

Но вече знам. И ще разкажа и на вас. Все още има много Райчовци, които остават в родилното отделение или се озовават в дом за деца без родителска грижа. И те нямат нужда от спонтанни, необмислени пориви на съчувствие, а от стройна, организирана подкрепа, която да им осигури семейство, способно да се грижи за тях. Дали тяхното собствено, дали приемно, дали осиновители в България – има варианти и те работят.

А Райчо означава „слънце“. Така и не успях да го кажа на онзи Райчо, който не стана мой.