logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

 
Един англичанин, преподавал в София в началото на века, написа книга за нещата, които са го изумили, и които не са като на другите места по света, където е ходил. Аз отдавна четох книгата, не помня много, но едно нещо никога няма да забравя от нея. Той беше тотално изумен от пощенските кутии в трамваите. Пращеше картички на жена си и беше много щастлив, че просто качвайки се в трамвая, може да ги пуска.
Аз също като малка харесвах пощенските кутии на трамваите. И редовно ги използвах за тайни писма до приятелки. Само дето не съм предполагала, че не е така навсякъде по света.
А вчера си говорих с приятелка как по "Солунска" минаваше рейс (или тролей, тази подробност ми бяга) и как имах съученичка, която живееше от другата страна на "Солунска", не от тази, от която ни беше училището и когато отивах у тях, пресичането беше приключение за мен (говоря за 1-3 клас, когато нашите ме водеха и взимаха от училище, но ходех сама на стол, който беше точно срещу дома на съученичката ми).
Мислите ми се стрелкаха между София от детството ми и София днес. И защо я обичам тази прашничка, шумна София. Онези малки неща, които са ме влюбвали и ме влюбват и до днес в нея. Не красивите сгради или достолепния Орлов мост. Не културният живот или пък достъпът до държавната администрация. Не красивите жълти павета или патинираните кубета на Невски. Не. Детайлите (някои от които изчезнали), които превръщат сградите и улиците в привлекателен за мен град.
Един от най-любимите ми спомени е, през февруари как около дърветата по тротоара изпод снега се подаваха кокичета. Буквално около всяко дърво имаше кокичета. Все едно вървиш по цветна поляна. А в дворовете на кооперациите беше пълно с момини сълзи и ухаеше страхотно! Много ми липсват кокичетата и момините сълзи. Тази малка красота между плочките и зад оградите, която крадеше погледа ми и ме правеше щастлива.
Също така в града имаше много липи. Сега са останали малко, имам една любима редица в градинката на НДК покрай Фритьоф Нансен, но тогава имаше много. И през лятото, като завалеше дъжд миришеше на чай.
И, като заговорих за дървета, разбира се, кестените! Бели и розови, строени в горди редици. Пищни и достолепни дървета. Пък всъщност толкова романтични. Или, както пее Мишо Белчев:
“Булевардът с лиричният ритъм,
аз не сменям за Шанз Елизе,
тук възкръсват след дългото скитане уморените ми нозе.
Този факт е световно известен,
че на 'Руски' започва денят
и цъфтят в суматохата кестени,
прецъфтяват и пак цъфтят."
 
Разбира се, есенно време градът миришеше на печени кестени.
Когато бях малка, живеех в къща. На нашата улица имаше занаятчии - майстор на пружини, майстор на криви огледала (май единствен в България беше. Със сигурност тези в Кайлъка бяха негови, но май и в другите градове също) и един обущар. На съседната улица имаше шивачка, магазини и не помня още какво, но общо взето в едно каре от улици имаше почти всичко. А, каквото го нямаше там, го имаше в ЦУМ.
 
Аз много харесвах това мини общество. Да познаваш съседите си и да можеш да си купиш почти всичко буквално на няколко крачки. Харесвах и един Боби от нашата улица. Който ме замеряше с камъчета и го мразех. Ама всъщност нямах търпение да го видя. Но това е друга история.
После животът се промени. Почнаха да бутат къщите и да строят блокове, хората се разбягаха, други умряха. Животът стана много динамичен. Жилища се купуваха и продаваха, градът растеше. Но последните години сякаш се укроти. Сега пак познавам хората в квартала. Пак като изляза, на всяка крачка се спирам да си говоря с някой. Продавачките в редиците от магазинчета, сервитьорите в баровете и ресторантите, съседите (в широкия смисъл) познават децата ми и няма проблем да изтичат сами зад ъгъла, до кафенето, където баба им пие следобедно коктейлче с приятелка, защото по пътя им десетки очи, ще следят да не им се случи нещо и ще им махнат за здрасти. И пак в едно каре около вкъщи имам почти всичко. Само ЦУМ го няма. Ама молове колкото щеш. И хем съм в центъра на града, където всеки бърза, хората отвсякъде идват или просто преминават, чужда реч се чува навсякъде, хем си имам своето “село”. И това ми харесва. Да се чувстваш “у дома” буквално на всяка крачка.
Мога още да разказвам, но ще стане роман. А всъщност искам да кажа, че във всеки град има къщи и паркове, но точно детайлите правят мястото “твое” или не. Едни хора ще се влюбят в даден град, за други точно същият град ще им е непоносим. А когато го заобичаш, го опознаваш, сякаш е жив човек.
Излизаш сутрин, поглеждаш към Витоша и знаеш какво ще е времето днес.
 
 
Още от Лора:

През 2006 г. един студент по журналистика, запленен от блоговете и всички възможности, които предоставят те за развитие на медиите, създава „Аз чета” - един от първите блогове за книги в България.

Първото ревю в този блог е на романа „1984” от Джордж Оруел и все още е достъпно в сайта. Към Александър Кръстев скоро се присъединяват колеги и приятели от Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Свети Климент Охридски”.

14 години по-късно „Аз чета” е най-голямата медия за книги и четене в България, редовен партньор на някои от най-големите инициативи у нас, свързани с четенето, и носител на престижни отличия в областта на книгите и комуникацията.

Сред постоянните каузи на „Аз чета” е популяризирането на четенето както за забавление, така и като част от образователния процес, модернизиране на учебната програма по литература, привличане на общественото внимание към работата на библиотеките и отразяване на най-доброто от съвременната и класическа литература с фокус върху българските автори, развитие на функционалната грамотност.

В това направление през последните години особено внимание сайтът обръща на развитието на медийната грамотност и критичното отношение към новини и друго съдържание, както при ученици и подрастващи, така и при възрастни, а един от най-важните ни партньори в тази кауза е и “Читалище.то“.

През 2020 г. “Аз чета” и “Читалище.то” стартират “Проект 48”. Той обединява любовта на екипа към книгите с важна за тях кауза.


Разговорът за (липсата на) медийна грамотност в българското общество често е жертва на особено злостна подмяна, извършвана именно от създателите на фалшиви новини. Не е тайна, че според Индекса за свободна преса на “Репортери без граници” България е на 111-о място по свобода на словото (2019 г.).

Как можем да променим това? “1984” от Джордж Оруел е книгата, с която започва историята на “Аз чета”. С нея ще поставим и началото на голямата промяна в разговора за медийна грамотност в България.

Преиздаване на романа „1984” от Джордж Оруел с нов, съвременен превод и информационна кампания и дебат за фалшивите новини и как да се борим с тях. Тематичната корица е създадена от Стоян Атанасов специално за проекта. 

  • Част от тиража на това издание ще дарим на гимназиални училищни библиотеки в цялата страна.
  • Подкрепа от важни организации и институции, занимаващи се с темата за медийната грамотност у нас, както и от популярни лица от медиите.
  • Провеждане на образователни срещи на тема „Медийна грамотност и как да разпознаваме фалшивите новини” с ученици от гимназиалния курс.
  • Провеждане на образователни срещи на тема „Медийна грамотност и как да разпознаваме фалшивите новини”, предназначени за възрастни в регионалните библиотеки и читалища.
  • Седмична рубрика със съвети за медийна грамотност в „Аз чета”.
  • Провеждане на обучения с библиотекари.
  • Работа с гимназисти за създаване на клубове по медийна грамотност в училище.

Вижте разговора на Александър Кръстев с Доника Ризова във видеото. Може да подкрепите проекта тук и тук.

 

Може да харесате също и:

Как да бъдем активни граждани в България

Автор: Невена Басарова

Дистанционното обучение е част от живота ни. Не бих го нарекла “новото нормално”, защото все още няма нищо нормално в него. Но то от години си проправя път в живота ни и ако до този момент беше ограничено в университетското образование и професионалните курсове, всичките му предимства придобиха още по-голямо значение по време на глобалната пандемия от COVID-19. 

Като родители сме поставени пред тежък избор - да позволим на децата да се върнат в училище, което е важно за тяхното образование и социални умения, или да опазим здравето им.

Дистанционното обучение и оставането вкъщи ни дадоха възможност да преоткрием и опознаем децата си по нов начин. Преди този момент, бързайки да заведем децата от едно извънкласно занимание на друго, често не ни оставаше време да вникнем внимателно във вътрешния им свят. Все пак онлайн обучението е предизвикателство и ако изберете тази форма, ето няколко съвета, които ще ви помогнат да се справите по-лесно с него.

1. Нека спазваме дневен режим и график

Децата са склонни да слагат знак за равенство между онлайн обучението и ваканцията, дори по-лошо - “нищоправенето”. Ако го допуснем, това ще се превърне в навик, а навикът - в начин на мислене, на живеене, който ще доведе до липса на цели, стремеж към сбъдване на мечти и развитие. 

Ето защо, изработването на дневен режим и график е изключително полезно не само за децата, но и за нас, родителите. Така, независимо дали работим от вкъщи или изпълняваме задачи навън, ние знаем какво точно се случва и къде трябва да бъде детето ни. Той трябва да се приближава максимално до обичайното ежедневие. 

Не позволявайте детето ви да се излежава до последния момент - нека продължи да става достатъчно рано, че да има време за сутрешен тоалет и закуска преди училище. Явяването в клас по пижама е недопустимо не само на живо, но и онлайн. 

Настоявайте да спазва и междучасията. Те може да са виртуални, но вашият ученик може да ги използва за раздвижване и да си вземе глътка чист въздух на балкона вкъщи.

Не е желателно да позволявате хранене по време на час пред компютъра. Затова има междучасия и обедни почивки. 

След часовете настоявайте то да си почине, далеч от компютъра, в пълен покой. Пуснете релаксираща музика и се опитайте да го увлечете в някаква форма на медитация. 

Планирайте времето за писане на домашни, почивка, забавления и дори семейната вечеря. През миналата учебна година всички научихме много уроци, включително и аз. Спазването на стриктен график ни помага да сме по-организирани и да не губим усещане за нормалност, за цел и за отговорност. 

2. Да провокираме творческите заложби на детето

 Децата също се поддават на влизането в рутина. А рутината убива креативността. Как да я разчупите? Задавайте въпроси, които го карат да прави избори за неща, за които не би се замислило.  

  • Какво искаш да правиш сега?
  • Да гледам телевизия. 
  • Добре, какво искаш да гледаш?
  • Ами… филм… 
  • А какъв филм? Научно-популярен, игрален или анимационен?
  • Защо точно такъв? Какво провокира този ти избор?

 Помогнете му да прецизира желанията си за свободното време. Подскажете му алтернативи на “първия избор” - игра на топка на двора, урок по пиано, китара или рисуване онлайн.

Етичните правила в училище

13584535514 c2bb726231 b

3. Нека сме активни

Един от големите проблеми с изолацията е липсата на физическа активност, която освен рискове за здравето, ни потиска и на емоционално ниво. 

Добра алтернатива на спорта на открито са семейните състезания по танци, които ни предлагат някои видеоигри. Така също се възползваме от естествената страст и интерес на детето към електронни игри, и прекарваме пълноценно време като семейство, и се раздвижваме.

4. Нека възпитаваме отговорности 

Не можем да очакваме децата ни да са самостоятелни и отговорни, ако им нямаме доверие и не им поверяваме отговорности. Особено в ситуация, в която детето е откъснато от обичайната си среда и ежедневие, е много важно да му покажем доверие и че разчитаме на него, за да се справим заедно с предизвикателствата. 

Това може да се случи като включите детето в ежедневните домакински задачи - да помага с подреждането, прибирането на дрехите или да отговаря за слагането на масата и измислянето на седмичното меню. Ако имате домашен любимец, включете и грижи за него.

5. Общуване и безопасност

Един от големите проблеми на онлайн обучението е, че лишаваме децата от обичайната за тях социална среда. Социалните умения, като всички останали, е важно да се упражняват и развиват. Алтернатива на училището и срещите с приятели там е да намерите приятелско семейство, с което можете да общувате безопасно. В зимните месеци това е по-сложно, но разходките сред природата с приятели осигуряват сравнително безопасен начин да се разнообразим и да се социализираме. Все пак е добре да ограничим прегръдките и да пътуваме с отделни коли. 

Тези съвети не са панацея, но докато пандемията не си отиде, всеки ден сме изправени пред избори. Независимо дали нямате търпение училищата да отворят, или ще задържите децата си у дома, всички ние имаме отговорност към тях - да не се предаваме и да ги оставим да мислят, че светът е капитулирал и край, вече нямат отговорности и задължения. 

Защото пандемията ще свърши, рано или късно, а ние трябва да направим всичко възможно децата ни да израснат щастливи, емоционално интелигентни и смели.

Nevena Basarova

 

Невена Басарова-Дичева е основател и управител на Първа детска академия за добри обноски, сертифициран треньор по емоционална интелигентност, сертифициран експерт по социален етикет от престижната академия Minding Manners International в Лондон и създател на иновативната методика „Гъвкава дисциплина”.

Невена е автор на „Детска академия за добри обноски”, практичен наръчник за деца и родители и забавното помагало “Упражнения по етикет”.

Книгите ѝ спечелиха сърцата на малки и големи читатели и многократно оглавиха класацията на водещата книжарска верига у нас, а „Детска академия за добри обноски” бе включена и в класацията за 101 най-продавани книги на десетилетието.  

Освен посланик на добрите обноски, Невена е още TEDx лектор, автор на статии за престижни издания и предпочитан коментатор по проблемите на родителството, образованието и отглеждането на щастливи и успешни деца.

От 2020 година учениците в 11. клас за първи път изучават Гражданско образование в училище. За да подпомогнат навлизането на новия предмет и да направят преживяването по-интересно и полезно, Европейската комисия в България, образователният портал Уча.се и Софийска платформа създадоха 36 видео урока по учебното съдържание. Темите са разнообразни и практични - от конструктивно общуване и решаване на училищни проблеми, през корупция, медии и демокрация, до европейско гражданство и идентичност. Достъпът до видеата е напълно безплатен.

С този проект Европейският съюз насърчава гражданското образование и по-голямото участие на младежите в обществото. Бъдещето на демокрацията зависи от младите хора, затова е от първостепенно значение те да познават основните демократични ценности и обществени процеси, да бъдат будни граждани и да предизвикват промяна за едно по-добро бъдеще в България.  

Чрез кампанията #ДасигражданинЕСуперяко Европейската комисия в България се стреми да ангажира възможно най-много хора в разговор за гражданското образование и активното гражданство у нас. 

Учебната програмата и видео уроците са съобразени с учебния план за 11. клас и са разпределени в три раздела: 

  • Раздел 1: Граждани, политика и демокрация

Първият раздел дава отговор на въпроса защо гражданското образование е важно и разяснява основните понятия за гражданство и гражданско общество. Уроците са посветени на теми  като свобода и достойнство, държава, власт, закони, медии, демокрация, гражданско участие. Те представят и основните начини за участие на гражданите в обществения живот - критично мислене и информиране, гласуване, изграждане на компетентности и вземане на решения – все начини за промяна към по-добро в училище и извън него. 

  • Раздел 2: Граждани, права и отговорности

Вторият раздел се фокусира върху  темите за основните демократични ценности, правата на човека и правата на детето. Въвеждат се нови форми на гражданско участие - създаване на неправителствени организации, изразяване на несъгласие и протести. 

  • Раздел 3: Идентичности и различия в обществото 

Третият раздел въвежда темата за идентичността на национално и европейско ниво, говори за „другия” в обществото, разглежда понятия като толерантност и уважение. Запознава младите хора в по-голяма степен с Европейския съюз и плюсовете на принадлежността към една силна международна общност. 

Всички видеа могат да бъдат гледани напълно безплатно след регистрация в портала Уча.се.

Може да харесате също:

Как да отгледаме творец

141433764 3948403508524735 5214669933212139773 n

 

Учениците от 5-и до 12-ти клас се връщат в класните стаи за присъствено обучение след 31 януари. 

"Компромисът, който можем да направим със здравето, е единствено за образованието. По определен ред учениците от 5-12 клас ще се върнат към присъствено обучение", заяви министър-председателят Бойко Борисов на брифинг днес.

 До момента отварянето на яслите, градините и връщането на учениците до 4 клас в класните стаи, не са довели до повишаване на заболяемостта.

След 31 януари ще бъде решено кои други мерки могат да бъдат отхлабени. Непрестанно се наблюдава и кривата на разпространението на COVID-19.

 На този етап решение за отваряне на ресторантите и заведенията все още няма. 

Притесненията от новия щам на коронавируса обаче остават големи. Той се разпространява изключително бързо и ситуацията в държавите по света е много тревожна. Затова рискът е много голям при едновременно с разхлабване на учениците, фитнесите се стигне до ново увеличение. 

Окончателното решение за това по какъв график ще се върнат учениците в училище, предстои да се  вземе през следващата седмица. Решението ще зависи от развитието на епидемичната ситуация в страната. Предвиждат се няколко варианта за връщане първо на приоритетните класове - 7, 8 и 12 клас, както и останалите по определен график на посещения, така че в училищата да не са всички ученици едновременно.

Един от вариантите е две седмици да започнат да учат седми, осми и 12-и клас в класните стаи, след което, отново две седмици, те ще са отново на обучение в електронна среда от разстояние, за да могат да се включат и следващите класове.

Още по темата:

Ваксините срещу COVID-19 в България 

Автор: Иво Иванов

Смятам, че е честно и справедливо да се представи и друга гледна точка и затова реагирам веднага на текста „Раждайте с мъжете си, момичета!“ докато още съм под пара, защото ми подпали фитилите – и то не толкова самият текст, а някои коментари под него. 

Било остарял предразсъдък мъжете да не присъстват на раждането, ама тука, видиш ли, понеже сме много изостанали и закостенели, било така – мъжете сме били със слаби нерви и слаба психика и трябвало да ни щадят (иронично), а на други места по света (дами, завиждайте!) мъжете държали ръцете на жените си и ги подкрепяли и това направило раждането незабравимо преживяване и за двамата (сигурен съм!) и ги свързало неразривно и дълбоко като пъпна връв завинаги и вовеки веков.

Аз пък мисля, че твърдата позиция и в двата края на полюса е предразсъдък и ако едното е анахронизъм, то другото пък е мода – и това как не е мъжка работа мъжете да присъстват в тоя момент, защото незнамсикво си, и това как мъжете трябва непременно да присъстват, ако подкрепят и истински обичат жена си, за да споделят това „най-истинско“ за двойката събитие. Защото ако за холандците, при които раждането по правило става у дома и мъжете по подразбиране присъстват на него, това е дълголетна традиция, у нас това е сравнително ново явление и се възприема като „екстра“. Затова и все още се заплаща допълнително. Абе малко като риалити шоу е у нас – 200 кинта, за да участваш интерактивно (или там колкото струва сега билетът за шоуто).

Тук можем да водим дълги спорове, но дайте все пак да оставим този избор на главното действащо лице – бременната жена. Тя да реши как иска да роди. Как ще се чувства най-спокойна и сигурна, когато моментът настъпи. Това е най-важното. И да вземе това решение след разговор със себе си първо, и след обсъждане с мъжа си, и след консултация с компетентен лекар, с оглед на това, което е най-безопасно за нея и за бебето в нейния конкретен случай. Защото тя може да иска да роди във вода, в мляко с какао, на стол, на табуретка, на канапе, на конско седло, в левитация, с дула, с гуру, с хор, с голи атлети веещи й с палмови листа и т.н., но е от първостепенна важност раждането да е преди всичко такова, че да не носи рискове. Понякога ражданията се проточват и са много мъчителни, стават усложнения (не дай си Боже!) и невинаги е добре мъжът да присъства не защото ще му се нарани крехката психика, а защото повече ще пречи, отколкото ще помага. Аз по начало смятам, че при всяко раждане външни немедицински лица повече пречат, отколкото помагат и присъствието им е нежелателно, но това е мое си закостеняло мъжко мнение.

Раждайте с мъжете си, момичета!

family 2610205 1280

 

Да, чудесно е бащата да присъства в този сакрален момент на идването на детето на бял свят, ако и двамата родители искрено искат това. Да е опора на родилката, да й стиска ръцете, да й бърше челото и да я окуражава - аз въобще не съм против това, не ме разбирайте погрешно! Твърдо против съм обаче да се прокламира колко много са изпуснали и двамата, ако не са споделили това „най-истинско събитие“, ако таткото не пререже собственоръчно пъпната връв на отрочето си и не отнесе ножицата за спомен, и как едва ли не един мъж не уважава и не обича достатъчно жена си, ако не се пребори със страховете и предразсъдъците си и не вземе активно участие в „мероприятието“. Да им се вменява едва ли не вина, че не са го направили заедно и да се отправят призиви „Жени, не жалете мъжете си!“. А мъжете, дръзнали на такава героична постъпка, да се обкичват с лаврови венци и ореол.

Защото, първо, не всички жени искат това и второ, не всички мъже искат това. Моята жена категорично заяви: Да бе, само ти ми липсваш на целия калабалък! (и Слава Богу, защото не съм сигурен, че нямаше да припадна и тогава лекарите щяха да се чудят кого първо да обгрижват и щеше да се получи едно наистина незабравимо преживяване, изпълнено с вълнуващи емоции).
Хората са различни и съответно и изборите им са строго индивидуални. Много жени предпочитат да свършат тая важна работа сами, без присъствието на мъжете си, по най-различни лични причини. И този им избор трябва да бъде уважен. И това не означава, че не са достатъчно близки с мъжа си.

За много мъже това би било сериозно изпитание и обикновено не се преструват и не се лигавят като се дърпат или отказват да присъстват. И този избор също трябва да бъде уважен. Това в никакъв случай не ги прави по-лоши бащи след това, когато се роди детето и не отслабва връзката им с майката. Ще имат достатъчно много споделени „истински“ моменти заедно.
Ако ситуацията наистина е критична и го налага, татковците ще се вземат в ръце (дори и аз!) и ще го изродят това бебе и сами, без помощта на акушерки и лекари – в това можете да сте сигурни!

Смятам, че двойката трябва да обсъди това решение заедно и да - всеки да уважи избора на другия, ако не могат да постигнат съгласие. Таткото трябва да се запита дали в крайна сметка не си струва да се престраши, а бъдещата майка – дали наистина, ама наистина й е толкова важно и дали пък не настоява, защото нейна приятелка в Щатите е родила в присъствието на мъжа си и “is feeling blessed”. И да не му се сърди, ако не е ентусиазиран от идеята.

В крайна сметка, не е ли много по-важно бащата да присъства на входния пункт, при зачеването?

Може да харесате също:

Не било чак толкова страшно

Автор: Цветелина Рангелова

1.Започнах да плача на реклами.

Първият път, когато осъзнах, че нещата оттук нататък няма да бъдат същите, беше 2-3 седмици след като родих. Тогава пуснаха рекламата по телевизията с благотворителна кауза на Pampers за преждевременно родени бебчета. Ей, Бога ми, започвах да плача на първата секунда абсолютно всеки път! Това беше по-тъжно от най-тъжната драма ever. Добре че майка ми една вечер, гледайки ме как хлипам, ми каза: “Ма не я гледай тази реклама, щом толкова те разстройва”. В този момент се замислих колко по-различен човек съм днес от преди 3 седмици. Съвсем друг човек. Майка. И вече всички деца на този свят можеха да бъдат моето.

2. Започнах да чета етикетите на дрехите.

Никога преди не съм се интересувала дали на етикета пише как да се пере тази дреха, и на колко градуса; не ме е интересувала особено материята, важно беше да ми харесва моделът. Е, сега вече е друго. Естествените материи са за предпочитане и задължително проверявам дали може да се пере в пералня и до колко градуса.

3. Damn, започнах да пера на ръка! 

Все си мислех, че това никога не може да ми се случи. Но когато искаш естествени материи и искаш да ги облечеш повече от веднъж… Просто се налага.

4. Започнах да говоря - МНОГО!

Научих се да говоря на детето за всичко, дори за това, което ми се струва очевидно и безсмислено. Разказвам ѝ за живота ми преди тя да се появи, за времето, в което бях бременна с нея, всеки ден по 100 пъти ѝ казвам, че е много красива, че е много миличка, обичлива, нежна, че се гордея с нея, че съм най-щастливата майка. А тя стои кротко и ме гледа с най-големите и разбиращи очи! Магия е!

Говоря ѝ какво правя в момента - режа морков, готвя супа, чистя пода, за да можеш да ядеш от него. Когато беше съвсем мъничка, баща ѝ обикаляше апартамента с нея в ръце и ѝ обясняваше всеки един предмет в стаята какво представлява: “Това е шкаф, в него стоят чиниите. Чиниите са едни предмети, в които слагаме храната си, за да се храним. Дай да ги видим. Ето - това са чинии. А това е майка ти. Майка ти готви, за да ядем в чиниите. Я виж какво дупе има”. Е, някои неща може и да са били излишни, но ходи обясни на един мъж.

5. Останах без приятели.

Дори малкото останали приятели след 25-тата година, си биха камшика. Смятай какъв стрес е като родиш на 25.

6. Спрях да излизам. (Добре де, всички знаем какво значи “да излизам”, нали!)

Театър, кино, ресторанти, разходки в центъра, по магазините, молове, ДИСКОТЕКИ???, барове, пиано барове… Кои бяхте вие? Аз бях една Везна, но вече не съм. Вече съм Майка. :) 

Това може би се подразбира от предната точка, но все пак, излизала съм и сама… някога. Сега и сама не излизам :)

Само с бебето и с майките, разбира се, Южният ми е дворът.

7. Научих се да отстоявам себе си.

Хора, зарежете всякакви психолози, семинари, коучинги, Карнеги и  квото там мъчите! Родете си дете. Никой и нищо не би могъл да прескочи мнението ви. 

В кръга на шегата разбира се. Но все пак - толкова категорична в заявяването на мнението си, особено когато то касае възпитанието или здравето на детето ми, не съм била.

8. Спрях да спя дълбоко.

Аз, която като дете заспиваше върху колоните в дискотеката, защото нямаше места по сепаретата… Сега спя с едно око. Другото е постоянно нащрек дали детето е добре. Усетих как тази черта от майчинския инстинкт се пробуди в мен в последните месеци от бременността. Беше ми доста неприятно първоначално. Особено при положение, че още няма за какво да съм нащрек дори!

9. Може да се каже, че станах медицинско лице, без да съм учила 10 години.

Е, това ми отне 2-3 месеца следродилна депресия, в която имах нужда постоянно някой лекар да преглежда бебето и мен и да ми казва, че сме здрави и се справям добре в отглеждането. Но след като това отмина… вече никой лекар не знае по-добре от мен кой сироп за кашлица е най-подходящ.

10. Преминах изцяло на натурална вълна.

След като 9 месеца видях, че почти всичко може да се излекува с парацетамол, си казах: “Защо пък да не продължа”. Не след дълго вече парацетамолът се превърна в крайна мярка, а вкъщи стана някаква джунгла от билки и етерични  масла за всякакви болежки.

Да забременееш по график

child 4042446 1280

11. Научих още един език. 

Започнахме да посещаваме занимания за бебоци още от 4-тия месец на бебчо. Там научих много от знаците на глухонемите. Всяка дума, отправена към бебето, беше съпроводена с жест, така че то да разбере по-бързо вербалния език и по-лесно да започне да се изразява. 

12. Станах много по-организирана.

Както вече споменах - бях Везна (“бутня”, както мъжът ми ми вика на галено). А сега вече в един ден успявам:

Да нахраня детето;

Да пия кафе;

Да работя;

Да измия чиниите;

Да пусна прахосмукачка

Да нахраня детето;

Да работя;

Да пусна прахосмукачка;

Да се изкъпя;

Да изведа детето на разходка;

Да пусна нещо в блога;

Да приготвя вечеря;

Да нахраня детето;

Да изкъпя детето;

Да вечерям;

Да сложа детето да спи;

Да пия чаша вино и да пусна още нещо в блога;

Да почета книга.

И междувременно да сменя няколко памперса, да отида на психолог, танци, до офиса и до магазина, да си мия зъбите и евентуално да се видя с мъжа си.

13. Започнах да разбирам майка ми за много неща.

Да, звучи комерсиално, но докато не влезеш в ролята на родител, не можеш да разбереш родителите си. Както и докато не “зарежеш” някое гадже, не можеш да разбереш защо са те “зарязали”… Образно казано. 

14. И свекърва ми започнах да разбирам.

Че нали вкъщи си имам две от нейните - оригинал и копие. 

15. Станах много по-комуникативна (онлайн активна).

То са Майките на София, на Дружба, на Надежда, на Люлин, на майка ти; Родени Октомври, Ноември, Септември; с Термин Октомври, Ноември, Септември; Бебешко меню; Ам-ам, гъл-гъл; Квак-квак, пръц-пръц…. Всички възможни групи за майки са ми окупирали цялото свободно време. А само коооолко време трябваше на психотерапевта ми да ме убеди да ги потърся дори! Диди, потвърди ако четеш това!

16. Станах много по-търпелива.

Децата ни учат на търпение. По много начини.

Когато плачат от болка, а не могат да ни кажат какво ги боли.

Когато настояват да се хранят сладко, сладко самички и след себе си оставят кошмар.

Когато се разболяват всеки път щом мама и тати се скарат.

Когато се научат да казват памперс, чорап, ножица, паралелепипед, тати и баба, но все още не могат да кажат МА-МА. Търпение му е цаката.

17. Направих си блог.

Не знам защо, но или е модерно, или е необходимо да си направиш блог, след като родиш. 

Всички го правят.

18. Започнах да харесвам подаръците в кеш и… да ги използвам по предназначение!

Честно казано, преди да стана майка предпочитах подаръците да са вече закупени неща, пред това да ми подарят пари. Не за друго, а защото тези пари винаги, винаги, винаги отиваха за пълни глупости и никога не си купувах нещо стойностно. Да, но откакто се появи детето, всички средства са насочени към неговите нужди. Затова, вече се възползвам от всяка възможност да си купя нещо хубаво :) 

19. Започнах да обичам своето собствено парче от Земята

Преди да се появи това малко човече, което завъртя света около себе си, имах постоянно и непреодолимо желание да “отлетя” нанякъде. Големият парадокс беше, че ужасно ме е страх от полетите. Но това не секваше непрестанното влечение към ново пътешествие, фикс идеята, че трябва да поживея в още една държава. Мечтаех да се установя на някое екзотично място и работата ми да е свързана с постоянни пътешествия (но не стюардеса, това би било изпитание, а не сбъдната мечта). 

Е, сега едва може някой да ме накара до Гърция да отида. Сега “тук и сега” придоби смисълът, който търсех незнайно къде по света :).

20. Заобичах живота си.

Знам, че най-важното за всяко дете и за всеки човек, е да има живи и здрави родители, които живеят свой живот - щастлив живот. Затова започнах да се грижа повече от всякога за собственото си здраве. Само когато аз съм жива и здрава, бих могла да дам всичко необходимо на детето си - всичко, от което то има нужда и всичко, на което аз бих искала да го науча.

Може да харесате също:

Всеки ден ме правиш по-добра

Здравейте, мама Нинджа! Пише ви едно момиче на 30. Видях статията за брака Ви с Вашия съпруг, беше прекрасно написана. Исках да ви попитам: След като знаем, че бракът не е лесно нещо, и трябва да правим компромиси, това важи ли за връзките, в които, например, както в моята, вече нямам никакво самочувствие на жена до този човек? Други хора могат да ме накарат да се почувствам някак, но до него се чувствам като най-невзрачната. Заедно сме от година, преживяхме доста... Много се карахме, заради моя ревност, но и заради други негови постъпки, които са просто непочтени и неуважителни и нямат общо с ревността. Период ли е това? Подлежи ли на промяна това, че не се чувствам никак жена вече до него? Постоянно си мисля, че мисли за мен лоши неща, защото ми ги е казвал. Вече не се чувствам като жена, в която е влюбен. Работи ли се по това, това ли е истинската реалност в нашата връзка, илюзия ли ще е да се опитваме да го поправяме... Много съм тъжна. Не съм щастлива. Нито той, предполагам.

********

Това писмо ме натъжи и дълго се чудих как да му отговоря. Обърнах  се за помощ към Валентина Димитрова, фамилен терапевт от Центъра за семейно щастие "Нюанси". Ето какво написа тя.

Здравейте!

Първо искам да Ви поздравя за смелостта да питате, когато имате съмнения! Виждам, че самата Вие си давате сметка, че не би трябвало да се чувствате по този начин в една връзка, което е първата и основна крачка, за да си обясните в какви отношения се намирате!

Дали е период и дали ще отмине?

Когато се изграждат едни отношения е нормално да има и конфликти и трудни периоди, но те са важни и полезни, когато след тях двойката има усещане за израстване, за сближаване и по-добро разбиране за другия. Когато конфликтите обаче карат един (или и двамата) да се чувства по-зле и по-потиснати от преди, то значи те са деструктивни и трябва нещо да се промени. Има, разбира се, различни периоди във връзките - когато двойките са много близо един до друг, често това е началото на връзката, когато се опознават и градят доверие и сигурност. След това (може да е след месеци или след години) идва момент на отдалечаване, но когато има вече изградена сигурна основа това е лесно преодолим период, последващ от ново приближаване един към друг.

Компромисите във връзката не би трябвало да означава да търпите непочтени и неуважителни постъпки от страна на партньора и да приемате, че това е нормално, защото това може да повлияе както психическото, така и физическо Ви здраве. Може да се работи по това, когато и двамата комуникирате как се чувствате във връзката и заявите не само какво искате, но и какво не бихте търпели и толерирали като отношение. Ако може да отстоите собствените си граници, така и партньорът Ви ще знае къде са те и да не ги прекрачва, а да ги уважава. От друга страна и Вие ще имате по-голяма яснота какво преживява той. Но ако въпреки това вие продължите да се чувствате нещастни и отношенията Ви не се подобрят, значи има нещо по-дълбоко, но не бива да се приема като нормално и период, защото с течение на времето нещата могат само да се влошат. Тогава може да се обърнете към специалист, за да си изясните по-добре ситуацията.

Ако той Ви обижда, потиска, омаловажава и/или се чувствате виновна и/или манипулирана, все по-затворена и съмняваща се в себе си, може да се намирате във връзка на психологическо насилие и не трябва да го подценявате, а да потърсите подкрепа! 

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия. Терапевт и съосновател на Център „Нюанси“.

Вижте още от същия автор:

С брак или без брак?

lovers 2761566 640

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам