Автор: Цветелина Чобанова

Напоследък всички говорим за агресията – агресията сред децата, към животните, между мъже и жени, между стари и млади, агресия към различните, между държави. Като гледаме какво причини ураганът Ирма, можем дори да говорим за агресия на природата към човека и неговия свят. Пиша този текст, защото днес бях на родителска среща и там между учебните предмети, които ще изучават децата през годината, правилата на училището, дисциплината, състезанията и екипната работа, бе отбелязана агресията и колко лошо нещо е тя. И как ние, родители и учители, трябва заедно да се борим срещу нея. Съгласна съм от една страна, агресията при децата е жестока, садистична, а понякога дори и мазохистична, когато детето се затвори в собствен свят, не споделя, става апатично, линее, посегне към наркотици или алкохол, а не дай Боже и на себе си.

Но това не е истинското лице на агресията.

Тази агресия психолозите наричат „вторична” и „третична агресия”. Тя е потисната, стаена, неизразена, когато е трябвало и към когото е трябвало. От страх, от чувство за безсилие или просто защото нашето общество не толерира бунтуващи се, не толерира различното мнение, правото на другия да изрази себе си. Ние искаме усмихнати, щастливи, мислещи като нас хора около себе си. Искаме усмивки по лицата, искаме да ни харесват и да харесваме, или ако сме обидили някого, той просто да си замълчи. Колко родители позволяват на детето вкъщи да си каже мнението, да бъде чуто. Разбира се, това не означава да го приемем на всяка цена, това означава да го зачетем. Защото всеки има право да каже какво мисли, какво усеща, какво не му харесва и съответно какво му харесва.

Колко често учим детето си на „замълчи”, „той/тя е по-силен/по-голям/по-умен/по-стар, не се обаждай, трай си, изчакай да отмине”?

Да, но не минава. А само се трупа. Така е и с агресията при децата, тя не е могла да се изрази там и тогава, когато и където е било необходимо. Например детето не е могло да каже на родителя си, на учителя, на по-големия от него, ако нещо не му харесва. Затова този стаен гняв се излива садистично към друг някой, който не може да отвърне, който е по-слаб или по-малък. Или гневът, обидата, унижението се преглъщат навътре и тогава децата стават агресивни към себе си – затварят се, нараняват се, понякога се разболяват, посягат към наркотици, алкохол или други вредни вещества.

А агресията няма само отрицателен знак. Агресията е движение. Движение към света, към другия, към това, което ми харесва или съответно правото да обърна гръб и да кажа НЕ на това, което не ми харесва. Агресията е отстояване на себе си, заявяване на собствените граници – „не се чувствам добре от това, което ми каза”, „не ми харесва храната в стола и няма да я ям”, „не ми е интересно”, „обидиха ме думите ти, почувствах се зле от това”.

Колко често учим децата си да изразяват това, което усещат? Колко често ние изразяваме това, което усещаме? Защо е забранено да поискаме или да откажем нещо, защо го смятаме „за неморално”, „неетично”, „недисциплинирано”. Когато казваме НЕ ставаме „лоши”, неприети, необичани. А колко важно за едно дете е да се чувства обичано, да се чувства прието такова, каквото е. С неговите ДА и НЕ.

Говорим непрестанно с децата за това какво НЕ ТРЯБВА или ТРЯБВА да се прави, а говорим ли за това какво ИСКАТ или НЕ ИСКАТ да направят?

Агресията не е само разрушителна и деструктивна. Като всяко нещо в света, тя има положителна и отрицателна страна. Тя е движението напред, към света, към другите, към развитието, промяната. Тя е тази искра в нас, която заедно с Любовта е създала Живота. Раждането. Творчеството. Търсенето. Опита. Да ти подам ръка, да те прегърна също е акт на агресия. Да ти кажа „в момента съм ти ядосана, защото ме обиди и не искам да те виждам” също е агресия. Но това е чистата агресия. Тя се изразява и се променя, преминава в друг вид енергия. Във физиката има закон за запазване на енергията, който гласи – „Енергията може да се преобразува от една форма в друга, но не се губи или унищожава“. Как ще трансформираме тази енергия на движението наречена „агресия” е наша отговорност. Как ще научим децата си да я разбират, усещат и трансформират, също е наша отговорност. 

И тук се замислих, колко много предмети се учат, а никой не ни учи какво да правим със собствената си енергия, как да я използваме конструктивно и да я трансформираме в добро. В добро за себе си и след това за околния свят. 

Ето няколко възможности, на които можем да научим децата си и да ги култивираме в себе си.

Можем да учим децата си да казват какво усещат, какво им харесва, какво не им харесва. Какво ги дразни, ядосва, на кое или кого са гневни. Да споделяме, когато ние изпитваме тези емоции, за да разберат, че и ние сме като тях, за да видят многообразието на човешката природа.

Да ги учим, че освен радост, щастие, състрадание, има тъга, гняв, здравословен егоизъм. Гледайте анимационния филм „Отвътре-навън”, там много добре са представени емоциите ни и какво се случва, когато непрестанно искаме да сме само радостни.

Можем да показваме на децата си и да ги учим какво са „граници” - ти имаш право да кажеш НЕ, когато нещо не ти хареса, но и аз имам право да кажа НЕ за нещо друго. Аз приемам твоето НЕ (не искам да ям, не искам сега да уча, не искам да излизам, не искам да си сложа шапката), но и ти трябва да приемеш и разбереш, че аз имам същото право да кажа НЕ (НЕ искам да ти купя тази игра днес, НЕ може сладолед този следобед).

Не генерализирайте определенията към децата, коментирайте само определени ситуации. „Ти си лош” е едно, но „тази твоя постъпка беше лоша” е съвсем друго. Децата имат право на грешки, на бели. Всички имаме право да сбъркаме, да си вземем поука и следващия път да пробваме по друг начин. Това е опитност. Това не ни прави „лоши хора”. Заклеймявайки някого с етикет „ти си лош”, „ти си неудачник”, „ти не можеш, не знаеш”, поражда единствено омраза и гняв, които след това садистично се пренасят към по-слаби същества, които не могат да отвърнат.

Много важно е да говорим с децата си, да се опитваме да разберем техния свят и да си спомним какви сме били ние като деца. Защото ние, големите, имаме склонност да забравяме. Да забравяме нашите бели, да забравяме нашите страхове и да се отнасяме към чуждите такива с пренебрежение. А няма нищо по-хубаво за едно дете от това да знае, че има спокойно убежище, където да сподели и да разкаже какво усеща без страх, че ще бъде наказано за това.

Повече за автора
Цветелина е дипломиран психолог и практикуващ психотерапевт. Може да звучи невероятно, но преди да открие, че психологията е истинската й любов, е завършила  инженерна специалност и има блестяща ръководна кариера в голяма фирма. Освен всичко това Цветелина е наш редовен автор и консултант по теми, свързани с психологията, отношенията в семейството, самочувствието и успешната реализация на жената. В личен план може да се похвали с една страхотна, щура дъщеря, която е най-добрият й учител, куче, две котки и чудесен мъж до себе си.

Препоръчваме ви още: 

Детето-жертва 
Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник 
Вербалната агресия