То когато целият ти живот е шантав, нормално е празниците да са още по.

Добре е да уточня още в самото начало за тези, които не ме познават, че съм много далеч от романтиката. Обичам си мъжа, децата, приятелите, роднините, животинките, изобщо много народ обичам, но не съм от онзи сладък тип нежни души, които очакват романтични жестове и въздишат по любовни романи. Така че, Ванка, ако случайно четеш този текст, моля те, моля те, моля те, не ме води на Малдивите, ами дай да си направим ремонт вкъщи, че кучетата всичко изядоха. Но това между другото. Исках да кажа само, че не държа чак толкова на Свети Валентин да бъда заведена в ресторант с нова червена рокля, ами общо-взето гледам да го отбелязваме вкъщи, на спокойствие, и доколкото е възможно – с празнична атмосфера, хубаво вино и вкусна храна. Обикновено така и правим, понякога минава и някое приятелско семейство и добре си изкарваме.

Миналия Свети Валентин обаче се оказа по-особен. На предишния ден взех родителите ми в София, за да ги водя на невролог. Имахме съмнения, че нещо не е наред, след като се оказа, че забравят повече от нормалното и все по-трудно се справят сами. Всеки, който е преживял нещо подобно, ще ме разбере, а за останалите – дано не им се случва. Много, много е тежко да осъзнаеш, че родителите ти вече не са тези личности, които познаваш. Хората, които обичаш, които са те отгледали… Малко по малко се губят, разпадат се като стари пожълтели снимки. Може да стоят срещу теб, живи и здрави, но ти знаеш, че ги няма. Процесът е бавен. Месеци наред не приемаш, че е възможно, не ти се вярва. Казваш си, че недочуват и затова изпускат нишката на разговора. Че недовиждат и затова се губят на улицата или ги лъжат с парите. Осъзнаването идва като гръм от ясно небе и боли още повече, защото едно гласче в теб ти е подсказвало, че нещо не е наред, но ти си го изтласквал назад и заглушавал. Докато ти закрещи и вече не можеш да се скриеш.

Помня онзи февруарски ден някак на фрагменти, сюрреалистично. Приготвям вечеря, овчарски пай, защото Теди и Яна предупредиха, че ще минат. Отделно приготвям и постни сармички за майка ми и баща ми - вегетарианците. Поръчвам торта във формата на сърце. Подреждам масата и докато чакам народа да се прибере, с майка ми и баща ми излизаме да поразходим Чара и да глътнем малко въздух.

- Много е хубаво. – ми казва мама. Мама е хубава възрастна дама, винаги добре облечена, с червило, с колие, с прическа и маникюр. Сама се гласи и на стари години пак хваща окото. Баща ми все още я обожава. И той е бил хубавец, на младини страшно приличаше на Микеле Плачидо и Стефан Данаилов. Сега определено изглежда по-добре от тях, поне в моите очи. Чудесна възрастна двойка са двамата. Обичам да се разхождам с тях.

- Да, маме, чудесно е. Ако ви харесва, можете да останете.

- Е, много е хубаво, но ще стоим, само докато и вие сте тук.

Поглеждам я косо, нещо ме стяга в гърлото.

- Ами, ние тук живеем, мамо.

- Така ли? Не знаех. – ми отговаря майка ми, която е идвала в София стотици пъти за последните двайсет години. – Много се радвам за вас, добре сте се устроили. Ще поостанем още малко тогава, но после ще се прибираме в Пловдив. Децата ще се притесняват за нас.

„Кои деца, мамо? Аз съм ви единствената дъщеря, други деца нямате!“ ми идва да изкрещя, но гласът ми го няма никакъв. Прибираме се мълчаливо, правя им чай, храня кучето.

После сядам на верандата с една бира, запалвам цигара и плача дълго сама, в тишината и студа.

Докато идват Теди и Яна и съвсем неочаквано ми съобщават, че са се сгодили и ще има сватба. Още е тайна, защото не са казали на майката на Яна и да не взема да го изпляскам във фейсбук. Плача отново, този път от радост. После Ванката се връща с огромен букет рози, а аз вече съм се наплакала и нарадвала, и дори не ги отразявам, нямам сили за повече вълнения. Но той ме обича достатъчно, за да ме разбере.

След няколко дни вече имаме диагноза и лечение. Обяснявам на момчетата надълго и широко от какво са болни баба и дядо. Косьо е притеснен, че и аз ще се разболея от същото някой ден. Чете в интернет и ме разпитва. Виждам, че мисълта го измъчва, но не мога да му помогна особено, просто трябва да я приеме, а за това се иска време. Самата аз все още се боря.

Един ден той ми казва.

- Знаеш ли, аз го измислих. Дори да станеш като баба някой ден и да ме забравиш, не е толкова страшно, мамо… Важното е, че аз ще те помня.

Отново плача, този път повече и от предишните. Косьо се чуди с какво ме е обидил, а аз рева и го гушкам, и го притискам с всичката си сила.

Иначе не съм романтична, но да плачеш от обич не е романтика, то си е част от живота. Толкова от мен. Честит ви празник и да се обичате.

Мария Пеева