Обичам лятото по ред причини - продължение на продължението
Автор: Калоян Явашев
Изобщо не разбирам на кого се е метнало такова замаено и разсеяно това дете. Как успя да се загуби само за 20 метра ходене? Къде да го търся в тая навалица? Имах нужда да помисля спокойно и без паника, за да мога хладнокръвно да взема решение. Сръчках самотната си мозъчна гънка, събрах веждите и очите, изпънах си краката в контрападьом и се замислих като шаолински монах пред водопад.
Когато някой от моите папагали излетеше (помните, че съм дресьор на папагали, нали?!), аз взимах друг и обикалях с него. Щом избягалият чуеше звуците на папагала, който носех, се връщаше достатъчно близо, за да мога да го прибера. Така и сега реших да ползвам Боримир като примамка. Инструктирах го да върви по улицата и да търси сестра си, крещейки нейното име. Не знам дали близнаците имат някаква телепатична връзка или беше чист късмет, но викайки на всеки три секунди името на сестра си, Боримир я намери точно след 20 секунди в една уличка. Дъщеря ми беше зяпнала една заспала котка и изобщо беше забравила за нас и за света генерално. Намирайки загубено дете, у вас се борят двама души. Единият иска да го прегърне и разцелува, а другият да го сграбчи за яката и за крещи неистово, понеже си е изкарал акъла. Познайте кой вариант предпочетох:
- Какво правиш тука бе, Микаело? - ревнах като излитащ "Боинг".
- Котето спи - посочи дъщеря ми с невинен поглед.
- Какво правиш тука бе, Микаело? - повторих с приглушен глас, съскайки като пресипнал бирмански питон.
- Гледам котето спи - натъртва щерката.
- Тръгвай бързо с нас - казвам тихо, но решително. Решавам да я отдалеча от спящото хайванче и тогава да си викам на спокойствие.
Тя тръгва с мен, а аз облекчен, че всъщност съм я намерил, я погалвам по главата. Оглеждам се за Боримир, но той вече се е надвесил над главата на спящата котка и гласът му разрязва въздуха:
- КОТЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! – еми, надявам се котката да се беше наспала и да е имала здрави нерви. Надявам се и хората в радиус от три пресечки също.
Продължаваме разходката с неравномерното си темпо и някак си изминаваме цели 300 метра без някой да се загуби или да обърка посоката. Разчекнал съм си очите да следя децата и приличам на параноик предозирал с кафе. Отвсякъде дебнат потенциални проблеми, катастрофи и произшествия, така че аз трябва да съм готов да реагирам по всяко време. По едно време Боримир се приближава и ми казва с едни големи и умоляващи очи:
- Тате, имам пиш!
Уф, мама му стара! Изобщо бях забравил, че вече не са с памперси, а трябва да ги изхождам собственоръчно. Оглеждам се, но не виждам къде може да я свършим тая работа. Увещавам го да изчака до Морската градина и там да обезчестим някой храсталак. Забързвам темпото и най-накрая се озоваваме на тихо и уединено място. Свалям му гащите и си спомням, че Росито ми беше заръчала да го уча да пикае прав, понеже съм бил по-вещ в боравенето с мъжкия инструмент от нея (натурален талант съм и дори си мисля, че заслужавам някакъв орден по пишкосръчие). По принцип няма проблеми и не е толкова сложно, но аз се натъкнах на неочаквано препятствие. Мъжкото достойнство на сина ми не ми изглеждаше достатъчно голямо и мощно, за да оформи струя, която да не му намокри гащите. Можех да му помогна и да му го държа, но като казвам, че не беше голямо изобщо не преувеличавам и нямаше как да го хвана. Все едно с боксова ръкавица да хвана косъм (извинявай тате, ще порасне!). Затова реших този път да използвам класическия захват, при който клякам и му държа краката във въздуха, а той с лакти се опира на коленете ми. Вярно, че е малко женствено да пикаеш така, но пък гащите ти са в безопасност. Принципно мъжете много се засягаме ако синовете ни не са корави мачовци, пребиващи по 300 спартанеца на ден, но този път се прежалих. Заемаме срамната поза и започва чакането. Не след дълго струята тръгва и аз за всеки случай зорко следя траекторята й. Телцето му се отпуска от напрежението и аз се готвя да се изправя, но тогава Боримир ми казва с уверен глас:
- Болито има ако!
Това не го очаквах и затова само изсумтях недоволно:
- Ъхм! Сигурен ли си? Борито да не ме лъже?
- Татеееее (пак викна като овчар), имам акооооо!
- Добре бе, акай - мога ли да му счупя хатъра на детето?!
- Болито има чулка - синът ми няма никакъв проблем да променя ненадейно темата и смисъла на разговора.
- Имаш, тате - потвърждавам очевидното с досада и напиращи самоубийствени копнежи.
Обаче тоя ни разговор привлича сестра му, която стоеше до количката с бебето. Тя застава пред нас и невъзмутимо кляка да погледне под брат си. Оглежда му цялата анатомия отдолу и чака развръзката. На мен това ми изглежда крайно недостойно и унизително за сина ми и се опитвам да я прогоня. Това лапе обаче, освен заплес, се оказа и порядъчен темерут. Думите ми рикошират от нея без да я засегнат и изобщо не ми обръща внимание. Опитвам се да я ритна докато клеча, но обхвата на краката ми е ограничен и не мога да я стигна, а и тя ловко подържа здравословна дистанция. Известно време танцувам тоя странен казачок, но безрезултатно. Завъртам се, но Микаела се върти с нас и не изпуска срамотиите на брат си от поглед. Отказвам се и се успокоявам, че някой ми беше казал, че децата помнят чак като навършат три години. Прасците ми започват да ме болят от ролята на тоалетна чиния и юркам Боримир да побърза. Той обаче ми казва, че е готов. Аз оглеждам земята за доказателство, но не виждам нищо, което да потвърди щастливия край на дрисливата ни епопея. Леко озадачен питам:
- Боре, къде ти е акото, тате? - или мухите в тоя парк са много бързи или акото на сина ми е проявило неочакван маскировъчен талант.
- Болито плави ако - малкият продължава да твърди, че е наторил храстите.
- Ми хубаво тате, ама къде е акото? - не се предавам аз. От филмите знам, че няма ли труп, няма и престъпление.
Пускам го на земята и заедно започваме да оглеждаме земята. Микаела също се включва в издирването и сега тримата се въртим на едно място и си гледаме в краката. Аз внимавам къде стъпвам, те не. После дъщеря ми надава вик и посочва гащите на брат си, които още стоят около глезените му:
- А, ето го акотооооо! - изпъва си ръката и ме поглежда учудена в очите.
Боримир също поглежда в гащите си и кресва:
- Татееееее, виж акото!
Решавам и аз най-накрая да погледна в тия гащи. Да, там е акото! Твърдо, с добър цвят и дължина, то си лежеше кротко в гащите на сина ми и не знам как, но си беше придало невинен вид. Вие сте големи хора и оставям на вас да разгадаете по какви неведоми пътища беше полегнало там. Аз мислех, чертах, мерих и пак не можах да разбера. Почти три години родителстване са укрепили вярата ми в свръхестествените способности на децата и аз вече посрещам тези мистерии доста по-спокойно и практично. Така че просто вдигнах рамене и внимателно изкарах акото с хартия. Хвърлих го в близкия кош и зарових в раницата на сина ми, за да видя дали майка му по някаква случайност не е сложила резервни гащи. Беше сложила три чифта гащи и пет резервни фланелки. Значи, засега вървим добре с разхода на дрехи.
Обичам лятото по ред причини - продължението
Близнаците са по-различни деца по характер. Вечната конкуренция, която започва още в утробата на майката, ги кара да стигат до крайности, за да не се чувстват пренебрегнати. Ако единият се спъне и падне, то и другия се спъва и пада нарочно, за да не е ощетен откъм появата на рани и кръв. Съвсем в духа на тези разсъждения, слагайки новите гащи на Боримир, чух Микаела да ми заявява решително:
- Тате, и аз имам ако!
Мислите си, че съм се изненадал и ме е хванала неподготвен?! Само че не сте познали и аз изобщо не се трогнах:
- Имах си хас, тате, да нямаш ако! Айде, идвай!
И ето ме отново клечащ в храстите с дете в ръцете. Дъщеря ми обаче започва да ме информира подробно за процесите, протичащи между краката й:
- Татееееее, пълво плавя пиш.
- Хубаво бе, тате! Дръж смока здраво- решавам да разчупя обстановката с "остроумна" забележка.
- А? - обръща си главата учудена и ме поглежда питащо.
Осъзнал, че тя няма "смок" и съм се объркал, елегантно излизам от ситуацията:
- Ами смокът е голяма неотровна змия, която...ъъъъъъ, уф тате, айде зае.. (усещам се навреме да не добавя "би" след "зае")! - млъквам смутено и зяпвам настрани, за да не я притеснявам. Женско е все пак!
Обаче дъщеря ми хич не се притесняваше от мен и доказателството беше пороят, който се изсипа някъде около обувките ми. Не съм много вещ по женското уриниране, но това приличаше на късането на язовирна стена. Уж почна с лека и срамежлива струйка, а в следващия момент краката ми джвакаха в обувките облени солидно от водопада, който това невръстно дете възпроизведе. Как това тежащо към 18 кила лапе, изхвърли 200 литра урина, не разбрах! Дали майка им се е сетила да ми сложи резервни обувки и на мен? Все пак винаги ме обвинява, че мога да се лекьосам и със солети. Въздъхвам невярващо и си разчеквам краката колкото мога настрани. Приличам на щъркел, който се мъчи да направи шпагат. Тая тоалетна йога почва да ми идва в повече, но щерката ми изобщо не проявява такт. Със спокоен глас продължава да коментира случващото се с отделителната й система:
- А, Микито наплави едно ако! А, Микито наплави още едно ако! Микито ще наплави мноооооого акота.
При последното изречение цялата ми анатомия се втриса от ужас и аз решавам да погледна надолу. Вярно, дъщеря ми пуска барабонки като овцете. Едно по едно. Туй лапе успява и да ака заплеснато. Очертава се дълго дремане в храстите, а и не съм сигурен, че кръстът и краката ми ще издържат. Наясно съм, че не е на голям зор и се напъва, само за да не остане по-назад от Боримир и затова на шестото "Мики пак наплави ако! " решавам да прекъсна рецитала й. Не може така бе, тате! Ти като пораснеш, на едно влизане в тоалетната "Война и мир" ще прочиташ, а после и гоблен "Тайната вечеря" ще имаш време да избродираш! Айде, изсипвай го бързо тоя самосвал и да си тръгваме, моля те! Като изчистя, ще ти обясня какво е самосвал.
Отиваме до колата, където имах чифт джапанки и след като си измих краката с вода, продължихме разходката. Погледнах колко е часът и ми стана много зле. Минутите се нижеха като векове, а аз имах да прекарам още много време с тях. Къде да ги закарам и да ги уморя достатъчно, за да заспят бързо следобед? Хм, имам една идея!
Следва развръзката...
Прочетохте ли
