Нашата луда българска Коледа
Автор: Траяна Кайракова
Не ме разбирайте погрешно, обаче зададе ли се този празник, един месец по-рано косата ми се изправя и накъдря сама през ден. У нас се струпва цялата рода, плюс който откъдето се сети. Ами то няма лошо, ама и на мене ми се ходи у някого. Ще хапна, ще пийна и си отивам по живо по здраво. Даже няма да искам и в кутийки да ми слагат за вкъщи.
Ама нали съм била по-млада, можела съм още да шетам, не ми тежи да домакинствам и т.н., 2896423 причини да сме у нас. 20 дена по-рано почвам да чистя, бърша, въртя перални, подреждам стаи, вадя дюшеци, надуваеми и походни легла, кресла, пуфове и някой друг палет за всеки случай. На децата изрично е забранено да пипат, разместват, цапат, ядат и дишат! Всичко това се случва, разбира се, вечер след работа, после изпадам в кома, пак хуквам на работа и вечерта пак газ до дупка. Съпругът пазарува една седмица по-рано, за да избегне опашки и задръствания, в последния момент се оказва, че някое хлапе е изяло нещо жизненоважно за вечерята/ като маята например/, и той пак хуква, ругаейки с всичка сила.
Денят преди Коледа почва рано сабахлям, къде 03:00. Сарми, бобове, чушки, орехи, баници, питки, катми, кълнове/ имаме и вегани/, бъдник, небъдник, леща, ориз, картофи, салати и накрая/ прости ми, Господи/ пържоли, пилета, пуйка и един заек за разнообразие, защото имаме и месоядни, които не ядат постно. Не мога да рискувам да ги оставя гладни, ще изядат мен. До обяд всичко е наготвено, отлежава във фурни, тенджери и гювечи и… си лягам ли? Да бе, да! Това да не ви е коледен филм. Всеки хуква в различни посоки. Едните идват с кола, ама не помнят адреса – някой трябва да ги чака на края на града. Другите са с влак, следващите с автобус, по-следващите с такси и т.н. Потни, прашасали, червисани от толкоз целуване, се струпваме като голяма италианска сватба на входа и почва едно безкрайно точене до 12 етаж, защото по празниците асансьорът задължително се разваля, а техниците празнуват и не работят. Гостите пощипват децата, търсят си дюшеците, за да полегнат от толкова път, а аз започвам да оправям струпаните им багажи и торби. Прибирам бурканите от село, дюшеците – армагани, свинския осолен бут и живата кокошка на терасата. Поглеждам надолу, сещам се, че няма да се хвърлям, само ще прибирам багажите и влизам бавно и измъчено обратно. Моля се да не сме забравили нещо преди вечерята, защото ако сляза още веднъж до магазина, ще се скрия между рафтовете и ще спя, спя, спя, докато отвори след празниците. Към 18 часа вече всички са бодри, свежи и отпочинали и готови за хранителни подвизи. Питат имам ли нужда от помощ за слагането на масата. На всичкия зор, който е минал досега, слагането на масата ми се вижда, като да си туря китката на ухото за няколко секунди. Отклонявам вежливо поканата, нареждам и се почва…
Сервиране, наливане, отсервиране, махане на опаковки от подаръци, наздравици, вадене на зърно от ноздра на някое хлапе, бинтоване на порязан от счупена чаша, миене на чинии, не стигат понеже, подсушаване и пак сервиране и така до припадък. Народът се весели, хапва и пийва, аз седя като мумия - жълта и съсухрена, и сънувам матраци с няколко вида пух. Краката ми треперят неистово, ушите ми бучат, болят ме костите, кокалите и ноктите даже. Мъжът ми гледа като бухал, децата вече дишат спокойно и разпердушинват цялата къща, щото няма как да им се караме пред хората. Към полунощ купонът се вихри здраво, пеят се патриотични песни и се вият къде хора, къде кючеци, добре, че няма кютеци!
Коронният номер на мъжа ми е “Аз отивам до тоалетната.“ Как ли пък не! Повече никой не го вижда, защото още по пътя е заспал и се е тръшнал на спалнята с обувките и очилата. От кумова срама стоя и аз още половин час и се изнизвам с оправданието, че аз пък ще ползвам банята. В 5:00 на другия ден ставам, сякаш съм пила цяла нощ, при положение, че даже не съм яла и почвам пак да навъртам километража. Пускам няколко миялни, чистя, оправям и подпалвам печката. В казана забърквам мекици, в един варел кафе и в една кофа чай с ром. За тези, които не искат, има бира, вино и ракия от снощи. Народът става отпочинал и наново гладен и се мята пак под и на масата. Ако работеше асансьорът, всички щяха да се разходят, да позяпат из пазара, ама не! Де тоз късмет! Закуската преминава в обяд и песни и танци на народите. Започва се великото преселение на народите – най-после! Слагат се храни и напитки по торби и по кутии, зарежда се гориво, на някои се подаряват духалки, защото къщите няма да са отоплени, докато ги е нямало. Изпращането е като посрещането, но с изключително голям ентусиазъм. Едните в края на града, другите на влака, на автобуса, в таксито и най-после с разчекнати тела и физиономии пълзим тържествено към 12 етаж. Къщата прилича на гръмнал бункер, ще е нужен още един месец да заприлича поне само на бункер, но това са бели кахъри. С мъжа ми лягаме безпаметно и оставяме децата да опустошат и малкото здрава покъщнина. В просъница усещам как се моля шефовете да ми дадат поне един месец отпуск, за да мога да спра да пелтеча и да стоя права за повече от няколко секунди.
Честита Коледа!
Прочетохте ли тези забавни истории:
