logomamaninjashop
Мария Пеева

Мария Пеева

Главен редактор

Автор: Весела Георгиева

Преди седмица-две си поръчахме шатра. То не е точно шатра де, и беседка не е. Не е шатра, защото покривът й не е платнен, а не е беседка, защото няма странични прегради. Няма странични прегради, тъй като на една от последните шатри с такива, децата усилено опитваха да си разбият главите на тротоарните плочки. Катереха се. Провесваха се през тях като змийчета в лъвски одежди. Провираха се отгоре им, отдолу им, върху една летва стъпваха с дясно ухо, с половин нос върху друга. Такива едни работи.

Нямаме много късмет с шатрите досега. Първата, най-прозаично, изгоря от слънцето. Това беше по времето, когато имахме само едно дете и вече сравнително голямо. Затова и шатрата си отиде по естествен начин и след дълъг живот. Следващата не случи на толкова късмет. Вече имахме и Велизар. Само на годинка и половина, но напълно способен с труд и постоянство да извади плочката, служеща за основа на единия й крак. Шатрата му се поклони, усука се, болтовете се разхлабиха и скоро замина на вторични суровини. Сигурна съм, че желязото се е молело да го претопят в казан за ракия или контейнер за отпадъци, но само не и отново в шатра. Следващата беше онази с преградите, за която вече ви споменах. Хубава беше. Но вече имахме и Велизар, и Ростислав. Силата на Велизар се беше удвоила, а Ростислав жадно попиваше знанията от брат си. Не успяха да си разбият главите, но пък строшиха всички напречни заварки. Къде с крак, къде с камъни, къде с ратановата мебелировка. Гибелта й не беше толкова бърза – първо се разскърца, после се разклати, ръждата прояде къде що имаше дупки, и накрая замина за колци за доматите на съседите.

В началото на този пролетно-летен сезон отново си купихме шатра. Имах едно-единствено условие – да няма странични прегради и да бъде здрава. Пристигнаха някакви кашони, от които излезе едно квадратно нещо, държащо се на четири тръби с диаметър има-няма 10 см. Още докато баща им я сглобяваше, предрекох живот не повече от един игрален предиобед – около час и 15 минути. Докато пощеха платнените й страници, излезе буря. Децата се прибраха по-рано, а силният вятър се забави някъде между Нова Загора и Раднево. Това осигури на шатрата два часа живот повече, след което беше отнесена в ъгъла на двора. Не знам дали вятърът наистина беше толкова силен или краката й бяха направени от боядисана целулоза, но остатъците не ставаха дори за колци за домати. Не подценявам и уменията на децата в случая, които и за по-малко от час и 15 минути са способни на скрити чудеса. Факт! Шатрата нямаше странични прегради и никак не беше здрава.

Когато вече бях сигурна, че не ни е писано да имаме шатра и проучвах възможностите за построяване на наземен бункер с прозрачен покрив в задния двор, баща им направи проучване. Търси и рови, твърдо решен да докаже на хлапетата, че на тоя свят съществува сила по-голяма от тях. Показа ми я – хубава, просторна, уж здрава. Ама здрава, здрава, колко здрава може да бъде, че да издържи на ударните вълни в нашата къща. Скептична бях доста. А той въртя, сука, пъшка и охка, докато един ден не се престраши и каза:

- Гоги, поръчах я. Не можах да се сдържа.
- Е, хубу де – вдигнах рамене, - като я разчленят на атоми и молекули, ще я подарим на съседите да си вдигнат оранжерия, к’о толкоз?
Отказах се от плътните страници, които се поръчваха отделно. При цена за един комплект, близка до БВП на бедна африканска държава, прецених, че нямам нищо против съседите да ме гледат как душа децата и без изтънчени пердета.

Когато пристигна шатрата, по-голямата част от къщата спеше. За кратко. Само колкото Бранимир и баща им да успеят да разтоварят и да разпръснат чарковете й из целия двор. Щом се наспаха, зверовете бяха очаровани от настъпилото оживление. Роско, като по-спокоен и самодостатъчен в игрите, не зададе никакви много въпроси. Насочи се устремено към разпилените плоскости из ливадата и започна да инспектира дали наистина са толкова здрави, колкото обещаваха. С подскачане. Когато му се скарахме, подкара триколката на Борето отгоре им. С Борето в нея. Пак му се скарахме. Разстрои се и се скри в най-големия кашон, който намери, заедно със съдържанието на половината пясъчник.

Велизар обаче е съвсем друга работа. От много малък проявява интерес към инженерните науки, в частност взривните дейности и разчленяването на различни субекти на съставните им части. Още не отворил напълно очи от следобедния сън, се лепна за татко им и пръснатите наоколо инструменти.

- Тате! Искам да помагам.
- Зарко, добрите помощници слушат и пипат само това, което им се каже. Ти ще слушаш ли?
- Ще слушам.
- И няма да пипаш нищо, без да ти кажа, нали?
- Няма.

Едно навеждане на баща им:

- Тате, какво е това?
- Зарко не пипай!
- Аз само да го подържа.
- Зарко, върни се веднага с бургията! Бургията не е за надуване на топката! Зарко, не ми бягай и извади бургията от ухото си!
След 22 секунди:
- Зарко, какво взе?
- Аз само да го подържа…
- Велизаре, върни нивелира! Не! Не хвърляй! Хвърлиш ли го, ще изядеш пердаха! Велизаре… Сега кой ще се катери на покрива на бараката да го сваля… Момченце, кротни се за две минути поне!
- Добре. Тате, с това как се работи?

Когато успяхме да изтръгнем пистолета за силикон от ръцете му и той се разстрои. Присъедини се към Роско в кашона, като домъкна и другата половина на съдържанието в пясъчника. Двамата заформиха своеобразен кеч сблъсък с плажни елементи върху картонен тепих. Борето им беше часови – мачът трябваше да свърши, когато теренът бъде изяден. Но баща им забеляза по-рано, че не малка част от подредените по конец части, необходими за сглобяването на шатрата, липсваха. След като ги разтърва в кашона, откри по-голямата част от тях в търбуха на една плюшена мечка, а Борето чистеше картона от двата си зъба с последната липсваща кукичка. Мачът свърши по-рано и тримата вече бяха разстроени. Но за кратко.
Бранимир е много сладък, когато е изнервен. Особено когато е качен на трето стъпало на стълба, подпиращ поликарбонатна плоскост с главата си. Жилите на врата му изпъкват, устата му се изкривява в бясна гримаса, а чаровното дефектно „р“, носи на интонацията му един свеж романтичен привкус, присъщ на френски любовник, държан два месеца под карантина сам.

- Зарко! Не дърпай кабелите!
- Роско! Слез от стола!
- Борко! Изплюй кашона!
А дъхът му е толкова нагорещен, че държи мехурчетата бяс, които излизат от устата му, на две педи пред него.
- Бранимире, не е нужно толкова истерично да викаш. Има и по-цивилизовани начини да им крещиш.
- Да, ама тогава няма да ми обърнат внимание!
- Ми те и сега не ти обръщат внимание.

Което си беше самата истина. Батко им викаше, баща им въртеше отвертката между зъбите си. Велизар вадеше камъчетата от гедорето и ги мяташе по Роско. Той старателно се опитваше да ги удари в полет с гумения чук, като се целеше в Борето. А той кротичко продължаваше да си ръфа кашона и да се лигави.
Докато помагаха, набраха и килограм и половина зелени череши и три кила джанки. Най-вече чрез брулене, дърпане на клоните и хвърляне по тях на части от бормашината на баща им. Татко им не беше много ядосан - след час и половина обикаляне с металния детектор си събра инструментите. Повече се разстрои, когато Велизар изхвърли зад оградата чисто новия му винтоверт. Наложи се да прескача два метра тухлен зид, да слиза от другата страна по обрасла вековна черница и да потроши две мачете, докато срази бурените в запустялото съседско място. Намери винтоверта, но пък се прости с част от анкерните болтове, които Роско пусна в бунара, и с няколко дюбела - Борето видя в тях перфектните гризалки за полуизбилите му резци.

Всичко вървеше повече от чудесно. С тези темпове за Петровден щяхме да сме готови със сглобяването на шатрата. Добре че беше Пройка - милото ни котенце, което прояви смелостта да провери отблизо защо е тази суматоха. Когато видях как Роско изпробва здравината на включените в комплекта комарници с котешки нокти, още веднъж се потупах по рамото, задето се отказах от допълнителните завеси. Сигурно майчиното ми сърце нямаше да преживее да удуша децата, преди да са ги съдрали, пък никой да не види.

На Пройка бързо й омръзна да я използват за ренде. Не се наложи да душа никого, защото се отскубна от мечешката прегръдка на Роско и се покатери на сливата. Двамата с Велизар я подгониха, опитаха да се покачат след нея, паднаха един върху друг и се сбиха. Борето продължаваше да им бъде часови, но кашонът вече не ставаше за дъвчене. Беше добарал гумения чук и отмерваше всеки десет секунди с удар по нечия глава. Мачът отново свърши преждевременно. С рев, сополи и никакво настроение за повече помощ. Прибраха се доброволно и много разстроени. Прекараха цялата привечер залепени на прозореца, а от другата страна Пройка им се подиграваше по котешки.

Шатрата беше сглобена! Наистина изглежда здрава и няма странични прегради. Дала съм заръка на баща им всеки ден да инспектира състоянието на анкерните болтове и дали няма наядени заварки.

Сега домочадието спи. Аз съм вдигнала крачка върху ратана и замислено гледам кофичката с няколкото кила зелени череши и джанки. Хората правят сладко от зелени домати и ставало вкусно. Аз не съм яла. Дали не мога да спретна нещо и с тези? Но ако се окаже, че има подобна рецепта и те решат отново да са помощници? Какви ли биха били последиците за кухнята? И за къщата...

DSC 2609

Весела Георгиева е майка на четири момчета, автор на стихове, забавни истории, фотограф и копирайтер. За разказите си от пълната къща обича да казва: „Ако имаш четири деца, четири котки, куче, татко и баба, не чети. В останалите случаи – не пропускай!"

 

Още от Весела:  Дворно приключение в извънредно положение

Многодетен родител? Съвсем не е страшно!

Автор: Богомил Димитров

Преди повече от 10-на години с жена ми бяхме правили разходка по маршрута „Паметника на трудовака-крепостта „Урвич“– с.Кокаляне“.
Една неделя решихме да повторим екскурзията. От паметника слязохме надолу и оттам по пътека покрай река Искър поехме към с.Кокаляне. Не свърнахме към близкия манастир, а по вече губещата се просека към крепостта, нагоре. В един момент пред нас се появи ограда и табела: „Частна собственост. Зло куче“.

Жена ми издивя:

- Каквооо?? Крепостта е вече частна собственост??
- Не, крепостта май бе още по-нагоре. Ама и да викаме, освен злото куче може да дойде и някой гавазин, отвърнах, вбесен също като нея.

Наистина бе идиотско - оградата бе перпендикулярно на пътеката и както бе казал дядо Вазов: „Отнийде помощ отчаяний взор не види“. Или трябваше безславно да се върнем обратно и да направим една бабешка разходка, или да слезем до реката и да потърсим пътечка в желаната посока. Надолу бе стръмен сипей. Някъде в дъното му трябваше да е реката. Седнахме да изпушим по цигара, а и да съставим план. Жена ми не е мирянин като мен и знаех, че за нея да се върнем ще е пълен провал. Заяви, че все някакси трябва да се спуснем по гъз надолу, ако ще и това да ѝ коства девствеността. Разсмях се на хубавата ѝ смешка. Казах ѝ да не се притеснява - нося бърдуче с блага ракия. Тя ме изгледа строго и каза, че съвсем не ѝ е до шеги. Да вървя отпред и да я държа. Много добре съм знаел, че има фобия от падане, когато слиза.

- Искаш да кажеш, че мразиш падението?
- Млъкни! Знаеш, че съм нервна и не ми е до твоите каламбури. Тръгвай и ме придържай да не се утрепам!

Тук отварям една скоба. Забелязал бях, че когато тя говори, не може да контролира добре движенията си. Въпреки, а може би именно заради това, в момент на опасност тя започваше да говори повече. През цялото време на суркането ни надолу й повтарях: Сега мълчи! Благодарение на този синхрон след половин час, изподраскани от шубраци и запъхтени, стигнахме благополучно до залиняла пътечка в нашата посока. Може би поради загубата на девствеността си тя започна да се държи като Хаджи Димитър - „Уста проклиня цяла вселена“. Апропо, тя бе родена именно в този софийски квартал. Изпушихме по още една цигара. Използвах момента да я осведомя, че крепостта „Урвич“ е от периода на Второто българско царство, свързана е с царете Самуил и Иван Шишман.

- Преди 10-на години поне видяхме крепостта отблизо. А сега, с надрания си задник, не искам изобщо да я виждам! Още утре ще напиша петиция до Столична община, почти извика тя.
- И шестиция да напишеш, все тая!
- Да тръгваме, че ме боли, когато седя!
По пътя се опитах да я поразведря с още справки. Крепостта “Урвич“ била използвана като стратегически пункт, препятстващ пътя към София.

Продължихме да се дерем о драките по пътеката. По едно време тя се поразшири. След малко започнахме да виждаме над нас крепостта, надвесена застрашително заедно с близките ѝ зъбери и скали. Изказах мнение, че наистина изглежда стратегическа и непревземаема. Около нея в небето кръжаха птици, според мен орли, според нея гарги. Изглежда бях досадил със справките, защото след малко жена ми каза:

- Непревзимаема е, защото на никой не му е притрябвало да я превземе!
- Според историята, враговете са се опитвали, но не са успявали.
- А според мен, враговете са разсъждавали логично - от какъв зор да се катерят нагоре и да се бият, като могат просто да си продължат по пътя към София и да я плячкосат? Вървели са по нашата пътека. Защитниците на крепостта са стояли там горе и едва биха се сурнали надолу като нас по гъз. Всичко е било точно и за двете страни.
- А според теб, защо изобщо нашите са построили тази крепост?
- Може би за да отчетат дейност пред царя. И да си поживуркат на спокойствие в нея далеч от жените и децата си в София.
- Дори и да са били в нея без манджа и без жени?
- В крепостта със сигурност са имали много вино и шаврантии от второто българско царство.

Имаше някаква логика в думите ѝ и се опитах да ѝ предложа реми:

- Има и друг начин да превземеш крепост - като ѝ направиш обсада и оставиш защитниците ѝ без храна.
- Ама самата обсаждаща войска какво ще яде долу при реката - само риба?

Усещах, че мнението на жена ми се втвърдява.

- Явно, нищо не разбираш от военни стратегии! Бил съм войник и знам по-добре, взех да се поразпалвам и аз.
- Ти самият си ми споделял, че в казармата са те учели най-вече да маршируваш, да търкаш без да мъркаш и че ако изобщо сте щурмували тогава нещо, е било столовата. Така че знам колкото и ти. За да те убедя в правотата си, ще ти дам пример - построявам си аз, българинът, една крепост в средата на софийското поле. Приближаваш ти, византиецо, начело на огромната си войска и искаш да превземеш София. Какво ще направиш като голям стратег?
- Естествено, че ще атакувам първо крепостта. След като я превзема, пътят ми към София ще е открит!
- Вие, мъжете, често сте доста смотани. Има един сръбски лаф: „Закон е врата у поле. Кой е луд, да минува през вратата.“ Аз, ако съм византийската императрица начело на моята армия, просто ще мина пренебрежително с войската си покрай крепостта и само ще размахам среден пръст нагоре. Вие там, като нейни защитници, не бива да я напускате, а само да я браните. На мен, като на практична жена, и през ум няма да ми мине да нападам една крепост залудо. Отпрашвам с войската към града, плячкосвам го и толкоз!
- Обаче тилът ти няма да е подсигурен!
- За какво ми е тил, като пред мен насред полето има град с плячка?
- Исках да кажа, че откъм крепостта може да ви нападнем в гръб!
- И ще си напуснете уютната крепост? Айде, моля ти се, не сте такива! А и нали много обичате да се фукате, че никога не действате в гръб, както жените?
- Добре, тогава ще ви нападнем по обратния път!
- Ние едва ли ще бързаме да си тръгнем и едва ли по същия път!
- Тогава ще ви нападнем още на идване!
- И защо изобщо в този случай ви е трябвало да строите крепост?

Изтощен от желязната ѝ женска логика, отвърнах, без да дообмисля:

- Ами за да има къде да се скрием!
- Разгеле! Именно затова мъжете си строите крепости цял живот! Майка ти, милата, често ми е казвала: „Мъжете обичат да си строят Маркови кули. Оставяш ги там да се наиграят и после им гледаш сеира.“

mountain 4673122 640

 

 

Препоръчваме ви още:

Мама пак не стана скиор

Имиджът ми сред жените

Автор: Йоана Боянова

Преди десетина години, на прага на тридесетте, с мъжа ми - тогавашно гадже решихме, че е време да излетим от семейните гнезда и да си направи наше си такова.

В един студен мартенски ден горди, напети и премръзнали, се озовахме пред панелен блок от шейсетте години на миналия век. Ще спестя, че съседите са само пенсионери и входът е поддържан, за което брокерката отдели минимум час и ни държа още толкова време в общите части. Возихме се в асансьора няколко пъти по нейна инициатива, за да се убедим, че не засяда. Ох, не мога да не ви кажа, че общите щрангове са сменени, просто няма как да пропусна този факт. Имам и още една изненада. Ще помоля обаче да не завиждате. Разбрахме се, нали! И...Та дааааа в апартамента е живял министър на нещо си от 79 година. Не завиждайтее ей, живея в апартамент на известни...

След почти час и половина ходене по етажите и возене в асансьора, две премръзнали и изморени души влязоха в най-топлия и слънчев апартамент на света. Не ме питайте лятото как се живее и през нощта не се диша от жега в тоз южен панел, нагрят цял ден на жаркото слънце... Но пък са живели известни, не помня дали споменах...

И да се върнем на студеното мартенско утро.... Вътре беше сякаш е паднала бомба, висеше един корниз и имаше стара кукла с едно око на средата на стаята. Сега, като се замисля, малко зловещо звучи. Обаче, хора, вътре беше топло, топло сякаш е май или не - сякаш е юни и съм на брега на морето. Казвам светкавично с почервенели бузи: купуваме го! Собственикът в същия момент отронва:  Мога сваля 2000 евро. Сега, представете си как  едновременно ги казваме тези думи. Толкова съжали този човек, че не се държи езика зад зъбите, а на мен ми беше толкова студено, че го купихме, само и само да не се налага да излизам пак навън. Не могло. Трябвало превод и нотариус. Егати скучните хора.

Преводът в банката  и сделката пред нотариуса ще ги спестя. Беше весело. Няма да казвам кой си беше забравил личната карта и го гледаха накриво. Не могло без лична карта.

И се започнаха едни разкопки, едно къртене и писане на бележки по вратата :“Спрете ремонта, не си чувам сериала в 16 и 30“, „ Върнете се на село“, „ Котката ни спря да снася, спрете ремонта, ако ли не - ще ви съдим“... Едно шише ракия по-късно и съседът почна да си чува и сериала, и новините, а котето си заживя щастливо и спокойно. Добри хора са моите съседи.

Нанесохме се на 1 май, но следващата година. Заживяхме в нашия дом, с аромат на латекс, нови мебели и блажна боя. Казвам ви, един месец ми се повръщаше, като се прибирах вкъщи. Нормалните хора нямат търпение да се приберат, аз обикалях и се настройвах часове наред, за да се прибера при миризмата на нов дом.

Една сутрин се звъни на звънеца. Отварям рошава и виждам някаква жена.

Аз любезна:

- Добро утро.

Тя още по-любезна:

- Извинете, търся си парцала.

Аз:  

- Не съм го виждала, как се казва?

Тя:

- Не, не, докато миех прозорците, парцалът падна на вашия перваз.

Защо реших, че мъжа си търси, не знам, а защо ще го търси у нас – пък съвсем!

В панел да живееш е много яко, чуваш всичко, знам кой съсед се къпе, кой съсед светва лампата, кой какво яде. Все едно у нас го готвят , така мирише!

Веднъж, потънала в размисли, пиех кафе. Съседът кихна, а аз така се стреснах, че се полях с кафето.

Но аз ги обичам. Всичките си съседи обичам. Те са най-милите и добри хора на света.

Търпят ми шумното семейство и обичат още по-шумното ми дете.

Препоръчваме ви още: 

Да случиш на съседи

tulips 2091609 640

Автор: Мария Пеева

Преди две години сбъднахме една стара мечта и се сдобихме с къща на село. С хубавото се свиква бързо, затова и ние бързо се научихме да живеем на двора. За едно лято постигнахме много - засадихме плодни дръвчета, изчистихме плевелите, подравнихме храсти, окастрихме старите дървета, прекарахме напоителна система. Тази пролет трябваше да минем на ново ниво и да се захванем с истинска зеленчукова градинка. 

В нашето семейство много обичаме да планираме, това е огромна част от удоволствието да постигаш нови успехи. Планирахме си градината с внимание и грижа, обмислихме всеки детайл, сдобихме се с книги и наръчници. Можете да си представите разочарованието ни, когато се оказа, че заради изолацията няма да можем да пътуваме, ще изпуснем сезона и хубавата ни градинка ще се отложи чак за другата пролет.

Решихме обаче, че вместо да оплакваме ситуация, която не можем да променим, по-добре да се огледаме и да направим нещо хубаво и конструктивно около себе си. А у дома винаги има какво да се прави, нали така? За няколко дни подредихме килери и шкафове, направихме пролетно почистване, освободихме се от излишни дрехи и вещи (скоро ще ви разкажа и за това). Но продължи да ни гложди желанието да си заровим пръстите в земята, да ги изцапаме с почва и да се почувстваме истински градинари. Затова се заехме да си направим малка градска градинка на верандата. Тя е с размерите на тераса, а се получи толкова приятен кът, че не само аз се пренесох да работя там при хубаво време, но и децата излизат да си карат учебните часове навън.

Ето как освежихме малката си градинка:

1. Почистихме основно, изнесохме старите и непотребни вещи.

2. Прибрахме в удобна голяма кутия предметите, които използваме навън - топки, саксии, инструменти, лейки.

Кутия

Алекс успя сам да сглоби кутията

3. Посадихме пролетни цветя в няколко сандъчета и саксии.

4. Една практична покривка за открито прикри малките недостатъци на масата. 

маса

5. Посадихме луковици с есенни цветя, за да имаме красива атмосфера и наесен.

А най-хубавото е, че не сме приключили с градинката и отново имаме какво да планираме. Следващата стъпка е да посадя подправки, които ще подредя на декоративната стълбичка. Може да нямам истинска зеленчукова градина тази година, но ще си имам поне аромата й.

Обичам да ми е хубаво, но май повече обичам процеса, в който си го правим хубаво.

Покажете и вашите градски градинки.

Ето и други истории от рубриката #вкъществуване по идея на ЛИДЛ, където споделям нашите идеи за добър живот у дома по време на социалната изолация. В следващите седмици при тях може да откриете и още интересни идеи за градина. 

Как работим у дома

Как играем у дома 

Как спортуваме у дома 

Как се забавляваме у дома

Автор: Ина Зарева

Храбростта е мъжество. Тя не е безцелна и безразсъдна. Не е неудържимост или липса на страх. Не е дързост или войнственост.

Храбростта е мъдростта, която избира дали да действа, или да спре, когато е нужно.  Решителността, която знае колко и кога да изчака. Ясната представа за риск и възможност, за смисъл и безсмислие, за смелост и безразсъдство.

Храбростта е онази трезвост, която на моменти те превръща напълно негероичен човек за останалите. Даже могат да ти се присмеят.

„Да можеш да бъдеш последен е необходимо, види се, не по-малко мъжество, отколкото да бъдеш пръв“, казва и един от храбреците на поезията Атанас Далчев.

Истинската храброст е тиха и сдържана. Тя не ангажира и не притеснява никого. Не го застрашава и не го наранява.

Да си храбър, означава да си доблестен и много, много добър.

Така исках да отговоря на моето малко момченце, когато за първи път ме попита какво означава да си храбър. Обаче това беше една от онези забързани сутрини, в които всяка секунда е изчислена, така че да стигне за всичко – душ, кафе, последен преглед на неговата чанта, на моята чанта, задръстване, закусвалня, училище, задръстване, работа.

Секундите се изчерпиха още върху неговата чанта – забравеното домашно, проектът, любимият химикал. Влетяваме в закусвалнята пред училище, а аз отдавна вече съм закъсняла. Група шумни момчета са изпълнили сгушената пекарна. За миг се загубвам в ароматите на топъл хляб, въздишащ козунак и усмихнати кифлички, които ме връщат в детството. Аромати на щастие и безгрижие. Пооглеждам се тайно и се чудя как така вече не съм дете, а възрастен?! Какъв е ароматът на отговорностите, бързането и  храбростта да бъдеш голям?

Групичката пред мен бързо ме връща в реалността. Оградили са едно нисичко, мургаво и слабо момченце и го закачат. Уж по приятелски, но то се усмихва насила, без да им отвръща, за да не предизвика още от шегите им. Дръпват го за раницата, обръщат яката на поовехтялото яке, питат го дали има още дребни. Той показва в шепата си точно отброените монети и скоро закуската е в ръцете му – топла и омайващо изкусителна.

Дошъл е нашият ред. Синът ми поръчва обичайното. Отброява от парите си за деня, грижливо прибира рестото. Промушваме се покрай групичката деца в момента, в който малкото, слабо момченце почти докосва с устни парещото тесто в ръцете си, но миг преди лакомо да го захапе, един от съучениците му избутва грубо закуската от ръката му и тя пада на земята.

Безкрайни секунди тишина, в която като шамар прозвучава единствено сухото преглъщане на детето. То се навежда, взима падналата храна и тъжно я поставя в коша. Следва бурен смях и викове:

- Хайде, бързо, че закъсняваме за час.

Синът ми безмълвно наблюдава сцената. Отскубва се от мен и отново застава пред симпатичната дама – повелителка на закуските, посочва ѝ нещо от витрината и се заема да отброява монетите си.

Почти гневният ми въпрос – Нали купихме всичко, какво правиш? – увисва във въздуха. Виждам как малкото ми момченце се втурва към групата деца и подава същата като злополучната закуска на мургавото дете. То го поглежда невярващо, после  закуската, после пак него. Взима я и почти невидимо кимва с глава. Останалите млъкват. Този път тишината е оглушителна и нищо не я прекъсва до училищната врата.

Спирам и гушвам сина си много силно и много дълго, целувам го по меката коса и му прошепвам:

- Ето това е да си храбър. Ти си най-храброто момче, което познавам.

После дълго гледам как потъва в голяма сграда с голямата чанта на гръбчето си.

entry to school 2454153 1280

Автор: Дори Дамянова

Човек и добре да живее, трябва да готви.

А от един момент нататък трябва да готви с препятствия, един вид олимпиада с основни състезания по оцеляване без изгорени крайници и съхраняване на 72 см лазещо тамагочи с безкрайно любопитство и нулев процент усещане за самосъхранение. Токио 2020 може и да се отложи, но закуската, обядът и вечерята - не са!

Как готвят другите хора: Приготвят продуктите, вадят посудата, включват фурната да загрее, забъркват съставките, слагат ги да се пекат и вадят, когато са готови.

Как готвя аз: Вадя продуктите, докато едно любопитно джудже, което не може още да ходи, но лази и се изправя наднича и се държи за крачола ми. Ако мръдна, джуджето пада на дупе и мрънка. Вадя посуда, като внимавам да не затисна 8-те миниатюрни пръста, които се държат за чекмеджето и разглеждат съдържанието на чекмеджето с възклицание “А!!”. В момента, в който хвърлям някакви боклуци, две ръчички започват да си играят със заключващия механизъм. Слагам тавата да се пече. Трябва да я пъхна и да затворя за норматив, защото две ръце копнеят да се лепнат на горещото стъкло.

Пауза за реклами: Сменям памперс.

Връщам се в кухнята, две ръце все така копнеят да се препекат и те. Блокирам достъпа с коляно в шкафа до фурната, докато вися над печката да пека мръвки. Мини народът протестира с писъци. Обръщам мръвките и давам мляко. В кухнята малко пуши. Дете писка. Виждам съобщение на 3 минути, мъжът ми виси пред вратата, защото по някое време съм врътнала ключа.

Димна завеса, край на сцената. (Няма нищо изгоряло!) Шси сипа!

food 3230799 640

 

 

Автор: Мария Пеева

Напоследък много ми върви да си нарушавам принципите. Не знам от пролетта ли е, от извънредното положение ли е, но съм възмутена от себе си. Вчера ядох чийзкейк, преди да се охлади! Онзи ден споделих пост за конкурс, което никога не правя. А днес ще спомена имена на политици.

Замисляли ли сте се какво биха казали в наши дни разни видни образи от близкото и далечното минало? Какви ли бисери щяха те да родят по време на пандемия?

Нещо такова си представям.

Вместо за “За бога, братя, не купувайте” Димитър Попов би ни посъветвал

“За бога, братя, не излизайте.”

Тодор Живков би възкликнал жизнерадостно:

“Тази година КОРОНА вирус, а догодина - наш, социалистически”.

Младен Исаев щеше да добави:

“Националният оперативен щаб винаги е прав, дори когато греши.” 

(Оригиналната мисъл на поета е "Българската комунистическа партия е винаги права, дори когато греши".)

На Хитлер цитатите няма нужда да ги осъвременявам, злото е винаги на мода:

“Ако изречете една голяма лъжа и достатъчно често я повтаряте, хората започват да вярват в нея”.

“Не разбирам защо човек не може да е толкова жесток, колкото е природата.”

А Сталин би отсякъл лаконично:

“Има човек, има вирус. Няма човек, няма вирус”.

(Между другото "Няма човек, няма проблем" не е истински цитат на Сталин. Анатолий Рибаков, авторът на "Децата на Арбат" я слага в устата му, но звучи толкова достоверно, че масово се приема като негов цитат.)

Какво би казал Чърчил, ако следеше идеите за справяне с вируса в социалните мрежи?

Всеки разумен човек може да направи план за оцеляване по време на пандемия, стига разбира се да не отговаря за осъществяването на този план.

В оригинала той говори за план за победа по време на война. 

И накрая още един цитат на Чърчил, който няма нужда от актуализация:

Песимистът вижда трудности във всяка възможност; жизнеспособният вижда възможности във всяка трудност.

Вижте още: Какво би казал Толстой, ако имаше фейсбук?

Автор: Мария Пеева

Когато написах “Дайте ни избор”, много родители коментираха, че не биха пратили децата си на училище, дори ако училищата и градините отворят врати след 13 май. Сред тези късметлии съм и аз - работя у дома и момчетата се справят с дистанционното обучение.

Но това не променя факта, че има хора, които много скоро ще бъдат в крайна, подчертавам, крайна безизходица.

Първата група, която най-много ме притеснява, са самотните майки с малки деца. Много малка част от тях имат възможност да работят у дома. При положение, че ясли и детски градини не работят, тези хора остават без никакъв доход. 

Надолу споделям това, което ми написа една учителка, която е и самотна майка на две деца.

“Проблемът е, че много родители вече са изчерпали правото си на платен отпуск за годината и сега трябва да излязат в неплатен, за да гледат дете в яслена и градинска възраст. И ако в семействата с двама родители може да има вариант единият да работи, а другият да гледа детето, все пак ще имат някакъв доход. Самотните родители обаче остават без възможност да работят, съответно остават без доходи. 

По принцип за самотните родители е трудно да бъдат наети (поне в провинцията), трудно се намират и работни места в редовна смяна без събота и неделя, а заплатите са сравнително ниски и услугите на детегледачките не са добре развити. Разчита се основно на помощ от семейството и приятели, ако изобщо някой наеме самотна майка. Затова и в момента ние сме много уязвима група - изтече ли ни платеният годишен отпуск, оставаме без доходи. 

Аз като педагог имам 48 дни платен годишен отпуск + 8 дни от синдиката и още 2 дни като майка на две деца под 18 години. Вече изчерпвам платения си годишен отпуск, но не мога и да се върна на работа, понеже няма кой да гледа децата, а не мога и да ги водя с мен на работа. Единственият ми вариант остава да поискам неплатен отпуск за гледане на дете под 8 години. Което не решава проблема, защото все пак някой трябва да ни храни.”

И не, заемът също няма да ги спаси, защото това са хора с толкова ниски доходи, че дори и безлихвен кредит ще ги зароби. Ако не се намери решение за тях, те буквално са осъдени  на глад и мизерия.

Втората уязвима група са учителите и възпитателите от детските градини, които нямат дистанционни занимания. Доколкото разбирам, от директора на заведението зависи как ще се процедира, дали ще имат учителите възможност да работят дистанционно или да полагат някакъв труд по ремонтни дейности на работното място. Там, където няма такава опция, десетки, стотици в момента ползват платения си отпуск. Какво ще се случи с тях, след като изтече? И досега те винаги са били в неблагоприятна ситуация - с малки заплати за нелекия си труд, с огромни групи деца, без особена подкрепа от родители и организации. Откриването на дежурни групи за децата на лекари, полицаи, служители в непрекъсваеми производства и самотни родители ще даде възможност на тези хора да работят и да си издържат семействата. Другият вариант е платеният им отпуск да се удължи до отваряне на детските заведения или да бъдат ангажирани по някакъв начин в онлайн занимания с деца. 

Третата група са родителите на деца със СОП. Те буквално останаха в нищото и напредъкът, който са постигнали досега, е напълно изгубен. В майчинските групи се споделят десетки отчаяни постове на родители, които търсят помощ за децата си, които бавно и сигурно регресират, защото центровете, които са работили с тях досега, са затворени. Трябва да се намери начин да се помогне на тези родители и на децата да се осигурят занимания с логопеди и специалисти както досега. Не можем дори да си представим какво е за една майка, която е виждала напредъка на детето си стъпка по стъпка години наред, сега да е свидетел как детето губи умения и се връща назад.

Не знам какъв процент от населението на България са тези групи хора и не ме интересува. Това не са статистики и бездушни цифри. Това са хора около нас, които до вчера са имали работа и са плащали данъци, и са си гледали семействата, и децата им са се развивали добре. Да, всеки от нас ще помогне веднъж, два, три пъти на когото може, но това не е достатъчно. В такъв момент, в такава криза държавата, правителството, институциите трябва да докажат, че са способни да се грижат за уязвимите. 

Някакви мерки трябва да се предприемат спешно за тези групи хора - извънредни мерки, защото и ситуацията е такава, извънредна. И ако за едни е въпрос на избор, за други е въпрос на оцеляване.

 

  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам