Автор: Мария Пеева

Признавам си, не очаквах “Феята от захарницата” да ме впечатли толкова. Мислех, че е просто една красиво илюстрирана съвременна приказка, която 4-годишният ми Алекс ще хареса. А тя се оказа чудесно и много смислено четиво и за четвъртокласника ми. Книжката е на българската авторка Катя Антонова и разказва историите на феята от бабината захарница, която се сприятелява с малкия Филип и му помага във важни моменти от живота му. Ванилия е чаровна, палава фея-бунтарка, която е прогонена от света на феите и наказана да живее в захарница. Понякога невероятните й идеи завършват с провал, а друг път с голяма забава. И уж е приказка, уж всичко е на шега, но книгата докосва и сериозни проблеми, такива, с които хлапетата ни се сблъскват на тази възраст - и побойникът в училище, и първото влюбване, мечтите и приятелството. А главата за Коледа ме просълзи. Малкият Филип пише писмо до Дядо Коледа с подаръка, който иска. Той всъщност много добре знае, че Дядо Коледа не съществува и подаръците ги купува мама, наясно е дори къде ги крие. Представете си учудването му, когато в гардероба открива не това, което си е пожелал, а съвсем различен подарък. Пише ново писмо, да не би да е станала грешка, но открива в гардероба отново различен от желания подарък. И така няколко поредни дни. Докато накрая мама го хваща натясно и разкрива, че той е ровил в гардеробчето с подаръците… които всъщност не са за него, а за дечицата от дом за сираци. Тук и четящата майка и слушащите хлапета се просълзихме. Много, много хубава книжка и за най-малките, и за четящите дечица, а дори и за майките. Ще очакваме и продължението с историите на Ванилия с голям интерес.

Втората книжка, която ме впечатли, е от автора на “Вълшебникът от Оз” Лиман Франк Баум и с прекрасния си стил ме върна в детството ми, когато обожавах класическите истории за вълшебни създания. “Как малкият Клаус стана Дядо Коледа” разказва за приказната съдба на едно човешко дете, което нимфите в необятната гора Бързи спасяват. Макар че господарят на горите Ак е на мнение, че умереното страдание е съдба на всички смъртни и вълшебните създания не бива да се месят в природните закони, красивата нимфа Несил копнее за нещо интересно и съзидателно в безсмъртния си живот. Затова и осиновява невръстното човече и го отглежда в гората, където крак човешки не е стъпвал дотогава. Малкият Клаус е откърмен от кошути и лъвица и расте сред безсмъртните същества, без да има и бегла представа за милионите свои братя и сестри човеци, които водят тежко и нещастно съществувание. Докато един ден се връща в света на хората и разбира своята мисия - да дарява радост. Следват много премеждия и чудеса, докато един ден малкият Клаус най-после получава безсмъртие, за да стане покровителят на децата и всяка година по едно и също време да се появява сред хората и да носи щастие на милиони деца по света. Красива история, живописна и изпъстрена с вълшебства, стихчета, илюстрации и разкошни описания, идеална за коледен подарък на децата ни.

Препоръчваме ви още:

Машина за гушкане
Принцеси. Забравени и безизвестни
Откъде идва храната

Интуитивното хранене става все по-популярно и това не е учудващо. За съжаление, често се сблъскваме с неприятните последствия от стремежа си да се храним „здравословно“. Обикновено диетата ни се редува с хранителни сривове, след които ни връхлита чувството за вина и правим нов опит да се храним уж правилно. Може ли да помогне интуитивното хранене?

Какво представлява методът

Ние сме родени интуитивни консуматори. Когато е гладно, бебето е неспокойно, върти главата си, търси майчината гърда и плаче, докато не я получи. Прави това само когато иска да яде.

Децата, на които им позволяват да запазят този естествен за тях начин на хранене, самостоятелно регулират количеството постъпваща в организма енергия. Понякога се хранят лакомо, радвайки родителите си с добър апетит, друг път се задоволяват с твърде малко количество.
По-големите, също като новородените, са способни да регулират набавянето на нужните вещества, опирайки се на сигналите си за глад и ситост. Просто трябва да им бъде дадена тази възможност.

Как да организираме интуитивно хранене вкъщи

Нужно е да се обединим около няколко основни правила - всички продукти са важни; всяка фигура е добра; няма „вредна“ и „полезна“ или „хубава“ и „лоша“ храна. По същия начин постъпваме и с телата си – не оценяваме себе си и останалите според размерите им.

Защо е нужно да правим това? Защото обратното разрушава позитивното ни отношение към собственото тяло и формира в съзнанието на детето нагласата, че е „дебело“, което впоследствие се допълва и от „глупаво“, „грозно“, „неспособно“ и т.н.

В различните етапи от живота си то има много възможности внезапно да качи килограми и да изпита ужас, че е негов ред да бъде обект на присмех и подценяване. Повечето деца без усилие регулират наднорменото си тегло, когато започнат усилено да растат. Но да се избавиш от страха, че ще станеш дебел и да се освободиш от собствената си неприязън към хората с наднормено тегло, е значително по-сложно.

Долу диетичното мислене!

Смятаме, че можем да контролираме какво ядат децата ни и как да се развиват телата им? Това е утопия. Децата имат вроден апетит и интерес към храната. Как ще яде малчуганът – много или малко, с апетит или между другото, ще обича ли броколи, или ще предпочита бонбони и какво ще е телосложението му – едро, със солидна мастна тъкан или слабо с недоразвити мускули - в голямо степен е генетично и микробиологично предопределено.

Ние се опитваме да повлияем на процесите, регулирайки храненето и физическата активност на детето, но резултатът е незадоволителен, а усилията ни - огромни. Най-неприятното обаче е, че детето може да получи психическа травма.

Не можем да знаем какви точно генетични „карти“ имат нашите деца, докато не бъдат „разиграни“, а това се случва в пубертета. Всичко, което можем да направим, е да им дадем ролеви модел на здравословното, нормално хранене.

Да се договорим

Децата не се хранят добре, когато родителите не могат да се договорят един с друг какво точно да ядат. Ако решим да се доверим на интуитивното хранене, ще трябва да постигнем съгласие с партньора си. Трябва да го запознаем с особеностите на метода, да му обясним, че децата, които са на диетичен режим, много често страдат от хранителни разстройства и наднормено тегло в бъдеще.

Започваме от себе си

Невъзможно е да започнем такова хранене, ако не тръгнем от себе си. Добре е да си дадем сметка какви са възгледите за собственото ни тегло и по какъв начин е свързано това с личната ни история. Дали в нашето семейство е имало традиция нищо да не остава в чинията? Грях ли е било изхвърлянето на храна? Или сме израснали с убеждението, че е неизбежно да се ограничаваме и че вкусна е онази храна, която не отклонява стрелката на кантара. Заставяли ли са ни да ядем нещо, което не обичаме, казвали ли са ни, че храната не трябва да се подбира и да имаме претенции към нея? Това са възпитателни стратегии, които непременно се отразяват на стила ни на хранене и на начина, по който ще храним собствените си деца.

Храната е споделена отговорност

При интуитивното хранене всички ние, дори децата, в еднаква степен отговаряме за своята храна. Можем да сложим лист в кухнята и всеки да каже какво би искал да яде през седмицата. След това да заредим тези продукти, без да се измъчваме от угризения, че някои от тях са сладолед, кроасани или шоколад.

Най-важният въпрос: „Гладен ли си?“

На всеки въпрос на детето за някаква храна можем да отговаряме с контравъпрос: „Може ли бонбон?“ – „А ти гладен ли си?“; „Кога ще вечеряме?“ – „Огладня ли вече?“; „Ще си направя сандвич?“ – „Гладен ли си?“.

Достъпът до храната е възможен само при положителен отговор на този въпроси. Ако ви се струва, че детето не е гладно, но твърди това, за да получи любимото си лакомство, най-вероятно сте прави. При прехода на децата към интуитивно хранене има период, в който „проверяват“ наистина ли имат достъп до любимата и желана храна постоянно.

По-големите често първо опитват да разберат какво планираме да им предложим: „Какво има за вечеря?“ и ако се окаже, че това например са шницели, съвсем възможно е да чуем, че не са толкова гладни в момента. Но само ако им споменем, че сме се пошегували, и че всъщност има пица, мигновено ще огладнеят. Нека не се хващаме на това и отговорът ни на въпроса: „Какво има за вечеря?“ винаги да бъде: „Искаш ли да ядеш?“

Какво ти се яде?

Ако отговорът на въпроса по-горе е положителен, можем да попитаме детето какво му се яде. Не, ние не сме длъжни ежедневно да стоим край печката и да готвим на всеки всичко, каквото пожелае. Наше задължение е да изясним какви са хранителните и вкусовите му предпочитания в момента, има ли такава храна вкъщи или трябва да я допълним към списъка с покупки.

Децата са гъвкави същества и много добре знаят какво искат. Наистина малко трудно им е да преценяват първоначално, но не бива да вземаме решение вместо тях, дори да са разсеяни и да не знаят какво точно искат. Как можем да им помогнем? С няколко въпросчета, под формата на гатанки: „Какво ти се яде – нещо топло или нещо студено, нещо с месо, нещо от тесто, плод или може би краставичка? А искаш ли в чинията ти да има и яйце? Я да видим какво се крие в купата. Това каша ли е? Тя мека ли е, хрупка ли, топла ли е или е студена?“ Така с гатанки, можем да привлечем интереса на детето към храната.

(Децата обичат загадките, най-вече защото в този момент вниманието на родителите им е изцяло посветено на тях.)

Нахрани ли се?

Ако детето загуби интерес към яденето, разсейва се, прави твърде големи паузи, играе си с храната или говори с другите деца на масата, отново настъпва времето да изясним какво става. „Нахрани ли се?“ – задавайки този въпрос, ние даваме знак, че сме готови да го пуснем да играе и да приберем остатъците. Същият въпрос е актуален и ако детето се е нахранило, но продължава да стои на масата, може би защото разговорът му е интересен или пък защото му се иска да получи допълнително, но не смее да ни каже.

Недопустимо е да се опитваме да регулираме количеството храна на детето. Всеки наш опит да прибегнем до принуда, по отношение на изяденото, винаги ще срещне мощна съпротива.

Легализиране на забранените продукти

Една от най-горещите теми на интуитивното хранене е „Децата и сладкото“. Повечето хлапета обичат сладките неща. Десертите не са просто храна, която мигновено ги зарежда с енергия. Те символизират лятната ваканция, свободното време с приятели, подаръците – всичко, което толкова много обичат.

Всяко дете има собствени предпочитания към сладкото. Каквито и да са те, ние обикновено не ги одобряваме. Можем да кажем на детето, че отсега нататък само ще решава колко и кога да яде от любимата си храна.

Да му дадем открит достъп до сладкото и да се погрижим да има в достатъчно количество. Ще трябва да се примирим с факта, че ще се налага да попълваме запасите, така че никога да не свършват. В продължение на няколко дни (до седмица) ще забележим как интересът на детето към тези продукти постепенно намалява.

Да, ще се появи ново лакомство. Можем да използваме същата стратегия и с него. Наблюденията на диетолозите показват, че нито едно дете, което се храни по този начин, не избира десерта като основна храна. Най-често предпочитанията им са за сирене, пиле, сандвичи, макарони, краставички, банани, супа, сърми или топло готвено ястие.

Собственото кътче

Нека всеки малък член на семейството разполага със собствено продуктово местенце - това може да бъде купа в хладилника или торбичка в кухненския шкаф. Можем да му помогнем да си прибере лакомствата, без да го ограничаваме и да обясним на останалите, че това принадлежи само на него и е неприкосновен запас.

Добре е да се грижим запасите да се попълват редовно. Това специално място е гаранция за „мирните отношения“ на детето със сладките храни и е добро основа да не преяжда със сладко ежедневно, когато излезе от контрола ни.

Повечето грешки в детското хранене произтичат от несъзнателната убеденост, че сме способни да научим децата как да се хранят, подтиквайки ги към едно или забранявайки друго. В крайна сметка те се раждат с умението да се хранят и развиват индивидуалните предпочитания през първите години от живота си. Нашата задача като родители е да ги поддържаме, като им предоставяме избор.

Интуитивното хранене е модел, който позволява да възпитаме у детето отговорност за това как се храни, да намалим родителската тревога основана на разбирането, че можем да заставим телата на децата ни (или нашите собствени) да бъдат по-различни от това, което им е завещала природата.

*Авторката на текста – Светлана Бронникова е клиничен психолог, член на Холандския институт на психолозите (NIP), сертифициран специалист по интуитивно хранене. Книгата й „Интуитивното хранене. Как да престанем да се безпокоим за теглото си и да отслабнем“ е бестселър.

Препоръчваме ви още:

Гладолечение или гладомъчение
Баба, дядо и здравословното хранене
17 храни, които потискат апетита

Автор: Ния Калева

Истинската ми любов. Пред очите ми още е първият миг, в който го видях. Високо седемнайсетгодишно момче, едро, с фрапиращо широки рамене, къдрици над челото, брадясал, все едно е на трийсет, с изцапана с бои фланелка и развързани връзки на обувките. Когато ми подаде ръка и се усмихна, между всеки един зъб зееше тъмно пространство. Никога не бях виждала човек с толкова редки зъби.

Приятелките ми го определяха като грозен. Да, вярно, грозен бе. Но бе и весел, духовит, отворен и непукист, сваляше мацките от раз. И мене така свали – от раз. А аз бях хубавичка, имах повечко претенции. Но той просто започна да ме прегръща и на третата вечер си изпроси целувка. На петата добротата и нежността му вече ме бяха замаяли тотално. Сред компанията ми от вечно напушени, тотално себевглъбени и лишени от емпатия същества, този човек се открояваше като перла сред мъртви водорасли. Отваряше ми вратата на заведението. Приготвяше ми стола, за да седна. Помагаше ми да си облека якето. Винаги се нагаждаше към моята крачка, докато вървяхме. Подаряваше ми цветя с повод и без повод. Изпращаше ме до вкъщи в единайсет часа вечерта и след това си ходеше пеша до другия край на града, защото рейсове вече нямаше. И малкото пари, които изкараше от допълнителна работа – защото той бе от бедно семейство – ги изхарчваше, за да ме поглези с нещо. Наричаше ме красива, дори когато косата ми опада след едно тежко боледуване от шарка, дори когато бях изморена, със стари и измачкани дрехи, дори когато напълнеех, дори когато се остригах до почти гола глава, защото вече не ми пукаше от нищо и исках той да ме зареже, но той не го правеше.

Проблемът не бе, че той ме обичаше прекалено много. Проблемът бе, че аз не го обичах достатъчно.

След първите четири години, в които бяхме заедно, вече знаехме абсолютно всичко един за друг. Душите ни бяха сплетени като веригите на ДНК. Струваше ми се невъзможно нещо да ни раздели. Особено, ако това нещо идваше от самата мен.

Защото всеки ден аз се борех със себе си, сякаш се борех с дявола. Борех се със студенината, с която ме изпълваше физическият му облик – твърде едрото му тяло, малкото коремче, което бе започнал да пуска още на осемнайсет, редките му зъби, лошата му кожа. Борех се с откровеното отвращение, което ме обземаше от липсата му на хигиена – трябваше да му повтарям сто пъти да си измие зъбите вечер, сутрин излизаше без дори да си е изплакнал очите, къпеше се когато му падне, веднъж или два пъти в седмицата. Борех се с проклетите цигари, които пушеше като комин. С нежеланието му да сменя по-често дрехите си, да ползва парфюм. И като цяло, да не се облича като въргалящ се из ъглите на сградите скитник.

Да, той бе част от онази изтрещяла хипи среда, която му бе оставила в наследство тези ценности и известно време и аз бях част от нея, но после се върнах там, където принадлежах. А той не се върна. Записах се в университет, той отиде в казармата. Изчаках го, но пропастта между нас се задълбочаваше. Военната служба влоши още повече хигиенните му навици, смачка го до неузнаваемост. Вероятно и моето отношение го мачкаше. Като се върна отново към живота, намери някакво момиче и ми изневери с него. И постоянно повтаряше: „Тя ме харесва. Не е нужно да правя нищо, тя просто ме харесва. Такъв, какъвто съм.“

Трябваше да се разделим още тогава, но аз изпитах такъв ужас да го загубя – приятеля, сродната ми душа, най-близкия ми човек на света, че не му позволих да си тръгне. И така връзката ни продължи още четири години, до дипломирането ми и малко след него. Още четири години на неистово самозаблуждение от моя страна, на търпеливо примирение от негова, но същевременно – на все по-дълбоко отдалечаване. Докато аз се пренасях в света на Шекспир и Чосър в университета, той се вглъби в компютрите. Работеше като дизайнер на компютърни игри. Специализира 3D ефекти, получи работа в София, в американска кинокомпания. Преместихме се заедно в столицата. Аз записах магистратура в Софийския университет, а той изведнъж забогатя. Стана известен. Влезе в среди, сред които никога не съм си представяла, че може да се озове. И там намери новата си любов.

И този път ме изостави истински. Не можех да го върна по никакъв начин. Когато се опитвахме да говорим, той все ме питаше: „А ти обичаше ли ме?“ - Отговарях му: „Повече от живота си!“, но нещо ми нагарчаше при отговорите. И избягвах да го гледам в очите.

Борих се за него още три години, дори когато се ожени. Стоях и работех в София, може би само заради него. Но не можех да го върна. Всяка вечер плачех и се укорявах до безкрайност за грешката, която осъзнавах, че е нямало как да не направя. Грешката, с която всъщност и започнах връзката си с него.

След пет години на ужасна самота, в живота ми се появи друг човек. За първи път новият мъж бе толкова ярък, че изличи образа на предишния. Присъствието му буквално ме разтресе. Спомням си как стояхме в онова кафене под майските цветове на липите и го гледах, а сърцето ми биеше като полудял латинотанцьор. Висок. Рус. Черни очила с рамки. Слаб, строен. Замайваща, ослепителна усмивка. Никакви редки зъби – напротив, бяла, перфектна усмивка. Ухаеше на парфюм. Къпеше се по два пъти на ден. Обличаше се като манекен от „Вог“. Имаше високоплатена, перспективна работа в чужбина. Беше обикалял къде ли не по света. И ме гледаше с пронизващите си зелени очи, а краката ми омекваха като гумени и имах чувството, че всеки миг ще се срутя на тротоара от високите си токчета.

Само дето изобщо не ми дърпаше стола, за да седна. Всеки път влетяваше като хала пред мен в магазините, направо се чудех как не оставя и вратата да се тресне под носа ми. Вървеше толкова бързо, все едно постоянно гонеше самолет за някъде и ме оставяше буквално да подтичвам след него. И досега, освен ако не е в много разнежено настроение, вървенето ни е все такова – той бърза напред, после спира да ме изчаква. Спря да ми пука чак на петата ни година заедно.

Да, разбрахте вече, останах с него. С него не можех и дума да обеля за нещата, които истински ме интересуваха – изкуство, вечност, духа на човека. Беше дебелокож прагматик. Така и не успя да докосне онази моя скрита същност, както я докосна другият, старият. С него, ако не са приятелките ми, бих се чувствала самотна. Нервен е, избухва често, нерядко е и груб с мен. Случвало се е и да ме разплаква и да тичам в другата стая и да си мисля за онова, което можеше да е, но не беше. Затворен е, не се сприятелява лесно, враждебен е към хората. Е, да. Интересите ни се припокриват откъм чисто ежедневни дейности – разходките, ходенето на кино, пътуванията. Но често стоя и се чудя – какво правя с този човек? Защо съм с него? Защото е толкова секси, че дори и след осем години заедно и две деца, които са ни срутили до минимум способността за правене на любов, само като го погледна, краката ми се подкосяват? И защото ми харесва всяко негово движение, всеки негов физически навик, всяка негова прическа, всяка негова гримаса? Затова ли? Това ли задържа повече жената към един мъж? Физическият облик? Или това е просто една от реалностите?

И досега все още не съм си отговорила на въпроса – какво е истинска любов?

Препоръчваме ви още:

Не се лъжи, животът е майтапчия
Един мъж, една жена
Фейсбук любовна история

Един от най-интересните и популярни съвременни философи в Испания Хавиер Гомá, ще гостува за първи път в България с лекция в София.

Испанският философ ще ни въведе в неговата „всеобща философия“ чрез размисли върху различни аспекти на ежедневието. Философията, предложена от мислителя, е „всеобща“ в две направления: от една страна, се обръща към всички, а от друга, се опитва да наблюдава света в неговата цялост. Според Гомá, философията следва да бъде не само рационална, а и общопонятна.

Хавиер Гомá е включен в списъка за най-влиятелни ибероамерикански интелектуалци през 2012 и 2014 г. на списание Foreign Policy. Многократно награждаван автор; изнася лекции по света; сътрудничи за различни радиоканали, лидер на мнение в испански издания.

Хавиер Гомá е роден в Билбао през 1965 г.  Започва да пише на 15 годишна възраст, доктор по философия, завършил класическа филология и право. Основните му философски трудове са събрани в две книги - „Всеобща философия“ и т.нар. „Тетралогия за образцовост“. Автор е на театралния монолог „Неутешим“ , публикуван в Ел Мундо (2016), който в момента се играе на сцената на Националния драматичен център в Мадрид (2017). Автор е също на книгите „Придобита наивност“ и „Образът на твоя живот“. Носител на Националната награда за литература на Испания за 2004 г. - раздел "Есета" - за първата му издадена книга „Имитация и опит“.

Хавиер Гомá: „Философията не е гарант за щастие, но помага да придаде значимост и дълбочина на живота, да го направи по-достоен, за да бъде живян. Кара те обаче да изживяваш повече спънките му, да изпитваш съчувствие за несправедливостите, основната, от които е смъртта.“

Лекцията ще се състои на 29.11.2017 г. от 18.30 ч. в Софийския университет "Св. Климент Охридски",  зала 272 (Северно крило). Входът е безплатен за всички желаещи да чуят неговите възгледи.

Препоръчваме ви още:

Да изживееш този град
5 книги на любими български автори
Как започват разделите - Мая Дългъчева

От 27 ноември веригата пуска в продажба серия играчки от естествена дървесина за децата

В навечерието на коледните празници, Lidl ще изненада най-малките със специална колекция играчки от естествена дървесина. Дървена къща, пълна с мини мебели и задружно мини семейство, дървено влакче, магистрала или железопътен прелез с автомост ще пренесат децата в света на майстор Джепето и ще предизвикат не само тяхното въображение, но и това на родителите им.

В продължение на редицата инициативи, с които Лидл България фокусира усилията си върху грижата за децата и тяхното пълноценно израстване, веригата затвърждава дългосрочния си ангажимент в тази посока и с подбора на продукти. С колекцията дървени играчки децата научават нови неща, а знанието се превръща в приятно и лесно приключение.
Предизвикателство за малките кулинари ще е дървената кухня, в която ще могат да приготвят закуска, сандвичи, торта или пица, а любознателните бъдещи инженери ще открият тайните на механиката с помощта на атрактивни дървени играчки и конструктори.

Освен забавна, новата серия дървени играчки учи децата и на любов към природата. Те са произведени от естествена дървесина, с изключителна грижа за гората. Всичките продукти в серията са сертифицирани с FSC сертификат за отговорно горско стопанство. А за спокойствието на родителите играчките са проверени от TÜV Rheinland и са сертифицирани за сигурност и безопасност при употреба от малки деца.

Повече информация потребителите могат да намерят на lidl.bg.

Препоръчваме ви още:

La La Land - концертът
Ден на таланта - Lidl Неделя в Музейко
Ден на майката в Националния военноисторически музей

Автор: Ина Зарева

Цели 81% от българите смятат, че жената трябва да е домакиня. Разбирате ли – трябва! Независимо колко способна, талантлива, мечтаеща, успяваща, креативна, образована, квалифицирана е тази жена, тя трябва да е домакиня! Домакинстването е различно от това да приготвиш ухаеща на любов и отмиваща умората гозба. Домакинстването не е да шиеш цяла нощ костюм на кокиче за тържеството в детската градина. Домакинстването не е да грабнеш костюма на съпруга си и да ходиш с него по магазините да му купиш нов за важно събитие, защото той няма време. Домакинстването не е да изчистиш кучешките косми и детските играчки от дневната така, че да се откроят предимно розите във вазата. Не, домакинстването не е тази грижа, предизвикана само от любов и желание да зарадваш другия. То е онова пренебрежително „нареждане” – „Глей си там кухнята и не ми се меси!”; „Пак закъсняваш с яденето!”; „Защо не си ми изгладила ризата?”, „Разкарай го това дете оттук, искам да спя!” В това „домакинстване” майките са смъртно уморени, бащите – смъртно отегчени, а децата се опитват да растат под товара на бремето: „съсипал живота на родителите си”.

Синът ми беше на 7, когато веднъж по време на вечеря, без дори да ме поглежда, нареди:

- Мамо, донеси ми вода!

Аз поех дълбоко въздух, и докато всеотдайната майка и бунтарестата жена в мен си скубеха косите коя да надделее, съпругът ми реагира:

- Тук никой не слугува на никого. Когато си жаден, ще станеш, ще си сипеш вода и ще предложиш на останалите. Майка ти не е нито сервитьор, нито прислуга. Извини й се!

Съпругът ми изключително рядко се кара на децата ни, разбира се, те го обожават; разбира се, той е причина за много скандали в познатите ни семейства, защото съпругите вечно го дават за пример; разбира се, аз мразя това негово обожествяване, за сметка на моето вещерство – яхнала метлата на справедливостта, непрекъснато каканижа около децата ни и въздавам правосъдие. Но в този момент му простих всичко - ролята на светец; ината; влудяващото му спокойствие, докато аз изпадам в паника; несполучливите подаръци; шофьорските забележки и дори онази новогодишна нощ, в която насочи пиратките от терасата вместо навън, навътре към хола (но това е друга една история), защото осъзнах колко много свободна съм с него.

Свободата е най-важното нещо в живота ми. Тази свобода, в която имам правото да открия себе си, да избера какво, кога и как да го реализирам, и то по моя си начин, с всичките си грешки и провали, които да нося гордо на раменете си и да казвам – Да, но са си лично мои!

Тази свобода, в която имам правото да се заявя такава, каквато съм, с това което мога и не мога, с което искам и не искам.

Тази свобода, в която компромисите са взаимни и общи, а нареждания и изпълнения не съществуват.

Тази свобода, в която мога да имам очаквания и да споделя разочарованието си, когато не се сбъднат.

Тази свобода, в която знам, че точно колкото свободна съм аз, толкова свободен е и другият.

В нея не се случва нищо ужасно, ако той сготви или простре прането, а аз боядисам кухнята за един следобед. Никой не е обиден, ако няма вечеря, защото сме работили до късно. Никой не е пренебрегнат от това, че другият е посветил вечерта на сглобяването на конструктор или сплитането на коса на двадесет плитки. Никой не се чувства разпределен, задължен, вменен за конкретно определени дейности и ангажименти.

Всеки е свободен да заяви, че е уморен, че е натоварен, че е избрал да дочете книгата си пред това да готви 3 часа и затова няма тристепенно меню.

В тази свобода „трябва!” е заменено с „можеш ли?”.

В нея никой от двамата не стига до състояние на смъртна умора, защото има тайно съревнование за партньорство и всеки се опитва да отмени другия в колкото се може повече неща.

В нея никой не е принуден да краде време за себе си и да бива наказан за това.

В нея никой не се чувства виновен или длъжен.

В нея ничии грешки не се натякват, разказват иронично пред приятели или размахват пред децата като лозунги.

В нея всеки може да развива себе си, докъдето му стигат мечтите, без да се чувства ужасно, че не е изчистил или не е поправил щепсела. Защото другият също ги умее тези неща.

В нея има едно непрекъснато предаване на щафетата - аз поемам сега, ти по-нататък.

В нея и двете аларми са настроени с десет минути по-рано, за да приготвят кафето на другия и да посрещнат деня си заедно.

В нея децата се чувстват свободни да опитват, да грешат, да си признават и да споделят и с двамата поравно.

Тази свобода не идва даром и не е късмет, както повечето хора мислят.

Тази свобода е плод на стотици разговори до 4 сутринта; на важни лични и общи избори; на непрекъснати анализи на себе си, на другия и на вас двамата.

Тази свобода е важна дори не толкова заради нас, колкото за децата ни - за примера, за смисъла, за изборите в бъдеще.

Тази свобода почива на простичко правило – каквото и да правя, да не е за сметка на останалите в семейството ми.

И тогава всичко е лесно – казва се, обсъжда се, преразпределят се ангажиментите, а после заедно се празнуват победите, защото те са общи и на свой ред вълнуват и подтикват към следващи.

Изборът на това, което те прави пълноценен, щастлив със себе си, реализиран и удовлетворен е най-важното право от всички човешки права, за които са се водили духовни, физически, политически и психологически борби векове наред. Независимо дали искаш да си цар на фондюто, повелител на думите, вдъхновител на ученици, дресьор на лъвове, бизнес гуру, кранист, професор, чистач, спортист, шофьор или „просто родител”, твоят избор трябва да е личен, свободен и подкрепен, независимо от пола ти, а трудът ти да бъде ценен и уважаван.

Няколко седмици след онази вечеря чух сина ми да казва на сестра си:

- Можеш ли да ми сипеш вода, а аз ще вдигна чиниите от масата? Благодаря!

 ******************

Прочетохте ли Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала?

Препоръчваме ви още: 

Истинска жена

20 сексистки фрази

Трудът е силно прехвален

Защо жените са по-добри от мъжете

Автор: Янка Петкова

Един от най-сериозните източници на стрес за родителя е страхът от изгубване на детето. Много често дори знаем къде да го търсим - край щанда с играчки или лакомства. Понякога обаче развръзката не идва толкова бързо и се налага да бъде потърсена помощ. Както в много други случаи и в този има правила, наложени от опита на родители, преживели подобен инцидент.

Предварителна подготовка

Да научим детето да стои близо до нас – с ежедневно напомняне и уточняване, че трябва да попита винаги, преди да реши да се отдалечи.

Да се погрижим да знае имената и адреса си наизуст (ако е на подходящата възраст).

Да „тренираме“ викане за помощ – можем да го превърнем в игра, когато сме на открито. Практиката показва, че много от децата не знаят как да правят това.

Да научим детето да казва „не“. Струва ни се, че малчуганите са родени с тази способност, но невинаги е така. Те трябва да отказват всякакъв контакт с непознат, да не откликват на молбата му за помощ или на покана.

Да му обясним, че ако ни изгуби от поглед, е добре да потърси помощ от жени с деца.

Да го предупредим, че ако се отдели от нас, трябва да спре да се движи и да чака да бъде намерено.

Да уточним предварително отговорността за надзора над децата с други родители, с които предстои да посетим оживено събитие.

Да залепим стикер с телефонния си номер на дрешката на малкото дете, когато отиваме на място с много хора.

Да го облечем в ярки цветове.

Да го снимаме с мобилния си телефон преди излизане. Някой може да реши, че е прекалено, но опитът сочи, че това е по-сигурният начин за разпознаване на детето – просто показваме актуалната снимка на минувачите, вместо да даваме словесно описание на външния му вид. Оказва се, че в паниката си много родители не могат да си спомнят с какво е било облечено детето им. Освен това тази снимка може да послужи и на полицията, в случай че се наложи да започне издирване.

Да създадем у детето навик да предупреждава къде отива. Възможно е да срещне приятелче или близък и да бъде поканено на гости. Трябва да знае, че в този случай звъни на родителя си, иска разрешение и предоставя телефона на възрастния, който поема отговорност за него, за обратна връзка.

Да активираме функцията за локация в мобилния му телефон.

Да се погрижим за номерата на бърз бутон в телефона му – на мама, на тате, 112.

Да проверим дали телефонът на детето е зареден, преди да излезе.

Прочетете и Опасните игри

Какво да правим, ако малкото дете се изгуби на оживено място

Да се опитаме да не изпадаме в паника, колкото и да е трудно.

Да спрем и бавно да се огледаме.

Да извикаме високо и отчетливо детето по име.

Да не се отдалечаваме от мястото, където сме го изгубили, ако сме сами и няма друг възрастен, който би могъл да остане там.

Да потърсим съдействие на охрана, управител на обекта, полицай в близост.

Вижте и Въпросите, чиито отговори
трябва да знае всяко дете

Как да реагираме, в случай че детето е само навън

Да се отзовем, ако ни се обади с молба да го посрещнем, въпреки че отдавна не го правим. За да пожелае това, детето вероятно има причина. В такъв случай репликата „нали вече си голям“ е абсолютно недопустима.

Да позвъним или да изпратим съобщение, ако знаем, че детето ни пътува половин час до училище (или друго място) и след час не се е обадило, че е пристигнало.

Ако не успеем да осъществим контакт с него, да се свържем с всички възможни източници на информация - съученици, близки, приятели, към които е тръгнало. Можем да използваме и социалните мрежи, за да получим повече информация.

Да се възползваме от опцията за определяне локацията на детето. Не бива да забравяме обаче, че това може да стане, ако телефонът е включен и функцията активирана.

Ако в близките два-три часа не открием детето, можем да позвъним на телефон 112. Не е прибързано. В повечето случаи тревогата може да е фалшива, но веднъж подаден сигналът е регистриран и реакцията е задължителна. Според специалисти, при изчезване на деца най-важни са първите 24 часа.

Защо е нужно да правим това? Защото понякога наистина не можем да предположим какво се е случило. Детето може да е объркало автобуса си в бързината и да се е озовало в непознат квартал; може да е решило да се отбие у приятел и да се е заиграло там. Вариантите са много и не е задължително да са стряскащи. А когато го открием, можем да се свържем отново с хората, които сме обезпокоили и да се извиним. Някой може да каже, че това е излишна паника, но опитът е доказал, че колкото повече хора са известени за проблема, толкова по-голяма е вероятността да бъде намерено бързо решение.

Прочетете Урок по безопасност
за най-малките

Как да реагираме, ако детето е само сред природата

Преди да го пуснем на ученическа екскурзия например, трябва да сме се уверили, че ще има достатъчно възрастни, които да упражняват контрол. Не е добра идея да изпращаме детето на подобна разходка с хора в напреднала възраст. Възможно е (в планината или в гората) да им се случи нещо от преумора и то да остане без подкрепата и контрола им.

Да се погрижим да е облечено в ярки дрехи, които ще го направят по-леснозабележимо в гората. Препоръчително е да се избягват камуфлажните цветове.

Да проверим зареден ли е телефонът му.

Да го предупредим да не остава без вода.

Да обясним, че при никакви обстоятелства не бива да се движи близо до водоем. Това е опасно, може да се подхлъзне и да падне във водата.

Да му обясним, че ако се изгуби, трябва незабавно да спре да се движи, да звънне на 112, след това на нас.

Да бъде пестеливо в позвъняването и разговорите си, да изключи мобилните си данни след като подаде съобщение, за да не изтощава батерията на телефона си.

Да го предупредим, че е добре да сигнализира за местоположението си с глас, почукване, да оставя видими следи. Така ще привлече вниманието на хората, които го търсят.

Да не се плаши и бяга при силен шум (хеликоптер, кучешки лай, гласове). Спасителите твърдят, че много често, в подобна ситуация, малчуганите се крият и променят локацията си, което затруднява откриването им.

Обикновено децата се губят, въпреки всичките ни усилия да не се случва. Но това в никакъв случай не ни прави лоши родители. Най-важното, което детето трябва да знае е, че каквото и да се случи, ние ще винаги ще го потърсим. Това му създава сигурност и позитивна нагласа.

Препоръчваме ви още:

Златните правила за безопасност - 10 полезни съвета
49 фрази, които ще ви помогнат да успокоите детето
Забранете безотговорните родители

За първи път с вълнуващи забавления

След големия успех на Деня на бащата, музеят обръща специално внимание и на майката, в дните преди настъпващите празници, когато тя е сплотяващата сила в семейството.

Разнообразни атракции, арт-ателиета, танци и игри ще забавляват всички родители и малчугани, дошли в музея специално в този ден. Те ще се докоснат до магията на рисуването върху вода с техниката „ебро“, с жизнерадостни цветове ще могат да оживят малки камъчета, а най-сръчните ще събудят твореца в себе си и ще могат да си тръгнат с ръчно направени воини, балеринки и оригами. В работилницата за бижута всеки ще се превърне в автор на изящни украшения от мъниста, а обединяващата сила на хляба ще завладее малки и големи, които заедно ще замесят хляб.

Уроци по народни танци ще представят красотата на българския фолклор, а ефективните таекуондо техники за самозащита ще вдъхнат на посетителите самочувствие, че са защитени в критична ситуация. Друга наша естествена реакция – смехът, ще бъде представена със своята лечебна сила и как се повлияват децата и възрастните от методите на смехотерапията.

Забавления ще има и за по-любознателните сред гостите на музея. Те ще могат да премерят сили в семейна игра с въпроси от областта на историята, докато почитателите на модерните технологии ще управляват роботи по специално подготвено трасе с препятствия.

Артистичните умения както на майките, така и на децата ще бъдат провокирани от театър на движенията – завладяваща комбинация от песни, танци и актьорски игри. Музикалното пътешествие ще продължи с фрагменти от бродуейския мюзикъл „Ани“, в който публиката ще бъде предизвикана да се включи и да стане част от героите на сцената.

Професионален психолог ще представи лекция за типовете доминиращи майки, в която анализира и ролята на свръхпротективните родители във формирането на рисково поведение у децата. Атмосферата в празничния ден ще допълнят и лекциите за здравословното хранене и за грижата за детската кожа. За финал всички ще могат да се насладят на куклената постановка „Кой ще бъде цар?“.

Празникът ще се състои на 25 ноември (събота) 2017 г. от 10.00 до 18.00 ч. Входът за постоянната хронологична и външната експозиция на музея ще бъде свободен.

Препоръчваме ви още:

La La Land - концертът
Едно семейство в цирка
Нова строителна зона отваря врати в Музейко